Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о настоящем человеке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Борис Полевой. Повест за истинския човек

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека: „Световна класика за деца и юноши“

Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков. Библиотечно оформление: Стефан Груев

Преведе от руски: Кирила Георгиева

Редактор: Светлана Тодорова

Художник: Александър Денков

Художествено оформление: Стефан Груев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Емилия Кожухарова

Руска. XII издание. Л.Г. VІІ. Тематичен №23 95376/6106–7–80

Дадена за набор на 15.Х.1979 година. Подписана за печат на 10.ІV.1980 година.

Излязла от печат на 25.VІ.1980 година. Поръчка №28. Формат 1/16 60/90

Печатни коли 18. Издателски коли 18. Усл. Изд. К. 20,05

Цена на книжното тяло 1,60 лева. Цена 2,29 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Фотонабор ДПК „Д. Благоев“. Печат ДП „Тодор Димитров“.

Подвързия СК „Георги Димитров“, София, 1980

 

Борис Полевой. Повесть о настоящем человеке

Государственное Издательство Художественной литератури, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от batekosta)

ПОСЛЕСЛОВИЕ

През дните, когато Орловската битка се приближаваше към победния си край и предните полкове, които настъпваха от север, вече съобщаваха, че от Красногорското възвишение виждат горящия град, в щаба на Брянския фронт пристигна съобщение, че летците от гвардейския изтребителен полк, действуващ в оня район, са свалили през последните девет дни четиридесет и седем неприятелски самолета. При това те бяха загубили само пет самолета и само трима летци, тъй като двама от свалените бяха скочили с парашути и пешком се добрали до своя полк. Дори за ония дни на бързо настъпление на Червената армия такава победа бе необикновена. Аз летях на свързочен самолет за тоя полк с намерение да пиша в „Правда“ за подвизите на летците гвардейци.

Летището на полка бе разположено на обикновено селско пасбище, по което на бърза ръка бяха изравнени ботруните и къртичините. Самолетите се криеха като ято птици по краищата на младата брезова горичка. С една дума, то бе обикновено военно летище през онова бурно военно време.

Ние кацнахме на него привечер, когато полкът завършваше едни тежък, изморителен ден. При Орел германците „активничеха“ твърде много във въздуха. Изтребителите трябваше да направят тоя ден по седем бойни полета. Едва при заник слънце последните звена се връщаха от осмия полет. Командирът на полка, дребничък, стегнато препасан с ремък, загорял чевръст човек, с нов син комбинезон, с идеална прическа, ми призна честно, че днес не е в състояние да ми разкаже нищо свързано, че от шест часа сутринта сам три пъти се е вдигал във въздуха и сега едва стои от умора. Пък и на останалите командири днес не им бе до вестникарски интервюта. Разбрах, че ще трябва да почакам до утре, пък и без това беше късно за връщане. Слънцето бе легнало вече на върховете на брезите, обливаше ги с разтопеното злато на лъчите си.

Кацаха последните самолети. Без да изключват мотори, още в движение те рулираха направо към горичката. Техниците ги наместваха на ръка. Едва когато самолетът вече стоеше в зелената, постлана с чимове изкопана подкова на укритието, от кабините бавно излизаха бледите изморени летци. Последен долетя самолетът на командира на трета ескадрила. Прозрачният капак на кабината се отвори. Оттам излетя и падна на земята голям бастун от черно дърво, украсен със златни монограми. След него бързо се повдигна на здравите си ръце загорял, широколик, чернокос човек, прехвърли сръчно тялото си през борда, стъпи на крилото и после тъжно слезе на земята. Някой ми каза, че това е най-добрият летец на полка. За да не губя напразно вечерта, реших още сега да поговоря с него. Отлично помня как, като ме гледаше весело право в лицето с живите си черни цигански очи, в които неугасналата момчешка закачливост бе странно съчетана с уморената мъдрост на възрастен, много преживял човек, той ми каза усмихнат:

— Съжалете ме, честна дума, едва се държа на краката си. В ушите ми бучи. Вечеряли ли сте? Тогава чудесно, да идем в трапезарията да вечеряме заедно. При нас за всеки свален самолет на вечеря дават по двеста грама водка. Днес ми се падат четиристотин. Тъкмо ще стигне за двамата. Да вървим, а? Ще поговорим на масата, ако сте много нетърпелив.

Съгласих се. Много ми се хареса тоя открит, весел човек. Тръгнахме по пътечката, утъпкана от летците, направо през гората. Новият ми познат вървеше бързо, понякога се навеждаше, за да откъсне пътем зрънце или гроздче бледорозови боровинки, които веднага пъхаше в устата си. Сигурно много бе изморен днес, защото стъпваше тежко. Но не се подпираше на чудния бастун. Той висеше на лакътя му и само сегиз-тогиз го вземаше в ръка, за да удари някоя мухоморка или да събори розово качулче на върбовката. Когато минахме през дола и почнахме да се изкачваме по стръмния глинест склон, летецът се катереше бавно, като се хващаше за попадналите му под ръка храсти. Но на бастуна нито веднъж не се подпря.

Впрочем умората му изведнъж изчезна в трапезарията. Той седна до прозореца, откъдето се виждаше хладният червен залез, който според забележките на летците предвещаваше за утре вятър, изпи жадно голяма чаша вода, пошегува се с хубавичката къдрокоса келнерка за някакъв свой, намиращ се в болницата приятел, заради когото тя пресолява всичките супи. Той яде много и с апетит, като огризваше със здравите си зъби костите от овнешки бут. Шегуваше се през масите с другарите си, разпитваше ме за московските новини, интересуваше се от новостите в литературата и от постановките в московските театри, където според думите му, уви, нито веднъж не е ходил. Когато доядохме десерта — желе от боровинки, което тук, кой знае защо, наричаха „бурни облаци“, — той ме попита:

— Вие собствено къде ще нощувате? Никъде? Е, отлично, ще нощуваме в моята землянка — той за минута се намръщи и глухо поясни: — Моят съсед днес не се върна от полета си … Така че легло има. Чисто бельо ще намерим, да вървим.

Както се виждаше, той бе от ония, които обичаха хората, които неудържимо влечеше желанието да побъбрят с нов човек и непременно да изтръгнат от него всичко, което знае. Аз се съгласих. Ние стигнахме до един дол, по двата склона на който в миришещия на мухъл, на меча пита и върбовка и малинак бяха изкопани землянки.

Когато ивичката димящо пламъче светна в саморъчно направената лампа „сталинградка“ и освети землянката, тя се оказа доста широка и уютно обзаведена. В нишите на глинените стени, направени от напълнени с прясно ароматно сено платнища, имаше две удобни легла. Млади брезови клонки с неповехнали още листа, стояха по ъглите, както обясни летецът, „за аромат“. Над леглото бяха изкопани в земята равни полички, там върху постлани вестници лежаха купчина книги, тоалетни и бръснарски принадлежности. Над възглавниците на едното легло се виждаха смътно две снимки в саморъчно направени оригинални рамки от прозрачно нечупливо стъкло. През дните на затишие полковите майстори изработваха от нямане на работа много такива рамки от парчета на разбити вражески самолети. На масата, покрито с лист от репей, стоеше войнишко канче, пълно с ароматни горски малини. От малините и пресните брезови вейки, от сеното и боровите клончета, с които бе постлан подът, лъхаше такъв весел, силен и жизнерадостен аромат, а в землянката цареше такава приятна, влажна прохлада, тъй приспивно свиреха в дола щурците, че изведнъж почувствувахме в цялото си тяло приятна умора и решихме с домакина да оставим за утре и разговорите, и малините.

Летецът излезе навън и се чуваше как шумно мие зъбите си, лиска се със студена вода, сумти и пръхти високо. Той се върна весел и свеж, с капки вода по веждите и косата, намали фитила на лампата и почна да се съблича. Нещо тежко тропна на пода. Аз се обърнах и видях нещо такова, на което сам не повярвах. Той бе сложил на пода краката си. Безног, летец! Летец изтребител! Летец, който само днес бе направил седем бойни полета и беше свалил два самолета. Това ми се стори съвсем невероятно.

Но краката му, по-право протезите му, обути във формени обувки, се търкаляха на пода. Долните им краища се показваха изпод леглото и сякаш бяха крака на човек, който се крие под леглото. Сигурно видът ми е бил много учуден в тази минута, тъй като домакинът ме погледна с хитра, доволна усмивка и попита:

— Нима преди това не бяхте забелязали?

— Дори не ми е минало през ума.

— Виж, това е хубаво! Благодаря ви! Учудвам се как никой не ви е разказал. В нашия полк има толкова асове, колкото и бъбрици. Как са могли да пропуснат на нов човек, и при това от „Правда“, да не се похвалят с това чудо?

— Но това е нечувано. Това дявол знае какъв подвиг е: на изтребител да се сражаваш без крака! Историята на авиацията, доколкото зная, не помни подобно нещо.

Летецът весело свирна:

— Ех, историята на авиацията … Тя не знаеше много, но ги научи от съветските летци през тая война. Пък и какво хубаво има в това? Повярвайте ми, че с много по-голямо удоволствие бих летял с истински, а не с тези крака. Но какво да се прави? Така се случи — летецът въздъхна. — Впрочем, ако искаме да бъдем точни, историята на авиацията познава такива примери.

Като порови в планшета си, той измъкна оттам една изрезка от списание, съвсем изтрита, разкъсана по гънките и грижливо подлепена с лист целофан. В нея се говореше за пилот, който бе летял без едно стъпало.

— Но все пак той е имал поне един крак, нали? После той не е изтребител, летял е на допотопен „форман“.

— Затова пък аз съм съветски летец. Само не мислете, че се хваля, това не са мой думи. Каза ми ги веднъж един много добър, истински — той особено подчерта думата „истински“ — човек… Той почина.

Върху широкото енергично лице на летеца се появи израз на ласкава, сърдечна тъга, очите му светнаха топло и ясно, лицето му изведнъж се подмлади с десет години, стана почти младежко, и аз с учудване се убедих, че моят домакин, който преди минута ми се струваше човек на средна възраст, има най-много двадесет и три години.

— Не мога да понасям, когато почнат да ме разпитват какво, кога, как … А ето сега изведнъж си спомних всичко… Вие сте непознат човек. Утре ще се разделим и навярно вече няма да се видим … Искате ли да ви разкажа цялата история с моите крака?

Той седна на нара, дръпна одеялото на гърдите си и заразказва. Сякаш мислеше на глас, бе забравил напълно събеседника си, но говореше интересно и картинно. В него се долавяше тънък ум, остра памет и голямо, добро сърце. Изведнъж разбрах, че ще чуя нещо много значително, небивало, което друг път може би никога вече не бих узнал; грабнах от масата ученическата тетрадка с надпис „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“ и почнах да записвам разказа му.

Нощта незабелязано падаше над гората. Газеничето пращеше и съскаше на масата. Много непредпазливи нощни пеперуди, опърлили сивите си крилца, лежаха около него. Отначало нощният ветрец донасяше до нас звуците на хармониката. После хармониката млъкна и само шумовете на заспалата гора, резките вопли на кукумявката, далечният стон на бухала, пресипналото жабешко кряка не от съседното блато и свиренето на щурците съпровождаха спокойния звук на попресипналия унесен глас.

Чудният разказ на тоя човек така ме завладя, че аз се стараех да го запиша колкото се може по-подробно. Изписах цяла тетрадка, намерих на количката друга, изписах и нея и не забелязах как небето побледня в тесния процеп на пръстения вход. Алексей Мересиев свърши разказа си до деня, в който бе свалил трите самолета от въздушната дивизия „Рихтхофен“, когато отново се бе почувствувал пълноправен и пълноценен летец.

— Ех, разбъбрахме се ние с вас, а аз утре от сутринта трябва да летя — прекъсна се той на Половината фраза. — Дотегна ли ви? А сега да спим.

— Е, а какво стана с Оля? Какво ви отговори тя? — попитах аз и веднага се разкаях. — Впрочем извинявайте, тоя въпрос може би не ви е приятен, тогава не ми отговаряйте, моля ви се.

— Не, че защо — усмихна се той. — Ние с нея двамата сме големи чудаци. Виждате ли, оказа се, че тя всичко знаела. Моят приятел Андрей Дегтяренко веднага й писал — първо, за катастрофата, а после, че са ми отрязали краката. Но тя, като видяла, че аз, кой знае защо, крия, решила, че ми е тежко да говоря, и през цялото време се преструваше, че нищо не знае. И излезе, че двамата сме се мамили един друг, без да има защо. Искате ли да я видите?

Той повдигна фитила на Газеничето и го приближи до снимките в изрязаните от плексиглас изкусни рамки, който висяха над възглавницата му; на една любителска снимка, почти съвсем избеляла и изтрита, можеше да се забележи девойка, безгрижно усмихната, сред разцъфнала ливада. От другата гледаше строго слабото, съсредоточено, умно лице на същата девойка във форма на младши техник лейтенант. Тя бе толкова мъничка, че във военната униформа изглеждаше като хубавичък юноша, само че тоя юноша имаше уморени и вече не по младежки проницателни очи.

— Харесва ли ви?

— Много — съвсем искрено отговорих аз.

— И на мене също — добродушно се усмихна той.

— Е, а Стручков къде е сега?

— Не зная. Последното писмо от него получих през зимата, откъм Великие Луки.

— А танкистът как се казваше?

— Гриша Гвоздев ли? Той сега е майор. Участвувал е в прочутото сражение при Прохоровка, а после в танковия пробив при Курската дъга. Воювали сме един до друг и не сме се срещнали. Командува танков полк. Сега нещо замълча. Но все ще се срещнем, стига да сме живи. А защо да не доживеем? Е, да спим, да спим; вече се съмва.

Той духна пламъка на газеничето. Настъпи полумрак, разреден вече от бледото, намръщено утро; забръмчаха комарите, които може би бяха единственото неудобство в това чудесно горско жилище.

— Много би ми се искало да напиша за вас в „Правда“.

— Защо не, напишете — без особен ентусиазъм се съгласи летецът и вече със съвсем сънен глас добави: — А може би не трябва? Ще попадне у Гьобелс, ще раздуха кадилницата: ето значи у русите вече и безногите воюват, свършено е … Фашистите са майстори на тия работи.

— След миг той вече сочно хъркаше. Аз не можех да заспя. Неочакваната изповед ме потресе с простотата и величието си. Всичко това можеше да изглежда като хубава приказка, ако самият и герой не спеше тук до мене и ако протезите му не се търкаляха на пода, изпотени от утринната роса, ясно забележими в бледата светлина на раждащия се ден… Оттогава не съм срещал Алексей Мересиев, но навсякъде, където ме люшкаше военната съдба, носех със себе си двете ученически тетрадки, на които още край Орел бях записал необикновената одисея на тоя летец. Колко пъти през време на войната, в дни на затишие и по-късно, скитайки се по освободена Европа, се залавях да напиша очерк за него и всеки път отлагах тая работа, защото всичко, което успявах, да напиша, ми се струваше само бледа сянка на живота му!

Но ето че в Нюрнберг присъствувах на заседанията на Международния военен съд. Разпитът на Херман Гьоринг бе стигнал към своя край. Тръпнал под тежестта на документалните улики, притиснат до стената от въпросите на съветския обвинител, „първият“ нацист в Германия без желание, през зъби разказваше пред съда, как в битките из необятните простори на моята родина под ударите на Червената армия се стапяше гигантската армия на фашизма, която дотогава не Оправдавайки се Гьоринг вдигна към небето мътните сили волята на провидението.

— Признавате ли, че като нападнахте предателски Съветския съюз, вследствие на което Германия биде разгромена, извършихте огромно престъпление? — обърна се съветският обвинител Роман Роденко към Гьоринг.

— Това не е престъпление, това е съдбоносна грешка — глухо отговори Гьоринг, навеждайки намръщено очи. — Мога само да призная, че ние постъпихме необмислено, защото, както се изясни в хода на войната, много неща не знаехме, а за много не можехме да подозираме. Главното, ние не познавахме и не разбирахме съветските руси. Те бяха и ще си останат загадка. Никакъв, и най-добрият шпионаж не може да разкрие истинския военен потенциал на Съветите. Аз говоря не за броя на оръдията, самолетите и танковете. Това знаехме приблизително. Говоря не за силата и подвижността на промишлеността. Говоря за хората, а руският човек всякога е бил загадка за чужденеца. Наполеон също не го разбра. Ние само повторихме грешката на Наполеон.

Слушахме с гордост принуденото „откровение“ за „загадъчния руски човек“, за „истинската военна мощ“ на нашата родина. Можеше да се повярва, че съветският човек, чиито способности, таланти, самоотверженост и мъжество така поразиха цял свят през дните на войната, наистина бяха и си остават съдбоносна загадка за всички тия гьоринговци. Та и къде можеха тия изобретатели на жалката „теория“ за германската „господствуваща раса“ да разберат душата и силата на човека, израснал в социалистическа страна! И аз изведнъж си спомних за Алексей Мересиев. Полузабравеният му образ застана ясно и неотстъпно пред мен в тая строга, с дъбова облицовка зала. И ми се поиска тук, в Нюрнберг, в този град, който бе люлка на фашизма, да разкажа за един от милионите обикновени съветски хора, които разбиха армията на Кайтел, въздушния флот на Гьоринг, погребаха на морското дъно корабите на Редер и с могъщите си удари разрушиха разбойническата държава на Хитлер.

Ученическите тетрадки с жълти корици, върху едната от които беше написано с почерка на Мересиев „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“, дойдоха с мене в Нюрнберг. Завърнал се от заседанията на съда, аз се залових да подредя старите записки и отново седнах на работа, като се мъчех да разкажа правдиво за Алексей Мересиев всичко, което знаех от думите му.

Много неща тогава не успях да запиша, много беше изчезнало от паметта ми за четирите години. Много поради скромността си не беше ми разказал тогава Алексей Мересиев. Трябваше да доизмислям, да допълвам. Изтрили се бяха в паметта ми портретите на неговите приятели, за които той топло и пламенно разказваше през оная нощ. Трябваше да ги създам отново. Като нямах възможност строго да се придържам о фактите, аз леко измених презимето на героя, и дадох нови имена на ония, които го придружаваха, които му бяха помагали в тежкия път на подвига му. Нека те не ми се сърдят, ако се познаят в разказа.

Нарекох книгата „Повест за истинския човек“, защото Алексей Мересиев е именно истински съветски човек, когото не можа да разбере и до самата си позорна смърт Херман Гьоринг, когото не разбират и досега всички, които са склонни да забравят поуките от историята, които и сега още тайно мечтаят да тръгнат по пътя на Наполеон и Хитлер.

Така се появи тая „Повест за истинския човек“.

Когато тази книга бе написана и готова за печат, поиска ми се, преди да бъде издадена, да запозная с нея главния герой. Но той бе изчезнал безследно в бъркотията на безкрайните фронтови пътища и нито общите ни приятели летци, нито официалните източници, към които се обръщах, можеха да ми помогнат да намеря Алексей Петрович Мересиев.

Повестта вече бе поместена в едно списание, четяха я по московското радио, когато една сутрин ми позвъниха по телефона.

— Иска ми се да се видя с вас — прозвуча в слушалката попресипнал мъжествен, като че познат, но вече позабравен глас.

— А с кого говоря?

— С гвардейския майор Алексей Мересиев.

А след няколко часа той вече влизаше при мене бърз, весел, все така делови, с мечата си, леко клатушкаща се походка. Четирите военни години почти не бяха го променили.

Вчера седя в къщи, чета, радиото работи, но съм се увлякъл и не чувам какво предава. Неочаквано развълнувана се приближава мама и казва: „Я чуй, синко, това е за тебе“. Вслушах се — вярно, за мене: предават какво се бе случило с мене. Учудих се: кой ли е можал да напише това? Та аз на никого не съм разказвал. И изведнъж си спомних нашата среща край Орел и как цяла нощ в землянката не ви дадох да спите с разказите си … Мисля си: че как така, но това бе отдавна, почти преди пет години … Но прочетоха откъса, споменаха автора и ето, реших да ви намеря …

Всичко това той обясни наведнъж, като се усмихваше с предишната си широка и в същото време малко свенлива Мересиева усмивка.

Както става винаги, когато се срещнат двама отдавна невиждали се военни, заговорихме за боеве, за общи познати офицери, споменахме с добра дума ония, които не дочакаха победата. Както и преди. Алексей Петрович разказваше за себе си без желание и аз си обясних, че бе по-воювал още доста и успешно. Заедно с гвардейския си полк бе участвувал в бойната кампания през 1943 — 1945 година. След срещата ни бе свалил край Орел три самолета, а после участвувал в сраженията за Прибалтика и увеличил бойната си сметка с още два самолета. С една дума, бе се разплатил щедро с немците за загубените си в боя крака. Правителството му бе дало званието „Герой на Съветския съюз“.

Алексей Петрович разказа и за семейните си работи и аз се радвам, че ще допиша в това отношение щастлив край на повестта си. След войната се оженил за любимата девойка и им се родил син Виктор. От Камишин пристигнала в Москва при Мересиев старата му майка и сега живее при тях, радва се на щастието на децата си и бави мъничкия Мересиев. И това щастливо семейство живее сега в Москва, продължава дейно да се труди, жъне плодовете на победата, за която всеки негов член бе направил през дните на войната всичко, което можеше, според силите си.

А сега името на главния герой на „Повестта“ често се среща във вестниците. Съветският офицер, който бе показал такъв чуден пример на смелост и воля за борба с врага, посегнал на свещената съветска земя, стана пламенен борец за мир в целия свят. Трудещите се от Будапеща и Прага, от Париж и Лондон, от Берлин и Варшава са го виждали неведнъж на многолюдни събрания и митинги. Чудната съдба на тоя съветски боец е позната далеч зад границите на родината му. Благородното искане за мир е особено убедително в устата на оногова, който толкова героично понесе най-тежките изпитания на войната.

Син на своя силен и свободолюбив народ, Алексей Мересиев се бори за мир със същата страст, упоритост и вяра в победата, с каквато се сражаваше и побеждаваше враговете.

Така самият живот продължи тая повест, която написах в чужбина, за Алексей Мересиев, за истинския, съветски човек.

 

Нюрнберг, Бавария, Виена, 1946 г. Москва, 28 ноември 1950 г.

Край
Читателите на „Повест за истинския човек“ са прочели и: