Читателски коментари (за „Време разделно “ от Антон Дончев)

Това, което казваш е вярно, но за мен това е само едната страна на монетата. Тук не говорим за изкривяване на действитеността, а за нещо съвсем друго. Това, за което говоря е уважението на изборите направени от предците ни. Казваш, че не можем да съдим миналото чрез бъдещето. Нека ти кажа нещо. Семейството ми никога не ми е казвало какво трябва да изпитвам към земята, където се родих и израснах. Никога не ми е давало определение за национализъм или родолюбие. Никога не е обвинявало, или съдило правителство, държава или определена личност, макар че именно заради всичко това последните три поколения включително това на майка ми беше местено и дори гонено седем пъти. И въпреки болката, разочарованието и самотата заради факта , че на практика същите тези три поколения се превърнаха в скитници, заради личности и определени групи от хора, които не бяха способни да кажат не, когато трябваше семейството ми ме научи на едно единствено нещо. Две думи, които в днешния модерен свят се оказаха неудобни и дори смешни а именно да бъда ЧОВЕК! А за мен да бъдеш човек означава да помниш миналото на онези преди теб. Да се поставиш на тяхно място, но не от гледна точка на твоето а от тяхното време. Защото може и да ти звучи смешно, но именно заради национализма и българщината на последните три поколения повече от половината от т. нар. поколение на демокрацията и поколението, което има смъртни спомени за социализма изобщо нямаше да се е родило или ако е имало ,късмета да оцелее чрез родителите си щеше да носи гръцки, сръбски или турски имена а правителствата щяха да се погрижат всички следи към българските им корени да бъдат заличени, така както стана с Македония. А останалата част от разпокъсаната и почернената ни Родина нямаше да има друг избор освен да стои и да гледа отсрани просто, защото безумците благодарение, на които България все още съществува вече бяха прпляли кръвта и положили костите в името на идела и вярата, че България ще живее вечно чрез всяко следващо поколение, което преди всичко е поколение на Човечността и Българщината. Защото на този свят понятията родова памет, уважение към решенията на онези, преди нас, техните трагедии, болки и спомени, преклонението и чувството за дълг към саможертвата и пролятата кръв на предците ни и българските имена светини е въпрос единствено на това доколко все още сме достойни да се наричаме техни наследници и защитници на заветите, които те написаха със собствената си кръв, и за които вярваха, че ще бъдат устоявани от всяко едно следващо поколение.