Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о настоящем человеке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Борис Полевой. Повест за истинския човек

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека: „Световна класика за деца и юноши“

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков. Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от руски: Кирила Георгиева

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Александър Денков

Художествено оформление: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Емилия Кожухарова

Руска. XII издание. Л.Г. VІІ. Тематичен №23 95376/6106–7–80

Дадена за набор на 15.Х.1979 година. Подписана за печат на 10.ІV.1980 година.

Излязла от печат на 25.VІ.1980 година. Поръчка №28. Формат 1/16 60/90

Печатни коли 18. Издателски коли 18. Усл. Изд. К. 20,05

Цена на книжното тяло 1,60 лева. Цена 2,29 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Фотонабор ДПК „Д. Благоев“. Печат ДП „Тодор Димитров“.

Подвързия СК „Георги Димитров“, София, 1980

 

Борис Полевой. Повесть о настоящем человеке

Государственное Издательство Художественной литератури, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от batekosta)

18

Цялото налично население на село Плавня излезе да изпрати своя неочакван гост. Самолетът стоеше зад гората на разтопения по краищата, но още равен и здрав лед на продълговатото горско езерце. За там нямаше път. По рохкавия зърнест сняг, направо по целината, минаваше следа от стъпки, огазена преди един час от дядо Михайла, Дегтяренко и Леночка. Сега по тая следа се блъскаше към езерото тълпа, водена от децата, начело със сериозния Серьонка и възторжения Федка. Отдясно на стария приятел, пред носилката, солидно крачеше Серьонка, който откри летеца в гората, като се стараеше да не затъват в снега огромните му, останали от убития баща валенки, и властно подвикваше на чорлавата, със светнали зъби, фантастично окъсана детска тълпа, Дегтяренко и дядото, стъпвайки в крак, мъкнеха носилката! а отстрани, по целината, тичаше Леночка, като ту подпъхваше одеялото, ту завиваше главата на Алексей с шалчето си. Отзад се трупаха жените, девойките, старците. Тълпа! глухо гълчеше.

Отначало ясната, отразена от снега светлина заслепи Алексей. Хубавият пролетен ден така го удари в очите, че той зажумя и едва не загуби съзнание. Като поотваряше полекичка клепки, Алексей посвикна със светлината и тогава се огледа. Пред него се откриваше картината на подземното село.

Старата гора се издигаше като стена, докъдето очите стигат. Върховете на дърветата почти се сплитаха над главите. Клоните им, които едва процеждаха слънчевите лъчи, създаваха долу полумрак. Гората бе смесена. Белите клони на напъпилите още брези, чиито върхове приличаха на сив, застинал във въздуха дим, се издигаха редом до златните стъбла на боровете, а между тях тук-там се виждаха тъмните триъгълници на елите.

Землянките бяха изкопани под дърветата. Те ги защищаваха от врага, от въздуха и от земята, по която снегът е утъпкан отдавна от стотици крака. По клоните на вековните ели съхнеха детски пелени, на клоните на борчетата се проветряваха обърнати глинени гърнета и паници, а под стара ела, от стъблото на която се спускаше брадата на посивяъ мъх до самия й дънер, на земята, между жилестите корен! където на всяка цена трябваше да лежат диви зверове, лежеше стара, измазана, дрипава кукла с плоска добродушна физиономия, нарисувана с химически молив.

Тълпата, която вървеше пред носилката, се движеше но по утъпканата върху мъха „улица“.

Като се намери на чист въздух, Алексей изпита отначало бурен прилив на неосъзната, животинска радост, после тя се смени от сладка и тиха скръб.

С мъничка кърпичка Леночка изтри сълзите от лицето му и като ги изтълкува по своему, заповяда на носачите да вървят по-бавно.

— Не, не, по-бързо, вървете по-бързо, хайде! — подкани ги Мересиев.

И без това му се струваше, че го носят извънредно много. Той почна да се страхува, че може да не отлетят, че самолетът, изпратен за него от Москва, ще си отиде, без да дочака, и че той няма да може още днес да попадне в спасителната клиника. Той стенеше глухо от болката, причинявана му от бързия вървеж на носачите, но все настояваше: „По-скоро, моля ви, по-скоро!“ Той бързаше, макар и да чуваше, че дядо Михайла се задъхва, че постоянно се спъва и не върви в крак. Две жени смениха стареца. Дядо Михайла заситни наред с носилката от другата страна на Леночка. Като бършеше с офицерската си фуражка изпотената си плешива глава, зачервеното си лице, набръчканата си шия, Той доволно мърмореше:

— Виж, притеснява се, а? Бърза!… Правилно, Альоша, прав си, бързай! Щом човек бърза, животът в него е силен, намеренико наш любим, какво ще кажеш, не е ли така?… Пиши ни от болницата. Адресчето запомни: Калининска област, Бологовски район, бъдещото село Плавня, а? Бъдещото, а? Нищо, ще се получи, не забравяй, адресчето е точно!

Когато качваха носилката в самолета и Алексей вдъхна познатия тръпчив дъх на авиационен бензин, той отново почувствува буен прилив на радост. Над него затвориха целулоидния капак. Той не виждаше как изпращачите махаха с ръце, как мъничка дългоноса бабичка, която със сивата си дреха приличаше на сърдита врана, надвивайки страха и повдигнатия от витлото вятър, се промъкна до Седналия вече в кабинката Дегтяренко и му пъхна пакетче с недоядената кокошка, как дядо Михайла се суетеше около самолета, като подвикваше на жените и разгонваше децата, как вятърът изтръгна фуражката на дядото и я търколи на леда и как той стоеше гологлав, а голото му теме лъщеше и със сребристите си редки коси, развявани от вятъра приличаше на Николай угодник от проста селска икона. Стоеше, като махаше с ръка след отлитащия самолет, единственият мъж сред пъстрата женска тълпа.

Дегтяренко откъсна самолета от ледената настилка, мина над главите на изпращачите предпазливо, като почти докосваше със ските леда, полетя над езерото под прикритието на високия стръмен бряг и се скри зад Гористия остров. Тоя път полковият немирник, който при бойните разбори честичко си изпащаше от командира за излишна смелост във въздуха, летеше предпазливо, не летеше, а се прокрадваше, придържаше се към земята, движеше се по коритата на ручеите, прикривайки се зад езерните брегове. Алексей не видя и не чу нищо от това. Познатият мирис на бензин и масла, радостното усещане на полета го накараха да изгуби съзнание и та дойде на себе си едва на летището, когато изваждаха носилката от самолета, за да го пренесат на бързия санитарен самолет, който вече бе долетял от Москва.