Борис Полевой
Повест за истинския човек (24)

13

Алексей се усмихна на трогателната старческа дипломация и предпазливо отвори сивичкия плик от „дамата каро“. Писмото бе късо. Оля съобщаваше, че след „окопите“ по-добрите бойци от работническия им баталион били зачислени в редовна пионерска част. Сега тя е техник лейтенант. Тяхната част именно построила под огъня укрепленията на Мамаев курган^[1], станали сега толкова известни, а после и укрепителният пояс при Тракторния завод и заради това тяхната част била наградена с ордена на бойното Червено знаме. Оля пишеше че работят Тук до скъсване, че всичко — от консервите до лопатите — трябва да прекарват иззад Волга, която се обстрелва с картечници. Пишеше, че в целия град сега не е останала нито една цяла сграда, а земята е изровена и прилича на снимка от лунен пейзаж.

Оля пишеше, че като излязла от болницата, ги возили на автомобил през целия Сталинград. Тя бе видяла цели планини избити германци, събрани за погребване. А колко от тях се търкаляха по пътищата! И ми се поиска твоят приятел танкист, не помня името, да дойде тук и да погледне това със собствените си очи. Честна дума, всичко това трябва да бъде снето на филм и да бъде показано на такива като него. Нека видят как сме отмъстили за тях на врага. Накрая тя пишеше — Алексей прочете няколко пъти тая непонятна фраза, — че сега, след Сталинградската битка, тя се чувствува достойна за него, героя на героите. Всичко това беше писано набързо, на гарата, където беше спрял ешелонът им. Тя не знаеше къде ще ги откарат сега и какъв ще бъде новият военен адрес. До следващото й писмо Алексей бе лишен от възможността да й отговори, че не той, а тя, тая мъничка крехка девойка, която тихо и загрижено се труди в самият ад на войната, е истински герой на героите. Той още веднъж огледа от всички страни писмото и плика. На обратната страна ла плика беше написано: младши лейтенант от гвардията Оля едикоя си.

Много пъти, когато почиваше на летището, Алексей изваждаше и препрочиташе това писмо. Още дълго време то го топли под пронизващия зимен вятър на летателното поле и В замръзналия, облепен по ъглите с къдрави кичури скреж „девети А“ клас, където, както преди, живееше.

Най-после инструкторът Наумов му определи изпит. Трябваше да лети на „утьонка“ и полета щеше да инспектира не инструкторът, а началникът, оня същият червендалест шишко, подполковник, който така нелюбезно го посрещна при пристигането му в школата.

Като знаеше, че от земята го наблюдават внимателно и че се решава съдбата му, в тоя ден Алексей надмина сам себе си. Той пускаше мъничкия, лекичък самолет в такива рисковани фигури, че опитният подполковник против волята си даваше израз на своето възхищение. Когато Мересиев излезе от машината и се представи пред началството, по възбуденото, радостно, светещо с всичките си бръчици лице на Наумов разбра, че работата е вързана в кърпа.

— Отличен стил! Да … Летец, както се казва, по божия милост — избъбра подполковникът. — Ето какво, синьоре, няма ли да останеш при нас за инструктор? На нас такива ни трябват.

Мересиев отказа решително.

— Е, излиза, че си глупак! Голяма работа ли е да воюваш. А тук щеше да учиш хора.

Изведнъж подполковникът видя бастуна, на който се подпираше Мересиев, и дори се зачерви.

Пак ли? Дай го тук! Ти какво, на гуляй ли си тръгнал, с бастунчето? Къде се намираш, на булевард ли? Арест за неизпълнение на заповедта! Две денонощия… Талисман повлекли, летци … Магьосничите. Само „поп каро“ още липсва на корпуса на самолета. Две денонощия. Чухте ли?

Като измъкна бастуна от ръцете на Мересиев, подполковникът се огледа наоколо, търсеше в какво би могъл да го счупи.

— Другарю подполковник, разрешете да доложа: той е без крака — застъпи се за приятеля си инструкторът Наумов.

Началникщабът още по-силно почервеня. Той изблещи очи и тежко задиша:

— Как така? И на туй отгоре ще ме заблуждаваш. Вярно ли е?

Мересиев утвърдително кимна с глава, като развълнувано поглеждаше към любимия си бастун, който сега беше заплашен от явна опасност. Той наистина не се разделяше сега от подаръка на Василий Василиевич.

Подполковникът подозрително поглеждаше към приятелите.

— Но щом е така, братле, знаеш… А я покажи краката… Дааа!…

Алексей Мересиев излезе от тренировъчната школа с отлични отзиви. Сърдитият подполковник, този стар „въздушен вълк“, можа повече от всеки друг да оцени величието в подвига на летеца. Той не пожали възторжените думи и в отзива си препоръчваше Мересиев за „всякакъв вид авиация като изкусен, опитен и волев летец“.