Николай Хайтов
Капитан Петко войвода (17)

НОВИ ДАННИ ЗА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

През 1975 г. по инициатива на режисьора Неделчо Чернев и студио „Екран“ при Българската телевизия започна подготовката за създаването на многосериен биографичен филм за Капитан Петко войвода. Филмът, посветен на 1300-годишнината от създаването на Българската държава, е вече завършен.

Негов режисьор е Неделчо Чернев, а оператор — Димо Коларов. В тази българска историческа суперпродукция участвуват общо 308 професионални актьори, 466 натурщици в епизодични роли и 21 468 статисти. Ролята на Петко Войвода се изпълнява от з. а. Васил Михайлов. На жмене бе възложено да напиша сценария на филма и във връзка с това се наложи да направя допълнителни изследвания върху биографията на легендарния Капитан. При тези изследвания се натъкнах на някои нови обстоятелства и факти за живота му, които използувах при писането на сценария, но струва ми се, че заслужава да бъдат включени, макар под формата ма приложение, и във второ допълнено издание на очерка ми за него. Новите материали, макар да,не променят съществено биографията на Петко Войвода, допллват я,с характерни подробности, които не бива да се забравят.

Освен това, никога отнапред не може да се каже кой факт от живота на една историческа личност е важен или маловажен, преди да се направи пълна равносметка на неговия живот. А пълната равносметка (ако това е изобщо възможно) е дело на бъдещето.

Преценена от това гледище, всяка „дреболия“ от живота на големия хайдутин и ратник за българската свобода Капитан Петко войвода има своето не само сегашно, но и бъдещо значение и следва старателно да се отбелязва в летописа на неговия бурен живот.

И така, да започнем нашите допълнителни бележки с

РОДОСЛОВИЕТО НА ПЕТКО ВОЙВОДА

Сам Петко войвода е разказвал на един от първите свои животописци — Филип Симидов, — че той е от „рода на Калояновите, доста стар род от няколко векове, според казването на майка му“, затова Симидов именува нашия герой „Капитан Петко Киряков Калоян“, (виж сб. „Петко войвода“, изд. „Наука и изкуство“, 1954 г., съставители Н. Спиров, П. Карадялков и др.). Твърди се пак в същия сборник, че майката на Петко се казвала Груда и била от село Тахтаджик, съседно на Дуганхисар. Това не се оспорваше до 1974 г., когато се появиха (за сега,в ръкопис) спомените на НАДКА СТАНЕВА МОРЕВА, родена през 1903 г. в родното село на капитана — Дуганхисар. В своите записки, озаглавени „Тетрадка по история за българския поробен народ в Беломорска Тракия“, Станева изрично твърди, че майката на Петко войвода е една от осемте дъщери на КАЛОЯНА МЪДРИ (както го нарича тя). Самата Надка Морева е също от рода на „Калоян мъдри“ и когато говори за негови дъщери, тя ги нарича „лели“, така че като на близка тяхна родственица може да й се вярва. Дори да приемем нейното твърдение за недоказано, едно е безспорно, че Капитан Петко войвода е издънка (все едно по каква линия) от големия и славен род на „Калояновците“. Това ни задължава да кажем няколко думи за този род, позовавайки се на писаното за него в спомените,на Морева.

Коренът на Калояновците в Дуганхисар може да се проследи докъм средата на 18 век, когато един Петко Мамирев решава да кръсти родената си през 1765 г. мъжка рожба, с името на българския цар Калоян.

По онова време било общоприето, като подраснат момчетата на около дванадесет години, да ги изпращат сами да си изкарват хляба като овчари и аргати по бейските чифлици из Беломорското поле. Там усвоявали „чифчилъка“ и овчарлъка, а след това се опитвали сами някак да стъпят на краката си. Младите момчета отивали по бейските чифлици и по друга причина: през 80-те години на XVIII в:к в Южна Тракия се разразява кърджалийството и настъпват тежки времена на открито масово разбойничество. В това смутно време бейските чифлици, със своите каменни кули и въоръжени пазачи, са били предпочитано убежище на невъоръжените българи, особено в случаите, когато беят сам е бил в таен или явен сговор с размирниците кърджалии. (Така е било изГлежда с „агата“ на младия Калоян Петков Мамифев.) На тази мисъл Ни навежда фактът, че този същият ага около 1795 г. е бил заточен по заповед на султана, а движимите му имоти — конфискувани. От големите му стада овце и кози, от многото волове и коне, останали само около 500 бравчета, за които бейският аргатин Калоян заявил, че са негови собствени.

Освен това досетливият младеж успял да укрие и сляпата майка на бея, която трябвало да сподели заточението на сина си. След пет години, когато след изтърпяването на присъдата беят се върнал, той заварил своите хамбари пълни с жито, нивите — обработени и стадата възстановени под грижите на верния и сръчен Калоян. Турчинът се толкова зарадвал, че решил веднага да се отблагодари на верния човек, като му отстъпил даром от своята земя 300 декара заедно с няколко чифта коне и волове, за да си я обработва. Калоян обаче отказал този бейски дар. „Благодаря ти, беим, но нищо не искам — рекъл му той. — И да взема това, което ми даваш, няма да му видя хаира. При тоя имот, зная, че кърджалиите ще нападнат къщата ми, ще я изгорят, мене ще убият, децата ще изколят, а жена ми ще отвлекат и все едно, че нищо не си ми дал.“

„Какво да направя за теб?“ — настоявал трогнатият бей.

Поискал тогава Калоян от бея да издействува от великия везир позволение да се организира един отряд срещу кърджалиите в родното му село Дуганхисар, който да брани селяните от техните злочинства.

Беят не само изпълнил тази молба, но, без да пита Калояна, издействувал самият той да бъде назначен за мюдюр (управник) на Дуганхисар. Освен това дадено му било правото да решава съдебните спорове както в своето, така и в съседните седем села. Дотогава дуганхисарци и съседите им ходели на съд в каазалийското (околийското) градче Фере. Така около своята 25-30-годишна възраст Калоян Петков Мамирев станал несменяем управник и съдник на своето родно село Дуганхисар. А когато той умира, седемдесет и две годишен през 1837 г., наследява го по-големият от двамата му сина — Петко. (Освен двамата сина той имал, както вече казах, и осем дъщери.)

По времето на Калояна I, защото по-нататък ще има и втори, за дуганхисарчени имало ред и сигурност, та хората се намножили и отдали се на мирен труд. Мерата се напълнила с дози, овце, говеда и коне, а през 1855 г. в селото била построена и първата християнска черква. Разбира се, това съвсем не означава, че синът на Калояна — Петко, не е имал грижи с управлението. По това време в Дуганхисар прониква духът на Възраждането, започва фанариотският натиск за претопяването на българите, та новият мюдюр е трябвало с голямо усилие да отстоява оцеляването на българщината в своя край.

За този Калоянов потомък и досега се споменува, че когато го викали при мютесарифа в Гюмюрджина, той се явявал не с фес, а с калпак. Всички били свикнали на това, (но веднъж един от помощниците на мютесарифа заръчал на Петка Калоянов да се яви не с калпак, а с фес. Въпреки поръчката, (упоритият мюдюр се представил в конака с обичайната си гугла.

„Нали ти поръчахме да дойдеш с фес?“ — попитал го разгневеният чиновник.

„Няма да си сваля калпака — отговорил Петко Калоянов. — От мюдюрлюка може да ме свалите,!но калпака си не свалям!“ — и така си ходил той с гугла чак до смъртта си през 1876 г.

На неговото място за мюдюр бил въздигнат синът му Калоян (втори). Той бил управник на Дуганхисар до 1901 г., когато починал от разрив на сърцето, след едно повикване в Гюмюрджина, за да му искат обяснение във връзка с появилите се в неговия район комити.

По време на стогодишното управление на Дуганхисар от „династията“ на Калояновците, село Дуганхисар много се разраснало, но заедно с това много се намножил и Калояновият род, като се има предвид, че рядко някой от Калояновите потомци оставал с по-малко от десетина деца.

Ето от този стар и славен род е кедтгжа и Капитан Петко войвода, с тая разлика, че той отива много по-далеч е от дядо си Калояна Първи, като създава свое хайдушко „царство“ и пролива кръвта си за освобождението на България.

ЗАЩО ПЕТКО КИРКОВ КАРАКИРОВ (ПЕТКО ВОЙВОДА) ИЗЛИЗА ХАЙДУТИН ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1861 г.

Отговорът,на тези въпроси у всички биографи на Капитана е, че той излиза, за да отмъсти за грозната смърт на по-големия си брат — Матя. Сега се натъкваме на нови данни, Те произхождат от внука на Петковия брат — Митрю.

Войводата, както е известно, имал трима братя — Матю, по-голям от нето, и по-малки — Митрю и Стайко. Стайко загинал при едно сражение с турците в местността Алтън чаир, Пловдивско, а Митрю доживял дълбока старост и имал синове и внуци от тях. Един от тези внуци, казва се Кирко Каракиров (кръстен е на прадядо си Кирко, бащата на Войводата) живее,в София и работи като шофьор в градската автобусна мрежа. След като прочел тоя очерк за неговия чичо — Войводата, той се обади по телефона и ме накара да отида за да ми разкаже каквото е чул за него от баща си. Според този разказ, след като се разправил с убийците,на батя си Матя, бъдещият войвода Петко заловил и неговия издайник Митю Кофтинов, но не кандисвал да го затрие. Простил му, а на упреците на сестра си, че не е убил предателя, той й казал,че „кръв с кръв не се измива“, че, „не бива да се смразяват двата рода и да се налива вода във воденицата на турците“. Петко поискал от Митю само едно: лично да приготви и да донесе на дружината му в гората 40 чифта цървули и една торба тютюн. Митю изпълнил поръчката, донесъл в балкана тютюна и цървулите, след което се върнал в къщи жив и здрав, но подир 40 дни умрял навярно от стряскане; о и страховете, които брал, докато седял вързан в гората при хайдутите.

След като отмъстил за брата си, бъдещият войвода се запилял към Еноско, за да скрие следите си от властта. Харесали се там с едно гъркинче, за което се и оженил, и отишъл към Ипсала.

Там, в едно затънтено село, свил своето първо сеМейно гнездо с намерението да живее мирно. И никой не знаел къде е изчезнал, с изключение на брата му Митрю, който се условил някъде наблизо до Петковото село за овчар, та от време на време двамата се виждали и разтъжавали.

Така отново заживял Петко мирен живот, но не било,за дълго. Веднъж той решил да купи на жена си армаган от панаира в Бнос, но там се натъкнал на един свой съселянин. Оня се вторачил в Петка и го запитал: „Абе ти не си ли Петко Пантата?“ Нямало как, — признал си Петко, че е той, и замолил земляка си да не го издава на турците. За да го придума да мълчи, той му дал колкото пари се намирали у него и се разделили с тържествената уговорка случайната им среща да си остане в тайна.

Върнал се Петко в селото си, но не легнал да спи в къщи, а в плевнята. И, разбира се, неговото чувство за надвисналата опасност, което оттук нататък много пъти ще го отървава от беда, не го излъгало: призори на дворната порта се похлопало, заптиите го затърсили, но той успял да се измъкне, и вече не се върнал,в своя дом. Намерил обаче брат си Митря на полето ги го проводил при жена си, за да я доведе при него, но,тя не се съгласила. Имали вече малко дете (момченце) и тя предпочела да се скрие при баща си, вместо да,поеме рисковете на едно странствуване по чужди места с един търсен от властите мъж.

Така Петко станал хайдутин.

Известно е, че Петко събрал чета от петима другари, сред които бил и неговият побратим Петко Радев, наричан още Малък Петко (заради ниския си ръст). Малката хайдушка дружинка скитала само по едни места в гората и паднала в ръцете на турците.

Това според Кирка Каракиров станало така: хайдутите били поканени в село Исьорен — на гости у някакъв си уж ятак на четата. Изгладнелите мъже започнали лакомо да ядат и пият. Малкия Петко много обичал ракийката, пък и другите не оставали назад. Въздържал се само Войводата, който предчувствувал, че тази пиянска веселба няма да излезе на хубав край. Няколко пъти той казал на Малкия Петко да спре да се налива, но оня му се сопнал, станало препирня, препирнята — скарване и Войводата решил, макар и сам, да се оттегли от подозрителната къща.

Едва се бил махнал той и малката полупияна хайдушка чета била заградена и след кратък бой — заловена от турските жандарми.

Останал сам, известно време Войводата се скитал, а след това отишъл при един свой ятак — бозаджия, арнаутин. Колибата на арнаутина била не в селото, а някъде навън, та Петко се крил при него „доста добре“. Двамата били уж аратлици, погаждали се и Войводата никак не подозирал, че арнаутинът се е вече врекъл на властите да им предаде Петко жив и да получи, естествено, обещаната награда.

Веднъж арнаутинът предложил на Петка, след като си били добре похапнали в колибата, да излязат малко навън, на сефалък (открито). Петко тръгнал напред, но когато да мине .през вратата, понеже бил висок, навел се. В този момент арнаутинът извадил можа си и го „порнал“, само че,не в гърба, а в бедрото, защото искал жив да го предаде в ръцете на каймакама. Арнаутинът се вкопчил в своята жертва, но раненият хайдутин успял да го отхвърли, и хукнал навън, ала на стотина крачки от вратата на колибата го връхлетели неколцина скрити в засада черкези. ОмаломоЩен от рамата, след кратка борба с тях, той бил уловен и заведен в тъмницата в Гелибол (Галиполи).

Там заварил заловените в Исьореи свои другари.

От очерка на Стою Шишков за Петко войвода знаем, че след опита на заловените хайдути да пробият стената на Гелиболския затвор и да побепнат оттам, те били препратени в Солун. .

Според Кирко Каракиров освобождаването им от солунския затвор станало така: Петко заедно с Петка Радев подкупили фурнаджията, който возел с една каруца хляба на затворниците. Двамата побратими се скрили в празната каруца и така се измъкнали. Град Солун тогава бил опасан със стена, имало врати, през които,се излизало, и те се пазели много строго. Хайдутите и техният съюзник не посмели да излязат през вратата с каруцата, но се крили известно време в една изба, докато най-сетне една сутрин се мушнали между кравите, които всяка заран излизали на паша и Така се измъкнали навън от .Солун. По пътя за Драма обаче налетели на турска стража. Стражата ги подгонила и започнало преследването им. Петко Радев, който обичал попийването, скоро се уморил и казал, че ме може повече да бяга. Войводата понечил да го носи, но било невъзможно — по петите им тичали заптиите. Като нямало друг изход, той хукнал сам, а Петко Радев бил заловен .и върнат в затвора. След като се отскубнал от преследването, Голям Петко отишъл до село Коруджали, Гюмюрджийско, намерил си ятаци, съвзел се от раните, образувал нова дружина, и тръпнал да хайдутува — ЗА ВТОРИ ПЪТ.

Кирко Караисиров описва Петко войвода от хайдушкия му период като „разсъдителен и кротък“. Най-много обичал да пее песента за Делю войвода, а най-голямата му слабост било хороиграенето. В играта бил пъргав, въпреки че бил Много висок и с едър кокал.

За да сме изчерпателни докрай, ще отбележим: съществува още едно предание за излизането на Петко, в гората. То гласи, че заедно с млаДата си жена, гъркинята, бъдещият хайдутин отишъл на харман, но там, ги сварили двама турци. Него те пратили за прясна вода, за да останат сами с хубавата булка, но Петко успял да види сметката на единия, стрелял и върху другия, но не го улучил и тогава хванал гората. Жена му не посмяла да го следва и така започнало Петковото първо хайдутуване.

Възможно, е това предание да е продукт ла народното въображение, като се има предвид колко много песни и легенди народът е съчинил за своя бранител и герой.

Рожба на народното въображение е навярно и преданието, че Капитан Петко войвода напуснал първата си жена, защото го била предала на турците.

Според това предание, което намираме в непубликуваните досега записки за Петко войвода от неговия съвременник Константин Божков, разривът между двамата съпрузи станал така; Петко усещал, че много от нещата, които споделял с жена си, след това излизали навън, и решил да изпита верността й по един твърде прост, но оригинален начин. Купил той една козя глава от пазара, завива я в кърпа, подпечатва я с восък и я занася късно вечерта в къщи. Подал я на жена си и със съответното сериозно изражение й съобщил, че това е главата на чорбаджи Сейрекоолу, който наскоро се бил изгубил и се дирели убийците му. „Вземи да я скъташ и скриеш! И никому да не обаждаш за това, зер сетне живот няма нито за тебе, нито за мене“ — рекъл Петко на жена си. Не минали няколко дни и ето че викат Петко пред кадията на съд, за това че убил Сейрекоолу. Петко започнал да отрича, казал, че хабер няма от такава работа, че нито е виждал, нито е чувал за Сейрбкоолу, че е наклеветен и т.н., но кадията му се скарал да не си губи времето в празни приказки, защото има свидетели и доказателства.

— Добре — помолил се Петко, — дайте да ги видим!

По нареждане на съдията въвели Петковата жена, която носела в ръцете си опетланото и подпечатано с восък вързопче.

— Ето ти доказателството! Още ли не се признаваш за убиец? — строго попитал кадията.

— Нямам ой хабер от тая работа! — продължавал обвиняемият да отрича.

Кадията взел един кож, разрязал канапите, развил кърпата и всички видели в ръцете му една окървавена козя глава. След като се съвзел от слисването, той се досетил каква е работата и освободил Петко с думите: „Афидерсанис, Петко ефенди, станало е грешка, идете си и бъдете рахат. Някой — безсъвестно се е подиграл с нас.“

А като се върнал в къщи, Петко заповядал на жена си да си върви откъдето е дошла!

Както Кирко Каракирков, така и Константин Божков твърдят, че първата жена на Капитана била от град Кешан. Според Божков — той имал от нея не само син, но и една дъщеря.

Пак той (Божков) твърди, че залавянето на Петко войвода и другар и те му хайдути станало на ден Великден. Този ден те отишли, в едно село да се черкуват, но издайник ги изказал на турците, черквата била заобиколена, завързала се престрелка и паднали в ръцете на заптиите. След това пленниците били заведени в Гелиболскиия затвор, където Петко войвода се запознал с един френски инженер. Тоя инженер оставил следа в живота на хайдушкия предводител с това, че пръв му внушил идеята, като излезе от затвора, да събере чета, но не за отмъщение, а да се бори за освобождението на родината си по подобие на Гарибалди. И дори му „начертал“ устава на тази освободителна чета.

Много са характерни някои данни, които К. Божков ни дава за

ХАРАКТЕРА НА ПЕТКО ВОЙВОДА И НЕГОВОТО ХАЙДУШКО ВЕРУЮ.

В дружината на Капитана след неговото трето излизане в гората, подир завръщането му от Крит, имало някакъв италиански авантюрист на име Джовани, който, неизвестно по чие внушение, скроил нов заговор срещу войводата. Заговорът бил разкрит и Джовани изправен на съд. Съгласно устава на четата, която се наричала тогава Тракийска народна освободителна дружина, за посегателство върху живота на един член,на дружината от друг се предвиждало обезоръжаваме и прогонване на провинилия се. Възмутените Петкови дружинници настоявали Джовани да бъде осъден на смърт и макар всички да искали това, Войводата не пожелал да се нарушава устава и пуснал Джовани да си отиде, без да падне косъм от главата му.

Това благородство Петко проявявал и в хайдушката си практика. До него, като всепризнат закрилник на бедни, сиромаси И озлочестени, идвали всякакви оплаквания против чорбаджии, турци и чифликчии. Той обаче никога не бързал да напада и наказва, преди старателно да е изучил и проверил как стои работата. (Известно е, че след залавянето на Калън Тома от Марония, за когото е било доказано, че е искал да отрови дружината, следствието продължило месец и половина и чак тогава издайникът бил осъден на смърт.)

Но щом Петко войвода се уверявал във вината на някой бей, чиновник, кърагаларин или зулумджия, той веднага му изпращал хабер (ние бихме го нарекли ултиматум) да плати определен хайдушки налог за издръжка на дружината, като размерът се определял от степента на провинението. При отказ Войводата пристъпвал първо към „предупредителни“ действия: изгаряне на снопи, подпалване на ниви и къшли, отвличане на стада овце и в краен случай — към смъртно наказание.

Интересно е и друго: с когото Войводата е имал разправия, от него той не взимал нищо, особено хляб, докато се разбере „чист“ ли е, или не е. Ако той се оказвал чист, т. е. невинен, тогава Войводата приемал да му яде хляба. Изобщо яденето на хляба било свещенодействие. Вярвало се, че на когото си ял хляба, лошо не бива да се прави, иначе хлябът „хващал за очите“ (отмъщавал). Особено строго се е спазвал хайдушкият закон, въоръженият четник никога да не прележава с жена. Смятало се е това „прележаване“ за най-голямо омерзение, а оръжието и на хайдушката чест. Интересно, че „прележаването с жена“ се смятало за омърсяване не само на хайдутите, но и за обикновените овчари, затова овчар, когато се връщал от село, където е нощувал с жена си, известно време не бил допускан да се допира до овцете. А освен това заставян бил да се умива с пепел. Петко войвода не само бранел раята от бейове и чифликчии, но и от крадците и разбойниците, които от време на време се появявали в пределите на неговото хайдушко царство. Той немилостиво ги изтребвал, ако след първото предупреждение не си обирали крушите.

Войводата раздавал хайдушко правосъдие и над свои сънародници. Ако момък остави годеницата си, ако братя започвали спор за нива или за къща, Капитана решавал кой е крив и кой прав. И никога той не погазвал правдата — в което била неговата главна сила и основна причина да бъде той обичан, пазен и почитан.

За хайдушката закрила, която Петко давал на беззащитните, пише в едно писмо и Б. Тихова. Тя, разказва, че в сегашното село Тихомир, Кърджалийско, живеел изеДникът Мехремаа. Със заплахи и насилия той успял да засвои всички по-хубави ниви в тихомирската мера. Онеправданите тихомирчани се оплакали срещу него в Гюмюрджина, но там той имал високи закрилници, на които давал рушвет, и от оплакването нищо не последвало. Тогава българите мохамедани намерили Петко войвода и му се оплакали. Войводата изпратил на Мехремаа надлежното предупреждение, но дебелоглавияг дерибей не се стреснал. Затова пък една вечер, когато Мехремаа си правел вечерната молитва, като се изправил, видял до себе си трима „силяхлие люде“, сред които бил и самият Петко войвода. Хайдутите го повели по стръмните склонове на Карлък, и го водили със себе си, докато получат искания откуп от 1000 лири. След това твърдоглавият Мехремаа бил върнат у дома му жив и здрав, но толкова мек и укротен, че бил просто неузнаваем.

Гюмюрджинският Карлък бил свърталище на разбойници, които причаквали било овчарите със стадата, когато се завръщали напролет от балкана, било хората, които отивали или си идвали от пазар. Веднъж трима „панти“ обрали кесиите на 60 души керванджии. Властите в Гюмюрджина ме взели никакви мерки и тогава овчарите се отнесли до Петко войвода. Той пристигнал с четата си, установил се в пещерата над връх „Бойката“ и оттам за няколко седмици успял да изтреби всички „панти“-обирджии. Според В. Тихова той имал верни ятаци в българомохамеданските села, като Юсеин Кьорав от Сулуки, Са ли Топалов от село Завоя и др.

Трябва да се отбележи, че спомените в селата на север и юг от гюмюрджйнски КарЛък за Петко войвода се сливат със спомените за Малкия Петко, неговия побратим, Петко Радев (Радулов). За него има също нови данни (написани от В. Харамиев от София, ул. Веслец щ2), които го очертават като народен герой, достоен за приятелството и побратимството на Големия Петко — войводата.

МАЛЪК ПЕТКО е роден около 1842 г. в село Калайджи дере от баща Радю и майка Кера. Той бил най-голямото от общо единадесет деца. Бащата на Петко се проявява като буден мъж, природно надарен, а майката минавала за голяма песнопойка и разказвачка. Синът й Петко от дете слушал нейните хайдушки песни и неусетно се подготвял за бъдещата си хайдушка съдба.

За разлика от своя бъдещ побратим — Големия Петко, Малкия, макар да бил по-дребен на ръст, бил лют, невъздържан и с буен нрав. Повод за неговото излизане в гората станало едно изгубено чорбаджийско муле. Собственикът на мулето Хаджи Шенко донесъл на турците, че го е откраднал Малък Петко. Започнали тогава разпити, разкарвания, докато набеденият млад човек разбрал, че за него „няма живот“ в селото, приел предложението на Големия Петко да станат хайдути, за да могат да си отмъстят.

За малкия Петко е известно, че Стамболовата полиция го е издирвала заедно с други заподозрени политически противници като „разбойник“. Дейността му след Освобождението на България е много слабо осветлена и не се знае дори къде и как е завършил бурният живот на този най-близък другар на Капитан Петко войвода.

ГАРИБАЛДИ — ПЕТКО ВОЙВОДА

Сам Петко войвода е разказвал на своя животописец Стою Шишков за ходенето си при освободителя на Италия — Джузепе Гарибалди, от когото той се научил на много неща. Великият италианец му дал пръстен в знак на приятелство и вероятно под негово внушение и с негово съдействие през 1866 г. Войводата заминава с дружина от около 300 души да се бие за освобождението на остров Крит от турско владичество.

През 1979 г. военният историк о. з. полк. Стилиян Нойков се натъкна в Австрийските тайни архиви на интересен за нас документ — едно .полицейско нареждане за издирването на провинили се в бунт сподвижници на Джузепе Гарибалди, сред Които фигурира и името,на Петко Киряков. Явно, през 1866 г. Войводата е участвувал в нередовната армия, която Гарибалди повежда срещу Австрия за освобождение на заетата от нея италианска провинция Ломбардия.

Този документ поставя вън от всякакво съмнение гарибалдейството на Капитана, за което той така скромно и кратко е разказвал на своя животописец Шишков.

НОВИ ДАННИ ЗА ПЪРВАТА СРЕЩА НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА С ОФИЦЕР ОТ РУСКИТЕ ОСВОБОДИТЕЛНИ ВОЙСКИ

Първата среща на Капитан Петко войвода с офицери от руските освободителни войски станала по един неприятен за него повод — наклеветяването Му пред руската военна администрация, че той е разбойник. Във връзка с това бил изпратен, както е известно, един казашки взвод, за да бъде „разбойникът“ арестуван и разследван.

За командуващ на отряда бил назначен капитан от руската армия Г. Джорджидзе, грузинец, зачислен във Владикавказкия казашки полк. Руският капитан се случил дописник на грузинския вестник „Дроеба“, където в бр. 193 от 1878 г. е поместено едно доста подробно описание от него за срещата му с Капитан Петко войвода, когото е трябвало да задържи.

Върху Войводата (изяснява се още в началото на дописката) тегнело обвинението, че ограбва чрез скитащи по селата свои хора местното мохамеданско Население. Тези хора отивали като пратеници на Петко, искали пари, а в случай на отказ заплашвали, че ще подпалят селото. Натоварената с преследването на тези разбойници руска войскова част се натъкнала в една гора на 50 души, които показали на командуващия писмо, написано уж от Петко войвода, и така Г. Джорджидзе взел окончателно решение да намери тоя „всемогъщ Петко“ и да узнае каква точно е неговата роля.

Г. Джорджидзе се посъветвал със своя боеви другар осетинеца Дударев:

— Ако изпратя казаци при Петко, как мислиш, ще дойде ли?

— Не мисля, капитане, все пак объркано време е. Но може да се пробва, освен това желателно е не казаци, а някои от местните хора да изпратим!

Капитанът се разсмял.

— Щом е така, то ти ще отидеш лично при Петко! Предай у, че искам да поговоря с него.

— Слушам, капитане!

Грузинският журналист с нетърпение очаквал срещата със защитника на българите. И много скоро пред него застанал Петко.

— Здравей, Петко!

— Желая здраве на руския капитан! — с усмивка отговорил Петко и подал ръка.

„На вид много приятен и добър момък. На главата си имаше наш, казашки калпак, облечен бе в старинен български мундир, панталони от местна чиста вълна, руски ботуши, сабя — френска, ремъци и патронташ — руски“ — така описва Г. Джорджидзе в своята кореспонденция Петко войвода.

Дружески се срещат. Грузинецът го кани на гости в дома на масата.

— Аз много съм слушал за вас — казал Г. Джорджидзе.

— Лошо или добро? — попитал Петко.

— Лошо за нашия общ враг, а добро — от всеки българин!… Но сега — за друго. Знаеш ли ти, че правителството на Турция те е обявило за политически престъпник и изисква твоето предаване?

Очите на Петко се наляха със злоба. Лицето му стана жестоко и страшно.

— Аз политически престъпник? Аз не разбирам от политика. Само виждам, че трябва да се изстисква кръвта на тези, които са врагове на моя народ и са му причинили много страдания; ако това е политика, нека така да бъде — аз съм политически престъпник. Какво мислите вие за това, капитане? Може би искате да ме задържите?

Грузинецът се разсмял:

— Аз, както и цялата руска армия, те считаме за мъжествен защитник на братския български народ и ние дойдохме със същата цел, затова няма какво да мислиш.

Дълго разговарял грузинският журналист с Петко. Нагостил го с вино. В този смел човек той намерил на българска земя нов приятел — открит, смел патриот.

(Виж в си. „Родопи“ бр. 4/1980 г. очерка „Двамата капитани“ от съвременния грузински журналист Андре Карбелашвили, който откри в „Дроеба“ дописката на Г. Джорджидзе от 1878 г. и направи известна на съвременните читатели описаната в нея среща между двамата капитани. Тази дописка говори между другото колко точно и добросъвестно е говорил капитан Петко войвода в редките случаи, когато се е отпущал да разказва за себе си.)

След като при срещата на двамата капитани се изяснява, че Петко няма нищо, общо с грабежите, извършвани от местни разбойници, злоупотребяващи с неговото страшно име, започва бойната дружба на Войводата с руските освободителни войски. Той отново събира своята дружина и започва битка срещу метежниците на полковник Сенклер, и този път става „страшилище“ не само за турците, но и за англичаните, които чрез метежа на Сенклер кроят „развалянето“ на СанСтефанска България.

Ето едно от многото писма и Доклади на английските агенти от онова време за ролята и значението на Капитан Петко войвода.

„Дедеагач, 28 май 1878 г.

Имам чест да представя;на Ваше превъзходителство следния рапорт относно случилото се тук през последните няколко дни, което е породило голямо безпокойство и страх в града и околността. Ваше превъзходителство навярно е вече слушал за българския злосторник Петко — страшилището на този край от няколко години насам. Настойчиво се твърдеше миналия месец януари, че този Петко с двама от другарите му бил убит от полицията в една колиба близо до с. Кемерли, дето се бил укрил. Този слух обаче се оказа неверен, тъй като известно време след това той се появил отново с една чета, с която влязъл в Марония и се укрил. Заобиколен от турски войници, той и другарите му успели да си пробият път (и избягали), след като нанесли тежко поражение на турците и изгубили само двама души от своята чета.“

(Доклад на вицеконсул Уилшайр до сър Хенри Лейард, английски посланик в Цариград.)

И ето, по зла ирония на съдбата, това „страшилище“ за английската дипломация става през 1886 г. страшилище и за някои българи в Княжеска България. По време на изборите за Велико народно събрание през тази година (както четем в спомените на К. Божков), Петко войвода, който изпълнява по това време длъжността изборен чиновник, касиер на Земледелческата каса, е „бил арестуван от градския началник Петев, под предлог, че бил в опозиция и са го държали затворен до свършването на изборите“.

ОЩЕ ПОДРОБНОСТИ ЗА „МИРНИЯ“ ЖИВОТ НА КАПИТАНА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Според К. Божков, когато в края на май 1890 г. (четири години след първото му арестуване) Капитан Петко войвода отишъл в София по частна работа, там внезапно бил арестуван. Софийският градоначалник Минко Радославов наредил бившият войвода да бъде затворен в една килия, съседна на килията, където се намирал осъденият на смърт майор Паница. Двете килии били разделени с желязна решетка, така че двамата затворници могли да разговарят. Намерението на Радославов било да подслушат очаквания между тях разговор и да научат някои подробности, които според следствените власти, Паница упорито премълчавал. Оказало се обаче, че Капитанът и майор Паница не се познават и Войводата бил изваден от ареста.

К. Божков потвърждава, че след ареста в София Петко войвода бил закаран в Кавакли (днешното Тополовград) под конвой от 50 души конни стражари, за да бъде предаден на турските гранични власти, но околийският началник там, някой си Николаев, българин от Бесарабия, се оказал добър патриот и освободил Капитана.

У К. Божков намираме интересни сведения за

ВТОРАТА СЪПРУГА НА КАПИТАНА РАДА КРАВКОВА, ЗА ТУРЧЕВ И ШПИОНИНА РАИЧЕВ

За Рада Кравкова е казано, че тя е сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Кирко Каракиров пък добави, че тя била от котленски род на известния капитан Мамарчев. Рада се отнесла много добре към първия син на Капитана (от гъркинята), който пристигнал във Варна при баща си. Петко също го приел много сърдечно, снабдил го с пари, отворил му дюкян, купил му къща, а за себе си оставил само една малка сграда, където живял с втората си жена.

След разразяването на конфликта между Капитана и неговите политически неприятели, синът му бил изпъден (екстрадиран) от България като гръцки поданик, а имотите му конфискувани. Това било един допълнителен удар върху Войводата, скроен навярно от неговия най-усърден палач и преследвач —

ВАРНЕНСКИЯ ГРАДОНАЧАЛНИК СПАС ТУРЧЕВ.

К. Божков дава някои нови подробности за Турчев, които заслужават да бъдат отбелязани. Това е например фактът, че Турчев е бил осъждан в Сливен на четири години затвор за изтезание на невинно задържани и още на четири години — от Софийския окръжен съд за същото престъпление, но бил помилван от княз Фердинанд, който „всемилостивейшо благоволил да го освободи заедно с Луканов и Тотева като политически пострадавши“. Този факт доразкрива престъпната натура на Спас Турчев и ни обяснява много неща около неговия конфликт с Войводата. А ето какво е разказал сам Войводата на К. Божков за следствието, след като е бил арестуван от стражарите на Турчев в Сандрово (Евксиноград).

„Оттук посред нощ бях вързан, отнесен в града и арестуван в полицията. На другия ден ме изваждат на разследване пред ревизора на вътрешните работи Тодор Муткуров (брат на умрелия генерал Муткуров) заедно с Кръстю Карагьозов и след като не намериха нищо компрометирующе и се увериха, че полицията сама е устроила капан, за да ме набедят в комплот, те ми предложиха да се споразумея с градоначалника Турчева. Турчев влиза сам при мене и ми предлага пълна свобода, служба, възнаграждение, слава и пр. лъскавини, само да му услужа в предначертания комплот, като кажа: «Положението на българина изисква щото да се компрометира Русия пред европейските сили със своите комплоти, за която цел сте избрани да играете в случая роля тук за един комплот. Ще бъдете съдени, ще признаете, че сте руски агент и шпионин, а ний ще се ограничим с наказанието на тогози-оногози, а вас ще освободим, наградим, поблагодарим и пр.» Аз бях удивен от тези предложения и просто не знаех в начало отгде да почна. Ограничих се с думите: нима мислите, че това ще да е добре за България? Я ми покажете лицата, с които ще имам аз работа. След това Турчев, без да ми съобщи лицата, излезе и на негово място дойдеха пак горните лица Муткуров и Карагьозов, които почнаха с думите: «Споразумехте ли се с господин градоначалника? Та това е прекрасна идея, що ви е предадена за спасението на България», на което им отговорих, че може да е прекрасно за сега, за България, но Вие не сте избрали лицето, което да играе тази важна роля. На това те отговориха, че (лицето е на мястото си избрано. Повторих им същото както и по-напред, като добавих, че са се излъгали в моето лице, най-напред с това, че аз не желая никаква служба. Нямам нужда от такава, не ламтя за пари и за слава — и най-вече не желая да се опетни името ми с такава подла роля, затова: «Търсете си (казах им) подходящ человек.» Тогава те ме още повече заплашиха със смърт, ако се не съглася, понеже тази тайна е била вече открита на мене и аз трябвало да избера едното или другото. Разбира се, че аз предпочетох смъртта пред безчестието, за което бях хвърлен среднощ в хумбата на старата крепост, в която бях затворен от 28 юли до 15 септември същата година. Тук в затвора бях изтезаван и бит, а след това откаран в Трявна на 22 септември. Там останах до 1894 година, когато след падането на Стамболов ме освободиха.“

Този разказ на самия Петко войвода, предаден ни от К. Божков, разкрива по-дълбоките политически цели на неговото задържане, а оттам и доблестта, която проявява Капитана, като се отказва, макар и заплашен със смърт, да стане оръдие на Стамболовата полиция.

Работата е там, че Турчев не само затворил и изтезавал Капитана, но при обиска, направен в къщата му през юли 1892 година, той ограбил „един тефтер и 110 акции на стойност 44 000 лева и други разни ценни книжа за около 16 000 лева, които въпреки многобройните оплаквания на Войводата след освобождаването му, не били върнати“. Тези пари, общо 60 000 лева, произхождали от продажбата на подарения му в Киевската губерния чифлик, даден му в дар от императора. Те били за времето си значително състояние, на което Петко се надявал да прекара по-спокойно старините си. След присвояването им от Турчев, Капитана се озовал наистина в бедствено положение и сиромашия, която го е съпровождала до края на живота му, завършил на 7. II. 1900 година.

Ето и една характерна за онова време дописка във вестник „Черно море“ от 14 септември 1893 г. — 7 години преди смъртта му, — където се прави опит да бъде той обществено защитен, след освобождението му от затвора в Ичкале.

„Тукашният гражданин г-н Капитан Петко (Киряков), поборник-войвода, който беше интерниран миналото лято за Трявна и престоя там до първий того, бил се освободил и отишъл в Казанлък за лекари, да се цери. Този ни гражданин беше подозрян в приготовление комплот срещу живота на г-на Стамболова чрез подпалване на кьошка, в който живееше г-н Стамболов, но нищо не излезе, макар да се затвориха 10 — 15 души и да се изследваха. Той престоя 50 дни тук в подземието в крепостта на «Балък пазар» (зад касапниците), гдето бил изтезаван, според както разказваше с плач семейството му. Правен е бил и обиск в къщата му, та и до днешен ден им липсвували 110 акции от Източните железници на стойност 44 000 лева и други ценни книжа от около 16 000 лева. Настояват пред нас, че Капитан Петко непременно щял да остави костите си в подземието, ако върналий се от отпуск окръжен управител г-н Драсов не бил разпоредил за интернирането му в Трявна.

С една дума този почтен човек е станал жертва.

Нашите искрени съжаления към страдалеца и семейството му.“

Възниква един интересен въпрос: на какво се е надявал Спас Турчев в саморазправата си с Петко войвода, та не само го е изтезавал и едва ли не погубил, но го е и ограбил?

Турчев се е надявал преди всичко на личните си връзки със Стамболова. Какви са били тези връзки между него и министърпрезидента се вижда от следните три непубликувани досега писма, намерени в архивата на Иван Андонов, чийто наследници бяха любезни да ми ги предоставят за прочит.

ПЪРВО ПИСМО: София, 27. VII. 94 г.

Бай Андонов,

От Пловдив имам една дойка на име Мариана

Клинчева от Каршияка. Тая дойка ми я намери Турчев.

Днес се получи от мъжът й, който е солдатин в Станимака, едно писмо, в което той й съобщава, че ужким детето й било умряло. Това дете беше оставено у баща й, който е от Каршияка и който бех препоръчал г. Шилеву за служба.

Моля прати някого да отиде в къщата, гдето живее детето, да се научи дали е живо, или умряло и незабавно ми пиши. С това крайно ще ме задължиш. Името на бащата на дойната е Атанас Дочев.

Има ли надежда да сполучите изборите:а 7 август?

Как отиват работите в Пловдив?

Как ще постъпят радославистите?

Сигурен ли е избора на Тилева?

Твой С. Стамболов

ВТОРО ПИСМО:

София, 16. VI. 95.

пай Андонов,

Моля, ти и Шилев да станете поръчители на е. Турчева, за да му се открие една текуща сметка от 10 000 лева пред Банк Отоман. Ако Турчев не си плати текущата сметка и я поиска от Вас банката, аз ще Ви внеса вместо него сумата, за да я заплатите на банката.

Твой С. Стамболов

ТРЕТО ПИСМО:

София, 24. VI. 95 г

Бай Андонов,

Аз писах на б. отоман да отвори кредит на Турчева от 10 000 лева и тя се съгласи. На тебе юже писах да подпишете ти и Шилев като поръчители на тоя кредит, защото Вас бил представил за такива. Сега виждам от писмото ти от 18 юни, което получих вчера, че Шилев по разни страхове не искал да подпише като поръчител. Моля да ми съобщиш какви са страховете на Шилева и на какво са те основават. Аз се интересувам да знам много отблизо положението на братя Турчеви и как отива търговията им, защото ако те не я забатачат, аз ще трябва да плащам. На тоя въпрос моля да ми отговориш най-подробно и обстоятелствено, след което ще ти пиша за поръчителството.

Писмото ти носи дата 18 юний, а плика 2 юний. Пращам ти плика; защото мисля, че е било задържано писмото ти от пощата. Пиши ми как е станала тая работа.

Тук са много весели нашите управници. Казват, че били получили добри известия от Петербург. Ще продадат България като добиче. Язък за трудовете и жертвите ни. Бъди здрав

Твой

С. Стамболов

П. П. Пиши ми каквито подробности узнаеш за Ризовата женитба.

От тези писма много добре се разбира, че Стамболов е задължен на Турчев за намирането на Дойната Марийка Клинчева и че към тази дойка той проявява особен интерес. Ясно е още, че към Турчев бившият диктатор е продължил да проявява своето разположение, дори след падането си от власт и е бил готов да му съдействува чрез своите приятели в Пловдив, за да получи той заем от Банк Отоман в размер на крупната сума 10 000 лева.

Чете се между редовете на последното трето писмо, че нито Шилев, нито Андонов са приели да бъдат гаранти на Турчева пред Банката и той не е могъл да вземе нужния му заем. Стамболов е сериозно обезпокоен от това положение, защото се появява рискът, ако братя Турчеви я забатачат, самият той да плаща вместо тях. Може би Стамболов е бил в някакво тайно търговско съдружие с Турчев. Все едно на каква основа са били техните отношения, явно Турчев е могъл да разчита безрезервно на Стамболовата подкрепа.

Няма да гадаем с какво точно той е заслужил тъй силното благоволение на Стамболов, но ясно е едно: разчитайки на това благоволение, Турчев е можел да върши във Варна каквото си иска; че той е имал свободата, дори без знанието и съгласието на „министърпрезидента“, да се разправи с омразния му капитан, с когото е имал да урежда много стари и нови лични сметки. При това положение любопитно е да се узнае:

КАК ПЕТКО ВОЙВОДА СЕ Е ОТКОПЧИЛ ВСЕ ПАК ОТ СВОЯ ЗАТВОР В „ИЧКАЛЕ“?

Ето как отговаря на този въпрос Константин Божков в своите спомени за Капитана:

„В един ясен ден слънцето благодатно грее на небето (пише той), а Капитан Петко, седнал или по-право клекнал по обикновеному на двора вън от килията, с глава подпряна с две ръце, брадясал, невчесан, дрипав, немит — се припича на слънцето, пазен от стражара, изправен до него с пушка в ръце. Шумът от морските вълни, които пеят своята песен, долита до ушите на затворника, обаче той нито ги чува, нито иска да мисли за тях. Той не обръща внимание даже на едно хвърчило (учуртма), което силно прехвръква над главата му, защото мислеше нещо, което го много смущаваше и се измъчваше от своята усамотеност и неизвестност. Неговата замисленост не се наруши даже от тълпа дечурлиги, която безцеремонно нахълта в двора при него да си подири изпуснатото хвърчило. Какво беше учудването на тези деца, когато наместо своето хвърчило, те се натъкват на едно невидено, нечуто чудовищно зрелище! Изплашени, те съзират напреде си един одърпан, рошав, чер, рунтав катилин, варден от стражар с пушка и хукват от уплаха да бегат обратно, като викат, колкото им глас държи: «Шейтан, шейтан! Качинис…!» Техният вик из улиците доста време се е чувало да се повтаря.“

Тази незначителна на пръв поглед случка, според Божков, се оказала обаче важна за съдбата на Капитана: още същия ден вечерта при него идва градоначалникът и под предлог, че в „хумбата“, където затворникът е бил сложен, условията не били хигиенични, казал му, че ще бъде преместен в Трявна и че уж това е един вид благодеяние, което той правел за него от човещина.

Същата вечер Капитанът бил качен на един затворен файтон и препратен за Трявна. После в един разговор с Божков Войводата обяснил неочакваното си освобождение със застъпничеството на френския консул, чиято дъщеричка се случила сред децата, които търсили падналото хвърчило в „Ичкале“ и се натъкнали на необикновения затворник. Тя разказала на баща си, той пък се застъпил пред окръжния управител и така Петко бил изваден от каушите на „Ичкале“.

Не може да се каже дали всичко това е истина, но приведеният пасаж от спомените на Божков говори за нещо характерно: че сам Войводата не е знаел на кого или на какво дължи отърваването си от тъй наречената хумба.

Основателно възниква и въпросът: коя е била тази старинна крепост, наричана „Ичкале“ или още „хумбата“, където е бил изтезаван Петко войвода?

Според изследването на Ал. Кузев, Петко войвода е бил затворен в цитаделата на варненската средновековна крепост, известна по това време, обикновено, под името „Барут хане“. Тя била разположена „срещу Земеделската банка (днес сграда на управлението на МВР), на мястото до ситето на Търговската камара (днес сградата на Командуването на ВМФ), което отговаря на местоположението на цитаделата «Барут хане», така и на името «Ичкале» (вътрешна крепост)“.

Според К. Божков същата крепост „Ичкале“ се е намирала „във Варна, при «Балък пазар», където до едно време стърчали стените на старинната каменна постройка — четвъртитата крепост, която наричали Хумбата (там сега е борсата). През две железни врати се влизало в един двор на около 150 — 200 метра, а наоколо се редили постройки, иззидани с дялани четвъртити блокчета каменни стени и свод на хоросан. Стените достигали четири метра… Тук флотата била открила механическа работилница и склад за параходни принадлежности…“

През 1908 г. „Ичкале“ било разрушено. Така е било заличено страшното онова място, където Петко войвода е бил хвърлен по вина на Турчев, със съдействието на

ШПИОНИНА АНГЕЛ РАЙЧЕВ.

Известно е за Ангел Райчев, че той е „оръдието“, с което си е послужил Турчев, за да изпълни своите замисли срещу омразния му Капитан Петко войвода. Това „оръдие“ обаче се е различавало от Турчев с някои проблясъци на съвестта, които издават един много по-сложен, а и драматичен, бих казал още, характер у шпионина Райчев. Право да мислим така ни дават няколко факта в поведението на Райчев по време на „операцията“ за провалянето на Петко войвода, които трудно могат да се обяснят с обикновена немарливост или несъобразителност. Първият факт е този, че на срещата с Капитана, когато да тръгнат за резиденцията на министърпрезидента Стамболов, той пристигнал с голямо закъснение и насмалко да провали по този начин цялата работа.

Второ: при арестуването на Капитана и съпровождащия го Райчев от стражарите, лимонаденото шише с динамита не е било прехвърлено от Райчев, според уговорката с Турчев, в джоба на Капитана, и се намерило в джоба на шпионина.

По-нататък (според спомените на Божков), когато след ареста идва Турчев да извърши разпита и пита стражарите „какво става“, старшината отговаря, че са „уловили двамина комитаджии“ и че „в единия от тях, именуван Ангел Райчев, е намерено в джоба на палтото му едно стъкло с динамит“. Като чул това, Турчев кипнал и се развикал да му доведат веднага Райчев. Когато Райчев влиза при Турчев, той бил посрещнат с приятелски поздрав, а след това със строг началнически глас градоначалникът попитал „арестувания“ как е станало така, че динамитът се е намерил в неговия джоб. На това Райчев отговорил: „Аз си изиграх ролята и трябва да си получа възнаграждението, но не съм виновен, ако вашата стража не съумя да изпълни задачата: хващането трябваше да стане при манастира, а не тук.“ След това между двамата — шпионина и градоначалника се повел разговора как да се оправи сторената грешка. Решили накрая Ангел да казва, че петте лева за купуване на динамита били дадени от Капитан Петко.

Пазен от стражарите вън от стаята, където ставал разговорът между Турчев и Райчев, Капитанът чувал добре разправията между тях и когато бил повикан пред Турчев и му били зададени първите въпроси, той казал на Турчев: „Зная всичко, каквото сте кроили против мене, защото Ангел Райчев ме е посветил в тази работа.“

Турчев се много смутил при този отговор, пребледнял от яд, разревал се отново да му доведат Райчев за очна ставка. Турчев задал въпрос на Ангела да каже как стои работата и Райчев отговорил, както се били споразумели, т. е. че динамитът бил закупен с парите на Войводата, „за което аз се възмутих от тази клевета (разказвал самият Войвода на К. Божков) и се хвърлих върху лъжливеца, за да го разкъсам на парчета, но той беше отърван скоро от пристигналите стражари, които стовариха по гърба ми прикладите на пушките си“.

От всичко казано дотук излиза, че веднъж Райчев закъснява за срещата с Капитана. Втори път, закъснява с прехвърлянето на барута в неговата дреха, уж че стражарите по-рано са ги изненадали, което не е вярно, защото е известно, че Райчев е трябвало да подаде знака за арестуването, като запее песента:

ОЙ ти, Черно море защо тъй ревеш…

Това той наистина направил, но без да прехвърли преди това динамита в джоба на Капитана.

Случайно ли е всичко това?

Мисля, че не. Не случайно Райчев закъснява веднъж за срещата и след това с прехвърлянето на шишето. По всяка вероятност в пристъп на някакво угризение на съвестта Райчев е решил да остави една вратичка за измъкването на Войводата от бедата, в която е щял да бъде вкаран с неговата (на Райчев) помощ и съдействие. Всичко това не изкупва вината на Райчев, по от чисто психологическа гледна точка случаят с него е по-различен, отколкото с градоначалника Турчев — един чиста проба злодей, у когото не забелязваме от начало до край нито една човешка тръпка.

Райчев (както пише в спомените си К. Божков) след падането на Стамболов забягнал в Цариград и не се върнал оттам, докато много други по-сериозно провинили се от него не само че си останали по местата, но се и включили в администрацията на следващото управление. Райчев, очевидно, е имал малко повече съвест, отколкото е била нужна за един професионален шпионин и трябвало да си тегли последиците от това.

По-голяма част от казаното за Райчев намираме в многократно споменаваните досега спомени на Константин Божков, което ни задължава да кажем няколко думи и за техния автор и произход.

Спомените на К. Божков (общо 60 машинописни страници) са останали в ръкопис у неговите наследници, които имаха любезността да ги предадат през 1975 г. в документацията на списание „Родопи“, без да поискат никакво заплащане. Голяма част от тези спомени се препокриват с писаното за Петко войвода от първите му биографи, но и малкото ново в тях е ценно за бъдещите животописци на Войводата.

Преди да се запознае с Капитана К. Бошков е бил на работа в Русе. За Варна заминава през есента на 1891 г. На тръгване той бил изпратен от двамата стари войводи Филип Тотю и Христо Македонски, които проводили много здраве на „Капитан Петка Киряков войвода“. Божков попитал своите изпращачи кой е този Капитан Петко, а Христо Македонски отговорил:

„И ний сме войводи, но Капитан Петко е голям войвода. Ний на Петка шапка снемаме. За него ще узнаете много работи във Варна.“

„Нека си призная (пише по-нататък Божков), аз имам слабост да се възхищавам от самородните, самоотвержени борци, да рабея пред техните безкористни жертви пред олтара на отечеството, да ги обожавам за техните човеколюбиви дела. И ето, случи ми се един ден да видя Петка Кирков в една пивница близо до военния клуб.“

Божков се представил на Капитана и му предал Филип Тотювите и на Македонски поздрави. В отговор на това Капитан Петко благодарил леко засмян и с един не тъй сърдечен отговор: „Благодаря ви за поздрава им. . .“ Докато разговаряли, Божков разгледал прочутия Войвода и след това отбелязал в дневника си, че той е „на около 50-годишна възраст, по-висок от среден ръст, с черни мустаци и коси, с мургаво лице, силни ръце, с приятен глас, а в разговор — учтив и приятен събеседник“.

След тази първа среща Божков намерил и други случаи да се види с Капитана, ходил дори у дома му и се запознал с „втората му добродушна, гостоприемна съпруга Радка от гр. Казанлък, сестра на стария учител, общественик и писател Иван Кравков“.

При тези срещи Божков непрекъснато го подпитвал за живота и подвизите му, но се оказало, че Войводата е „много скритен, таен и нищо не може да се извади от устата му“. В един разговор Божков попитал най-сетне, защо Войводата сам не седне да си напише спомените, както са вече сторили това негови другари като Филип Тотю и Македонски „за памят и назидание на подрастващите поколения“, но Петко кратко и ясно отговорил:

„Че ако съм бил действувал някога с оръжие в ръка за защита на нашите братя против подтисника враг, нима сега аз трябва да действувам с перо? Моите деяния, ако таквиз съм вършил в султанско време, няма да ги чуете от мене, а ако желаете да ги узнаете и научите, то ще ги чуете от други.“

Така пропаднали усилията на добронамерения почитател на Капитана да чуе от собствените му уста какво е прекарал и препатил като хайдутин и комита поради упорития му отказ да разказва за себе си. Нещо повече, в едно време на усилено саморазхвалване (каквото е било времето около 1900 година, когато поборничеството се било вече до домогнало до една по-висока обществена оценка), Петко, изглежда, съзнателно е избягвал да говори за своите подвизи, за да не влиза в числото на онези, които превръщали своето поборничество в поминък.

Дори първият биограф на Капитана, родопският книжовник Христо п. Константинов, който написал две книги за него (едната през 1885 г., другата през 1889 г.) не е могъл да откопчи от устата му нито една дума, а събирал материали чрез странични хора. Въпреки че двамата си пишели писма и поп Константинов често го подканвал да проговори, а когато бил арестуван Капитана в София, той подел неговата защита. Въпреки това Войводата не нарушил мълчанието си и двете книги на Константинов излезли със сума грешки.

Мисля, че и другият от ранните биографи на Войводата, Филип Симидов, не е успял да вземе данните за своя очерк, посветен на Войводата от самия него, ако се съди по някои явни несъобразности между разказа на Капитана пред Шишкова и писаното от Симидов.

Ето защо всяко странично докосване до съдбата на Капитан Петко войвода (става дума за докосване от първа ръка) не бива да се пренебрегва. В тоя смисъл своя ценност имат и спомените на Надка Стамова Морава, 77-годишна от Пловдив, озаглавени

„ТЕТРАДКА ПО ИСТОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПОРОБЕН НАРОД В БЕЛОМОРСКА ТРАКИЯ“

В тези спомени преки данни за Петко войвода има много малко, но затова пък в петдесетина страници на своя ръкопис Морева е нарисувала една сочна поминъчно-битова картина на живота в Дуганхисар, родното село на Войводата, без която животът на Петко войвода едва ли би могъл да бъде докрай почувствуван и разбран от неговите сегашни и бъдещи животописци.

Казвам „бъдещи“, защото, докато има на света България, споменът за Капитан Петко войвода ще продължи да буди интерес и да вълнува въображението на всички българи.

А ето и накрая една малко известна досега дописка от Варна за погребението на Капитан Петко войвода, поместена в русенския в. „Славянин“ от 12. II. 1900 г.

„Г-не редакторе, на 7 того по 5 часа сутринта след кратко боледувание (рак в стомаха) се помина капитан Петко Киряков. Умре, г-н редакторе, един от малобройните 15 редки войводи, с каквито майка България не отказвала да се сдобива в трудните за нея времена. Умре родопския герой, плашилото на турската империя, почти от 1862 г. до 1879 г. Той е бил еднакво любим и уважаван от всички султанози поданици в целия Одрински вилает: от турци, гърци, помаци, българи. За него ще поговорим по-подробно, пространно, когато съберем всички негови деяния по цялата Тракия.“

Последните думи на умиращия Капитан Петко войвода, отправени към младите хора около него били: „Момчета, работете за свободата на заробеното ни отечество.“

Приведохме дописката в „Славянин“, защото в нея намираме едно обещание, което и досега не е изпълнено в цялост — събирането на „всички деяния“ на Капитан Петко войвода, свързани с неговата хайдушка, революционна, а и гражданска дейност в Княжество България. Вярно, за легендарния капитан има доста обширна, предимно очеркова литература (около 130 публикации по книги, списания и вестници), но като изключим написаното за него от Филип Симидов и двамата родопски книжовници Хр. п. Константинов и шишков, другото, с малки изключения, е преповторение на онова, което са ни казали за него те.

Сериозен опит за увековечаване паметта на Петко войвода беше извършен със събирането на животописни материали за него (спомени, документи, народни песни и пр.) в един сборник, издаден през 1954 г., изд. „Наука и изкуство“ по заявка на Тракийския научен институт, под редакцията на Никола Спиров, Петко Карадялков и др., който изигра сериозна роля за увековечаване паметта на Капитан Петко войвода.

От 1954 г. досега обаче се намериха още животописни материали за него — снимки, бележки, а и спомени, като тези на Константин Божков, така, че нуждата от един пресъставен или новосъставен сборник, посветен на Капитан Петко войвода се усеща все повече при засиления обществен интерес към неговата необикновена личност.

ОБЯСНЕНИЕ НА НЯКОИ ТУРСКИ ДУМИ:

Ага — титла, давана на влиятелни лица в Турция. Това е същевременно титлата на командуващия еничерския корпус в Османската империя.

Ангария — феодално право на бейовете и спахиите да се ползуват от безплатния труд на раите за извършване на полските работи в техните чифлици, за строежи и други подобни. В Самоковско притежателите на видните и маданите са използували безплатния труд на селяните за доставка на въглища и руда. Ангарията е била един от най-съсипателните данъци в Османската империя.

Аргат — слуга. Обикновено — селски слуга, използуван за кърска работа или овчарлък.

Бейлербейство (вилает) — най-голямата административна единица в Османската империя, която се равнява на област, в която са влизали няколко окръга (санджаци). Вилает през XV век например е бил по-малък от санджак.

Бюлюк — войскови отряд.

Бюлюкбашия — командир на войскови отряд.

Бей — титла) давана предимно на средния слой служители в Османската империя, началници на войскови части, полкови командири и особено на богати турци.

Бейлербей — буквално бей на бейовете. Титла на управител на бейлербегствата в империята от XIV до XVIII век.

Бабаджан — едър, силен.

Бурия — военна тръба за подаване сигнали.

Бабаит — юнак, юначен, безстрашен.

Валия — управител на област, вилает.

Везир — висше военноадминистративно звание в Османската империя, давано на членовете на Султанския съвет, на управителите на някои области, ма най-висшите паши. Велик везир е първият везир на империята, главнокомандуващ на армията и ръководител на целия административен живот на държавата, ръководител на заседанията на везирите.

Гяури — хулно название за християните, което ще рече „безверници“.

Гъжвалии — хулно название, с което християните наричали понякога мохамеданите. Идва от „гъжва“, особен вид чалми. Оттам и „чалмалии“, синоним на турци.

Дервиш — мюсюлмански монах.

Девширме — принудително събиране на християнски момчета за еничарския корпус. Нарича се още „кръвен данък“, най-ужасният данък в Османската империя. Войниците, набирани по този начин, се наричали „еничари“. Еничарите били най-мощната военна подпора на Османската империя и голяма напаст за християнското население.

Забит, забитин — началник на полицейски отряд в дадена кааза (околия). Може да бъде спахийски наместник с полицейски функции или помощен орган на вакъфските управления пак с полицейски функции.

Заптие — полицай.

Имам — духовно лице, ръководител на петъчната молитва в джамията. Глава на мюсюлманската общност в широк смисъл на думата.

Истиндак — полицейско или съдебно следствие. Разпит. Кадия — съдия, раздавач на правосъдие въз основа на религиозната правна традиция. Главен съдебен чиновник в провинциите.

Каймакам — наместник, управител на санджак до 1867 год., а след това управител на кааза. Имал е значението на нашия околийски началник. Кааза — административна единица, приблизително разна на една околия. В каазата можело да има две и повече нахии (общини). Няколко каази образували санджак (окръг).

Конак — седалището на полицейското управление. Употребява се още в смисъл на престой, двор, един ден ходене и нощувка.

Кехая — глашатай, който обявява чрез викане из село го разпоредбите на властта и се занимава с посрещане и изпращане на официални гости. Освен това, кехая се нарича главният овчар на няколко стада, комуто са подчинени останалите овчари. Кехая се наричал още представителят на някой провинциален управител пред Централното правителство.

Куруджия — горски пазач. Пъдар.

Кърджалии — така наричали метежниците в края на XVIII и началото на XIX век, вероятно по името на град Кърджали, откъдето произлизат най-видните ръководители на Кърджалийския метеж по това време.

Кърсердарин — началник на подвижен полицейски отряд, който трябвало да преследва всякакви бунтовни движения, разбойници, хайдути и др. Тези отряди всъщност се превръщали в напаст за населението, защото селяните били длъжни да ги хранят и поят, а на това отгоре да понасят всякакви насилия и издевателства от тяхна страна. Често пъти явно или тайно те влизали в съдружие с разбойниците и заедно грабели раята. Кърсердарите се наричали още кърагалари, кърагаси и т. н.

Мюлязим — военен чин.

Миралай — командир на полк.

Молла — титла на кадия от висш разред. Мюсюлмански първосвещеник, низши духовници или ученици от дух. училища.

Мюфтия — духовен началник.

Мюезии — низш служител, който от минарето и джамиите пее пет пъти на ден призива за молитва на вярващите мюсюлмани.

Маждрак — четириръбесто копие. Употребявало се е дори до края на XVIII век.

Мюдюр — управител на нахия.

Мютесариф — управител на санджак през XIX век. Окръжен управител.

Нахия — административна единица, съставена от 10 — 20 или повече села, подчинена и включваща се в състава на каазата (околията). Целият Рупчос по време на турското владичество представлява една нахия.

Низами — така се наричали през XIX век срочно служещите войници в турската армия.

Нефери — млади войници.

Наиб — кадийски наместник.

Паша — титла на висшите сановници в Османската империя. Военните паши са имали собствени знамена с една, две или повече опашки в зависимост от чина.

Санджак — административна единица, равняваща се на окръг. Няколко каази образували санджак. Няколко санджака — вилает, област.

Сеймени — едно от поделенията на еничарския корпус. Официално са наричани „сегбани“, т. е. ловци, кучкари. В мирно време сеймените изпълнявали полицейски функции за поддържане реда, преследване бунтовници, хайдути и охраняване на крепости.

Сейменбашия — командир на сеймените.

Спахия — конен войник. За военни заслуги спахиите получавали от Централната власт феодално владение, наричано „тимар“ или „зиямет“. От селяните в зиЯмета или тимара те събирали данъци, в замяна на което във военно време трябвало да се явяват стъкмени за своя сметка на война, с оръжие, кон и всичко необходимо за бой. Спахиите извършвали големи произволи със своите селяни, като ги ограбвали и за най-малки провинения наказвали.

Силях — оръжие. „Силяхлък“ се нарича коженият пояс, в който се поставяло оръжието — ножовете, ятаганите, пищовите, барутницата и различни други принадлежности, свързани с поддържане на оръжието. „Селяхлие люде“ — въоръжени люде.

Супария — конник. Конен войник или полицай.

Тескере — пропуск записка, бележка, открит лист за преминаване от едно място на друго.

Темане — мохамедански поздрав с поклон и движение на ръката.

Тюфск — пушка. Тюфекчийница — оръжейна работилница за поправяне на пушки. Тюфекчия — оръжейник.

Потеря — полицейска или военна част или башибозук, сформиран за преследване на хайдути или разбойници.

Ферман — султанска заповед, декрет. Указ.

Фишеклик — фишеци — барутен заряд на едноцезните пушки, преди да бъде изобретен патронът.

Хапсана — (правилно — хапъсхане) — затвор, арест, тъмница. Оттам и „хапсънаджия“ — затворник, арестант.

Хаирсъзин — буквално човек, от който няма хаир, полза. Вреден човек, опасен. Употребявало се е за престъпниците.

Чауши — полицейски чин. Султански носители на заповеди до провинциалните управители, по-късно — пазачи, вратари в двора на великия везир.

Юшур — десятък върху земеделските произведения. Тош данък обикновено се продавал на особени прекупвачи, които заплащали цялата му стойност на държавната хазна предварително, а те след това си го събирали от населението с помощта на въоръжени „събирачи на десятъка“, и то винаги в по-голям размер. Събиратели на десятъка се наричали „юшурджии“ и представлявали една голяма напаст за населението, което било беззащитно да се брани от техните произволи.

Юзбаши — началник на сто души войници или полицаи. Равнозначно на капитан, ротен командир.