Мадам Дьо Лафайет
Принцеса Дьо Клев (5)

Част четвърта

Кардиналът на Лорен беше станал пълновластен господар на личността на кралицата майка. Видамът на Шартр вече не се ползуваше от никакво благоволение, но любовта към госпожа Дьо Мартиг и към свободата му попречи да почувствува много силно тази загуба. През десетте дни на болестта на краля кардиналът успя да изясни намеренията си и да накара кралицата да вземе решения, съобразно онова, което беше замислил. Така че веднага щом кралят почина, кралицата нареди на конетабъла да остане в Турнел при тялото на покойния крал, за да извърши обичайната церемония. Това нареждане го откъсваше от всичко и му отнемаше свободата да действува. Затова той изпрати куриер при Наварския крал и му съобщи да дойде бързо, за да се противопоставят заедно на голямото издигане, до което, както по всичко личеше, щяха да стигнат господата Дьо Гиз. Командуването на войските бе поверено на херцог Дьо Гиз, а на финансите — на кардинала на Лорен. Херцогиня Дьо Валантиноа бе изгонена от двора. Отново извикаха кардинал Дьо Турнон, отявлен враг на конетабъла, и канцлера Оливие, отявлен враг на херцогиня Дьо Валантиноа. И така, дворът напълно промени физиономията си. Херцог Дьо Гиз получи ранг, равен на ранга на принцовете с кралска кръв, и честта да носи кралската мантия на погребалната церемония. Той и братята му станаха пълни господари не само чрез влиянието на кардинала върху кралицата, но и защото тази принцеса беше убедена, че ще може да ги отстрани, ако я поставят в сянка, докато не би могла да отстрани конетабъла, когото подкрепяха принцовете с кралска кръв.

Когато траурните церемонии завършиха, конетабълът пристигна в Лувър и бе приет от краля с голяма студенина. Той пожела да говори с него лично. Но кралят повика господата Дьо Гиз и в тяхно присъствие му каза, че го съветва да си почине; че финансите и командуването на войските са вече поверени на други и че ако има нужда от съветите му, ще го повика. Кралицата майка го прие по-хладно и от краля, и дори го упрекна за това, че е казвал на покойния крал, че децата му не приличат на него. Пристигна Наварският крал, но и него не приеха по-добре. Принц Дьо Конде, по-невъздържан от брат си, се възмути на всеослушание. Възмущението му не помогна — отдалечиха го от двора под предлог, че го изпращат да подпише ратификацията на мирния договор във Фландрия. На Наварския крал показаха подправено писмо от краля на Испания, който го обвиняваше, че е предприел строежи в неговите земи. Това го уплаши за територията му. Накрая му внушиха да си тръгне за Беарн^[1]. Кралицата намери повод да го отпрати, като му повери мисията да съпровожда мадам Елизабет и дори го задължи да тръгне преди принцесата. Така в двора не остана никой, който би могъл да разклати властта на рода Дьо Гиз.

Въпреки че за господин Дьо Клев бе оскърбително да не съпроводи мадам Елизабет, той не можеше да се оплаче заради високия ранг на този, когото предпочетоха пред него. Но той съжаляваше не за честта, която щяха да му окажат, а за това, че тя щеше да му позволи да откъсне жена си от двора, без това да стане ясно.

Няколко дни след смъртта на краля решиха да отидат в Реймс^[2] за коронясването. Щом се заговори за това пътуване, госпожа Дьо Клев, която продължаваше да стои у дома си, като си даваше вид на болна, помоли мъжа си за позволение да не тръпне с двора и да отиде в Куломие да подиша чист въздух и да помисли за здравето си. Той й отговори, че не желае да знае дали я възпрепятствува именно здравето й, но й дава позволението си. Не му беше трудно да се съгласи с нещо, за което вече беше взел решение: колкото и високо мнение да имаше за добродетелта на жена си, той виждаше, че благоразумието изисква да не я излага продължително време на погледите на мъжа, когото тя обича.

Скоро господин Дьо Ньомур узна, че госпожа Дьо Клев няма да се присъедини към двора. Той нямаше сили да тръгне, без да я види, и в навечерието на заминаването отиде да я посети в най-късния час, който благоприличието позволяваше, като се надяваше да я намери сама. Съдбата се оказа благосклонна към намерението му. В двора той завари госпожа Дьо Ньовер и госпожа Дьо Мартиг, които си тръгваха; те казаха, че са я оставили сама. Качи се толкова развълнуван и смутен, колкото беше и госпожа Дьо Клев, когато й съобщиха, че господин Дьо Ньомур идва да я посети. Страхът, че той ще й заговори за любовта си, а тя ще му отвърне твърде благосклонно, безпокойството, което това посещение може да предизвика у мъжа й, и мъчението да му дава обяснение или да скрие всичко, блеснаха за миг в ума й, и така я объркаха, че тя взе решение да избегне онова, което желаеше най-много от всичко на света. Изпрати една от прислужничките си при господин Дьо Ньомур, който чакаше в преддверието й да му каже, че малко преди това се е почувствувала зле и й е много неприятно, че не може да приеме честта, която той й оказва. Каква болка за него да не види госпожа Дьо Клев, и то защото тя не иска той да я види! Той заминаваше на другия ден и не можеше повече да се надява на случайността. Не я беше виждал от онзи разговор у госпожа престолонаследницата и имаше основание да помисли, че грешката му с видама беше разрушила всички надежди. Накрая си тръгна с изострена и пареща болка.

Веднага щом госпожа Дьо Клев се съвзе от смущението, което й причини посещението на този принц, всички основания, които я бяха накарали да го отхвърли, изчезнаха. Тя сметна дори, че е извършила грешка и ако беше посмяла или имаше още време, щеше да изпрати да го върнат.

Като си тръгнаха от дома й госпожа Дьо Ньовер и госпожа Дьо Мартиг отидоха у кралицата престолонаследница. Там беше господин Дьо Клев. Принцесата ги полита откъде идват. Те й казаха, че идват от господин Дьо Клев, където са прекарали част от следобеда заедно с много други, и че там е останал само господин Дьо Ньомур. Тези незначителни за всички думи не бяха такива за господин Дьо Клев; макар че вероятно си въобразяваше, че господин Дьо Ньомур често има повод да разговаря с жена му, все пак мисълта, че е при нея и е сам, и може да й говори за любовта си, в този миг му се стори нещо толкова ново и непоносимо, че в сърцето му пламна по-силна ревност, отколкото дотогава. Беше му невъзможно да остане повече у кралицата. Тръгна си, като не знаеше дори защо се връща и дали няма намерение да прекрати посещението на господин Дьо Ньомур. Щом се приближи до дома си, се огледа да открие някаква следа и да разбере дали този принц е още там: като се увери, че не е, почувствува облекчение и с удоволствие си помисли, че навярно не е останал дълго. Помисли си също, че може би не трябва да ревнува от господин Дьо Ньомур. Макар да не се съмняваше в това, все пак търсеше повод да се усъмни. Но толкова неща го убеждаваха в противното, че той не запази дълго несигурността, която желаеше. Веднага отиде в стаята на жена си и след като поговори известно време за незначителни неща, не можа да се въздържи и да я попита какво е правила и кого е приемала. Тя му даде обяснения. Тъй като тя не назова господин Дьо Ньомур, той я попита разтреперан дали това са всички, които е приела, за да й даде възможност да се поправи и да не се огорчи, че е проявила хитрост. Понеже изобщо не го беше приела, тя не го назова и господин Дьо Клев отново попита с тон, който издаваше мъката му:

— А господин Дьо Ньомур? Не сте ли го приемали, или го забравихте?

— Изобщо не съм го приемала — отговори тя. — Не ми беше добре и изпратих една от камериерките си да му предаде извиненията ми.

— Понеже сте приели всички останали, значи, ви е станало лошо специално за него? — продължи господин Дьо Клев. — Защо разграничавате господин Дьо Ньомур? Защо за вас той не е като всеки друг? Защо трябва да се боите да го видите? Защо му показвате, че се боите от него? Защо му давате да разбере, че си служите с властта, която ви дава любовта? Щяхте ли да посмеете да не го приемете, ако не знаехте отлично, че той може да различи строгостта ви от неучтивостта? А защо трябва да се държите строго с него? От дама като вас, госпожо, всичко — освен безразличието, е благоразположение.

— Не вярвах — започна госпожа Дьо Клев, — че каквото и подозрение да храните към него, може да ме упреквате, че не съм приела господин Дьо Ньомур.

— Но аз ви упреквам, госпожо — отвърна той, — и то съвсем основателно. Защо трябва да го избягвате, ако не ви е казал нищо? Не, госпожо, той ви е говорил. Ако любовта му се проявяваше единствено чрез мълчанието му, тя нямаше да остави толкова голямо впечатление у вас. Вие не сте ми казали цялата истина, вие сте скрили от мен по-голямата й част. Разкаяли сте се дори заради малкото, което сте ми признали, и не сте имали сили да продължите. По-нещастен съм, отколкото си мислех, и съм най-нещастният от всички мъже. Вие сте моя жена, обичам ви като моя любима и виждам, че обичате друг! Той е най-достойният за любов в двора и ви среща всеки ден; той знае, че го обичате. А аз си мислех — извика той, — че ще надмогнете любовта си към него! Трябва да съм загубил разума си, за да повярвам, че това е възможно.

— Не зная — тъжно продължи госпожа Дьо Клев — дали не сте били прав, като сте оценили високо една толкова необикновена постъпка като моята. Но не зная също дали не съм се лъгала, като вярвах, че ще ме оправдаете.

— Не се съмнявайте в това, госпожо — отвърна господин Дьо Клев. — Излъгали сте се. Вие сте очаквали от мен толкова невъзможни неща, колкото са и онези, които аз очаквах от вас. Как сте могли да се надявате, че ще запазя разумно поведение? Вие забравяте, че ви обичам до полуда и съм ваш съпруг? Единият от двамата, които се борят у мен, може да стигне до крайност: а защо не и двамата заедно? — продължи той. — Изпитвам само бурни и нестабилни чувства, които не мога да овладея. Вече не мисли, че съм достоен за вас. Вие не ми изглеждате вече достойна за мен. Обожавам ви — мразя ви; обиждам ви — искам ви прошка; възхищавам ви се — срамувам се, че ви се възхищавам. В мен няма вече нито спокойствие, нито разум. Не зная как съм могъл да живея, откакто ми заговорихте в Куломие и от деня, в който научихте от госпожа престолонаследницата, че историята ви е известна. Не бих могъл да отгатна откъде са научили, нито какво е станало между господин Дьо Ньомур и вас по този повод. Вие никога няма да ми го изясните и аз не искам да ми го изяснявате. Умолявам ви само да не забравяте, че ме направихте най-нещастния мъж на света.

След тези думи господин Дьо Клев напусна покоите на жена си и на другия ден замина, без да я види. Но й написа писмо, изпълнено с тъга, разбиране и благост. Тя му отговори със затрогващи уверения за поведението си в миналото и занапред и понеже тези уверения бяха основани на истината и всъщност такива бяха и чувствата й, това писмо оказа въздействие върху господин Дьо Клев и донякъде го успокои. Успокои го и мисълта, че господин Дьо Ньомур отива при краля, както и самият той, и няма да остане там, където е госпожа Дьо Клев. Всеки път, когато тази принцеса говореше за мъжа си, неговата любов, честността на постъпката й, приятелските чувства, които изпитваше към него, и онова, което му дължеше, оставяха следи в сърцето й и обезсилваха мисълта за господин Дьо Ньомур. Но това ставаше само за кратко време. И тази мисъл скоро се връщаше по-жива и по-осезаема отпреди.

В първите дни от заминаването на принца тя почти не почувствува отсъствието му. По-късно то й се стори жестоко. Откакто го обичаше, почти нямаше ден, в който да не се бои или надява да го срещне, и изпита голяма мъка от мисълта, че вече не може да го срещне по волята на случая.

Тя отиде в Куломие и на тръгване се разпореди да занесат големите картини, които беше наредила да прерисуват от оригиналите, поръчани от госпожа Дьо Валантиноа за красивия й замък в Ане. Всички забележителни събития по време на царуването на краля бяха изобразени на тези картини. Между тях беше и обсадата на Мец и всички, които се бяха отличили там, бяха нарисувани много правдоподобно. Сред тях беше и господин Дьо Ньомур и може би това събуди у госпожа Дьо Клев желанието да притежава тези картини.

Госпожа Дьо Мартиг, която не успя да замине с двора, й обеща да прекара няколко дни в Куломие. Благоволението на кралицата, което те си поделяха, не беше събудило у тях завист, нито отчуждение. Бяха приятелки, без обаче да доверяват чувствата си. Госпожа Дьо Клев знаеше, че госпожа Дьо Мартиг обича видама. Но госпожа Дьо Мартиг не знаеше, че госпожа Дьо Клев обича господин Дьо Ньомур, нито че е обичана от него. Това, че е племенница на видама, правеше госпожа Дьо Клев по-скъпа за госпожа Дьо Мартиг, а госпожа Дьо Клев я обичаше като жена, която също като нея изпитва пламенни чувства, и то към приятеля на любимия й.

Госпожа Дьо Мартиг дойде в Куломие, както беше обещала на госпожа Дьо Клев: завари я да живее много усамотено. Принцесата беше намерила начин да бъде абсолютно сама и да прекарва вечерите си в градините без никаква прислуга. Ходеше в павилиона, откъдето господин Дьо Ньомур я беше подслушал. Седеше в стаичката, с прозорци към градината. Камериерките бяха в другия кабинет или пред павилиона и не влизаха при нея, докато тя не ги повика. Госпожа дьо Мартиг никога не беше виждала Куломие. Тя бе изненадана от красотата на мястото — и най-вече от прелестта на този павилион. Госпожа Дьо Клев и тя прекарваха там всяка вечер. Свободата да бъдат заедно и през нощта, в едно тъй красиво място, правеше безкрайни разговорите между двете млади жени, които носеха в сърцата си страстни пориви. И въпреки че те не си довериха нищо, изпитваха голямо удоволствие да си приказват. На госпожа Дьо Мартиг щеше да й бъде мъчно да напусне Куломие, ако не отиваше при видама. Тя замина, за да отиде в Шамбор, където се намираше тогава дворът.

Коронясването се извърши в Реймс от кардинала на Лорен. И останалата част от лятото щеше да премине в замъка Шамбор, който беше построен съвсем наскоро. Кралицата се зарадва много, че вижда отново госпожа Дьо Мартиг, и след като неколкократно изрази радостта си, я попита за госпожа Дьо Клев. Господин Дьо Ньомур и господин Дьо Клев бяха при кралицата. Госпожа Дьо Мартиг, която беше възхитена от Куломие, разказа за всичките прелестни кътчета там и подробно описа павилиона в гората и удоволствието, с което госпожа Дьо Клев се разхожда там сама през част от нощта. Господин Дьо Ньомур, който познаваше доста добре мястото, си помисли, че не е невъзможно да види там госпожа Дьо Клев, без тя да го види. За да си изясни по-добре нещата, той зададе няколко въпроса на госпожа Дьо Мартиг. На господин Дьо Клев, който през цялото време го гледаше втренчено, докато говореше госпожа Дьо Мартиг, му се стори, че вижда какво минава през ума му в този момент. Въпросите, които принцът зададе, потвърдиха още веднъж тази мисъл. Така че той съвсем не се усъмни, че има намерение да отиде и да се срещне с жена му. Подозренията му бяха основателни. Това намерение се загнезди толкова силно в ума на господин Дьо Ньомур, че след като прекара нощта в размисъл как да го осъществи, още на следната сутрин поиска разрешение от краля да отиде в Париж под някакъв измислен предлог.

Господин Дьо Клев заподозря причината за това пътуване. Но реши да си изясни поведението на жена си и да не живее в жестока несигурност. Искаше му се да тръгне едновременно с господин Дьо Ньомур и също да пристигне скришом, за да открие тайната на пътуването. Но като се боеше, че заминаването му ще изглежда необичайно и че ако разбере господин Дьо Ньомур, ще вземе предпазни мерки, реши да се довери на един свой приближен, чиято преданост и ум познаваше добре. Той му разказа в какво затруднение се намира. Каза му за добродетелта на госпожа Дьо Клев до този момент и му нареди да тръгне, по стъпките на господин Дьо Ньомур, да го наблюдава внимателно, да види дали няма да отиде в Куломие и дали няма да влезе през нощта в градината.

Благородникът, който беше напълно достоен за подобно поръчение, го изпълни с цялата точност, която се очакваше от него. Той проследи господин Дьо Ньомур до едно селце, на половин левга от Куломие, където принцът се спря, и не му беше трудно да се досети, че прави това, за да дочака нощта. Сметна за неуместно и той да го чака там. Прекоси селото и отиде в гората — на мястото, където смяташе, че може да мине господин Дьо Ньомур. И съвсем не се излъга. Щом падна нощта, чу нечии стъпки и макар че беше тъмно, лесно позна господин Дьо Ньомур. Видя го да обикаля градината, сякаш за да разбере дали няма да чуе нечий глас и да избере мястото, през което би могъл най-лесно да премине. Оградите бяха доста високи, а зад тях имаше и други, за да попречат на достъпа до замъка: така че беше доста трудно да се стигне. Въпреки това господин Дьо Ньомур се справи. Щом се намери в градината, той лесно откри къде е госпожа Дьо Клев: видя светлина в кабинета. Всички прозорци бяха отворени. И като се плъзна край оградите, той се приближи до него с вълнение и смут, които не е трудно да си представим. Застана зад един от прозорците, който служеше за врата, за да види какво прави госпожа Дьо Клев. Видя, че е сама. Беше така възхитително красива, че едва овладя порива, който събуди у него тази гледка. Беше горещо и тя нямаше нищо на главата и шията си освен разпуснатите си в безредие коси. Седеше на едно легло край малка масичка, на която имаше няколко панерчета с панделки. Тя избра две-три от тях и господин Дьо Ньомур забеляза, че са в цветовете, в които той беше облечен на турнира. Видя, че ги завързва на един много необикновен бастун от колониите, който той беше носил известно време и беше дал на сестра си; госпожа Дьо Клев го беше взела, без да се издава, че знае на кого е. След като завърши работата си с изящество и мекота, които чувствата разливаха по лицето й, тя взе една факла и се приближи до голяма маса, поставена срещу картината на обсадата на Мец, където беше нарисуван господин Дьо Ньомур. Седна и загледа този портрет с внимание и замечтаност, които само любовта може да породи.

Това, което изживя господин Дьо Ньомур в този момент, не може да се изрази. Да видиш късно през нощта, в най-красивото място на света, една жена, която обожаваш. Да я видиш, без тя да разбере, че я виждаш, и то изцяло погълната от неща, свързани с тебе и с пламенното чувство, скрито в сърцето й — това е нещо, което никога не е било изживявано или усетено от влюбен мъж.

Принцът беше извън себе си и стоеше неподвижен — с поглед, вперен в госпожа Дьо Клев, без да помисли, че минутите му са скъпи. Когато се поуспокои, реши, че трябва да почака и да я заговори, когато тя отиде в градината. Стори му се по-удобно, защото тя ще бъде по-далеч от камериерките си. Ню като видя, че остава в стаичката, взе решение да влезе там. Какво вълнение го обзе, когато реши да изпълни намерението си! Каква боязън да не я подразни! Какъв страх да не предизвика промяна в това толкова нежно лице и да не го види сурово и гневно!

Стори му се, че е лудост да дойде да види госпожа Дьо Клев, без тя да го види, и да реши да се покаже. Прецени всичко, което още не беше предвидил. Стори му се, че има нещо прекалено в дързостта да изненада в нощта една жена, на която още нито веднъж не е говорил за любовта си. Помисли си, че тя няма да го изслуша и с право ще бъде разгневена от опасността, на която я излага чрез нещастните случайности, които могат да настъпят. Цялата му смелост го напусна и той много пъти бе готов да се върне, без да се покаже. Но тласкан от желанието да говори с нея и успокоен от всичко онова, което видя, той пристъпи няколко крачки напред, толкова смутен, че лентата на гърдите му се закачи на прозореца и вдигна шум. Госпожа Дьо Клев обърна глава и или защото умът й беше завладян от образа на принца, или защото той бе застанал на достатъчно осветено място, за да може да го различи, тя помисли, че го вижда, и без да се поколебае или обърне към него, влезе в стаята при камериерките си. Беше толкова объркана, че се наложи да каже, че й е лошо; каза го също и за да отвлече вниманието на всички тези хора и даде време на господин Дьо Ньомур да се оттегли. Когато поразсъди малко, помисли, че се е излъгала и че господин Дьо Ньомур й се е привидял; не намираше нищо правдоподобно в това той да предприеме толкова рискована постъпка. Многократно пожела да се върне в кабинета и да отиде в градината да види дали има някой. Може би в еднаква степен желаеше и се боеше да срещне там господин Дьо Ньомур. Но в края на краищата над всички други чувства надделяха разумът и предпазливостта и тя реши, че е по-добре да остане съмнението, отколкото да поеме риска да го разсее. Дълго време не се реши да напусне мястото, където навярно бродеше принцът и се прибра в замъка още по светло.

Господин Дьо Ньомур остана в градината, докато виждаше светлина, макар и убеден, че госпожа Дьо Клев го е познала и е излязла само за да го избегне, не беше изгубил надеждата да я види отново. Но като видя, че вратите се затвориха, разбра, че няма на какво повече да се надява. Върна се да вземе коня си — съвсем близо до мястото, където чакаше човекът на господин Дьо Клев. Този благородник го проследи до същото село, откъдето беше тръгнал вечерта. Господин Дьо Ньомур реши да прекара там целия ден, за да се върне през нощта в Куломие и види дали госпожа Дьо Клев отново жестоко ще го избегне и няма да му позволи да я види. Въпреки че изпитваше дълбока радост, откакто я завари така погълната от мисълта за него, той ужасно се натъжи, че тя така спонтанно избяга.

Никога страстната му обич не е била толкова нежна и силна, колкото в този миг. Тръгна под върбите край поточето зад къщата, където се беше скрил. Отдалечи се колкото е възможно повече, за да не го види и чуе никой. Отдаде се на поривите на любовта си и сърцето му беше тъй измъчено, че неволно пророни няколко сълзи. Но тези сълзи не бяха само сълзи на страдание, в тях живееше и сладостта на онова очарование, което съществува само в любовта.

Той започна да изрежда в ума си всички действия на госпожа Дьо Клев, откакто беше влюбен в нея. С каква благородна и сдържана строгост винаги се беше отнасяла към него тя, въпреки че го обичаше. „Защото все пак тя ме обича — си казваше той. — Тя ме обича, не мога да се съмнявам в това. И най-голямото обвързване и благоволение не е толкова сигурно доказателство, колкото това, което получих аз. И все пак се отнасят с мен така строго, сякаш ме мразят. Бях решил, че вече нищо не трябва да очаквам. Виждам, че тя непрестанно се бори срещу мен и срещу себе си. Ако не бях обичан, щях да се постарая да се харесам, но съм харесван, обичат ме и го крият от мен. На какво тогава да се надявам, каква промяна в съдбата си трябва да очаквам? Боже мой! Обичан съм от най-нежната жена на света и изживявам тези трепети на първата сигурност само за да изпитам по-пълно болката, че съм нежелан! Покажете ми, че ме обичате, красива принцесо — извика той, — покажете ми чувствата си! Стига само веднъж в живота си да го разбера от вас, и ще приема завинаги смазващата ви строгост. Отправете ми поне оня поглед, с който видях, че съзерцавахте портрета ми тази нощ. Как можете да го гледате с толкова нежност и да ме избягвате така жестоко? От какво се боите? Защо любовта ми ви плаши толкова? Вие ме обичате, напразно го криете. Самата вие неволно ми го показахте. Зная, че съм щастлив. Позволете ми да го вкуся и престанете да ме правите нещастен. Възможно ли е — продължаваше той — да съм обичан от госпожа Дьо Клев и да съм толкова нещастен? Колко прекрасна беше тази нощ! Как успях да устоя на желанието да се хвърля в краката й? Ако го бях направил, може би щях да й попреча да избяга, уважението ми щеше да я успокои. Но може би не ме е познала и аз се измъчвам повече, отколкото трябва; като е видяла човек в градината в такъв необичаен час, тя се е уплашила.“

През целия ден господин Дьо Ньомур беше погълнат от същите мисли. Дочака нощта с нетърпение. И когато тя настъпи, пое по пътя за Куломие. Довереният човек на господин Дьо Клев, който се преоблече, за да бъде по-незабележим, го проследи до мястото, където го беше проследил предната вечер, и го видя да влиза в същата градина. Принцът скоро разбра, че госпожа Дьо Клев няма да рискува той да я види втори път. Всички врати бяха заключени. Обиколи отвсякъде, за да види дали няма да открие светлина, но беше напразно.

Госпожа Дьо Клев остана в стаята си, тъй като се досети, че господин Дьо Ньомур може да се върне. Тя се боеше, че няма да има сили все така да го избягва, и не пожела да рискува да говори с него по начин, който не съответствува на досегашното й поведение.

Макар че господин Дьо Ньомур нямаше никаква надежда да я види, той не се реши да напусне толкова бързо мястото, където тя често прекарваше времето си. Остана в градината цялата нощ, като се утешаваше с това, че вижда същите предмети, които и тя вижда всеки ден. Слънцето изгря, без той да помисли да се оттегли. Накрая страхът, че ще го открият, го принуди да си тръгне.

Невъзможно му беше да се откъсне, без да види госпожа Дьо Клев, затова отиде у госпожа Дьо Меркьор, която по това време беше в къщата си, близо до Куломие. Тя безкрайно се изненада от пристигането на брат си. Той измисли доста правдоподобна причина за пътуването си, за да я заблуди, и изобщо прояви такава ловкост, че тя сама да му предложи да отидат у госпожа Дьо Клев. Това предложение бе осъществено още същия ден и господин Дьо Ньомур съобщи на сестра си, че ще я остави в Куломие, за да се върне бързо при краля. Реши да се раздели с нея в Куломие, за да й позволи да си тръгне първа. Според него това беше сигурен начин да говори с госпожа Дьо Клев.

Когато пристигнаха, тя се разхождаше в една широка алея около цветните лехи. Срещата с господин Дьо Ньомур й причини необикновено смущение и я лиши от всякакво съмнение, че онзи, когото бе видяла предишната нощ, е бил той. Тази увереност събуди у нея порив на гняв заради дръзката му и неблагоразумна постъпка. Принцът забеляза студеното й изражение, което му причини силна болка. Разговаряха за незначителни неща. Но той изрази толкова остроумно благоразположението и възхищението си от госпожа Дьо Клев, че въпреки упорството й разсея част от студенината, с която го посрещна в началото.

Когато се освободи от първоначалния си страх, той прояви огромно любопитство към горския павилион. Заговори за него като за най-приятното място на земята и дори толкова подробно го описа, че госпожа Дьо Меркьор му каза, че навярно е бил много пъти там, за да познава така добре всичките му прелести.

— Не вярвам все пак — поде госпожа Дьо Клев — господин Дьо Ньомур да е влизал някога там. Този павилион е завършен съвсем наскоро.

— Аз също съвсем скоро бях там — продължи господин Дьо Ньомур, като я гледаше — и не знам дали трябва да съм недоволен, че сте пропуснали да ме видите.

Госпожа Дьо Меркьор, която съзерцаваше красивите градини, не обърна внимание на това, което каза брат й. Госпожа Дьо Клев се изчерви и като наведе очи, без да погледне господин Дьо Ньомур, каза:

— Съвсем не си спомням да съм ви виждала там. Ако сте ходили, то е било, без да го знам.

— Вярно е, госпожо — отвърна господин Дьо Ньомур, — че бях там без ваше разрешение и прекарах най-сладките и най-жестоките мигове в живота си.

Госпожа Дьо Клев отлично разбираше какво й говори принцът, но не отвърна нищо. Тя имаше намерение да попречи на госпожа Дьо Меркьор да отиде в този павилион, защото там беше портретът на господин Дьо Ньомур, а не искаше тя да го види. Държа се така, че времето мина незабелязано и госпожа Дьо Меркьор заговори за връщане. Но когато госпожа Дьо Клев разбра, че господин Дьо Ньомур и сестра му няма да си тръгнат заедно, отлично разбра на каква опасност е изложена. Оказа се в същото затруднение, в което се беше оказала в Париж, и взе същото решение. Страхът, че това посещение ще бъде ново потвърждение на подозренията на нейния съпруг, още по-силно я подтикна към това решение. За да не остане сама с господин Дьо Ньомур, тя каза на госпожа Дьо Меркьор, че ще я придружи до края на гората, и нареди каляската й да я последва. Болката, която изпита принцът от това вечно студено държание на госпожа Дьо Клев, бе толкова силна, че той в миг побледня. Госпожа Дьо Меркьор го попита дали не се чувствува зле. Но той обърна очи към госпожа Дьо Клев и без никой да го забележи, с поглед я накара да разбере, че единствената му болка е отчаянието. Налагаше се да ги изпрати, без да посмее да ги последва. След онова, което беше казал, той не можеше да се върне със сестра си. Така че се върна в Париж и още на другия ден го напусна.

Приближеният на господин Дьо Клев не беше престанал да го наблюдава. Той също се върна в Париж и като видя, че господин Дьо Ньомур заминава за Шамбор, тръгна много бързо, за да го изпревари и да докладва за пътуването си. Господарят му очакваше неговото завръщане като нещо, което щеше да го направи нещастен за цял живот.

Щом го видя, по лицето и по мълчанието му разбра, че има да му съобщи само неприятни неща. Няколко мига постоя обзет от скръб, с наведена глава, без да отрони нито дума. Накрая му направи с ръка знак да се оттегли.

— Вървете си — му каза той, — виждам, има какво да ми кажете, но нямам сили да го изслушам.

— Нямам да ви съобщя нищо — му отговори приближеният, — от което може да се извади сигурно заключение. Вярно е, че господин Дьо Ньомур влезе две последователни нощи в горската градина и че на следващия ден беше в Куломие с госпожа Дьо Меркьор.

— Това е достатъчно — възрази господин Дьо Клев. — Достатъчно е. — И отново му даде знак да се оттегли. — Нямам нужда от по-голямо пояснение.

Приближеният на господин Дьо Клев бе принуден да напусне господаря си, който потъна в отчаяние. Може би никога не беше изпитвал нищо по-силно и малко доблестни мъже с такова страстно сърце като господин Дьо Клев са изживявали едновременно болка от изневярата на любимата и срам от измамата на съпругата.

Господин Дьо Клев не можа да устои на обзелата го немощ. Треската го обхвана още същата нощ и с толкова лоши последици, че още от този момент болестта изглеждаше извънредно опасна. Съобщиха на госпожа Дьо Клев; тя бързо пристигна. Когато дойде, той беше още по-зле. Но я посрещна с такава ледена студенина, че тя беше крайно изненадана и наскърбена. Дори й се стори, че нейните грижи са мъчителни за него. Но накрая реши, че това навярно се дължи на болестта му.

От мига на пристигането й в Блоа, където тогава се намираше дворът, господин Дьо Ньомур не можеше да сдържи радостта си, че тя е там. Опитваше се да я види и всеки ден отиваше у господин Дьо Клев, под предлог да научи нещо за него. Но всичко бе напразно. Тя изобщо не излизаше от стаята на мъжа си и страдаше дълбоко от състоянието, в което го виждаше. Господин Дьо Ньомур беше отчаян, че е толкова измъчена. Той явно разбираше колко много тази мъка подновява приятелските й чувства към господин Дьо Клев и как това приятелство застрашава любовта, която тя носеше в сърцето си. За известно време това чувство смъртно го нарани. Но крайно тежкото състояние на господин Дьо Клев му откри нови надежди. Той видя, че госпожа Дьо Клев може би ще бъде свободна да последва своето влечение и за в бъдеще го очакват непрекъснато щастие и постоянни удоволствия. Не можеше да понесе тази мисъл, толкова тя го хвърляше в смут и пориви, и той я отхвърляше от страх да не бъде много нещастен, ако случайно загуби надеждите си.

През това време лекарите почти изоставиха господин Дьо Клев. В един от последните дни на болестта си, след много тежка нощ, на сутринта той каза, че иска да си почине. Госпожа Дьо Клев остана сама в стаята му. Стори й се, че вместо да си почива, той е много неспокоен. Тя се приближи и коленичи до леглото му с обляно в сълзи лице. Господин Дьо Клев беше решил изобщо да не й показва силния гняв, който изпитваше към нея. Но грижите, с които го обгръщаше, и мъката й, която ту му се струваше истинска, ту — проява на лицемерие и коварство, предизвикваха у него толкова противоречиви и болезнени чувства, че той не можа да ги задържи в себе си.

— Госпожо, проливате прекалено много сълзи — каза й той — заради една смърт, за която сама сте причина и която не може да ви наскърби толкова, колкото искате да покажете. Вече не съм в състояние да ви упреквам — продължи той с отслабнал от болестта и страданието глас, — но умирам от жестокото отчаяние, в което вие ме тласнахте. Трябваше ли една тъй необикновена постъпка като вашата в Куломие да има толкова нищожен резултат? Защо ми разкрихте любовта си към господин Дьо Ньомур, ако вашата добродетел не е способна да устои? Обичах ви до такава степен, че признавам — за свой срам щях да се чувствувам по-добре, ако ме мамехте. Съжалявам за това фалшиво спокойствие, което разрушихте. Защо не ме оставихте в това блажено заслепение, на което се радват толкова съпрузи? Може би през целия си живот не бих узнал, че обичате господин Дьо Ньомур. Аз ще умра — добави той, — но знайте, че вие направихте смъртта желана за мен, защото ми отнехте уважението и нежността, които изпитвах към вас; сега изпитвам само отвращение към живота. Какво бих могъл да правя в този живот — продължи той — с жена, която толкова обичах и която тъй жестоко ме измами; не ми остава друго, освен да живея разделен от тази жена и да стигна до скандали и кавги, които са толкова несвойствени на характера ми и на любовта, която изпитвам към вас? Тази любов беше нещо повече от онова, което сте срещали, госпожо; аз я скривах от вас от страх да не ви досади и да загубя уважението ви с държание, което не подхожда на един съпруг. В края на краищата аз заслужавах сърцето ви. Но въпреки всичко умирам без съжаление, защото не можах да го спечеля, а повече не мога да се надявам. Сбогом, госпожо! Един ден вие ще съжалявате за мъжа, който ви обичаше с истинско и законно чувство. Ще почувствувате болката, която изпитват разумните хора в любовните връзки, и ще разберете разликата между моята любов и любовта на хора, които ви засвидетелствуват чувства, но търсят само тщеславната радост да ви съблазнят. Моята смърт ще ви остави свободна — добави той — и ще можете да ощастливите господин Дьо Ньомур, без това да ви струва много скъпо. Има ли значение — продължи той — какво ще стане, когато няма да ме има, и заслужава ли си да проявявам слабостта да обръщам поглед нататък.

Госпожа Дьо Клев далеч не можеше да си представи, че мъжът й я подозира, и изслуша тези думи, без да ги разбере, като си мислеше, че той я упреква за чувствата й към господин Дьо Ньомур. После внезапно прозря за какво й говори и възкликна:

— Аз, престъпления? Дори мисълта за това ми е чужда. И най-строгата добродетел не би могла да ме подтикне към друго поведение; никога не съм извършила деяние, на което да не бих искала да бъдете свидетел.

— Бихте ли поискали — отвърна господин Дьо Клев, като я гледаше с презрение — да бъда свидетел на нощите, които сте прекарали с господин Дьо Ньомур? Ах, госпожо, нима вие сте жената, която е била цели нощи с него?

— Не, господине — продължи тя, — не съм аз тази жена. Никога не съм прекарвала нито една нощ и нито един миг с господин Дьо Ньомур. Той никога не ме е срещал насаме. Никога не съм го допускала, нито изслушвала и бих се заклела във всичко това.

— Не казвайте нищо повече — прекъсна я господин Дьо Клев. — И лъжливите клетви, и признанието ми причиняват еднаква болка.

Госпожа Дьо Клев не можеше да отговори. Сълзите и страданието й отнеха словото. Накрая промълви с усилие:

— Погледнете ме поне; чуйте ме! Ако ставаше дума за мен, бих изтърпяла тези укори. Но става дума за вашия живот. Невъзможно е истината да не ви убеди в невинността ми.

— Дано бог ви позволи да ме убедите! — извика той. — Но какво повече можете да ми кажете? Не е ли бил господин Дьо Ньомур със сестра си в Куломие и не е ли прекарал предишните две нощи заедно с вас в горската градина?

— Ако това е моето престъпление — отвърна тя, — няма да ми бъде трудно да се оправдая. Не искам да ми вярвате. Но повярвайте на цялата си прислуга и разберете дали съм ходила в градината сред гората вечерта, преди господин Дьо Ньомур да дойде в Куломие, и дали не съм си тръгнала оттам предната вечер два часа по-рано, отколкото обикновено.

След това тя му разказа как й се е сторило, че вижда някого в градината. Призна му, че го е взела за господин Дьо Ньомур. Говори му с толкова увереност, а истината е така убедителна дори когато е неправдоподобна, че господин Дьо Клев се убеди в невинността й.

— Не зная дали трябва да си позволя да ви вярвам; чувствувам се тъй близо до смъртта, че не искам да вярвам в нищо, което би могло да ме накара да съжалявам за живота. Обяснението ви много закъсня. Все пак за мен е облекчение да си отида с мисълта, че сте достойна за уважението, което изпитвах към вас. Моля ви да ми позволите да се утеша и с вярата, че паметта ми ще ви бъде скъпа и че ако зависеше от вас, бихте изпитвали към мен чувствата, които изпитвате към друг.

Той поиска да продължи, но замлъкна в пристъп на слабост. Госпожа Дьо Клев извика лекарите. Те го намериха почти безжизнен. Прекара още няколко дни в това състояние и накрая издъхна с твърдост, достойна за възхищение.

Госпожа Дьо Клев потъна в тъй силна скръб, че почти загуби разума си. Загрижена, кралицата дойде да я види и я отведе в манастир, без тя да разбере къде я водят. После етървите й я върнаха в Париж, но тя все още не беше в състояние да осъзнае ясно страданието си. Когато силите й започнаха да се възвръщат и вече можеше да разсъждава, тя разбра какъв съпруг е загубила; но когато си даде сметка, че тя е причина за смъртта му, и то заради чувствата, които е изпитвала към друг, изпадна в неописуемо отвращение към себе си и към господин Дьо Ньомур.

В началото този принц не посмя да прояви към нея друго внимание освен онова, което изискваше благоприличието. Той познаваше достатъчно добре госпожа Дьо Клев, за да е сигурен, че всяко по-голямо усърдие ще й бъде неприятно. Но всичко, което научи по-късно, ясно му подсказа, че трябва дълго да запази това поведение.

Един от неговите подчинени му разказа, че довереникът на господин Дьо Клев, който бил негов близък приятел, наскърбен от загубата на господаря си, му казал, че причина за смъртта му било отиването на господин Дьо Ньомур в Куломие. Господин Дьо Ньомур бе крайно изненадан от тези думи. Но след като поразмисли, отчасти се досети за истината и си даде сметка за чувствата на госпожа Дьо Клев и за неизбежното й отдалечаване, ако продължи да вярва, че болестта на мъжа й е била причинена от ревност. Той реши, че известно време дори не трябва да напомня за себе си, и продължи да се държи както досега, независимо какво му струваше това.

Той отиде до Париж и въпреки всичко не можа да се въздържи да не отиде до дома й, за да узнае нещо за нея. Съобщиха му, че не приема никого и че дори е забранила да й съобщават за онези, които я търсят. Може би тази изрична заповед беше дадена заради него, тъй като дори не иска да чуе името му. Господин Дьо Ньомур беше прекалено влюбен, за да може да живее напълно лишен от възможността да вижда госпожа Дьо Клев. Той реши да намери начин, колкото и труден да е той, за да излезе от състоянието, което му се струваше тъй непоносимо.

Скръбта на принцесата надхвърляше границите на разума. Тя не можеше да забрави предсмъртните часове на съпруга си, умиращ по нейна вина, но изпълнен с нежност към нея. Тя непрекъснато си повтаряше всичко, което му дължеше, и се обвиняваше, че не го е обичала, като че ли това беше в нейна власт. Намираше утешение само в мисълта, че скърби за него както той заслужава и че до края на живота си ще прави само това, което той би одобрил, ако беше жив.

Много пъти тя се замисляше как е узнал, че господин Дьо Ньомур е идвал в Куломие. Но подозираше, че принцът го е разказал, и дори да го беше разказал, това й се струваше безразлично — до такава степен се чувствуваше оздравяла и отчуждена от любовта си. Въпреки това, усещаше остра болка при мисълта, че той е причина за смъртта на мъжа й, и с мъка си спомняше за страха да не се омъжи за нея, който господин Дьо Клев беше изразил в смъртния си час. Но всички тези скърби се вливаха в скръбта от загубата на мъжа й и тя си мислеше, че не съжалява за нищо друго.

След няколко месеца тя излезе от силната тъга, в която беше потънала, и изпадна в състояние на тъга и униние. Госпожа Дьо Мартиг пристигна в Париж и усърдно започна да я посещава по време на целия си престой. Тя й разказа за двора и за всичко, което става в него. И макар че госпожа Дьо Клев не изглеждаше заинтересувана, госпожа Дьо Мартиг не преставаше да й говори, за да я разсейва.

Тя й разказа за видама, за господин Дьо Гиз и за всички останали, които превъзхождаха другите с личността и достойнствата си.

— Колкото до господин Дьо Ньомур, не зная дали други занимания са изместили от сърцето му любовните приключения, но той е много по-тъжен, отколкото обикновено. Изглежда, че е прекъснал всички връзки с жени. Той често идва в Париж и дори мисля, че и сега е тук.

Името на господин Дьо Ньомур стресна госпожа Дьо Клев и я накара да се изчерви. Тя смени темата на разговора и госпожа Дьо Мартиг съвсем не забеляза смущението й.

На другия ден принцесата, която търсеше занимания, отговарящи на състоянието й, отиде да посети един човек съвсем близо до дома си, който по специален начин изработваше ръкоделия върху коприна. Тя отиде там с намерение да си поръча такива ръкоделия. След като й ги показаха, тя видя вратата на една стая и помисли, че там има и други. Помоли да й я отворят. Майсторът отговори, че няма ключ за нея и че тя е заета от един мъж, който идва понякога през деня, за да рисува красивите домове и градини, които се виждат от прозорците й.

— Това е най-красивият мъж, който съм виждал — добави той. — Няма вид на човек, принуден да изкарва хляба си. Всеки път, когато идва тук, гледа къщите и градините, но никога не работи.

Госпожа Дьо Клев изслуша тези думи с голямо внимание. Всичко, казано от госпожа Дьо Мартиг за господин Дьо Ньомур, който понякога идвал в Париж, се свърза във въображението и с този красив мъж, близо до дома й; тя си представи как той се опитва да я срещне и това я изпълни с неясен и необясним смут. Приближи се до прозорците, за да види накъде гледат. Откри, че вижда цялата своя градина и фасадата на апартамента си. А когато се прибра в стаята си, лесно откри прозореца, от който й казаха, че гледа този мъж. Мисълта, че това е господин Дьо Ньомур, промени изцяло душевното й състояние. Неопределеният меланхоличен покой, който започваше да й харесва, я напусна. Почувствува се неспокойна и развълнувана. И понеже не можеше да остане затворена, излезе и отиде да се поразведри в една градина извън градските стени, където искаше да бъде сама. Като пристигна, реши, че не се е излъгала. Нищо не издаваше присъствието на хора и тя дълго се разхожда.

След като прекоси една горичка, в края на алеята, тя забеляза в най-отдалеченото място на градината нещо като отворена отвсякъде беседка и се насочи нататък. Когато я доближи, видя един изтегнат на пейката мъж, който изглеждаше потънал в дълбоко мечтание, и в негово лице позна господин Дьо Ньомур. Това я накара рязко да спре, но прислугата, която я следваше, вдигна шум, който изтръгна господин Дьо Ньомур от мечтите му. Без да погледне източника на шума, той стана от мястото си, за да избегне приближаващата се към него група, и зави в друга алея, след като направи много дълбок поклон, който му попречи да види кого поздравява.

С каква жар би се върнал назад, ако знаеше от кого бяга! Но той продължи по алеята и госпожа Дьо Клев го видя да излиза от една задна врата, където го чакаше каляската му. Какво извърши тази мигновена среща в сърцето на госпожа Дьо Клев! Заспалите чувства се събудиха с неочаквана сила! Тя седна на същото място, което беше напуснал господин Дьо Ньомур. Остана там смазана. В ума й се върна образът на принца по-достоен за обич от всички други, който я обичаше от дълго време с вярна и почтителна любов, презираше всичко заради нея, уважаваше дори страданието й, стремеше се да я види, без да бъде видян, беше напуснал двора, където бе любимец на всички, за да съзерцава стените, които я обграждат, беше дошъл да мечтае в места, където не можеше да я срещне — най-сетне той бе мъж, достоен да бъде обичан дори само заради привързаността му, и бе събудил у нея толкова силно влечение, че тя би го обичала дори и когато той престане да я обича. Нещо повече — той бе високоблагороден, достоен за нейното благородство. Нямаше вече дълг, нямаше добродетел, които да се противопоставят на чувствата й. Всички препятствия бяха премахнати и от миналото оставаше само любовта на господин Дьо Ньомур към нея и нейната към него.

Всички тези мисли бяха нови за принцесата. Скръбта й за господин Дьо Клев изцяло я беше изпълнила и й пречеше да вижда каквото и да било. Появяването на господин Дьо Ньомур преобърна съзнанието й. Но дори когато те изцяло го завладяха, тя не забрави, че същият този мъж, когото виждаше като възможен съпруг, беше и човекът, когото тя обичаше още докато мъжът й беше жив и който причини смъртта му; дори в смъртния си час той беше изразил боязън, че тя ще се омъжи за него, и нейната сурова добродетел беше така уязвена от тази представа, че й се стори също тъй грешно да се омъжи за господин Дьо Ньомур, както намираше, че е било грешно да го обича, докато мъжът й беше жив. Отдаде се на тези толкова противоположни на щастието й мисли. Подкрепяха ги и още много доводи, в полза на спокойствието й, както и бедите, които предвиждаше, ако се ожени за принца. Най-сетне след като прекара два часа на това място, тя се прибра вкъщи, убедена, че трябва да избягва срещите с него като нещо напълно противоположно на дълга й.

Но това решение, взето с помощта на разума и добродетелта, не задоволяваше сърцето й. То си оставаше свързано с господин Дьо Ньомур с такава сила, че състоянието й беше достойно за съчувствие и тя вече не можеше да намери покой. Прекара една от най-жестоките нощи в живота си. Първият й порив на сутринта беше да отиде и да погледне дали има някой на прозореца, който гледаше към дома й. Приближи се и видя господин Дьо Ньомур. Тази среща я стресна и тя бързо се отдръпна, което накара принца да помисли, че е бил разпознат. Той много често го беше желал, откакто любовта му изобрети този начин да вижда госпожа Дьо Клев. И когато не се надяваше на това удоволствие, отиваше да помечтае в градината, в която тя го откри.

Накрая, уморен от едно толкова нещастно и неясно положение, той реши да изясни по някакъв начин съдбата си. „Какво искам да получа? — си казваше той. — Отдавна зная, че ме обича. Свободна е, няма вече дълг, който може да ми противопостави. Защо да се ограничавам само да я гледам, без тя да ми отвръща и без да мога да я заговоря? Възможно ли е любовта изцяло да ми отнеме разума и дързостта и да ме прави по-различен, отколкото съм бил във всички други любовни връзки в живота си? Бях длъжен да почета траура на госпожа Дьо Клев. Но дали това не продължава твърде дълго и не й давам възможност да потуши чувството си към мен?“

След тези разсъждения той се замисли какво да направи, за да я срещне. Помисли си, че вече нищо не го принуждава да крие любовта си от видама на Шартр. Реши да поговори с него и да му разкрие намеренията си относно племенницата му.

По това време видамът беше в Париж; всички бяха дошли, за да се разпоредят за каляските и облеклата си, с които трябваше да изпратят краля, съпровождащ кралицата на Испания. Господин Дьо Ньомур отиде у видама и искрено му призна всичко, което дотогава беше крил, с изключение на чувствата на госпожа Дьо Клев, за които не желаеше да се покаже осведомен.

Видамът прие всичко, което му каза, с голяма радост и го увери, че без да е знаел за чувствата му, често си е мислил, откакто госпожа Дьо Клев е вдовица, че тя е единствената достойна за него жена. Господин Дьо Ньомур го помоли да му осигури възможност да поговори с нея и да узнае какви са нейните намерения.

Видамът му предложи да го заведе в дома й. Но господин Дьо Ньомур помисли, че тя ще се възмути от това, защото още не приемаше никого. Решиха, че господин видамът ще я покани под някакъв предлог да дойде в дома му, а господин Дьо Ньомур ще влезе през едно тайно стълбище, за да не го види никой. Изпълниха всичко, както бяха решили: госпожа Дьо Клев пристигна, видамът отиде да я посрещне и я заведе в голям кабинет, в дъното на апартамента си. След известно време, уж случайно, влезе господин Дьо Ньомур. Госпожа Дьо Клев беше крайно изненадана, когато го видя. Изчерви се и опита да скрие червенината си. Отначало видамът заговори за различни неща, но после излезе, като намекна, че имал да даде някои нареждания. Каза на госпожа Дьо Клев, че я моли да му окаже честта да поеме ролята на домакиня и че ще се върне след миг.

Трудно може да се опише какво почувствуваха господин Дьо Ньомур и госпожа Дьо Клев, когато останаха сами и за първи път можеха да си поговорят. Известно време седяха безмълвни. Накрая господин Дьо Ньомур наруши мълчанието:

— Госпожо, ще простите ли на господин Дьо Шартр, че ми предостави случай да ви срещна и да поговоря с вас — нещо, което вие винаги така жестоко сте ми отказвали?

— Не мога да му простя — отговори тя, — че е забравил в какво положение се намирам и ме излага на нещо, което застрашава репутацията ми.

След като изрече тези думи, тя поиска да си отиде. Но господин Дьо Ньомур я задържа и каза:

— Не се страхувайте, госпожо — никой не знае, че съм тук, и няма защо да се боим, че някой ще ни изненада. Госпожо, изслушайте ме. Ако не от доброта, поне от уважение към себе си, както и за да ми помогнете да се освободя от странностите на страстта, която вече не мога да владея.

Госпожа Дьо Клев за първи път отстъпи пред влечението, което изпитваше към господин Дьо Ньомур, и го погледна с нежност и очарование.

— Но какво очаквате от милостта, за която ме молите? — му каза тя. — Може би ще се разкайвате, че сте я получили, а и аз неизбежно ще се разкайвам, че съм ви я дала. Вие заслужавате по-щастлива съдба от тази, която сте имали досега, и от тази, която можете да очаквате в бъдеще, освен ако не я потърсите другаде!

— Да търся щастие другаде, госпожо! Има ли друго щастие освен щастието да бъда обичан от вас? Въпреки че никога не съм ви говорил, не бих могъл да повярвам, госпожо, че не знаете за любовта ми и че не я признавате за най-истинската и най-силната, която някога е съществувала. Нима не знаете през какви изпитания е преминала тя? И на какво изпитание я подложихте вие с вашето студено държание?

— Понеже искате да ви говоря и ме принуждавате да го направя — отговори госпожа Дьо Клев, като седна, — ще ви отвърна с искреност, която трудно ще срещнете сред съществата от моя пол. Не бих могла да ви кажа, че не съм забелязала чувствата ви към мен, но дори и да ви го кажа, може би няма да ми повярвате. Признавам, че не само ги забелязах, но разбрах, че са такива, каквито желаехте да ми ги покажете.

— Ако сте ги забелязали, госпожо — прекъсна я той, — възможно ли е да не сте били поне мъничко трогната? И мога ли да ви попитам дали те са оставили някакъв белег в сърцето ви?

— Навярно сте разбрали по държанието ми — отвърна му тя. — Но много бих искала да зная какво сте си помислили.

— Би трябвало да бъда по-щастлив, за да посмея да ви го кажа — отговори той. — И съдбата ми почти не е свързана с това, което ще ви кажа. А то е, госпожо, че пламенно съм искал да не бяхте признавали на господин Дьо Клев онова, което криехте от мен, и да бяхте скрили от него това, което позволихте да видя аз.

— Как сте могли да откриете — попита тя, като се изчерви, — че съм признавала нещо на господин Дьо Клев?

— Узнах от самата вас, госпожо — отговори той. — Но за да можете да ми простите дързостта да ви подслушам, моля ви да си спомните дали съм злоупотребил с това, което съм чул, дали то е увеличило надеждите ми и дали съм дръзнал да ви говоря?

И той й разказа как е чул разговора й с господин Дьо Клев. Но преди да завърши, тя го прекъсна:

— Не ми казвайте нищо повече. Сега виждам откъде сте били осведомен. Прекалено добре ми го показахте при госпожа престолонаследницата, която беше узнала тази история от онези, на които сте я доверили.

Тогава господин Дьо Ньомур й съобщи как е станало това.

— Не се извинявайте — продължи тя. — И без да зная причината, съм ви простила. Но понеже от самата мен сте разбрали онова, което възнамерявах да крия през целия си живот, признавам, че вдъхнахте у мен чувства, които ми бяха непознати, преди да ви видя, и това усили още повече вълнението, което винаги ги съпровожда. Правя ви това признание, без да се срамувам, защото сега мога да го направя безнаказано, и вие разбирате, че поведението ми не се ръководи от чувствата ми.

— Не мислите ли, госпожо — възкликна господин Дьо Ньомур, като падна на колене, — че ще умра от радост и възторг в краката ви?

— Аз ви казвам — отвърна тя, като се усмихна — само онова, което отдавна отлично знаете.

— Ах, госпожо — отвърна той, — колко е различно да го разбера от самата вас, а не да го узная случайно; колко е хубаво да съм сигурен, че вие желаете да го зная!

— Вярно е — каза му тя, — че много искам да го знаете и че ми е приятно да ви го кажа. Дори не зная дали не го правя повече заради себе си, отколкото заради вас. Защото това признание нищо няма да промени и аз все така ще следвам строгите правила, както повелява моят дълг.

— Какво говорите, госпожо! — отвърна господин Дьо Ньомур. — Вече няма дълг, който да ви обвързва, вие сте свободна. И ако смеех, бих ви казал дори, че от вас зависи дали някой ден дългът ви няма да ви накара да запазите чувствата, които изпитвате към мен.

— Моят дълг — отвърна тя — завинаги ми забранява да мисля за когото и да било — и още по-малко за вас, отколкото за другиго, и то по причини, които са ви неизвестни.

— Те може би са ми неизвестни, госпожо каза той, — но това не са истински причини. Зная, че господин Дьо Клев ме е смятал за по-щастлив, отколкото бях, и си е въобразил, че сте одобрили някои волности, които си позволих, без да сте ми правили признание.

— Да не говорим за тази случка — му каза тя, — не мога да издържа мисълта за нея. Срамувам се и изпитвам болка от последиците й. Самата истина е, че вие сте причината за смъртта на господин Дьо Клев. Подозренията, които събудихте у него с безразсъдното си поведение, му струваха живота — все едно, че сте го отнели със собствените си ръце. Щях да се държа по същия начин, ако и двамата бяхте стигнали до крайност и ако от това беше произлязло същото нещастие. Знам много добре, че в очите на обществото не е едно и също. Но за мен няма никаква разлика, понеже зная, че той умря заради вас и мен.

— Ах, госпожо — отвърна господин Дьо Ньомур, — вие противопоставяте някакъв призрачен дълг на моето щастие. Една безполезна и неоснователна мисъл ви пречи да ощастливите мъжа, към когото не сте безразлична? Какво! У мен се роди надеждата да прекарам живота си с вас; съдбата ме тласна към най-достойната за уважение жена; видях у нея всичко, което търсим у една обожавана любима; не й бях безразличен и открих в поведението й всичко онова, което може да се очаква от една жена. Защото, госпожо, вие сте може би единствената жена, която съчетава тези две неща в подобна степен. Всички, които се женят за своите любими, треперят и със страх наблюдават държанието им с другите. А с вас, госпожо, човек няма от какво да се бои и намира само поводи за възхищение. Нима се надявах на това голямо щастие само за да видя как вие сама издигате преграда срещу него! Ах, госпожо, вие забравихте, че ме намирате различен от другите мъже — или по-скоро, вие никога не сте ме отличавали: заблудили сте се, а аз съм се самоизмамил.

— Вие съвсем не сте се самоизмамили — му отговори тя. — Без това различие, за което предполагате, основанията за моя дълг не биха ми изглеждали толкова непоклатими, именно то ме кара да се страхувам от нещастие, ако се свържа с вас.

— Когато ми казвате, че се боите от нещастие, госпожо — продължи той, — аз нямам какво да отговоря. Но признавам ви, че след всичко, което благоволихте да ми кажете, не очаквах да срещна толкова жесток разум.

— Този разум е толкова снизходителен към вас — продължи госпожа Дьо Клев, — че изпитвам голяма мъка, като ви го показвам.

— Уви, госпожо! — отвърна той. — След това, което ми казахте, защо се боите, че нещо може да ме зарадва?

— Имам да ви кажа още неща, и то със същата искреност, с която започнах — продължи тя, — като отхвърля всяка задръжка и деликатност, които би трябвало да проявя в първия разговор. Но заклевам ви да ме изслушате, без да ме прекъсвате.

Мисля, че вашата привързаност ми позволява да не крия чувствата си и да ви ги покажа такива, каквито са. Очевидно това ще бъде единственият случай в живота ми, когато ще си позволя да ви ги разкрия. Въпреки това изпитвам срам да ви призная, но когато се уверя, че вече не ме обичате, а съм сигурна в това, ще бъда така ужасно нещастна, че дори и да не съществуваше непреодолимият ми дълг, не вярвам да се изложа на тази беда. Зная, че сте свободен, че аз също съм свободна, и ако ние се свържем завинаги, другите може би не биха имали основание да ви съдят, нито пък мен. Но запазват ли мъжете любовта си при тези връзки до живот? Трябва ли да се надявам на чудо и ще мога ли да издържа, ако видя края на тази любов, на която ще заложа целия си живот? Господин Дьо Клев беше може би единственият мъж на света, способен да запази любовта в брака. Съдбата не пожела да се възползувам от това щастие. Може би и неговата любов се запази само защото не срещна любов у мен. Но не мога да си послужа със същите средства, за да запазя вашата. Мисля дори, че вашето постоянство се дължеше на пречките. Те бяха достатъчно много, за да ви подтикнат да се борите, а моите неволни действия или нещата, които случайно сте научили, достатъчно са ви обнадеждили, за да не се откажете.

— Ах, госпожо — възкликна господин Дьо Ньомур, — не бих могъл да запазя мълчанието, което ми налагате. Вие сте много несправедлива към мен и ми давате да разбера колко сте далеч от моето влияние.

— Признавам — отговори тя, — че страстите могат да ме ръководят, но не могат да ме заслепят. Нищо не може да наруши моята увереност, че сте предразположен към любовни приключения и имате всички качества да успявате в тях. Вече сте имали много любовни връзки и още много ви очакват. Аз ще престана да бъда вашето щастие. Ще видя как се влюбвате в друга така, както се влюбихте в мен. Това смъртно ще ме нарани и дори не съм сигурна, че ще убягна от ужаса на ревността. Достатъчно много ви казах, за да скрия, че ме накарахте да я позная и аз изтърпях толкова жестоки мъки вечерта, когато кралицата ми даде писмото на госпожа Дьо Темин, което мислехме за ваше; оттогава зная, че това е най-голямата от всички злини.

Независимо дали от суета или защото са увлечени, но всички жени искат да ви задържат. Малко са онези, на които не се харесвате. Моят опит ще ме накара да мисля, че няма жена, на която не бихте могли да се харесате. Ще ми се струва, че сте непрекъснато влюбен и обичан, и вероятно често ще бъда права. Но тогава няма да имам друг избор освен страданието. Не зная дори дали ще посмея да се оплача. Можеш да укориш един любим. Но нима можеш да укориш един съпруг затова, че любовта му е угаснала? Но ако успея да свикна с това нещастие, ще мога ли да се примиря с господин Дьо Клев, който ще ви обвинява за смъртта си, ще ме укорява, че съм ви обичала и съм се омъжила за вас, и ще ме кара да почувствувам разликата между неговата привързаност и вашата? Невъзможно е да се пренебрегнат толкова силни основания — продължи тя. — Аз трябва да остана в състоянието, в което съм, и да спазя решението, което съм взела.

— А вярвате ли, че ще успеете, госпожо? — извика господин Дьо Ньомур. — Мислите ли, че решенията ви ще издържат срещу мъж, който ви обожава и който има щастието да ви се харесва? Вие не можете да си представите колко е трудно да се съпротивляваме на онзи, който ни харесва и обича. Вие сте го направили поради строгата си добродетел, която е почти безпримерна. Но тази добродетел вече не пречи на чувствата ви и аз се надявам, че ще ги последвате пряко себе си.

— Зная, че няма нищо по-трудно от това, което предприемам — отвърна госпожа Дьо Клев. — Силите ме напускат, когато се замисля за основанията си. Онова, което смятам, че дължа на паметта на господин Дьо Клев, би било недостатъчно, ако не го подкрепяше необходимостта от покой. Но необходимостта от покой се нуждае от подкрепата на дълга ми. И макар да не вярвам на себе си, мисля, че никога няма да победя скрупулите си, както няма да преодолея и влечението си към вас. То ще ме направи нещастна и аз ще се откажа да ви виждам, каквото и усилие да ми струва това. Заклевам ви с цялата власт, която имам над вас, да не търсите никакъв повод да ме виждате. Намирам се в състояние, в което всичко позволено се превръща в престъпление и дори благоприличието забранява всякаква връзка между нас.

Господин Дьо Ньомур се хвърли в краката й и се отдаде на поривите, които го разкъсваха. И със сълзи, и с думи й показа най-нежната обич, която някога е вълнувала едно сърце. Сърцето на госпожа Дьо Клев не беше безчувствено и тя погледна принца с уголемени от сълзи очи.

— Защо — извика тя — трябва да ви обвинявам за смъртта на господин Дьо Клев? Защо не се запознах с вас, след като вече съм свободна, или защо не ви срещнах, преди да се обвържа? Защо съдбата поставя такава непреодолима пречка между нас?

— Няма никаква пречка, госпожо — продължи господин Дьо Ньомур. — Самата вие се противопоставяте на щастието си, самата вие налагате закон, който нито добродетелта, нито разумът биха могли да ви наложат.

— Вярно е — отвърна тя, — че правя голяма жертва заради един дълг, който съществува единствено във въображението ми. Изчакайте времето да направи своето. Господин Дьо Клев издъхна и това злокобно събитие е още много близко, за да мога да виждам ясно и да разграничавам нещата. Радвайте се все пак, че сте били обичан от жена, която не би обичала никого, ако не ви беше срещнала. Вярвайте, че чувствата, които изпитвам към вас, ще бъдат вечни и каквото и да правя, ще останат такива. Сбогом — каза му тя. — Това е разговор, от който се срамувам. Разкажете го на господин видама. Давам съгласието си и ви моля за това.

След тези думи тя излезе, без господин Дьо Ньомур да посмее да я задържи. Господин видамът я очакваше в най-близката стая. Като я видя толкова разстроена, не посмя да я заговори и безмълвно я настани в каляската й. Върна се при господин Дьо Ньомур, който беше тъй преизпълнен с радост и тъга, с изненада и възхищение, с една дума — с всички чувства, които може да породи любовта, когато се страхува и надява, че не можеше да разсъждава. Наложи се видамът дълго да чака, за да му предаде разговора. Най-сетне той го разказа. И господин Дьо Шартр, без да е влюбен, подобно на господин Дьо Ньомур се възхити от добродетелта, ума и достойнствата на госпожа Дьо Клев. Те обсъдиха какво може да очаква принцът от съдбата си. И каквито и страхове да пораждаше любовта му, той се съгласи с господин видама, че е невъзможно госпожа Дьо Клев да устои на решението, което беше взела. Бяха единодушни, че трябва да се подчиняват на заповедите й, защото съществуваше опасност, ако околните забележат любовта му към нея, тя да поеме ангажименти пред обществото, които после ще спазва, от страх да не си помислят, че го е обичала, докато съпругът й е бил жив.

Господин Дьо Ньомур реши да последва краля. Това беше пътуване, от което той не можеше да се откаже, и реши да тръгне, без дори да се опита да види отново госпожа Дьо Клев от мястото, от което я беше наблюдавал множество пъти. Той помоли господин видама да поговори с нея. Какво ли не му поръча да й каже — безкрайни доводи, за да я убеди да превъзмогне задръжките си? Мина половината нощ, преди господин Дьо Ньомур да се реши да го остави да почива.

Госпожа Дьо Клев не можеше да намери покой. Това беше нещо толкова ново за нея — да излезе от принудата, която си налагаше, да допусне за първи път да й кажат, че са влюбени в нея, и самата тя да признае, че обича; не можеше да се познае. Беше учудена от това, което направи. Разкая се; зарадва се; всичките й чувства бяха изпълнени със смут и страст. Още веднъж премисли основанията на своя дълг, които се противопоставяха на щастието й. Изпита болка, че се оказаха толкова силни, и се разкая, че така ясно ги е изложила пред господин Дьо Ньомур. Макар мисълта да се омъжи за него да я беше споходила, щом го видя в градината, тя не я беше развълнувала толкова, колкото я развълнува разговорът с него. И имаше моменти, в които й беше трудно да повярва, че ще бъде нещастна, ако се омъжи за него. Силно желаеше да си каже, че и задръжките от миналото, и страховете й от бъдещето са неоснователни. Имаше моменти, в които разумът и дългът я довеждаха до съвсем противоположни изводи, които бързо я убеждаваха, че не трябва да се омъжва повторно и да вижда господин Дьо Ньомур. Това решение можеше да се наложи само с насилие над уязвеното й сърце, така отскоро пленено от очарованието на любовта. Накрая, за да се успокои, тя размисли, че още не беше нужно да се насилва да взима решение. Благоприличието й даваше много време, за да го вземе. Но твърдо реши да няма никакви отношения с господин Дьо Ньомур. Видамът я посети и се опита да помогне на принца, като вложи целия си ум и старание. Не можа да я склони да промени отношението си, нито това, което беше наложила на господин Дьо Ньомур. Каза му, че възнамерява да запази съществуващото положение; че това е трудно осъществимо намерение, но се надява да намери сили да го изпълни. Ясно му показа до каква степен е засегната от мнението, че господин Дьо Ньомур е причина за смъртта на мъжа й, и е убедена, че ако се омъжи за него, ще извърши противно на дълга си деяние; видамът се побоя да не извърши нещо лошо, ако я разколебае. Докато му предаваше разговора, той не съобщи на принца какво мисли и му остави надеждата, която разумът трябва да запази у всеки обичан мъж.

Двамата заминаха на следващия ден и отидоха да се присъединят към краля. По молба на принца видамът писа на госпожа Дьо Клев, за да й говори за него. А в едно второ писмо, което скоро последва първото, господин Дьо Ньомур написа собственоръчно няколко реда. Но госпожа Дьо Клев, която не искаше да наруши правилата, които сама си беше наложила, и се боеше от случайността, заяви на видама, че няма да приема повече неговите писма, ако продължава да й говори за господин Дьо Ньомур. И го направи така категорично, че принцът сам го помоли да не го споменава повече.

Дворът изпрати кралицата на Испания до Поату. По време на това отсъствие госпожа Дьо Клев остана вярна на себе си и колкото господин Дьо Ньомур беше по-далеч от нея, както и всичко, което й напомняше за него, толкова повече тя се връщаше към паметта на господин Дьо Клев и разбираше, че да я запази, беше въпрос на чест за нея. Основанията, които я караха да не се омъжи за господин Дьо Ньомур, й изглеждаха силни от гледна точка на дълга й и непреодолими от гледна точка на спокойствието й. Краят на любовта на принца и мъките на ревността, които тя смяташе за неизбежни в един брак, бяха залог за сигурното нещастие, което я чакаше. Но тя виждаше също така, че предприема нещо невъзможно — да се бори срещу най-достойния за любов мъж в света, когото обичаше и който я обичаше, и да отхвърля нещо, което не би възмутило нито добродетелта, нито благоприличието. Тя реши, че единствено отсъствието и отдалечаването могат да й дадат някаква сила. Разбра, че има нужда от тях не само за да сдържи думата си, но и за да си забрани да среща господин Дьо Ньомур. И реши да предприеме едно по-дълго пътуване за времето, в което приличието я задължаваше да живее усамотено. Големите имения, които притежаваше близо до Пиренеите, й се сториха най-подходящото за решението й място. Замина няколко дни преди завръщането на двора. На тръгване писа на господин видама и го закле да не мислят изобщо, че ще получат писма от нея или да й пишат.

Господин Дьо Ньомур се натъжи от това заминаване така, както друг би се натъжил от смъртта на любимата си. Мисълта, че за дълго ще бъде лишен от възможността да вижда госпожа Дьо Клев, беше особено болезнена, и то сега, когато беше почувствувал удоволствието да я вижда смутена от любовта му. Той не можеше да не се измъчва и тъгата му се увеличи. Госпожа Дьо Клев, чието съзнание беше много объркано, тежко се разболя веднага щом пристигна в именията си. Тази новина стигна до двора. Господин Дьо Ньомур беше неутешим. Страданието му достигна до отчаяние и крайност. С големи усилия видамът го възпираше да не покаже мъката си пред другите. Много трудно му беше също така да го накара да се откаже от намерението си да замине и сам да научи нещо за нея. Роднинството и приятелството на господин видама послужиха за повод да изпратят няколко писма. Накрая узнаха, че смъртната опасност е преминала, но госпожа Дьо Клев е потънала в болезнена меланхолия, която не дава много надежди за живота й.

При тази тъй дълга и близка среща със смъртта госпожа Дьо Клев погледна на живота по начин, различен от онзи, по който гледа на него здравият човек. Неизбежната й и близка смърт й помогна да се отдалечи от всичко, а продължителната й болест го направи навик. Когато излезе от това състояние, тя откри, че господин Дьо Ньомур все още не е заличен от сърцето й. За да се защити, тя извика на помощ всички основания, които мислеше, че притежава, за да не се омъжи никога за него. В нея се поведе голяма борба. Накрая тя преодоля това, което беше останало от тази любов, отслабнала от чувствата по време на болестта й. Мисълта за смъртта я сближи с паметта на господин Дьо Клев. Този спомен, който бе свързан с дълга й, остави дълбока следа в сърцето й. Страстите и светските връзки започнаха да й изглеждат такива, каквито изглеждат на хората, които имат по-широк и по-всеобхватен поглед върху нещата. Крехкото й здраве й помогна да запази тези чувства. Но понеже познаваше властта на случая и върху най-разумните решения, тя не пожела да поеме риска да се върне там, където е любимият й. Под предлог да смени въздуха, тя се оттегли в манастир, без да показва окончателно намерението да се оттегли от двора.

Когато научи това, господин Дьо Ньомур почувствува тежестта на оттеглянето и проумя значението му. В този миг той разбра, че повече няма на какво да се надява. Загубената надежда не му попречи да използува всички средства, за да накара госпожа Дьо Клев да се върне. Помоли кралицата да й пише, помоли видама да й пише, убеди го да отиде, но всичко бе безполезно. Видамът се срещна с нея; тя не му каза, че е взела окончателно решение. Въпреки това той разбра, че тя няма да се върне никога. Накрая самият господин Дьо Ньомур отиде, под предлог че отива на бани. Тя беше крайно смутена и изненадана, когато научи за идването му. Чрез една благородна жена, която обичаше и която тогава живееше при нея, му предаде, че го моли да не се учудва, ако не се изложи на опасността да го види и чрез присъствието му да разруши чувствата, които е запазила. Също така поиска той да знае, че след като е разбрала доколко дългът и спокойствието й се противопоставят на стремежа да му принадлежи, всичко останало й се е сторило толкова безразлично, че се е отказала от него завинаги. Съобщи му, че вече мисли само за нещата от отвъдния живот и не изпитва никакво друго чувство, освен желанието да го види в състояние, подобно на своето.

Господин Дьо Ньомур помисли, че ще умре от мъка пред тази, която му говореше. Много пъти я помоли да се върне при госпожа Дьо Клев и да направи така, че той да я види. Но тази дама му каза, че госпожа Дьо Клев не само й е забранила да й предава каквото и да било от негова страна, но дори и да й разказва за разговора им. Най-сетне принцът трябваше да си тръгне, смазан от страдание, като човек, загубил всяка надежда да види отново жената, която обича с най-силната, най-естествената и най-почтителната любов, съществувала някога. Въпреки това той не се отказа и направи всичко възможно, което можеше да я накара да промени намерението си. Накрая, тъй като изминаха дълги години, времето и отсъствието притъпиха болката и угасиха любовта му. Госпожа Дьо Клев живя по начин, който не му позволяваше да се надява, че някога може да се върне. Част от годината тя прекарваше в този манастир, а другата — в дома си; но живееше по-уединено и благочестиво, отколкото живеят и в най-строгите манастири. Животът й, който беше твърде кратък, остави пример на несравнима добродетел.