Николай Хайтов
Капитан Петко войвода (10)

ДВУБОИ С ТЪМНИТЕ СИЛИ. КОВАРСТВО И ЛЮБОВ

Въоръженият кордон от башибозуци, нефери и заптии очаквал с насочени в пламъците пушки, но освен подплашените диви животни, които се спасявали в панически бяг, друго не видели да излиза от проклетата гора. Три дена горяла вековната гора, докато напълно изгоряла. Пепел и огромни зловещи главни останали само да стърчат, когато се видяло, че нито на земята, нито по дърветата или под земята е имало хайдути в нея и по-срамените пълководци тръгнали тихомълком да се връщат, откъдето били дошли.

По същото време Петко и дружинниците му наблюдавали от един съседен връх „огнената операция“, на обезумелия Валия и потривали ръце, че така благополучно го примамили в хайдушката си клопка. Защото, преди още да пристигне войската, те напуснали гората и през останалото време гледали сеира на Вали паша.

Разигралата се при Шейнаркурусу трагикомедия отвлякла вниманието на Тахир бея от Дуганхисар и осуетила неговото намерение да пали „гнездото на разбойника“. След като по този начин била премахната надвисналата над Дуганхисар грозна беда, Петко разбрал, че наистина трябва за известно време да изчезне, докато премине извънредното раздразнение на турските власти, и заминал с дружината си към Мароиия.

В Марония Петко имал много стари познайници и помагачи и се надявал, че в околностите на това градче той ще бъде в по-голяма безопасност. И наистина, в и около Марония било тихо, а освен това там Петко войвода намерил нов и силен приятел в един благороден гражданин на този град, наречен Калън Тома (Дебелия Тома).

Кой е този Калън Тома?

Точното му име е Тома Янушев, грък, син на бедни родители. Като дете той попада пред очите на Али паша от Цариград, комуто будното живо момче се харесва и той го взема със себе си в Стамбул. Отхранва го, дава му титлата „бей“ и го прави владетел на разкошна къща с големи богатства в родния му град Марония, където Калън Тома се занимава с тъмни сделки и лихварство.

Новината за пленяването на Хумберт и ограбването на железопътната каса в Дедеагач заварила Калън Тома в Цариград, където от време на време той отивал да си прекарва времето във веселби и кефове със своите приятели и покровители. С напрегнато внимание следил .Калън Тома развихрилите се подир това събития с преследването на Петка и разгласената голяма награда за залавянето на хайдутина и тогава може би в главата му се появило намерението с тази работа да се заеме той. Пет хиляди лири не били малко пари дори за богатия Калън Тома и все пак това било нищо в сравнение с високото благоволение, което е щял да заслужи той с хващането на Петко, и голямата слава, ако успее да се справи с неуловимия хайдутин.

Дали Томата е обадил намерението си на своя побащим и покровител Али паша, или е предпочел да си мълчи, за да бъде изненадата по-приятна и голяма — това не знаем, но известно е, че тъкмо след събитията около Шейнаркурусу Калън Тома се връща в Марония и започва да подрежда своето приятелство с Петка.

Трябва да се признае, че Калъп Тома е действувал в това отношение по-смело и от Сидерис. Вместо да чака случайна среща с войводата, Калън Тома отива в гората лично, сам, невъоръжен, намира го и му заявява, че той идва да поднесе своите отлични чувства на прочутия народен закрилник и юнак и да се поклони на неговата смелост, която радва християнските сърца.

Смелото появяване на Калън Тома при хайдутите в гората поуспокоило подозренията ма Петка, че той може Да е негов враг, и войводата приема неговата любезна покана да му гостува, когато иска, в Марония, където народните защитници ще бъдат приети като най-драгоценни гости.

Преди още Петко да срещне Тома, той го знаел вече като негодник и лихвар, имал и оплаквания от населението срещу него, но тези обвинения не били добре изучени, благородният Капитан се пазел от несправедливи и прибързани решения. Той просто оставил на времето да покаже какъв е наистина Калън Тома.

И ето че времето започнало своята работа: Калън Тома непрекъснато пращал подаръци на Петка в планината, канел го често на гости и за да му докаже своята преданост, издействувал чрез свои влиятелни приятели да се махне войската от Марония, за да може Петко да му идва у дома на гости. Оставени били в града само три заптиета, но такава сила, разбира се, не можела да стресне войводата и веднъж той наистина се наканил да гостува на Калън Тома с шест от своите момчета. Очевидно Калън Тома добре разигравал своята роля на Петков приятел и побратим, та войводата не очаквал от него нищо лошо.

Посрещането в дома на Калън Тома е царско, рояк слугини и слуги сноват из богатската къща и носят ту вино, ту ракия, ту редки, вкусни мезелици, ту най-различни яденета, кафета и сладки захаросани фъстъци. Между слугините, които шетат на тоя хайдушки зияфет, има и едно шестнадесетгодишно вакло гъркинче, което през цялото време не откъсва очите си от снажния войвода на хайдутите — със загоряла от ветровете кожа и чудни сини очи, неуловимия капитан, страшилището на кърагаларите и каймакамите. Капитанът е по това време наистина в разцвета на силите и славата. Обут е в бели навуща на краката, превързани с черни върви, облечен е в чохени потури и разкошна бяла наметка, везана по края със сърма и със злато, опасан в кръста с кожен силях, препълнен с ножове и с пищови. През рамото на войводата, дори когато яде и пие, виси в сребърна кания неговата крива сабя, съсякла в ръкопашните битки стотици врагове.

Какви чувства е събудил гиздавият Капитан Петко в душата на това крехко момиче — дали само чувството на преданост към легендарния народен защитник, или една неочаквана бликнала любов — това не знаем и никога няма да узнаем. По-важно е, че това момиче се решава на смела постъпка, която спасява от смърт едва ли не цялата хайдушка дружина. Когато веселбата свършила, Калън Тома наредил на своите хора да донесат стамбулска тахан халва, да носят хайдутите със себе си армаган и да си подслаждат сухоежбината в гората. Донесли халвата, билник с маронска препечена ракия, торба с ароматен „мемлия“ тютюн и дружината си тръгнала. Момчетата Петкови тръгнали напред, а войводата се позабавил зад тях, докато раздаде на слугините обичайния бакшиш. Когато приближил до ваклото момиче Аспасия, за да пусне в ръцете й златната пара, слугинчето незабелязано се навело към войводата и тихо прошепнало: „Ми фагите типота!“ (Не яжте нищо. Халвата е отровна!)

Войводата чул тия зловещи думи, но с нищо не се издал, а, напротив, най-любезно се прегърнал с Дебелия Тома на входната врата и след това бързо изчезнал в тъмнината подир своите момчета.

Щом пристигнал в планината, Петко войвода взима при себе си подаръците на Калън Тома и без никому нищо да каже, решава сам да изпита отровна ли е халвата, или не. Наблизо имало кошара с овчарски кучета. Петко отива към кошарата и хвърля на кучетата, които се умилквали в краката му, едно парче халва. Кучетата лакомо я излапали и само няколко минути след това нещастните животни се тръшнали мъртви на земята. Думите на благородното момиче се оказали верни. Калън Тома искал да изтрови цялата дружина и само едната случайност му попречила да довърши зловещия си план.

Войводата закопал халвата в земята, а заедно с това и тайната на Калън Тома. За да приспи напълно подозрението на дебелака, че маската му е свалена, след като минали няколко дена, Петко войвода изпратил „Много здраве на своя побратим Калън Тома с гореща благодарност за чудесната ракия и халва“. Калън Тома бил неприятно изненадан, че хайдутите са живи, но отдавайки своята несполука на слабата отрова, благодарел се богу, че не узнали за намерението му да ги затрие.

След дълбоката и кръвна обида, която нанесъл дебелакът на хайдутите, би могло да се очаква, че войводата ще поиска веднага да му върне със същата мярка, но за щастие този войвода, както вече е известно, знае да чака и търпи, за да стовари юмрука на хайдушкото си отмъщение в най-изгодния момент.

Гостуването у Калън Тома става през есента на 1874 година, а пролетта на 1875 година, на 20 март, преди още да се появи в гората новата шума, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско, се случва първата схватка с потерите. Как се е местил и движил Петко след това, може да се види от сблъсъците, които е имала дружината му с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни — при Бургасдере, Димотишко, на 20 август — в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно — при Карабунар, Димотишко, когато Петковите 30 момчета водили неравна кървава борба с 500 души черкези върху една суха и гола местност в продължение на няколко часа през най-горещото време на деня, без храна и без вода. В тази битка черкезите, които имали зъб на Петка, след подпалването на черкезкото село Коюнтепе се биели като зверове, а юзбашият, който ги командувал, предварително, изглежда, бил решил или да победи, или да умре, та наистина паднал продупчен от хайдушки куршуми заедно с тридесет черкези. Бунтовниците успели да се отскубнат, след като оставили върху сухите, окървавени камънаци три скъпи жертви. Пет души били ранени, в това число и Петко войвода — с една дълбока рана в ръката.

Калън Тома следял със затаен дъх Петковото преследване, а след поражението на черкезите, когато загубил надежда, че опасният човек ще бъде заловен, дебелакът, който на това отгоре бил и страхлив, решил да огради за всеки случай къщата си със заптии, които да го пазят, ако хайдутите проникнат в Мароиня.

Макар и пазен, Калън Тома, изглежда, не намерил желаното спокойствие. Ако Петко можа да събере 1000 души, за да нападне и направи на пепел и гарах цяло черкезко село, защо да не направи същото, ако е решил да проникне в Марония? Не е ли по-добре да се повика силна войска, която да погне Петка из горите, да го залови и унищожи, вместо да виси Петковата страшна сабя денем и нощем над главата на Калън Тома неизвестно докога? — Разбира се, най-добре е да се повика войската.

За всесилния Калън Тома, който има високи покровители в Цариград, да се вдигнат 600 души нефери срещу Петка е най-лесната работа и наистина през 1875 година пролетта в Марония пристига една военна дружина и започва преследването на хайдутина.

В присъствието на войската Калън Тома вече не намира за нужно да крие своите чувства към Петко „едепсизина“, а открито се радва и се хвали, че няма да минат няколко дена и страшният капитан ще пълзи в краката му и ще целува коленете му, за да проси милост и пощада. Минават обаче няколко дена, но скитосването на войската в Балкана е все напразно. Минава зимата, идва пролетта на следващата 1876 година, а от Петко — никаква следа.

Двубоят Калън Тома — Петко войвода ставал съвсем открит и вече досаден за Петка, който решил, че е време да чукне дебелата бейска въшка в Марония. Но как да стане това, когато в Марония имало 500 души въоръжена до зъби войска?

За преодоляването на тази пречка Петко войвода прилага една от своите най-прочути бойни маневри, която ще стане образец в хайдушката борба по своята простота. На 3 май 1876 година, докато потераджиите в Марония се оглеждали и ослушвали за дирите на Петка, идва неочакваната вест, че потерята на одринския кърагалар Джафераа е нападнала и заградила дружината му — къде мислите? — чак при село Кадъкьой, Родоско! Светнал от радост Калън Тома: не праща ли самият аллах дългоочаквания случай да се улови най-сетне хаирсъзинът! „Скоро да върви войската да помага на юначния Джафераа! Скоро, докато Джафераа не е свършил работата сам и не е взел цялата слава върху себе си!“ И ето че цялата войска от Марония внезапно се вдига и с необичайна за турците бързина се отправя на път за далечното Кадъкьой. Само шестима заптии остават в Марония, но и те са излишни, защото Петко е в обръч и всеки ден се чака вест за неговото залавяне.

Тая сметка си прави Калън Тома, но събитията вземат съвсем неочаквана посока: докато дружината нефери от Марония пътува в усилен марш да се притече на помощ на Джафер ага, Петко с едно дръзко ръкопашно нападение успява да плени предводителя на потерята и всичките седемдесет бабаити, които участвуват в нея. Само трима са убити, двама са ранени, а останалите живи и здрави и със заредени пушки се предават на войводата и просят от хайдутите пощада. Петко обезоръжава заптиите и, без косъм да свали от главата на кого да е, великодушно ги освобождава да си вървят, накъдето им очите видят.

Поровете се в хайдушките анали и ще видите: такова рицарско великодушие не е познато нито в епохата на старото, нито във време на новото хайдутство. От тази дата Петко войвода спечелва един венец, който няма да увехне чак до последните му дни. Но нека да видим какво става по-нататък. Събитията се развиват уж благоприятно за турците: войската от Марония е допипала Петка и не само „допипала“, но и „сгащила“ в една гора. Едно крайче остава само да се „запуши“, но настъпващата нощ осуетява сключването на обсадния обръч и тая работа се отлага за утре. На другия ден рано обръчът е сключен и започва претърсване на заграденото място. Претърсването става много внимателно и бавно, а и няма защо да се бърза. То продължава и на втория ден, за да се разбере чак на третия, че хайдушката дружина безследно е изчезнала. Започва претърсването на съседните баири, а през това време отскубналият се от войската Петко лети към Марония с пълна бързина, за да се види на четири очи със своя любезен „побратим“ Калън Тома.

На 11 май хайдушката дружина влиза в Марония, нахлува в дома на Дебелия Тома и без пушка да пукне, пленява го заедно с шестимата стражари. След това, разтреперан и бледен, всесилният маронски бей трябва да присъствува на ужасната гледка как хайдутите изсипват от сандъците разни разписки и полици, и тефтери за раздадени под лихва пари и как с тия безценни книжа слугините подпалват огъня, за да сварят кафето на хайдутите. На дебелогласия протогер (глашатай) е заповядано да обяви на всички жители в града: който има неуредени сметки с Калъп Тома, да дойде да ги уреди. Колкото сухи пари са намерени в къщата и колкото драгоценни вещи има в нея — всичко е изхвърлено през прозорците или раздадено на бедните и това става пред очите на втрещения Тома — докато баснословното негово богатство се пропилява и стопява.

Последната грижа на Петко войвода, преди да си тръгне от Марония, е да повика доброто момиче Аспасия, което спаси дружината, и да я възнагради по царски. Не са жълтиците само, които получава Аспасия. Войводата сваля калпак, покланя се до пояс на ваклото момиче, а след това, хванал с две ръце главата на девойката, целува я по челото с една прощална огнена целувка, която ще стане свиден спомен на момата за през целия живот.

След прощалната целувка заповядва на гайдарджиите на дружината да надуят гайдите и начело на своите момчета преминава през града и отвежда своя пленник и заптиите към зелените гъсталаци на Родопа.

Дивна гледка е това за гражданите на Марония и те за дълго ще има да я помнят.

Дружината се връща в Марония, но твърде късно. Военачалниците разбират Петковата маневра, ала непоправимото не може да се поправи. Войската не може и да преследва Петка, докато скъпият пленник е в негови ръце, нещо повече — принудена е да се изтегли на почетно разстояние от хайдушкия лагер, докато се водят преговори за освобождението на пленниците.

Ето и. съдържанието на писмото от страна на войсковия началник в Марония, с което започват тези преговори:

3-и алай 1 табор, До главатаря на комитетската

18 май 1876, М 315 чета в Балкана

Изетлю Петко ефенди

Съгласно писмото ви от 13-того аз оттеглих войската си далече от лагера ти само и само да додим до едно приятелско споразумении и затуй ви пращам един мюлязим (лейтенант) и двама граждани на Марония и ви моля да освободите Тома бей и шестте заптии. Ако не сторите това сега, то ви моля да ми съобщите какво е точно вашето искане и съм уверен, че ще се задоволи молбата Ви само робите да пазите живи.

Бинбаши (Хилядник майор)

Мехмед Юмер

Табур Кятиби (дружинен писар)

Али Ризи

Искането на Петко войвода било: за да освободи Калън Тома, да бъдат пуснати от затвора няколко души негови ятаци, а също така четирима негови четници, пратени на вечно заточение на остров Кипър. Властта се съгласила да бъдат освободени само ятаците и размяната станала наполовина: 4 заптии срещу ятаците, а Калън Тома заедно с двама заптии останал пленник и след около месец и нещо разкарване из планината бил осъден на смърт от хайдушкия съд и застрелян.