Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (16 януари 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ, КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА, Трето издание

Редактор Елена Огнянова

Художник Светлозар Писаров

Художествен редактор Олга Паскалева

Технически редактор Любен Петров

Коректори: Мария Йорданова, Маргарита Милчева

„Български писател“, София, 1984 година

ДП „Стоян Добрев“ — Странджата — Варна

Цена 1,30 лв, код 25

История

  1. — Добавяне

РЕШИТЕЛНИЯ И СТРАШЕН УДАР.

Пълни две години преминават от оная шумна дата, когато след тридневен гуляй със своите каваклийски приятели Капитан Петко, изпратен с гайди и кавали, се завръща на местожителството си във Варна. Дните отново започват да текат спокойно, а разходките до кафенето на Ахмед Ефенди са — речи-кажи — всекидневни. На тия сбирки в кафенето, където се водят обикновено разговори за миналите работи, понякога се отронва и по някоя горчива дума за тиранията, за своеволията на управниците от режима.

От май 1892 година в кафенето на Ахмед Ефенди все по-често започва да идва и лицето Ангел Райчев, което взема участие в разговорите с Петко, а когато се видят сами, след като се поогледа и прокашля — той доверява на Капитана какви нови безобразия е извършил Стамболов едикъде си, кого къде пребил, къде какви чифлици купил и към каква тъмна пропаст е повел „нашето славно отечество“ България. Ангел Райчев е рядък човек, с хубаво сресана брада и достолепна външност, разговорът с него е забавен и приятен и макар бившият войвода да знае, че Ангел работи в полицията — не обръща особено внимание на това. Та малко ли хора вадят по туй време хляба си в полицията, а не мислят като Стамболов? Затова Капитан Петко не скрива, че страната върви на зле, че Стамболов прекалено е развъртял тоягата си и се не вижда къде ще му излезе краят. Освен с любезния Райчев на Капитан Петко се случва от време на време да дружи и с още един официален човек — управителя на двореца в Евксиноград, — някои си Иванов, който, макар да е царски чиновник, държи на приятелството си със славния войвода и често го кани в двореца на тюрлюгювеч.

На 27 юли 1892 година към обед Иванов изпраща известие чрез Ангел Райчев, че се е вече приготвил да посрещне Капитана вечерта и нека да заповядат двамата с Ангела, но да си вземат и ракията, защото нямал хубава ракия. Петко се съгласява: хем една хубава разходка ще направят през лозята, хем пък и ще пийнат и ще хапнат. Уговорено било между Райчев и Капитана, че ще се срещнат следобед около 6 часа вечерта в „Райската градина“, откъдето ще се отправят към Евксиноград. Петко бил в „Райската градина“ точно в 6, но Райчев се забавил цели два часа, тъй че когато тръпнали за към двореца, вечерта била настъпила. Когато двамата се озовали вън от града, досетливият Райчев предложил за по-пряко да минат през лозята „кестерме“, та и полицейските постове по пътя да не ги съгледат и в нещо да се усъмнят.

Криволичейки по синорите на лозята, двамата приятели вече наближавали двореца, когато Ангел, трогнат от гледката на чудното море и хубавата вечер, викнал да пее. В същата минута храстите около тях неочаквано се раздвижили и докато да разберат какво става — двамата другари се видели заобиколени от двайсетина жандарми, които държели насочено в тях оръжието си. Стражарите веднага започнали да претърсват задържаните, но у Петко те не намерили нищо особено, затова пък от Ангел Райчев измъкнали от вътрешния джоб на палтото му едно лимонадено шише и една тясна мукавена, завързана с канап кутия.

Докато се разигравали пред очите на Капитан Киряков тези неочаквани събития, той се подсетил, че с него става нещо лошо, и през главата му минала мисълта да грабне една от стражарските пушки, да натръшка стражарите и да фукне през лозята към града, но в следващия миг благоразумието надделява. Накъде да фукне? Ако да беше сам — може да забие в планината, но в града у дома си той има една жена, с която е свързал живота си и на която се е клел, че ще си живеят мирно. А може пък задържането му да е за кратко, както се е случвало не веднъж и дваж.

Капитан Петко се покорява и тръгва пред стражарите заедно с Ангел, който никак не изглежда много-много да е загрижен. Двамата арестувани завеждат в участъка при лозята. В стаята, където ги разполагат. след малко вратата се отваря и се появява лично варненският градоначалник Спас Турчев и безцеремонно пристъпва към разпита:

— Признавайте всичко! Какви са тия содени шишета? Каква е тази кутия.

Ангел проговаря пръв:

— В това содено шише има динамит, а в кутията — фитил. Капитан Петко ме накара да ги взема. Той ми даде и парите за купуването им. А сега идвахме да ги сложим в банята, където се къпе министърпредседателят Стамболов.

— Защо?

— За да го убием! — „самопризнава се“ Райчев, без окото му да мигне.

Капитан Петко не вярва на ушите си. Вярно ли чува той? Не сънува ли? Но не! Ангел Райчев повтаря всичко дума по дума.

— Ти, господине, какво ще кажеш? — обръща се Турчев към Петко.

— Ще кажа, че това е една мръсна лъжа! — едвам намира думите си Петко. — Това е мръсна уйдурма на тогози, вашия агент!

— Ще видим! — скръцва със зъби Турчев и дава заповед на старшията: — С пранги на ръцете! В града!

В града първият, при когото е заведен Капитан Киряков, е окръжният управител Паничерски. Още като се отваря вратата и вижда бившия войвода с белезници на ръцете, той започва злобно-тържествуващо да вика:

— А-а, ти си бил, ха! Аз ще те науча тебе как се правят комплоти против властта и царя!

— Никакви комплоти не съм правил! — опитва се да каже истината Петко и започва да обяснява какъв капан са му скроили полицейските и как са го измамили.

— Измамили те, а? — прекъсва го Паничерски, като става иззад бюрото си и размахва пред лицето му потния си космат юмрук. — Как тъй те измамили, ти дете ли си бе, да те измамят толкова лесно? Такива шейретлици, драги, ти не можещ да прекарваш пред нас! Аз ще те накарам тебе да изкажеш и майчиното си мляко, а не само това, дето сте кроили в дома на Великова! Ще те набутам сега в кауша, а сетне ще поговорим пак… Водете го! — заповядва той на войните. Този път арестантът е заведен в градоначалството. Ангел Райчев не е вече с него: като „само-признал се“ е освободен. В градоначалството най-напред се опитват да го разследват правителствените чиновници Муткуров и Карагьозов, но като не успяват да го убедят да „си признае“, с разпита се заема самият Турчев. Отначало той играе ролята на доброжелател: сгрешил е Петко, поддал се е на своята омраза, това се случва, но той знае, че честният на родей войвода е оръдие на други, та нека да изкаже тези „други“, които заговарят против живота на министърпредседателя, а за това той ще получи не само свободата си, но почест и пари. В отговор Турчев получава все едно и също:

— Това е измама! Това е уйдурма! Градоначалникът решава да обърне „дебелия край“ и заповядва опасният арестант и заговорник да бъде преместен във втори полицейски участък на „Балък пазар“, който се слави с най-жестоките стражари и най-влажното мазе, но като вижда, че и тая заплаха не дава никакъв резултат, изобретателният Турчев решава да пристъпи към последното си средство, за да изтръгне необходимите му признания, и дава нареждане КирЯков да бъде затворен в подземията на Римската крепост „Ичкале“, която е само на 30 разкрача от втори участък.

Що за крепост е това? По времето, когато Петко, е хвърлен във влажните нейни подземия, тя вече не е никаква крепост, а хилядолетна руина, хаотична грамада от стари, хоросанени зидове, заровени до половината в земята. През тесен вход се влиза в широчък, пълен с всякакви влечуги, буренясал двор, ограден отвсякъде с високи стени. От двора, през малки сводести ходници, се прониква в лабиринт от влажни, с плесенясали стени подземия, пресъхнали водопроводни канали, скривалища, малки и големи сводести помещения, използувани преди хиляди години за бани, без прозорци и пролуки, изобилно населени с плъхове, буболечки и стоножки.

В тия зловещи катакомби, дори през най-горещите летни дни е толкова студено, че войниците, които ги охраняват, пазят със закопчани шинели и се сменяват вместо през четири часа през два! А Петко е вкаран там в тънко лятно облекло. Не му е дадена нито покривка, нито постелка. Уморен от недоеъницата и изтощителния разпит, когато вратата след него се затваря и щрака ръждясалото резе, той опипва къде да легне, за да си почине, но напипва голи плужеци, мазнотия, лиготия, влажна пръст, локви и настръхва от погнуса. Тогава той решава да остане треперещ от студ и влага на краката си, прав. Смазан от умора, зашеметен от необозримата пропаст на човешката подлост, в която през последните двадесет и четири часа е надзърнал, той зачаква по този начин със свито сърце своята по-нататъшна съдба.

Докато Капитан Петко чака в адското подземие на Римската крепост решаването на своята съдба и се мъчи да разбере какво точно се е случило с него, нека да хвърлим малко светлина върху събитията откъм противоположната страна. Защо Ангел Райчев става предател на Петко? Защо Спас Турчев става неговият палач? Защо министърпредседателят благославя тая смъртоносна за Петко войвода полицейска хайка?

На част от тези въпроси отговаря съдебното следствие против бившия варненски градоначалник Турчев след падането на Стамболов, когато е изправен да отговаря за полицейските си произволи над Киряков. Става ясно, че Ангел Райчев е човек на Турчев, представен от него за назначение в тайната полиция на щатно място „конен потераджия“, а всъщност той изпълнява длъжността „таен агент“. У кого за първи път се появява идеята да бъде скроена клопката на Капитан Петко войвода — дали у Райчев, Турчев или Стамболов, — не е известно, но определено може да се каже, че и тримата са имали очевиден интерес да се изработи тази клопка. Турчев като градоначалник на Варна сигурно е имал поръчението на диктатора зорко да следи за поведението на бившия войвода. Причините са ясни: след многократно арестуване и разкарване на Капитан Петко по заповед на диктатора, пропастта между министърпрезидента и бившия войвода става още по-голяма. Капитан Киряков си остава във Варна не само най-видният представител на враждебната Стамболову руска партия, но и най-опасният за неговата репутация човек. Със своята стара хайдушка слава и със своята популярност Петко дразни Стамболов; със своята политическа твърдост и смелост вбесява всесилния диктатор, който в последните години на своето владичество не може да търпи никакво противоречие, никаква едра фигура до себе си, нито една глава, която да стърчи наред с неговата собствена.

След като е знаел Турчев какво е настроението на министърпрезидента към Капитан Киряков, работата с Капитан Киряков става за Турчев много привлекателна по няколко причини: ако се справи по някакъв начин с Кирякова, той знае, че щедрият Стамболов няма да остави без награда неговата усърдност и вярност. „Окръжен управител“ звучи къде-къде по-приятно от „градоначалник“, а тази промяна министърпрезидентът може да направи само с едно мръдване на малкия си пръст. Това е сериозно основание за преследването на Капитан Киряков, но не е единственото. Около гордия капитан витае през цялото време, докато е във Варна, една легенда, че той е пълен с хайдушко злато. При един енергично организиран полицейски обиск това имане — току виж — минало в ръчиците на Спаса. Това е много съблазнително, но все пак не е още всичко: варненският градоначалник Спас Турчев, бившият „революционер“ в Пловдив ако, има да преглежда с Капитан Киряков една стара лична сметка от 1878/1879 година. Капитан Киряков, както вече е известно, беше доведен от руските окупационни власти в Румелия да сложи ред в застрашената от анархия Родопска област. Преди още да нахълта във вътрешността на Централните Родопи с дружина, гражданските власти в Пловдив се обърнали към него с молба да помогне в разчистването на областта от пъкналите навсякъде разбойници и крадци. Петко се съгласява и ето че един от първите, с когото трябвало да се справи, е бъдещият варненски градоначалник Турчев, същият този пловдивски „революционер“, който при обявяването на въстанието още първия ден, след като попада в ръцете на турците, издава всичките съзаклятници в Пловдив до последния човек. Това предателство, за което авторитетно свидетелствува арестуваният по негова вина революционер апостол Отон Иванов, не попречва на Турчев след освобождението на Румелия да минава за „жертва“ и герой и накичен с тия труфила и въоръжен с авторитета на поборник, да пристъпи към мечтаното лично забогатяване. Другите поборници търсят служби, хващат търговия, искат пенсии, Турчев няма търпение за такива бавни неща, а пристъпва направо към заграбване на богатствата, които са му нужни. Доказателствата за тая му дейност са опазени в архива на Пловдивската библиотека: две прошения, постъпили в Пловдивското окружие през 1878 година против Спас Турчев, първото от „няколко селяни от село Чирпанлий за отнетите им овце неправилно“, а другото „от Садъка из Марково, против братя Турчеви, у които си познал воловите“.

Освен около Пловдив Турчев „забивал“ от време на време и по на юг в планината и особено в Тъмръшко, където под заплахата на пищова и камата ограбвал беззащитните помаци в едно време, когато те нямали кураж никому да се опрат.

Капитан Петко се справил отлично с възложената му задача да излови конекрадците и плячкаджиите в Пловдивско и Тъмръшко, като един от първите, попаднали в ръцете му, бил именно бабаитинът Турчев, който бил съден и осъден от Пловдивския областен съд на няколко години строг тъмничен затвор.

Ето „къздисалата“ рама, която възпламенява Турчев с усърдието му да сгромоляса държавната полицейска сила върху Петка. Навярно още когато е назначил Ангел Райчев, той нему е възложил наблюдението върху бившия войвода. Уговорил ли е с него подробно всичко около хващането на Капитана, или е оставил тая работа на неговата шпионска досетливост — не знаем, важното е, че Ангел се справя с това отлично.

Защо?

Първо, Ангел Райчев си прави сметка за пристав. Второ, той също знае за хайдушкото злато на Киряков и се надява да не остане с празна лъжица. И, трето, един полицейски подвиг пред очите на министърпрезидента Стамболов е за тая долна и мерзка душица най-желаното нещо на света. Ангел Райчев — спасител на министърпрезидента! — това е полицейската мечта на Райчев и той решава да я осъществи, все едно дали президентът е заплашен, или не. Капитан Петко не желае доброто на Стамболова, това е известно и на децата във Варна, а и на самия Стамболов, останалото при доверчивия характер на бившия войвода много лесно може да се изработи.

Както се и изработва. . .

Вярно, няколко дреболии попречват илюзията да е пълна, като например шишето. Вместо да се намери то в джоба на Петка, намират по в джоба на Райчев, защото жандармите излизат прекалено бързо и Райчев не успява да го мушне в джоба на войводата. След това много бързо Ангел се съгласява да признае, че можеше да се потруди нещичко да изиграе. Тия засечки обаче не попречват на Петка да се намери в Римската кула, а за останалото споразумение е ясно: грижата ще има Турчев.

Турчев наистина поема върху себе си тая тежка и отговорна грижа. Първото нещо е да прати известие на министърпрезидента. След това той се захваща лично да извърши щателен полицейски обиск в дома на арестувания Капитан КирЯков с помощта на своя помощник Райчев. За да не пречи на обиска, жената на Киряков е задържана в участъка, тъй че нищо не попречва на бившия конекрадец и негов пръв помощник да ограбят каквото намерят ценно в дома на арестуваните. Злато те не намират, но сребърните и златни скъпоценности, платна копринени за ризи, сукно, бои, — незабавно се присвояват. Обират най-сетне и чаршафите от семейното легло, задигат и бялата везана със сърма хайдушка дреха, шита в Атина, и напущат озверени този дом, задето не са открили хайдушкото злато.

Справил се по този начин с обиска в дома на арестанта, Турчев се връща към своята главна задача: да принуди Капитан Киряков да признае, че е кроил заговор срещу министърпрезидента и да посочи останалите помагачи в „комплота“. И тъй — на работа! Преди да играе опакият край, все пак нека да бъде извършен последният дипломатически опит. За тая цел са подбрани двама от най-влиятелните в Министерството на вътрешните работи Стамболови сановници — Кръстьо Карагьозов и Тодор Муткуров (брат на бившия военен министър Сава Муткуров). След като Петко пренощувал една нощ в катранената гробница, на заранта той бил изведен от стражарите вън на двора, където го чака двучленната комисия.

— Как е? — попитал Карагьозов с тънка усмивка на устата.

— Добре! — отговорил Петко.

— И ще стане още по-добре, ако ти не признаеш истината за комплота! — заплашил го Муткуров.

— Господа — обърнал се Петко към двамата сановници, — аз никога не съм лъгал през живота си. А колкото за тъмницата — влезте вътре и вижте, че и говеда ако вкарате вътре, и те биха поревали.

— Щом е тъй, кажи истината и ще се избавиш — посъветвал го Муткуров.

— И при това ще бъдеш награден! — добавил Карагьозов. — Само ми кажи имената на комплотаджиите! Нищо друго!

— Аз не мога да си товаря съвестта с клевета на невинни хора! — отвърнал Петко. — Може да ме държите, докато изгния, може да ме уморите от глад, от бой, от мъки, убийте ме дори, но нека да издъхна със спокойна съвест! Тъй кажете на оногова, който ви е пратил.

Разбрали, че работата няма да се свърши, сановниците навели глави и тръгнали към изхода, а жандармите отново въвели арестанта в страшното подземие.

Настъпва пак тъмнина и пустота. Всъщност пустотата не е пълна, защото, надушили жива плът, рояци плъхове започват да се събират и тяхното цвъртене нарушава тишината в тая зловеща каменна дупка. Въпреки молбата на Кир яков, дреха не са му дали и хилядолетната студена влага по стените просто го вледенява и изсмуква. Няма и къде да седне. Най-сетне избира едно по-сухо място, помита го с крак от плъпналите навсякъде паяци, плужеци, буболечки и с въздишка се отпуща на земята. За какво мисли войводата през тия тежки часове на ужас, лед и самота?

Според неговите собствени думи той си припомнял за турските кауши, през които минал в първите години на своето хайдутство. За Гелиболската тъмница с ковано дюшеме и тънки дувари, които неговите аркадаши пробили за шест денонощия с една строшена лъжица! За тлъстата чорба! За отличните другари! За добрите стари чауши, които се обръщали към него — царския душманин — с „афдерсън“, когато настъпвали кратките часове за изпит, за чудесните цигари, които лично каймакаминът свивал за Петко, когато почвал разговора за неговите зулуми и бунтарства.

Ето за какво си мислел Петко, когато скръцнали резетата и двамата старши стражари Шейтанов и Студенов влезнали в килията, последвани от четиримата здравеняци стражари. Единият носел фенер, вторият — въже, а останалите държали в ръцете си камшици… Подозрял какво ще става, Петко скача, готов да рита и да блъска, да се съпротивява, но джелатите — силни, отпочинали, охранени — едновременно се спущат към него и — докопали го един за глава, друг за крака — повалят го още в същата минута на земята. Краката му са мигновено свързани. Също и ръцете. След това го простират с лице към земята и двама юначаги сядат върху него — единият върху раменете, вкопчил между ботушите си главата на беззащитната си жертва, а другият — седнал върху вързаните му крака.

— Ще казваш ли? — пита за последен път старшият стражар Шейтанов.

— Няма какво да кажа! — изхриптяла гласът на Капитана изпод коленете на стражаря.

— Започвайте! — дава своето нареждаме Студено Шейтанов.

Поваленият войвода все още не вярва на това, което става с него, когато усеща как две ръце хващат ризата му, заголват целия му гръб, скъсват поясока му и му свличат панталоните до петите. Минутно мълчание предшествува страшната минута, когато ще свирнат волските камшици в ръцете на стражарите, това е краткото, време, когато при светлината на фенера те забелязват нашареното със стари хайдушки рани Петково тяло. При вида на тия рани нощните палачи може би са се поколебали, но то е било за един-единствен миг, след което двете сухи волски жили изсвистяват и се впиват в гърба на легендарния хайдутин, за да се кръстосат новите със старите му рани.

Всичко това звучи като една кошмарна измислица, но за съжаление е вярно. Невярващите могат да се убедят сами, ако прочетат присъда No 108 от 3 юни 1896 година на Углавното отделение на Русенския апелативен съд, издадена против бившия варненски градоначалник Спас Турчев: „Като е бил затворен в подземието, което е било влажно — четем за мотивите на споменатата присъда, — той (Петко Киряков) е бил разпитван от стражарите Шейтанов и Студенов по комплота, на което той е отговорил, че по комплота нищо не знае. Тогава те заповядали да го бият стражарите. Едни от стражарите му държали ръцете, други — краката, а трети го биели с волски камшици. Нанесеният му бой бил много тежък. Той е паднал в несвяст. Били го три пъти. Третий път — по краката. Преди да го бият, не му позволявали да седне, като го държали прав и се пазел с пушки от стражарите. Той е бил изтезаван, за да признае, че е имал намерение да убие Стамболов, което той отказвал.“

„Фактът, че Капитан Петко Киряков е бил изтезаван във Варненската крепост, за да признае, че е имал намерение да убие Стамболов, се доказва не само от неговите, но така също от показанията на старшиите Спиридон Димитров и Петър Димитров. Първият от тях е доказал, че той е държал краката на пострадалия, а вторият, че бил Кирякова с волски пишлок, който имал в средата си един тел. Два пъти е бил бит с пишлок, а третия път — по краката с пръчка.“

Свидетелят Иван Шейтанов показва, че когато пръв път го повикал Турчев и му заповядал заедно със Студенова да бият Кирякова, казал им, че те с главите си ще заплатят, ако не го бият и не го заставят да признае, че е образувал комплот. Подсъдимият Турчев му турил между пръстите една пръчка и почнал да му стиска пръстите, като го питал боли ли. Тогава Турчев казал: „Така ще го мъчите“. . . От показанията на този свидетел се установява, че Турчев заповядал да се дава по малко хляб на пострадалия, за да го принудят да признае, че е съставил заговор.

Между многото подробности, при изтезанията на Капитан Киряков, отбелязани в присъдата на Русенския апелативен съд, е и тази, че волските пишлоци, с които войводата е бил изтезаван, имали в средата си тел и с това може да се обяснят тежките последици от изтезанието: кръв шуртяла от двете бедра на Капитан Петко войвода. Дрехите били напръскани с късчета месо, а от краищата на съдралите се вече камшици шибали не сухите жили, а направо теловете, докато най-сетне жертвата пада в безсъзнание и палачите я оставят на произвола на съдбата.

Дълго ще лежи смазаното тяло на мократа земя, докато отново се събудят в него искриците на удавеното в кървава мъгла съзнание. А с мъчителното пробуждане идва и страшната болка не от смазаното тяло, а от стъпканата, смазана, унизена душа и решава, че по-добре е да умре, вместо да живее в тая огромна тюрма, наречена България!

…Да. Но в тая тюрма живее и една жена. Жената с тъмните очи, която, изтръпнала от ужаса на неизвестността, го чака да се върне. Нима ще трябва да дочака неговия труп?

Минала му тая мисъл през главата и спомнил си той разплакания образ на добрата си жена, Капитан Петко събира последни сили и с мъка започва опипом да се облича. „След това седнах — ще разказва той след време на своите приятели — и започнах да чакам, без да зная нито кого, нито защо. Не знаех нито кога се мръкваше, нито кога съмваше. Вечна тъмнина. Откъснат от всякакъв външен звук, аз не можех да уловя никакъв глас, та по него да се сещам за времето на дните или нощите, кога започват или свършват.“

Може би една надежда само е блещукала в катранената тъмнина: че близките и приятелите, гражданите може би ще се намесят, за да го спасят от този полицейски ад.

Напразна надежда. По туй време Капитан Киряков все още не знае, че жена му Радка е също задържана в участъка. И приятелите Георги Костов, Илия Митев и Христо Тръпков. . . Що се отнася до града, градът си гледа работата: търгува, флиртува, пие си кафето, къпе се в топлото море, а многобройните хрантутници около войводата благоразумно се стаяват, за да не вземе да ги преброи властта между приятелите Петкови. И случва се тъй, че макар целият град да знае, че Петко войвода е в затвора, никой не отива да се застъпи за него пред властта.

Явява се един-единствен — и кой мислите? — турчинът Ахмед Ефенди Хадърчали! Човекът, който най-добре познава Петковите хайдушки подвизи против неговите сънародници, против империята на османците. Въпреки това този е единственият човек, който, пренебрегнал всички рискове, явява се при всесилния Турчев в градоначалството и предлага да гарантира лично, а също така „имотно“ с всичкото си имущество за „добре“ познатия му Капитан Киряков, в чиято невинност той е напълно убеден. Разбира се, Ахмед Ефенди е изгонен от вбесения градоначалник с ругатни и с псувни и застъпничеството остава без никакво последствие, но жестът — благородният, красивият, човешкият — остава за вечни времена като упрек към всички съвременници българи — неми зрители на кървавата драма, разиграла се в мрачните подземия на Ичкале. И наистина драмата в Ичкале би била прекалено кървава и мрачна, ако в нея към средата й не беше се намесило, макар и зад кулисите, още едно действуващо лице.