Борис Полевой
Повест за истинския човек (4)

10

През този ден не успя да направи по снега дори сто и петдесет крачки. Свечеряването го спря. Той пак си избра стар пън, покри то със сухи клончета, извади заветната си запалка, направена от патрон, щракна с колелцето, щракна още веднъж — и изстина: бензинът в запалката се бе свършил. Той я разтърсва, духа, стараейки се да изкара последните остатъци от бензиновите пари, но напразно. Стъмни се. Искрите, които изхвръкваха изпод колелцето като мънички мълнии, за миг разпръсваха мрака около лицето му. Камъчето се изтри, но той пак не успя да запали огън.

Трябваше пипнешком да допълзи до едно мъничко гъсто борче, да се свие на кълбо, да пъхне брадата си между коленете, да ги обхване с ръце и тъй да затихне, слушайки горското шумолене. Може би през тая нощ отчаяние би обхванало Алексей. Но в спящата гора звуците на канонадата се чуваха по-ясно, струваше му се, че дори почна да отличава кратките удари на изстрелите от глухия бумтеж на взривовете.

Алексей се пробуди сутринта с чувството на неясна глухота, и скръб й веднага помисли: „Какво се е случило? Лош сън ли?“ Спомни си: запалката. Но когато слънцето приветливо огря, когато всичко наоколо — и потъмнелият зърнест сняг, и стъблата на боровете, и самите иглести листа — лъщеше и светеше, това вече не му се струваше голяма беда. Лошото бе друго: като помръдна отеклите си ръце, той почувствува, че не може да стане. Направи няколко неуспешни опита да се изправи, той строши тоягата си подпорка и рухна като чувал на земята. Обърна се по гръб, за да съживи отеклите си членове, и загледа през иглестите клончета на бора към бездънното синьо небе, по което пъргаво плаваха чистички, пухкави, с позлатени къдрави крайчета облаци. Тялото му малко се съживи, но нещо бе станало с краката. Съвсем не можеше да се изправи на тях. Като се държеше за борчето, Алексей още веднъж се опита да стане. Накрая успя, но щом се опита да привлече краката си към дръвчето — веднага падна от слабост и от някаква страшна, нова смъдяща болка в стъпалата.

Нима това е краят? Нима ще трябва да загине ей тук, под боровете, където може би никой никога няма да намери и няма да погребе оглозганите му от зверовете кости? Слабостта непреодолимо го притискаше към земята. Но в далечината гърмеше канонада. Там се водеше бой, там бяха своите. Нима няма да намери в себе си сили, за да преодолее тия последни десет километра?

Канонадата го притегляше, ободряваше го, зовеше го настойчиво и той отговори на тоя зов. Повдигна се на четири крака и по животински запълзя на изток, запълзя отначало несъзнателно, хипнотизиран от звуците на далечния бой, а после вече съзнателно, като разбираше, че така ще се придвижва из гората по-лесно, отколкото с помощта на тоягата, че по-малко ще го болят стъпалата, които не ще носят сега никаква тежест, че като пълзи по животински, ще може да се движи много по-бързо. И пак почувствува как от радост една топка се надига в гърдите му и пълзи към гърлото. Сякаш убеждаваше не себе си, а някого другиго, който бе паднал духом и се съмняваше в успеха на такова невероятно пътуване, той каза високо:

— Нищо, уважаеми, сега вече всичко ще бъде наред След един от преходите той стопли вкочанените си китки, като ги пъхна под мишниците си, допълзя до младичката ела, изряза от нея квадратни парчета кора, после, чупейки ноктите си, одра от брезата няколко дълги бели лика. Измъкна от ботушите си парчета от вълненото шалче, уви с тях ръцете си отгоре, на долната част на дланите сложи като подметки кората, привърза я с лико и я омота с бинтове от личните превързочни пакети. На дясната ръка се получи много удобна и широка подлога. На лявата обаче, където трябваше да се привързва вече със зъби, съоръжението излезе по-несполучливо. Но ръцете бяха сега „обути“ и Алексей запълзя по-нататък, като чувствуваше, че му стана по-леко да се движи. На следващата почивка привърза по късче кора и на коленете.

Към пладне, когато започна забележимо да се стопля, Алексей бе направил вече достатъчно количество „крачки“ с ръцете. Дали защото се бе приближил до канонадата, или в резултат на някаква акустична измама, но тя бе почнала да се чува по-силно. Беше толкова топло, че трябваше да разтвори ципа на комбинезона, да се разкопчае.

Като пълзеше през едно малко блато, покрито със зелени ботруни, подали се под разтопения сняг, съдбата му беше приготвила още един подарък: върху белезникавия, влажен и мек мъх той видя тъпичките нишки на стъбълца с редки, остри, лакирани листчета, а между тях, просто на повърхността на ботруните, имаше червени полусмачкани, но все още сочни зрънца клюква^[1]. Алексей се наведе и направо с устни започна да къса от кадифения, топъл и миришещ на блатна влага мъх зрънце след зрънце.

От приятните сладко-кисели подснежни зрънца на клюквата, от тая първа истинска храна, която ядеше след толкова дни, в стомаха му се явиха спазми. Но силата на волята му не бе достатъчна да дочака края на острата, режеща болка. Той пълзеше по купчинките и вече приспособил се като мечка, събираше с езика и устните си сладко-киселите ароматни зрънца. Така оголи няколко храстчета, без да чувствува нито ледената влага на пролетната вода, която жвакаше в ботушите му, нито палещата болка в краката, нито умората — нищо освен усещането на гладка и тръпчива киселина в устата и приятна тежест в стомаха.

Доповръща му се. Но не можеше да се удържи и отново се залови за клюквата. Сне от ръката си измайсторената от него обувка, набра зрънца в кутията, напълни с тях шлема си, привърза го с лентичките за ремъка си и запълзя по-нататък, като с мъка преодоляваше тежката дрямка, която изпълваше целия му организъм.

През нощта се примъкна под шатрата на стара ела, изяде клюквата, подъвка кора и семки от елови шишарки и заспа с предпазлив, тревожен сън. Няколко пъти му се стори, че някой в мрака безшумно се промъква към него. Отваряше очи, вслушваше се така, че започваше да звъни в ушите му, изваждаше пистолета и седеше вкаменен, потръпващ от звука на паднала шишарка, от шумоленето на замръзващия сняг, от тихото шуртене на мъничките ручейчета под снега.

Едва призори го обори тежък сън. Когато съвсем се съмна, около дървото, под което бе спал, той видя дребните, дантелени следи от лисичи лапи, а между тях по снега се виждаше продълговатата следа на влачещата й се опашка.

Ето кой не му давал да спи! По следите се познаваше, че лисицата е обикаляла наоколо, прикляквала е, пак е обикаляла. Лоша мисъл му мина през ума. Ловците казват, че тоя звяр усеща човешката смърт и почва да преследва обречения. Нима това предчувствие бе примамило към него страхливия хищник?

„Глупост, каква глупост! Всичко ще излезе добре…“ — ободри се той и запълзя, стараейки се по-скоро да се махне от това място.

През тоя ден пак му провървя. В миризливия хвойнов храст, от който той късаше с език сивите матови плодове, видя някаква! чудна топка от окапали листа. Протегна ръка, топката бе тежка и не се разсипа. Тогава почна да отскубва листата и се убоде на стърчащи през тях игли. Досети се: еж. Голям, стар еж, когато се е промъквал в гъстака на храста, за да зимува, за да му е топло, бе набол по себе си окапали есенни листа. Безумна радост обхвана Алексей. През целия си мрачен път той мечтаеше да убие животно или птица. Колко пъти измъкваше пистолета и се прицелваше ту в сврака, ту в сойка, ту в заек и всеки път с мъка надвиваше желанието си да стреля. В пистолета бяха останали само три патрона: два за врага, един в случай на нужда за него. Неохотно прибираше пистолета си. Нямаше право да рискува.

А сега парчето месо само попадна в ръцете му. Без да се замисля нито за минутка, че ежът се смята според вярванията за мръсно животно, той бързо смъкна от животинчето покривката от листа. Ежът не се събуждаше, не се разтваряше и приличаше на смешен, набоден с игли огромен боб. С удар на камата Алексей уби ежа, разтвори го, несръчно одра жълтата кожа на корема и иглестия щит, разсече го на части и с наслаждение започна да ръфа със зъби още топлото, синкаво, жилаво месо, здраво залепено за костите. Ежът беше изяден наведнъж без остатък. Алексей раздроби и погълна всичките малки кости и едва след това усети в устата си отвратителния дъх на кучешко месо. Но какво значеше тоя Дъх в сравнение с пълния стомах, от който по целия му организъм се разливаше ситост, топлота и дрямка!

Той още веднъж огледа, изсмука всяка костичка и полегна на снега, наслаждавайки се на топлината и покоя. Може би щеше да заспи, ако не беше го разбудило раздалото се из храстите предпазливо джафкане на лисица. Алексей наостри уши, но внезапно между глухото бумтене на оръдейната канонада, която се чуваше през цялото време от изток, той чу кратките трясъци на картечните изстрели.

Моментално отпъдил умората и забравил за лисицата и почивката, той отново запълзя напред, навътре в гората.