Читателски коментари (за „Време разделно “ от Антон Дончев)

Прочетох романа ,,Време разделно" преди 3 години. Бях на 19 години и когато казах на майка ми, че смятам да я прочета в началото тя не беше съгласна. Предупреди ме, че самата книга е тежка за четене, но в онзи период наблягах изключително на българска класика и бях убедена, че ще успея да я прочета. И тъй като българската история е моята слабост си мислех, че съм подготвена психически за подобен род книги. Но се оказа, че съм грешила. Книгата се оказа най — трудната историческа българска книга, която някога съм чела наравно със тетралогията за Македония от Димитър Талев. Когато я прочетох се чувствах емоционално и психически изцедена, Защото признавам няма как в романа да е нямало и доза художествена мисъл. Но също така е вярно, че доказателствата за достоверността на написаното в книгата са около нас всеки ден. Необходимо е само да се вслушаме в разказите на онези стари хора, на които ние младите не обръщаме внимание. Нужно е само да се заслушаме в трепета на гласовете им и сякаш необяснимата влажност в очите им. Бъдете сигурни, че това което ще чуете не е просто старческа фантазия, защото в тези спомени предавани по неписания човешки закон година след година от по — възрастното на по — младото поколение са съхранени всичките зверства, насилие и ужаса изживян от предците ни. Простата истина е, че народната памет оцеляла чрез преданията, легендите и историите, които в днешния модерен свят ни звучат някак си невъзможни са най — доброто мерило за истина и фантазия. Казвам това, не просто защото вярвам в думите си. Казвам го, защото израснах сред човеци, които времето нарече жива история. От разказите на баба ми по майчина линия чувах неща, които никога не ги срещнах в учебниците и разкази, от които настръхвах цялата. Баба ми е наследница на онези повече от милион българи от Гюмюрджинска Тракия и Беломорието, които оставят всичко спечелено и построено с труд полаган в продължение на поколения, просто защото са отказали да бъдат нещо, което не са и защото са знаели какво ги чака ако останат. Разказите на баба за онези времена — нейните собствени и спомените, предадени и от собствените и родители ме убедиха, че историите за нечовешките зверства извършвани години след това по тези земи, особената жестокост прилагана в Родопите и изобщо за зверските методи използвани за промяна на вярата са истина. Така, че нека не спорим за това колко процента от написаното е вярно и колко не а нека в крайна сметка да започнем да си даваме сметка на какви човеци сме наследници и че вместо да се захласваме по чуждите битки и каузи, нека си спомним, че единствената кауза, заради която в крайна сметка по тези земи векове наред буквално съществуваха реки от кръв и заради, която кауза загинаха повече 200000 български войници винаги е носила името България. Просто и ясно. Това бе тяхната България — техния дом, тяхната надежда, светлината, заради, която отиваха на бойното поле без страх, вяра, достатъчно могъща, че милиони наши сънародници останали извън формалните границите на Родината ни след Берлинският договор и по време на войните да зарежат устроения си живот и побрали каквото могат в каручките си да тръгнат по пътя на неизвестното, но знаейки, че от другата страна на моста са техните братя.