Мадам Дьо Лафайет
Принцеса Дьо Клев (4)

Част трета

— Въпреки това, колкото и погълнат да бях от тази нова връзка с кралицата, аз продължавах да държа на госпожа Дьо Темин поради някакво естествено влечение, което не можех да победя. Стори ми се, че тя престана да ме обича и ако бях послушал гласа на разума, вместо да се възползувам от промяната у нея, за да се излекувам, аз се влюбих двойно повече и толкова лошо започнах да се държа, че кралицата подразбра нещо за тази връзка. Ревността е в природата на нейния народ, а може би тя изпитва към мен по-силни чувства, отколкото й се струва. В края на краищата слухът, че съм влюбен, й създаде толкова голямо безпокойство и мъки, че хиляди пъти си мислех дали не съм изгубен пред нея. Накрая я успокоих с грижи, с покорност и фалшиви клетви, но нямаше да мога да я мамя дълго време, ако промяната у госпожа Дьо Темин не ме беше откъснала от нея, въпреки любовта ми. Тя толкова убедително ми показа, че вече не ме обича, че бях принуден да не я измъчвам повече и да я оставя на мира. Известно време след това тя ми написа това писмо, което изгубих. От него научих, че е разбрала за другата връзка, за която ви споменах, и че това е причината за промяната у нея. От този момент нямаше вече нищо, което да ме отделя от кралицата и тя беше доволна от мен. Но понеже чувствата ми към нея не са от такъв характер, че да ме направят неспособен за всякаква друга връзка, и понеже човек не се влюбва по волята си, аз се влюбих в госпожа Дьо Мартиг, която харесвах още докато тя беше Вилмонте — дама на кралицата престолонаследница. Имам основание да вярвам, че и тя ме харесва. Голямата ми дискретност, чиито причини не са й известни, й е много приятна. Кралицата не подозира нищо за нея. Но подозира нещо, което съвсем не е по-малко опасно. Понеже госпожа Дьо Мартиг е винаги у кралицата престолонаследница, аз също ходя там по-често, отколкото е прието. Кралицата си е въобразила, че съм влюбен именно в тази принцеса. Рангът на кралицата престолонаследница, който е равен на нейния, както и красотата и младостта, с които тя я превъзхожда, я карат бясно да ревнува и да мрази снаха си до такава степен, че да не може да го скрие. Кардиналът на Лорен, който струва ми се, отдавна се стреми към благоволението на кралицата и вижда, че аз заемам място, което сам би желал да заеме, под предлог да сдобри госпожа престолонаследницата с нея, е навлязъл в разприте им. Не се съмнявам, че е открил истинската причина за язвителността на кралицата, и мисля, че ми прави лоши услуги, без да си дава вид, че ги прави. Ето състоянието на нещата до момента, в който ви говоря. Сам преценете какво може да бъде въздействието на писмото, което загубих и което за мое нещастие сложих в джоба си, за да го върна на госпожа Дьо Темин. Ако кралицата види това писмо, ще узнае, че съм я мамил и че почти в същото време, когато съм я мамил заради госпожа Дьо Темин, съм мамил и госпожа Дьо Темин заради друга. Представете си какво ще си помисли за мен след това писмо и дали вече ще може да ми се довери. Ако пък не види писмото, какво мога да й кажа аз? Тя знае, че е предадено на госпожа престолонаследницата; ще помисли, че Шатлар е познал почерка на тази кралица и че писмото е от нея; ще си въобрази, че причината за ревността е може би самата тя; с една дума, тя ще има основание да си помисли всичко и аз трябва да се страхувам от всяка нейна мисъл. Прибавете към това, че съм дълбоко развълнуван от госпожа Дьо Мартиг; че госпожа престолонаследницата сигурно ще й покаже писмото и тя ще помисли, че то е написано скоро; и така, аз ще се окажа скаран едновременно и с жената, която най-много обичам на този свят, и с жената, от която най-много трябва да се боя. Кажете ми дали след всичко това нямам основание да ви моля настойчиво и най-покорно да отидете и да го измъкнете от ръцете на госпожа престолонаследницата.

— Виждам наистина — каза господин Дьо Ньомур, — че мъчно човек може да попадне в по-голямо затруднение; но трябва да признаем, че го заслужавате. Обвинявали са ме, че не съм верен любовник и че имам едновременно няколко любовни връзки. Но вие далеч ме надминавате и аз едва мога да си представя всичко, което сте предприели. Как може да искате да запазите госпожа Дьо Темин и да се свързвате с кралицата, като се надявате да я лъжете? Тя е италианка и кралица и поради това е подозрителна, ревнива и високомерна. Когато щастливата ви съдба, а не правилното ви поведение, ви е освободила от връзката, която сте имали, вие сте започнали нова и сте си въобразили, че в самия двор бихте могли да обичате госпожа Дьо Мартиг, без кралицата да го разбере. Би ви било трудно дори само да заличите срама, че тя е направила първите стъпки. Тя изпитва към вас пламенни чувства. Вашата дискретност ви пречи да ми го кажете, а моята — да ви попитам. Но в края на краищата, тя ви обича, подозира ви и истината е срещу вас.

— Нима вие трябва да ме обсипвате с укори — прекъсна го видамът; — нима вашият опит не ви принуждава да се смилите над грешките ми? Напълно съм съгласен, че не съм прав. Но умолявам ви, помислете как да ме измъкнете от пропастта, в която съм попаднал. Струва ми се, че трябва да се срещнете с кралицата престолонаследница веднага щом се събуди, за да й поискате обратно писмото, сякаш сте този, който го е загубил.

— Вече ви казах — продължи господин Дьо Ньомур, — че предложението ви е малко необичайно и че моят личен интерес може да бъде засегнат. Но има и нещо друго: ако са видели писмото да пада от вашия джоб, струва ми се, че ще е трудно да ги убедим, че е паднало от моя.

— Казах ви — отговори видамът, — на кралицата престолонаследница са донесли, че то е паднало от вашия джоб.

— Как — извика изведнъж господин Дьо Ньомур, който в този миг разбра каква лоша услуга пред госпожа Дьо Клев може да му направи тази грешка, — казали са на кралицата престолонаследница, че аз съм изпуснал това писмо?

— Да — продължи видамът, — казали са й го. И грешката е станала, защото в една от стаите на игралната зала, където се намирали дрехите ни, когато вашите и моите хора са отишли да ги вземат, са били и някои от хората на кралицата. Писмото е паднало точно в този момент. Благородниците са го взели и са го прочели на глас. Някои помислили, че е ваше, други — че е мое. Шатлар, който го е взел и у когото току-що изпратих да го поискат, казал, че го е предал на кралицата престолонаследница като ваше писмо. А за нещастие тези, които са разказали на кралицата за него, твърдели, че е мое. Така че вие лесно можете да изпълните това, за което ви моля, и да ме отървете от бедата, в която се намирам.

Господин Дьо Ньомур винаги бе обичал много видама на Шартр, а това, че беше родственик на госпожа Дьо Клев, го правеше още по-скъп за него. Въпреки всичко не можеше да поеме риска тя да разбере за това писмо като за нещо, в което е замесен. Той дълбоко се замисли и видамът почти отгатна причината за неговата замисленост.

— Виждам, че се боите от скарване с вашата любима — му каза той — и ако липсата на ревност към господин Д’Анвил не опровергаваше тази мисъл, бих си помислил, че това е кралицата престолонаследница. Но каквато и да е истината, несправедливо е да пожертвувате вашия покой заради моя и затова ще ви дам нещо, с което да докажете на тази, която обичате, че писмото е до мен, а не до вас: ето една бележка от госпожа Д’Амбоаз, приятелка на госпожа Дьо Темин, на която тя всичко е доверявала. В нея пише, че иска да вземе обратно писмото на приятелката си, което аз изгубих. Името ми е написано върху бележката. А онова, което е вътре, недвусмислено доказва, че писмото, което се иска обратно, е същото, което съм загубил. Давам ви тази бележка и съм съгласен да я покажете на вашата любима, за да се оправдаете. Умолявам ви да не губите нито миг и да отидете още тази сутрин у госпожа престолонаследницата.

Господин Дьо Ньомур даде обещание на видама на Шартр и взе бележката от госпожа Д’Амбоаз. Но той нямаше намерение да ходи у кралицата престолонаследница и смяташе, че има да върши нещо по-спешно. Не се съмняваше, че тя вече е говорила за писмото на госпожа Дьо Клев и не можеше да понесе безумно обичаната от него жена да мисли, че той има чувства към друга.

Той отиде у нея в часа, в който смяташе, че вече е станала, и каза да й предадат, че не би дръзнал да претендира за честта да я види в толкова необичаен час, ако нещо важно не го принуждава да го стори. Госпожа Дьо Клев беше още в леглото, изтерзана и объркана от тъжните мисли, които я бяха споходили през нощта. Безкрайно се изненада, когато й казаха, че господин Дьо Ньомур иска да я види. В раздразнението си не се поколеба да отговори, че е болна и не може да разговаря с него.

Принцът не се засегна от този отказ: проявата на студенина, когато тя може би изгаряше от ревност, не беше лош знак. Той отиде в апартамента на господин Дьо Клев и му каза, че идва от апартамента на съпругата му и е много недоволен, задето не е могъл да разговаря с нея, защото имал да й каже нещо относно една работа, която засяга видама на Шартр. С малко думи той съобщи на господин Дьо Клев какви могат да бъдат последиците от тази работа и господин Дьо Клев на часа го заведе в стаята на жена си. Ако не беше застанала в полумрак, тя трудно би могла да скрие смущението и учудването си при вида на господин Дьо Ньомур, който влезе, воден от мъжа й. Господин Дьо Клев й каза, че става дума за писмо, свързано с интересите на видама, че помощта й е нужна на господин Дьо Ньомур и че самият той отива при краля, който току-що е изпратил за него.

Господин Дьо Ньомур остана сам с госпожа Дьо Клев, точно така, както желаеше.

— Идвам да ви попитам, госпожо — й каза той, — дали госпожа престолонаследницата не ви е говорила за едно писмо, което Шатлар й е дал вчера.

— Тя ми спомена нещо — отговори госпожа Дьо Клев, — но не виждам какво общо може да има това писмо с интересите на вуйчо ми и ви уверявам, че там не става дума за него.

— Вярно е, госпожо — възкликна господин Дьо Ньомур, — името му не се споменава. Но независимо от това то е написано за него и е много важно да го вземете от госпожа престолонаследницата.

— Трудно ми е да разбера — продължи госпожа Дьо Клев — какво толкова го засяга това, че писмото ще бъде видяно, и защо трябва да го искам обратно от негово име.

— Ако отделите малко време да ме изслушате, госпожо — каза господин Дьо Ньомур, — аз ей сега ще ви разкрия истината и вие ще научите толкова важни неща за господин видама, че не бих посмял да ги доверя дори на принц Дьо Клев, ако нямах нужда от помощта му, за да имам честта да ви видя.

— Мисля, че е безполезно да си правите труда да ми казвате каквото и да е било — отговори госпожа Дьо Клев доста сухо. — По-добре е да отидете сам при кралицата престолонаследница и без заобикалки да й кажете защо ви интересува това писмо, понеже са й казали, че то е ваше.

Раздразнителността на госпожа Дьо Клев доставяше на господин Дьо Ньомур най-осезаемото удоволствие, което някога беше изпитвал, и задържаше нетърпението му да се оправдае.

— Не зная, госпожо — продължи той, — какво може да са казали на госпожа престолонаследницата; лично мен това писмо не ме интересува, то е изпратено на господин видама.

— Вярвам ви — отвърна госпожа Дьо Клев. — Но на кралицата престолонаследница са казали обратното и на нея ще й се стори малко вероятно писмата на господин видама да падат от вашите джобове. Ето защо, ако нямате причина да скриете истината, съветвам ви да й я признаете.

— Нямам какво да й признавам — възкликна той. — Писмото не е изпратено до мен и ако има някой, когото желая да убедя в това, то не е госпожа престолонаследницата. Но, госпожо, понеже тук става дума за благополучието на господин видама, позволете да ви съобщя неща, които наистина са достойни за вашето любопитство.

Мълчанието на госпожа Дьо Клев му показа, че тя е готова да го изслуша, и тогава, с възможно най-малко думи, господин Дьо Ньомур й разказа онова, което беше научил от видама. Макар че то беше достойно за учудване и внимание, госпожа Дьо Клев го изслуша с такава студенина, че сякаш не вярваше или й беше безразлично. Но това продължи до момента, в който господин Дьо Ньомур й заговори за бележката на госпожа Д’Амбоаз — доказателство за всичко, което й беше казал. Понеже госпожа Дьо Клев знаеше, че тази жена е приятелка на госпожа Дьо Темин, тя разбра, че в казаното от господин Дьо Ньомур има някаква истина, която я накара да помисли, че писмото може би наистина не е изпратено до него. След като й прочете бележката и даде и на нея да я прочете, той забеляза, че тя познава почерка. Тя не можа да се въздържи да не погледне и от другата страна, за да види дали е изпратена до видама на Шартр, и да я прочете до края, за да прецени дали писмото, което искаха обратно, е същото, което е у нея. Господин Дьо Ньомур й каза още неща, които смяташе за убедителни, и понеже не е трудно да внушиш една желана истина, той убеди госпожа Дьо Клев, че няма нищо общо с това писмо.

Тогава тя започна да разсъждава заедно с него за затруднението и за опасността, в която се намира видамът, да го укорява за лошото поведение, да търси средства да му помогне. Изрази изненадата си от постъпката на кралицата, призна на господин Дьо Ньомур, че писмото е у нея, с една дума, веднага щом се убеди в невинността му, започна открито и спокойно да мисли за неща, които отначало изглеждаше, че не благоволява да чуе. Постигнаха съгласие, че писмото не трябва да се връща на кралицата престолонаследница, за да не би тя да го покаже на госпожа Дьо Мартиг, която познаваше почерка на госпожа Дьо Темин и която поради интереса си към видама лесно би отгатнала, че е изпратено до него. Решиха също, че на кралицата престолонаследница не трябва да се доверява всичко, което се отнася до нейната свекърва кралицата. Под предлог, че иска да помогне на вуйчо си, госпожа Дьо Клев с удоволствие се съгласи да пази всички тайни, които господин Дьо Ньомур й повери.

Ако зависеше от него, този принц не би й говорил през цялото време за интересите на видама и свободният разговор с нея щеше да го подтикне към дързост, която още не се беше осмелявал да прояви; но дойдоха да съобщят на госпожа Дьо Клев, че кралицата престолонаследница й нарежда да отиде при нея. Господин Дьо Ньомур бе принуден да се оттегли. Той отиде да намери видама, за да му каже, че след като се е разделил с него, е решил за по-разумно да се обърне към госпожа Дьо Клев, която е негова племенница, отколкото да отиде направо при госпожа престолонаследницата. Нямаше причини да не получи одобрение за направеното, както и надежда за добър успех.

През това време госпожа Дьо Клев се облече бързо, за да отиде при кралицата. Едва беше влязла в стаята й, когато тази принцеса й нареди да приближи и съвсем тихо й каза:

— Чакам ви от два часа и никога не ми е било толкова трудно да скрия истината, както тази сутрин. Кралицата е чула за писмото, което вчера ви дадох. Тя мисли, че го е изпуснал видамът на Шартр. Знаете, че тя проявява интерес към него: наредила да донесат писмото и накарала да го поискат от Шатлар. Той казал, че ми го е дал. Дойдоха да ми го поискат под предлог, че било хубаво писмо, което възбудило любопитство у кралицата. Не посмях да кажа, че е у вас. Тя ще си въобрази, че съм ви го предала заради вуйчо ви видама и че между нас има нещо. Вече забелязах, че се дразни от честите му посещения при мен, и затова казах, че писмото е в дрехите, които носех вчера, а тези, които имат ключове, са излезли. Бързо ми дайте това писмо — добави тя, — за да го прочета, преди да й го изпратя, и да видя дали няма да разпозная почерка.

Госпожа Дьо Клев се оказа в още по-заплетено положение, отколкото очакваше.

— Не зная как ще постъпите, госпожо — отговори тя, — защото господин Дьо Клев, на когото бях дала да го чете, го е върнал на господин Дьо Ньомур, той още сутринта дойде да си го поиска обратно. Господин Дьо Клев е имал неблагоразумието да му каже, че е у него, и е проявил слабост да отстъпи на молбите на господин Дьо Ньомур и да му го върне.

— Вие ме поставяте във възможно най-голямото затруднение — продължи госпожа престолонаследницата — и сте допуснали голяма грешка, като сте върнали писмото на господин Дьо Ньомур. Аз ви го дадох и не е трябвало да го връщате без мое разрешение. Какво ще кажа на кралицата и какво ще си помисли тя? Тя ще реши, и това е правдоподобно, че това писмо ме засяга и че има нещо между видама и мен. Никога няма да приеме, че писмото е на господин Дьо Ньомур.

— Много съжалявам — отвърна госпожа Дьо Клев — за затруднението, което ви създавам. Разбирам колко е сериозно. Но грешката е на господин Дьо Клев, а не моя.

— Ваша грешка е — отвърна госпожа престолонаследницата, — че сте му дали писмото, и няма друга жена на този свят освен вас, която доверява на мъжа си всичко, което знае.

— Съгласна съм, че сгреших, госпожо — отвърна госпожа Дьо Клев. — Но вместо да спорим, нека помислим как да я поправим.

— Не си ли спомняте приблизително какво пише в това писмо? — попита тогава кралицата престолонаследница.

— Да, госпожо — отговори тя, — спомням си, прочетох го не един път.

— Ако това е така — продължи госпожа престолонаследницата, — вие веднага трябва да поръчате да го напишат с непознат почерк. Аз ще го изпратя на кралицата: тя няма да го покаже на тези, които са го виждали. Ако го направи, ще настоявам, че това е писмото, което Шатлар ми е дал, а той няма да посмее да каже обратното.

Госпожа Дьо Клев прие това средство и реши да изпрати за господин Дьо Ньомур, за да вземе самото писмо, да го препише дума по дума и да имитира приблизително почерка му, като реши, че кралицата неминуемо ще бъде заблудена. Веднага щом пристигна у дома си, тя разказа на мъжа си затруднението на госпожа престолонаследницата и го помоли да изпрати да повикат господин Дьо Ньомур. Повикаха го. Той пристигна бързо. Госпожа Дьо Клев му каза това, което вече беше съобщила на мъжа си, и му поиска писмото. Но господин Дьо Ньомур отговори, че вече го е върнал на видама на Шартр, който толкова много се бил зарадвал, че го получил отново и вече нищо не го застрашава, че още на часа го изпратил на приятелката на госпожа Дьо Темин. Госпожа Дьо Клев се оказа в ново затруднение. Накрая, след като се споразумяха, те решиха да напишат писмото по памет. Затвориха се, за да работят над него. Наредиха да не пускат никого и отпратиха всички хора на господин Дьо Ньомур. В тази атмосфера на тайнственост и съучастие имаше голямо очарование за принца и дори за госпожа Дьо Клев. Присъствието на мъжа й и интересите на видама на Шартр успокояваха донякъде съвестта й. Тя изпитваше само удоволствие, че е с господин Дьо Ньомур, и поради това изживяваше чиста и неподправена радост, която й беше непозната. Тази радост придаваше свобода и бързина на ума й, който господин Дьо Ньомур не беше подозирал у нея и които удвояваха любовта му. Понеже това беше нещо съвсем ново за него, оживлението му ставаше все по-голямо. И когато госпожа Дьо Клев поиска да си припомни писмото и да пише, принцът вместо да й помага с цялата си сериозност, постоянно я прекъсваше и й говореше шеговито. Госпожа Дьо Клев възприе този дух на веселие, така че измина много време, откакто се бяха уединили, и вече на два пъти идваха от името на кралицата престолонаследница да напомнят на госпожа Дьо Клев да побърза, а те все още не бяха написали и половината от писмото.

На господин Дьо Ньомур му беше изключително приятно да удължава времето, което прекарваше така забавно, и забравяше интересите на приятеля си. Госпожа Дьо Клев съвсем не скучаеше и също забравяше интересите на вуйчо си. Най-сетне, едва в четири часа, писмото беше завършено и стана толкова лошо, а почеркът приличаше толкова малко на онзи, който имаха намерение да имитират, че за да не разбере измамата, кралицата би трябвало съвсем да не желае да си изясни истината. И тя не се заблуди, колкото и да се стараеха да я убедят, че това писмо е изпратено до господин Дьо Ньомур. Остана с убеждението, че писмото е на видама на Шартр, но реши, че кралицата престолонаследница има пръст в работата и че между тях има някакво съучастничество. Омразата й към тази принцеса порасна до такава степен, че тя никога не можа да й прости и не престана да я преследва, докато не я принуди да напусне Франция.

А видамът на Шартр напълно се провали пред нея, или защото кардинал Дьо Лорен стана господар на ума й, или защото случката с писмото й показа, че е мамена, и й помогна да разкрие и другите измами на видама; но едно беше сигурно — че той никога не можа искрено да се сдобри с нея. Връзката им се прекъсна и по-късно тя го изгуби при амбоазкия заговор^[1], в който той беше компрометиран.

След като изпратиха писмото на госпожа престолонаследницата, господин Дьо Клев и господин Дьо Ньомур си отидоха. Госпожа Дьо Клев остана сама и щом радостта от присъствието на любимия изчезна, тя се събуди като от сън. Учудена, забеляза необикновената разлика между състоянието, в което се намираше вечерта, и сегашното си състояние; припомни си раздразнението и студенината, които беше проявила пред господин Дьо Ньомур, докато смяташе, че писмото на госпожа Дьо Темин е било изпратено до него. С какво спокойствие се смени това раздразнение веднага щом той я убеди, че писмото няма нищо общо с него! Припомни си как предния ден намираше за престъпно, че е проявила чувства, които единствено състраданието може да породи, и че чрез раздразнението си му е показала ревност, която е сигурно доказателство за любов; не можеше да познае сама себе си. Помисли си също, че господин Дьо Ньомур вижда ясно, че тя разбира любовта му и въпреки това не се отнася по-зле с него в присъствието на мъжа си, а дори напротив — никога не го е гледала по-благосклонно; освен това тя стана причината господин Дьо Клев да го повика и да прекарат един следобед сами; тогава разбра, че тя и господин Дьо Ньомур са съучастници, че тя мами съпруга, който най-малко на света заслужаваше да бъде мамен, и изпита срам, че изглежда така малко достойна за уважение дори в очите на своя любим. Но най-трудно й беше да понесе спомена за състоянието, в което прекара нощта, и за парещата болка от мисълта, че господин Дьо Ньомур обича друга и я мами.

До този момент тя не познаваше смъртните безпокойства на подозрението и ревността. Мислеше единствено как да си забрани да обича господин Дьо Ньомур и още не беше започнала да се тревожи, че той може да обича друга. Въпреки че преодоля подозренията си от писмото, то все пак й отвори очите за възможността да бъде мамена и я накара да усети подозрения и ревност, които никога не беше изпитвала. Учуди се как още не се е замисляла колко малко вероятно е мъж като господин Дьо Ньомур, който винаги е бил толкова лекомислен с жените, да е способен на искрена и трайна връзка. Реши, че е почти невъзможно да бъде удовлетворена от любовта му. „Но дори и да можех да бъда, какво щях да направя? Ще мога ли да я понеса? Ще й отговоря ли? Ще искам ли да се впусна в любовна история? Ще искам ли да изневеря на господин Дьо Клев? Ще искам ли да изневеря на себе си? И най-сетне — ще се изложа ли на жестоките разкаяния и смъртните болки на любовта? Аз съм победена и обхваната от една страст, която ме увлича въпреки мен самата. Безполезни са всичките ми решения. Вчера мислех това, което мисля и днес, а днес правя съвсем обратното на онова, което реших вчера. Трябва да се изтръгна от властта на господин Дьо Ньомур. Трябва да замина в провинцията, колкото и странно да изглежда заминаването ми. А ако господин Дьо Клев упорствува да го осуети или се досети за причината, може би ще му причиня болка, но ще му кажа истината.“ Спря се на това решение и прекара цялата вечер у дома си, без да отиде да разбере от госпожа престолонаследницата какво е станало с фалшивото писмо до видама.

Когато господин Дьо Клев се върна, тя му каза, че иска да отиде на село, че се чувствува зле и има нужда да подиша въздух. Господин Дьо Клев, който я намираше толкова красива, че не вярваше в сериозността на страданието й, отначало се пошегува с предложението за това заминаване и й отговори, че тя забравя за сватбите на принцесите и турнира и няма много време да се приготви и появи там с онова великолепие, с което ще се появят другите дами. Доводите на мъжа й не я накараха да промени намерението си. Помоли го да се съгласи, докато той бъде в Компиен с краля, тя да отиде в Куломие, в хубавата къща на един ден път от Париж, която те грижовно подреждаха. Господин Дьо Клев се съгласи. Тя замина с намерението да не се връща скоро, а кралят замина за Компиен, където нямаше да се бави много.

Господин Дьо Ньомур изпитваше болка, че не е виждал госпожа Дьо Клев след този следобед, който прекара така приятно заедно с нея и когато надеждите му се бяха увеличили. Нетърпението му да я види не му даваше покой, така че, когато кралят се върна в Париж, реши да посети сестра си, херцогиня Дьо Меркьор, която живееше в замъка си, доста близо до Куломие. Предложи на видама да отидат там заедно и той веднага се съгласи. А господин Дьо Ньомур го покани, с надеждата да види госпожа Дьо Клев и да отиде при нея заедно с видама.

Госпожа Дьо Меркьор ги прие с много радост и се зае да ги развлича, като им предложи всички удоволствия на полския живот. Докато бяха на лов и гонеха елен, господин Дьо Ньомур се изгуби в гората. Като питаше за пътя, той разбра, че се намира близо до Куломие. При думата „Куломие“, без ни най-малко да разсъди и да си даде сметка за намерението си, той тръгна много бързо в посоката, която му посочиха. Стигна в гората и тръгна към замъка по грижливо проправените пътеки. В края на тези пътеки видя един павилион, чийто долен етаж се състоеше от голям хол с два кабинета, единият от които беше отворен към градина с цветя, отделена от гората само с дървена ограда, а вторият гледаше към голямата алея в парка. Той влезе в павилиона и щеше да спре да се полюбува на красотата му, ако не беше видял по същата тази градинска алея да се приближават господин и госпожа Дьо Клев, придружени от многобройна прислуга. Първият му порив беше да се скрие, тъй като не очакваше да срещне господин Дьо Клев, когото остави при краля. Влезе в кабинета откъм цветната градина, с мисълта да излезе през отворената към гората врата. Но като видя, че госпожа Дьо Клев и мъжът й са седнали пред павилиона, а прислугата е в парка и той не може да стигне до него, без да мине през мястото, където са господин и госпожа Дьо Клев, не можа да се откаже от удоволствието да погледа принцесата, нито да устои на любопитството да чуе разговора й със съпруга, който събуждаше повече ревност от всеки друг съперник.

Той чу, че господин Дьо Клев казва на жена си:

— Но защо не искате да се върнете в Париж? Какво ви задържа тук? От известно време се стремите към усамотение и това ме учудва и наскърбява, защото ни разделя. Намирам ви по-тъжна от обикновено и се боя, че имате някакъв повод да тъжите.

— Съвсем не съм натъжена — отговори тя с притеснен вид, — но дворцовият шум е толкова голям и у вас винаги има толкова хора, че е невъзможно тялото и душата да не се уморят и да не потърсят почивка.

— Почивката — възкликна той — не е много свойствена за жена на вашата възраст. Вие не се изморявате особено нито у дома си, нито в двора, така че се боя да не би да се чувствувате по-добре, когато сте разделена от мен.

— Несправедливо би било да мислите така — отвърна тя с все по-голямо смущение, — но въпреки това ви умолявам да ме оставите тук. Много ще се радвам, ако и вие можете да останете, стига да сте сам и да не приемате тези безкрайно много хора, които почти никога не ви оставят.

— Ах, госпожо! — възкликна господин Дьо Клев. — Държанието и думите ви ми показват, че имате причини да желаете да бъдете сама, които са ми неизвестни, и аз ви заклевам да ми ги кажете.

Той дълго настояваше да му ги разкрие, без да може да я задължи. И след като продължи да се защищава по начин, който само увеличаваше любопитството на мъжа й, тя потъна в дълбок размисъл, с наведени очи. После изведнъж го погледна и заговори:

— Не ме принуждавайте — каза му тя, — да ви признавам нещо, което нямам сили да ви призная, макар че съм имала много пъти такова намерение. Помислете все пак, че благоразумието не позволява една жена на моята възраст и господарка на поведението си да остава беззащитна сред двора.

— Какво ме карате да мисля, госпожо! — извика господин Дьо Клев. — Не бих посмял да ви го кажа, от страх да не ви обидя.

Госпожа Дьо Клев не отговори нищо. И мълчанието й окончателно убеди мъжа й, че е на прав път.

— Вие не ми казвате нищо — продължи той, — което означава, че аз не се заблуждавам.

— Е, добре, господине — отвърна му тя, като се хвърли в краката му, — ще ви направя признание, което никога не е било правено на съпруг. Но невинността както в поведението, така и в мислите ми дава сили за това. Вярно е, че имам основание да се отдалеча от двора и че искам да избягна опасностите, които грозят понякога жените на моята възраст. Никога не съм проявявала признак на слабост и нямаше да се боя, че ще проявя, ако вие ми бяхте оставили свободата да се оттегля от двора или ако още имах до себе си госпожа Дьо Шартр, за да ми помага да се държа. Колкото и опасно да е решението ми, аз го взимам с радост, за да остана достойна за вас. Хиляди пъти ви моля за извинение, ако изпитвам чувства, които не ви допадат, но поне с поведението си ще се старая да ви харесам. Не забравяйте, че за да направи това, което аз правя, една жена трябва да изпитва повече приятелски чувства и уважение към съпруга си, отколкото това изобщо е прието. Умолявам ви, смилете се над мен, напътствувайте ме и продължете да ме обичате, ако можете!

По време на цялото това слово господин Дьо Клев остана с глава в ръцете си, вън от себе си и дори не помисли да повдигне жена си. Когато тя спря да говори и той я погледна и я видя в краката си, с лице обляно в сълзи, така възхитително красива, помисли, че ще умре от мъка, повдигна я и я целуна.

— Смилете се вие над мен, госпожо, — каза й той, — аз го заслужавам. Простете ми, ако в първите мигове на тази моя толкова силна болка не мога да откликна както подобава на постъпка като вашата. Вие ми изглеждате повече достойна за уважение и възхищение от всички жени, които някога са съществували. Но едновременно с това аз се чувствувам най-нещастният човек, който някога е съществувал. Вие събудихте у мен любов още от първия миг, в който ви видях. Строгото ви държание и това, че ви притежавам, не можаха да я угасят: тя все още продължава. Не успях да събудя у вас любов и виждам, че се страхувате, че я изпитвате към друг. И кой е той, госпожо, този щастливец, който ви причинява такъв страх? Откога ви харесва той? Какво е направил, за да ви хареса? Какъв път е открил, за да стигне до сърцето ви? Щях да се утеша донякъде с мисълта, че не съм го докоснал, защото то не може да бъде докоснато. Но ето че друг постига това, което аз не можах да постигна. Ревнувам едновременно като съпруг и като любовник. Но след постъпка като вашата е невъзможно да ревнувам като съпруг. Изключително благородна е, за да не ми даде пълна сигурност. Тя ме успокоява дори като ваш любовник. Доверието и искреността, които проявявате към мен, са безценни. Вие навярно много ме уважавате, за да вярвате, че няма да злоупотребя с това признание. И имате основание, госпожо, няма да злоупотребя с него и няма да ви обичам по-малко. Вие ме правите нещастен чрез най-силния знак за вярност, който някога жена е давала на мъжа си. Но, госпожо, отидете докрай и ми кажете кой е този, когото искате да избягвате.

— Умолявам ви да не ме питате — отговори тя. — Решила съм да не ви казвам и смятам, че благоразумието не изисква да го назова.

— Не се страхувайте, госпожо — продължи господин Дьо Клев, — познавам твърде добре света, за да не се заблуждавам, че уважението към съпруга не пречи да бъдеш влюбен в жена му. Трябва да мразим тези, които са влюбени, а не да се оплакваме от тях. Признанието, което ви направих, не е от слабост, защото е нужна повече смелост да се признае истината, отколкото да се крие.

Господин Дьо Ньомур не изпусна нито дума от този разговор. И онова, което каза госпожа дьо Клев, запали у него не по-малко ревност, отколкото у мъжа й. Той беше безумно влюбен в нея и мислеше, че всички изпитват същите чувства. Вярно беше, че той имаше много съперници, но си въобразяваше, че са още повече, и умът му напразно търсеше онзи, когото имаше предвид госпожа Дьо Клев. Много пъти си беше мислил, че не й е неприятен и заключението му се дължеше на неща, които сега му се сториха незначителни; затова не можеше да повярва, че е събудил толкова силни чувства, които да се нуждаят от такъв необикновен лек. Той беше толкова развълнуван, че почти нищо не виждаше, и не можеше да прости на господин Дьо Клев, че не настоява достатъчно пред жена си да му каже името, което крие от него.

Господин Дьо Клев обаче полагаше всички възможни усилия да го разбере. И след като беше настоявал без полза, тя му каза:

— Струва ми се, че трябва да се задоволите с искреността ми. Не ме питайте повече и не ми давайте основание да се разкайвам за онова, което направих. Задоволете се с уверението, което ви давам, че нито едно мое действие не е издало чувствата ми и че никога не са ми казали нещо което би могло да ме обиди.

— Ах, госпожо — възкликна внезапно господин Дьо Клев, — не мога да ви повярвам! Спомням си в какво затруднение изпаднахте в деня, в който се изгуби портрета ви. Вие сте го подарили, госпожо, вие сте подарили този портрет, който ми беше толкова скъп и ми принадлежеше. Вие не сте успели да скриете чувствата си. Влюбена сте и това е известно; вашата добродетел ви е предпазила от останалото.

— Възможно ли е — възкликна тази принцеса — да мислите, че в моето признание, което нищо не ме задължаваше да направя, има притворство? Вярвайте на думите ми, скъпо плащам за доверието, което очаквам от вас. Вярвайте ми, заклевам ви, че наистина не съм дала портрета си. Вярно е, че видях, когато го взеха. Но не исках да покажа, че виждам, от страх да не чуя неща, които още не са се осмелили да ми кажат.

— А по какъв начин ви показаха, че ви обичат — продължи господин Дьо Клев, — какъв знак за любов ви дадоха?

— Спестете ми мъчението — възкликна тя — да ви повтарям подробности, които самата аз се срамувам, че съм забелязала, и които докрай ме убедиха в слабостта ми.

— Имате право, госпожо — продължи той, — несправедлив съм. Отказвайте ми всякога, когато ви питам за това. Но не се обиждайте все пак, ако ви питам.

В този момент голяма част от прислугата, която беше останала из алеите, дойде да съобщи на господин Дьо Клев, че е дошъл благородник от името на краля, който му нарежда да бъде вечерта в Париж. Господин Дьо Клев беше принуден да замине и не можа да каже нищо повече на жена си, освен че я моли да се върне на следния ден и я заклева да вярва, че макар и наскърбен, изпитва към нея нежност и уважение, които трябва да я удовлетворят.

Когато този принц замина и госпожа Дьо Клев остана сама и разбра какво е направила, толкова се ужаси, че едва повярва в истинността му. Тя разбра, че сама беше отблъснала сърцето и уважението на съпруга си и че беше издълбала пропаст, от която никога няма да излезе. Питаше се защо е направила толкова дръзко нещо и мислеше, че се е впуснала в това начинание, без да е имала намерение. Това невероятно признание, което с нищо не можеше да се сравни, й показа на каква опасност се е изложила.

Но когато се замисли, че колкото и силно да е това средство, то е единственото, което може да я защити от господин Дьо Ньомур, тя прие, че съвсем не трябва да се разкайва и че рискът не е толкова голям. Прекара цялата нощ в несигурност, смут и боязън, но накрая в душата й отново се върна спокойствието. Дори откри сладост в това, че е дала свидетелство за вярност на съпруга, който заслужаваше толкова много, изпитваше уважение и приятелски чувства към нея и й го доказваше чрез начина, по който прие признанието й.

След като чу разговора, който толкова много го засягаше, господин Дьо Ньомур излезе от скривалището си и навлезе в гората. Онова, което госпожа Дьо Клев каза за портрета си, му възвърна живота, като му показа, че той е мъжът, когото тя обича. В началото се поддаде на радостта си. Но тя не продължи дълго, защото, като размисли, видя, че онова, което му подсказва, че е докоснал сърцето на госпожа Дьо Клев, едновременно му подсказваше, че никога няма да получи доказателство за това и че е невъзможно да се обвърже жена, която прибягва до толкова необичайно средство. Но изпита силно удоволствие, че я е довел до тази крайност. Почувствува се поласкан от любовта на жена, така различна от всички други представителки на своя пол. Усещаше се едновременно безкрайно нещастен и щастлив. Нощта го завари в гората и с много трудност намери отново пътя към госпожа Дьо Меркьор. Стигна там сутринта. Трудно му беше да даде обяснение какво го е задържало; оправда се колкото можа и още в същия ден се върна в Париж с видама.

Беше така завладян от чувството си и така изненадан от това, което беше чул, че допусна едно доста често срещано неблагоразумие — да говори с общи думи за съкровените си чувства и да разказва собствените си приключения от името на друг. Като се върна, той насочи разговора към любовта, говори високопарно за удоволствието да бъдеш влюбен в жена, достойна за любовта ти. Спря се на странните прояви на тази любов и накрая, като не можа да сдържи изненадата си от постъпката на госпожа Дьо Клев, разказа историята на видама, без да назовава името и да споменава, че има в нея някакво участие. Но я разказа с жар и възхищение, които подсказаха на видама, че тази история засяга принца. Той силно настоя да му признае истината. Каза му, че от дълго време знае за неговата пламенна обич и че е несправедливо да не се доверява на човек, който му е поверил тайната на живота си. Господин Дьо Ньомур беше прекалено влюбен, за да признае любовта си. Той винаги я беше крил от видама, въпреки че го обичаше най-много от всички в двора. Отговори му, че негов приятел му разказал тази история, поискал обещание и го заклел да запази тайната. Видамът го увери, че нищо няма да каже. Господин Дьо Ньомур обаче се разкая, че му е говорил толкова много.

През това време господин Дьо Клев отиваше при краля с изпълнено със смъртна болка сърце. Никой съпруг не е изпитвал толкова силна обич и уважение към жена си. Това, което научи, не намали уважението му. Но то беше различно от всичко, което беше изпитвал дотогава. Изцяло беше погълнат от желанието си да открие мъжа, който бе успял да й се хареса. Най-напред се сети за господин Дьо Ньомур като най-приятния човек в двора; после за кавалера Дьо Гиз и за маршал Дьо Сент Андре — като двамата мъже, които са се опитвали да й се харесат и които й правеха много услуги. Опря се на мисълта, че трябва да е един от тримата. Пристигна в Лувър и кралят го повика в кабинета си, за да му каже, че го е избрал да заведе Мадам в Испания; бил преценил, че никой няма да се справи по-добре от него с тази поръка и че никой не би прославил толкова Франция, колкото госпожа Дьо Клев. Господин Дьо Клев прие както подобава честта, която му се оказваше с този избор и която щеше да отдалечи жена му от двора, без да проличи промяна в поведението й. Но часът на това заминаване беше още много далеч, за да може да облекчи затруднението, в което се намираше. Веднага писа на госпожа Дьо Клев, за да й съобщи за нареждането на краля, както и това, че иска на всяка цена тя да се върне в Париж. Тя изпълни заповедта му и когато се видяха, двамата изпаднаха в необикновена тъга.

Господин Дьо Клев й заговори като човек честен и достоен за онова, което беше направил.

— Никак не се безпокоя за вашето поведение — каза й той. — У вас има повече сила и добродетел, отколкото сама подозирате. Не ме плаши и страхът ви от бъдещето. Тъжен съм само, защото откривам у вас чувства към друг, които аз не можах да събудя.

— Не зная какво да отговоря — каза му тя. — Изгарям от срам, като ви говоря. Спестете ми, умолявам ви, тези жестоки разговори. Напътствувайте поведението ми. Направете така, че да не виждам никого. Това е всичко, което искам. Но ми позволете да не говоря повече за нещо, което ме прави недостойна за вас и което намирам за недостойно за себе си.

— Имате право, госпожо — отвърна той. — Злоупотребявам със смирението и доверието ви. Но проявете съчувствие към състоянието, в което се намирам, и знайте, че каквото и да сте ми казали, криете от мен едно име, което събужда любопитството ми, а аз не мога да живея така. Все пак не искам от вас да го задоволите. Но не мога да се въздържа да ви кажа, че според мен, този, на когото трябва да завиждам, е или маршал Дьо Сент Андре, или херцог Дьо Ньомур, или кавалерът Дьо Гиз.

— Нищо няма да ви отговоря — каза му тя, като се изчерви, — и с отговорите си няма да дам никакво основание на подозренията ви да изчезнат или да се увеличат. Но ако се опитате да ги изясните, като ме наблюдавате, ще ме затрудните много и всички ще го разберат. В името на бога — продължи тя, — съгласете се да не виждам никого под предлог, че съм болна.

— Не, госпожо — отвърна той, — скоро ще разкрият, че това е преднамерено. Освен това аз искам да се доверя само на вас самата. Това е пътят, който ме съветват да поема както сърцето, така и разумът. На характер като вашия свободата ще наложи по-тесни граници, отколкото някой би могъл да ви предпише.

Господин Дьо Клев не се лъжеше: доверието, което той проявяваше към жена си, й даваше още по-голяма сила срещу господин Дьо Ньомур и я караше да взима по-сурови решения, отколкото ако някой я беше принудил. Така че тя отиде в Лувър при кралицата престолонаследница както обикновено. Но с такова старание избягваше присъствието и погледа на господин Дьо Ньомур, че му отне почти цялата радост от нейната любов. В държанието й той не виждаше нищо, което да го убеди в противното. Вече не беше сигурен дали онова, което чу, не е било сън — така неправдоподобно му изглеждаше. Единственото, което му даваше сигурност, че не се е заблудил, беше безкрайната тъга на госпожа Дьо Клев, макар че тя полагаше големи усилия да я скрие: навярно погледи и топли слова не биха разгаряли толкова любовта на господин Дьо Ньомур, колкото това сурово поведение.

Една вечер, когато господин и госпожа Дьо Клев бяха у кралицата, някой спомена за слуха, че кралят ще посочи още един голям благородник от двора, за да отведе Мадам в Испания. Господин Дьо Клев отправи поглед към жена си в момента, в който добавиха, че това може би ще бъде кавалерът Дьо Гиз или маршал Дьо Сент Андре. Той забеляза, че тя никак не се развълнува от тези две имена, нито от възможността те да пътуват с нея. Това го убеди, че тя не се страхува от присъствието на нито един от двамата и тъй като искаше да се освободи от подозренията си, влезе в кабинета на кралицата, където беше кралят. Постоя там известно време, върна се при жена си и тихичко й каза какво е научил току-що — този, който ще отиде с тях в Испания, е господин Дьо Ньомур.

Името на господин Дьо Ньомур и мисълта, че в присъствието на мъжа си ще бъде изложена на опасността да го вижда всеки ден през едно дълго пътуване, разтревожиха толкова много госпожа Дьо Клев, че тя не можа да се овладее и поиска да изтъкне други основания.

— Този избор е много неблагоприятен за вас — каза тя. — Той ще разделя всички почести с вас и струва ми се, че трябва да се опитате да накарате да изберат някой друг.

— Не славата, госпожо — продължи господин Дьо Клев, — ви кара да се страхувате господин Дьо Ньомур да не дойде с мен. Болката, която изпитвате заради това, идва от другаде. Тази болка ми говори за онова, което друга жена на ваше място би ми разкрила чрез радостта си. Но не се страхувайте. Това, което току-що ви казах, не е истина и аз го измислих, за да се уверя в нещо, в което почти бях убеден.

След тези думи той излезе, за да не увеличава с присъствието си крайното неудобство, в което виждаше, че се намира жена му.

В този миг влезе господин Дьо Ньомур и първото нещо, което забеляза, беше състоянието на госпожа Дьо Клев. Той се приближи към нея и съвсем тихо й каза, че от уважение не смее да я запита какво я прави по-замислена от обикновено. Гласът на господин Дьо Ньомур я върна към действителността; погледна го, без да чува какво й говори, погълната от собствените си мисли, и от страх, че мъжът й ще я види до него, му каза:

— В името на бога — оставете ме на мира!

— Уви, госпожо — отговори той, — аз твърде често ви оставям! От какво можете да се оплачете? Не смея да ви говоря, не смея дори да ви погледна, треперя, като ви приближавам. С какво съм заслужил думите ви и защо ми показвате, че имам вина за мъката ви?

Госпожа Дьо Клев много се ядоса, че е дала повод на господин Дьо Ньомур да се изрази по-открито, отколкото досега. Напусна го, без да му отговори, и се върна у дома си по-развълнувана от всякога. Мъжът й лесно забеляза, че е още по-объркана. Видя, че се бои да не би той да заговори за случилото се. Тя влезе в кабинета и той я последва там.

— Не ме избягвайте, госпожо — каза й той, — няма да ви кажа нищо, което може да ви нарани. Искам ви прошка за измамата, с която си послужих преди малко. Достатъчно съм наказан от това, което научих. Господин Дьо Ньомур е мъжът, от когото най-много се боя. Виждам опасността, в която се намирате. Овладейте се заради самата вас и ако е възможно — заради мен. Не го искам от вас като съпруг, а като мъж, за когото вие сте цялото щастие и който изпитва към вас по-нежна и по-силна любов, отколкото онзи, когото сърцето ви предпочита.

Докато произнасяше последните думи, господин Дьо Клев се развълнува и с мъка ги завърши. Жена му беше дълбоко трогната от това и като се обля в сълзи, го прегърна с нежност и болка, които го доведоха до състояние, подобно на нейното. Постояха така известно време, без да си кажат нищо, и се разделиха, без да имат сили да си проговорят.

Подготовката за сватбата на Мадам беше завършена. Херцог Алба пристигна, за да сключи брака. Той бе приет с цялото великолепие и всички церемонии, подходящи за случая. Кралят изпрати да го посрещнат принц Дьо Конде, кардиналът на Лорен и кардинал Дьо Гиз, херцозите Дьо Лорен, Дьо Ферар, Д’Омал, Дьо Буйон, Дьо Гиз и Дьо Ньомур. С тях тръгнаха много благородници и голям брой пажове в ливреи, с цветовете на господарите им. Самият крал чакаше херцог Алба при първата врата на Лувър с двеста дворцови благородници, начело с конетабъла. Когато херцогът се приближи до краля, понечи да прегърне коленете му. Но кралят го възпря и му позволи да върви редом с него до апартаментите на кралицата и на Мадам, на която херцог Алба поднесе великолепен подарък от своя господар. След това отиде при мадам Маргьорит, сестрата на краля, за да й предаде поздравите на господин Дьо Савоа и да я увери, че той скоро ще пристигне. В Лувър организираха големи празненства, за да покажат на херцог Алба и на принц Д’Оранж, който го придружаваше, красавиците на двора.

Госпожа Дьо Клев не посмя да отсъствува, както й се искаше, от страх да не разсърди мъжа си, който категорично й поръча да отиде. Онова, което поддържаше решението й, беше отсъствието на господин Дьо Ньомур. Той беше отишъл да посрещне господин Дьо Савоа и след пристигането му трябваше да го придружава, за да му бъде в помощ за всички неща, свързани със сватбената му церемония. Поради това госпожа Дьо Клев не го срещаше така често, както обикновено. Това й позволи да си отдъхне.

Видамът на Шартр не беше забравил разговора си с господин Дьо Ньомур. Беше останал с впечатлението, че случката, която принцът му разказа, беше негово собствено приключение, и видамът го наблюдаваше с такова внимание, че може би щеше да разкрие истината, ако пристигането на херцог Алба и на господин Дьо Савоа не бяха предизвикали промени и занимания в двора, които му попречиха правилно да се ориентира. Желанието да си изясни нещата, или по-скоро естествената склонност на хората да споделят всичко с онези, които обичат, го накара да разкаже на госпожа Дьо Мартиг необикновената постъпка на жената, която признала на съпруга любовта си към друг. Той я увери, че този, който е вдъхнал това пламенно чувство, е господин Дьо Ньомур и настоятелно я помоли да му помогне да наблюдават този принц. Госпожа Дьо Мартиг беше много доволна да научи това, което й каза видамът. А любопитството, което винаги беше изпитвала към госпожа престолонаследницата и господин Дьо Ньомур, събуждаше у нея още по-силно желание да проникне в тази случка.

Малко преди деня, избран за сватбената церемония, кралицата престолонаследница даде вечеря на свекъра си краля и на херцогиня Дьо Валантиноа. Госпожа Дьо Клев се забави с тоалета си и отиде в Лувър по-късно от обичайното. По пътя си срещна един благородник, който идваше да я търси от страна на госпожа престолонаследницата. Щом влезе в стаята, тази принцеса й извика от леглото, на което седеше, че я очаква с голямо нетърпение.

— Струва ми се, госпожо — отговори тя, — че не трябва да ви благодаря за нетърпението, защото то навярно се дължи на нещо друго, а не на желанието да ме видите.

— Имате право — отвърна й кралицата престолонаследница. — Но въпреки това трябва да сте ми благодарна, защото искам да ви съобщя една случка, която вярвам, ще ви бъде приятно да узнаете.

Госпожа Дьо Клев коленичи край леглото й, но за щастие лицето й остана в полумрак.

— Вие знаете — й каза кралицата — желанието, което имаме да разберем промяната, която се забелязва у господин Дьо Ньомур: струва ми се, че отгатнах причината, която ще ви изненада. Той е лудо влюбен и страстно обичан от една от най-красивите дами в двора.

Госпожа Дьо Клев не можеше да свърже тези думи със себе си, понеже не вярваше някой да знае, че обича принца, и те й причиниха болка, която не е трудно да си обясним.

— Не виждам какво ви изненадва в това — отговори тя, — особено за мъж на възрастта на господин Дьо Ньомур и с неговия характер.

— Но и това не е най-поразителното — продължи госпожа престолонаследницата. — Представете си, че тази жена, която обича господин Дьо Ньомур, никога не му е дала никакъв знак за това и че страхът, че няма да може да овладее чувствата си, я е накарал да ги признае на мъжа си, за да я откъсне той от двора. Това, което ви казвам, е било разказано от самия господин Дьо Ньомур.

Ако в началото госпожа Дьо Клев изпита болка от мисълта, че не става дума за нея, последните думи на госпожа престолонаследницата я отчаяха, защото я увериха, че се отнася именно за нея. Тя не можа да отговори и остана с наведена към леглото глава, докато кралицата продължаваше да разказва с такова увлечение, че не обърна внимание на смущението й. Когато се овладя, госпожа Дьо Клев каза:

— Тази история не ми изглежда много правдоподобна, госпожо, и много бих искала да зная кой ви я е разказал.

— Госпожа Дьо Мартиг — отвърна госпожа престолонаследницата, — която я е научила от видама на Шартр. Знаете, че той е влюбен в нея. Той й е доверил тази тайна, а я е узнал от самия херцог Дьо Ньомур. Вярно е, че херцог Дьо Ньомур не му е казал името на дамата и дори не му е признал, че той е мъжът, обичан от нея. Но видамът на Шартр изобщо не се съмнява в това.

Докато кралицата престолонаследница изричаше тези думи, някой се приближи към леглото. Госпожа Дьо Клев беше застанала така, че не можеше да види кой е. Но съвсем не се усъмни, когато госпожа престолонаследницата възкликна с изненада и радост:

— Ето го и самия него и аз ще го попитам какъв е случаят. — Без да се обръща госпожа Дьо Клев разбра, че това е херцог Дьо Ньомур. Беше наистина той. Тя стремително се спусна към госпожа престолонаследницата и съвсем тихо й каза, че трябва да се въздържа да говори за тази случка; че той я е доверил на видама на Шартр и че това е нещо, което може да ги скара. Госпожа престолонаследницата й отговори с усмивка, че е прекалено предпазлива, и отново се обърна към господин Дьо Ньомур. Той беше облечен за вечерта и заговори с онова изящество, което му беше тъй присъщо:

— Помислих, госпожо — каза той, — ако това не ви се стори дръзко, че вие говорехте за мен, когато влязох, и имахте намерение да ме попитате нещо, на което госпожа Дьо Клев се противопоставя.

— Вярно е — отговори госпожа престолонаследницата. — Но този път аз няма да й угодя, както правя обикновено. Искам да узная от вас дали една случка, която ми разказаха, е вярна и дали вие не сте влюбен и обичан от една дама от двора, която старателно скрива от вас чувствата си, но ги е признала на съпруга си.

Смущението и притеснението на госпожа Дьо Клев бяха преминали всички граници, които можем да си представим, и ако в този момент се беше появила смъртта, тя с радост щеше да я последва. Но господин Дьо Ньомур беше още по-смутен, ако е възможно някой да бъде повече. Думите на госпожа престолонаследницата, за която имаше основание да вярва, че не го мрази, и присъствието на госпожа Дьо Клев — дамата, в която тя имаше най-голямо доверие и която й отвръщаше със същото, — придадоха такъв странен обрат на мислите му, че той не можа да овладее изражението си. Затруднението, в което изпадна по негова вина госпожа Дьо Клев, и мисълта, че тя има основателен повод да го презира, така го слисаха, че той не можа да отговори. Като видя до каква степен беше смутен, госпожа престолонаследницата извика:

— Вижте го, вижте го — каза тя на госпожа Дьо Клев — и преценете сама дали това не се е случило с него.

Но като преодоля първия си смут и като видя колко е важно да излезе от едно толкова опасно положение, господин Дьо Ньомур изведнъж овладя мислите и изражението си.

— Признавам, госпожо — й каза той, — че ми е трудно да не бъда изненадан и огорчен от недискретността на видама на Шартр, който е разказал случката с един мой приятел, която му бях доверил. Аз мога да си отмъстя — продължи той, като се усмихна спокойно, от което подозренията на госпожа престолонаследницата почти изчезнаха. — Той ми довери неща, които съвсем не са маловажни. Но не зная, госпожо — продължи той, — защо ми оказвате честта да ми приписвате тази история. Видамът не може да твърди, че тя ме засяга, понеже съм му казал обратното. Могат да говорят за мен, че съм влюбен, но мисля, госпожо, че съвсем не можете да твърдите, че съм обичан.

На принца му беше приятно да каже на госпожа престолонаследницата нещо свързано с онова, което й беше показвал по-рано, за да отклони мислите, които биха могли да се породят в ума й. Тя също помисли, че е разбрала какво й каза той. Но без да се спира на това, продължи да се шегува със смущението му.

— Смутих се, госпожо — отговори той, — заради интересите на приятеля си и заради справедливите упреци, които той би могъл да ми отправи за това, че съм разказал нещо, което му е по-скъпо от живота. Той обаче ми го повери само наполовина и не назова жената, която обича. Знам само, че той е най-влюбеният и най-достойният за оплакване мъж.

— Нима намирате, че е за оплакване, след като е обичан? — попита госпожа престолонаследницата.

— Мислите ли, че е обичан, госпожо — продължи той, — и че жена, която изпитва истинска любов, може да я разкрие на мъжа си? Тази жена сигурно не познава любовта и е взела за любов признателността за привързаността, която изпитват към нея. Приятелят ми няма никаква надежда. Но колкото и нещастен да е, той се радва, че изпитват страх да го обичат, и не би заменил мястото си дори и за това на най-щастливия любовник на света.

— Лесно е да се удовлетвори страстта на вашия приятел — каза госпожа престолонаследницата — и започвам да вярвам, че наистина не става дума за вас. Още малко — продължи тя — и ще се съглася с госпожа Дьо Клев, която твърди, че тази случка не може да бъде истинска.

— Наистина не вярвам, че може да е истинска — започна госпожа Дьо Клев, която не беше казала нито дума. — Ако пък беше възможно да е истинска, откъде тогава бихме узнали за нея? Не виждам защо една жена, способна на тъй необикновено нещо, да прояви слабостта да го разкаже някому. Очевидно и мъжът й не би го разказал или в противен случай той би бил съпруг, съвсем недостоен за начина, по който са постъпили с него.

Господин Дьо Ньомур забеляза подозренията на госпожа Дьо Клев към мъжа й и се възползува от случая да ги потвърди. Той знаеше, че това е най-опасният съперник, когото трябва да премахне.

— Ревността — отговори той — и може би стремежът да узнае повече, отколкото са му казали, могат да накарат един съпруг да извърши много неблагоразумия.

Госпожа Дьо Клев беше на края на силите и смелостта си и понеже не можеше повече да издържа този разговор, се канеше да каже, че не се чувствува добре, когато за нейно щастие влезе херцогиня Дьо Валантиноа и съобщи на госпожа престолонаследницата, че кралят пристига. Кралицата влезе в кабинета си, за да се преоблече. Госпожа Дьо Клев поиска да я последва, но господин Дьо Ньомур се приближи към нея.

— Бих дал живота си, госпожо — каза й той, — за да поговоря за миг с вас. Но от всичко, което имам да ви кажа, най-важното е да ви помоля да вярвате, че ако съм казал нещо, което се отнася за госпожа престолонаследницата, съм го направил поради съображения, които не се отнасят до нея.

Госпожа Дьо Клев се престори, че не чува господин Дьо Ньомур. Тя го напусна, без да го погледне, и последва краля, който тъкмо влизаше. Понеже имаше много хора, тя преплете крака в роклята си и се спъна. Послужи си с този предлог, за да напусне мястото, където нямаше сили да остане, и като се престори, че не се чувствува добре, си отиде вкъщи.

Господин Дьо Клев дойде в Лувър и се изненада, че жена му не е там. Съобщиха му за произшествието, станало с нея.

Той се върна на часа, за да разбере какво й е. Завари я в леглото и разбра, че страданието й не е сериозно. Като постоя известно време край нея, забеляза, че тя е безкрайно тъжна, и много се изненада.

— Какво ви е, госпожо? — каза й той. — Струва ми се, че имате някаква друга болка освен тази, от която се оплаквате.

— Чувствувам се опечалена повече от всякога — отговори тя. — Как сте могли да използувате необикновеното доверие или, за да се изразя по-точно, безумното доверие, което ви оказах? Не заслужавах ли да запазите тайната и ако не съм го заслужила, нима вашият собствен интерес не ви задължаваше да го направите? Трябваше ли заради любопитството да узнаете едно име, което не трябва да ви казвам, да се доверите на някого, с цел да го откриете? Може би само това любопитство ви е накарало да извършите толкова жестоко неблагоразумие; последиците му са неприятни в най-висша степен. Тази история е известна и току-що ми я разказаха, без да знаят, че тя ме засяга.

— Какво говорите, госпожо? — отговори той. — Вие ме обвинявате, че съм разказал онова, което се случи между вас и мен, и ми съобщавате, че за него се знае? Няма да се оправдавам, че не съм го разказал. Вие няма да ми повярвате и навярно сте взели за ваша сметка онова, което са ви разказали за някого друг.

— Ах, господине — продължи тя, — няма друга история, подобна на моята, и няма друга жена на света, способна на същото нещо. Случайността не може да я създаде. Никой не може да си представи подобна мисъл и тя никога не е попадала в друга глава освен в моята. Госпожа престолонаследницата току-що ми разказа цялата тази случка. Узнала я е от видама на Шартр, който я знае от господин Дьо Ньомур.

— Господин Дьо Ньомур! — извика господин Дьо Клев в пристъп на ярост и отчаяние. — Какво! Господин Дьо Ньомур знае, че вие го обичате и че аз го зная?

— Вие продължавате да настоявате на господин Дьо Ньомур — отвърна тя. — Казах ви, че никога няма да отговоря на подозренията ви. Не зная дали господин Дьо Ньомур знае доколко съм замесена в тази история, нито това, което вие му приписвате. Но той я е разказал на видама на Шартр и му е казал, че я знае от един свой приятел, който не е назовал дамата. Навярно този приятел на господин Дьо Ньомур е ваш приближен, на когото вие сте се доверили, за да опитате да си изясните нещата.

— Има ли приятел в света, на когото да искаш да довериш такова нещо — продължи господин Дьо Клев, — и могат ли подозренията да се премахнат с цената на разпространяването на онова, което исках да скрия от самия себе си? По-скоро помислете, госпожо, на кого вие сте го разказали. По-вероятно е тази тайна да е излязла от вас, отколкото от мен. Вие не сте могли да издържите сама в трудния момент и сте потърсили облекчение в разговор с някоя довереница, която ви е издала.

— Не ме смазвайте докрай — извика тя — и не проявявайте грубостта да ме обвинявате в грешка, която сте извършили вие! Как можете да ме подозирате, че съм способна да кажа на друг това, което казах на вас?

Признанието, което госпожа Дьо Клев направи пред мъжа си, беше неопровержим знак за нейната искреност; тя така упорито отричаше, че се е доверила на някого, че господин Дьо Клев не знаеше какво да мисли. От друга страна, той беше сигурен, че нищо не е казал. Това беше нещо, което не би могло да бъде отгатнато, то е било узнато. Значи, трябва да е станало чрез един от двамата, но онова, което му причиняваше силна болка, беше, че тайната е в ръцете на друг човек и вероятно скоро ще бъде разпространена.

Госпожа Дьо Клев мислеше приблизително същите неща, тя смяташе, че е еднакво невъзможно мъжът й да е говорил и да не е говорил. Онова, което беше казал господин Дьо Ньомур за любопитството, което може да накара един съпруг да постъпи неблагоразумно, й се струваше тъй правдоподобно за състоянието на господин Дьо Клев, че тя не можеше да повярва такова нещо да се каже случайно. Тази правдоподобност я караше да вярва, че господин Дьо Клев е злоупотребил с доверието, което му беше оказала. И двамата бяха толкова заети с мислите си, че дълго време седяха безмълвни и нарушиха мълчанието само за да повторят същите неща, които бяха казвали вече много пъти; разделиха се по-отдалечени и с по-оскърбени сърца и души, отколкото се беше случвало досега.

Не е трудно да се предположи в какво състояние прекараха нощта. Постоянното усилие на господин Дьо Клев да устои на нещастието да вижда обожаваната жена победена от чувства към друг го беше изтощило. Смелостта му се изчерпи. Дори започна да мисли, че не трябва да се уповава на смелостта си в едно положение, в което името и честта му бяха така дълбоко накърнени. Вече не знаеше какво да мисли за жена си. Не виждаше към какво поведение трябва да я насочи, нито как да се държи сам той. От всички страни откриваше само пропасти и бездни. Накрая след дълги безпокойства и колебания видя, че скоро ще трябва да замине за Испания, и взе решение да не прави нищо, което може да увеличи подозренията или отчаянието му. Той потърси госпожа Дьо Клев и й каза, че въпросът не е кой е издал тайната; вероятно историята, която са й разказали, е измислица и въобще не я засяга; от нея зависи да убеди в това господин Дьо Ньомур и останалите; че не й остава друго, освен да се държи с него строго и студено, като с мъж, който й засвидетелствува любов; че по този начин лесно ще го освободи от мисълта за някакво увлечение от нейна страна; че не трябва изобщо да се натъжава за онова, което той би могъл да помисли, защото, ако занапред не прояви никаква слабост, всичките му илюзии лесно ще се разрушат, и че тя трябва да продължи да посещава Лувър и празненствата както обикновено.

След тези думи господин Дьо Клев остави жена си, без да дочака отговора й. Тя ги намери за много разумни и гневът й срещу господин Дьо Ньомур я накара да повярва, че лесно ще ги осъществи. Но й се видя непосилно да присъствува на всички сватбени церемонии и да се появява там със спокойно лице и освободена мисъл. Но тъй като тя трябваше да носи шлейфа на госпожа престолонаследницата и понеже я бяха предпочели пред много други принцеси, не можеше да се откаже, без да се вдигне шум и без да ги накара да търсят причините за това. И тя реши да направи усилие над себе си. Но прекара останалата част от деня в приготовления и се отдаде на всички чувства, които я вълнуваха. Затвори се сама в кабинета си. От всичките й нещастия най-голямо й се струваше това, че е засегната от господин Дьо Ньомур и не намира никакво средство да го оправдае. Не се съмняваше, че той е разказал тази случка на видама на Шартр. Сам го призна и в начина, по който го направи, не можеше да има съмнение, че историята я засяга и той знае за това. Как да извини едно толкова голямо неблагоразумие? Какво беше станало с безкрайната дискретност на този принц, която толкова я беше трогнала?

„Той беше дискретен — казваше си тя, — докато се смяташе за нещастен. Но надеждата за някакво макар и несигурно щастие изчерпи дискретността му. Не е могъл да си представи, че е обичан, без да пожелае да го разберат всички. Казал е всичко, което е могъл да каже. Аз не съм признавала, че обичам него, той го е предположил и е издал предположенията си. Ако е бил сигурен, щял е да действува по същия начин. Лъгала съм се, като съм мислила, че има мъж, способен да скрие онова, което ласкае тщеславието му. Но тъкмо заради този мъж, който ми се стори тъй различен от другите, аз станах като всички жени, на които далеч не приличам. Загубих сърцето и уважението на съпруга си, който трябваше да ме направи честита. Скоро ще ме гледат като жена, която изгаря от луда и неукротима страст. Този, към когото я изпитвам, вече я знае. А за да избягна тъкмо тези нещастия, аз рискувах цялото си спокойствие и дори живота си.“

Тези тъжни размишления бяха съпроводени от поток сълзи. Но каквато и болка да я смазваше, тя чувствуваше, че би намерила сили да я понесе, ако не беше разочарована от господин Дьо Ньомур.

Този принц не беше в по-спокойно състояние на духа. Неблагоразумието, което беше допуснал пред видама на Шартр, и ужасните последици от това, го измъчваха до смърт. Не можеше да си спомни объркаността, смущението и мъката по лицето на госпожа Дьо Клев, без да бъде смазан. Не можеше да се примири, че й е казал нещо, което, макар и нежно само по себе си, в този миг му изглеждаше грубо и неучтиво, понеже беше показало на госпожа Дьо Клев, че той знае коя е влюбената и кой е онзи, когото тя обича. Всичко, на което би могъл да се надява, беше един разговор с нея. Но му се струваше, че по-скоро трябва да се бои от него, отколкото да го желае.

„Какво мога да й кажа? — възкликваше той. — Да й покажа онова, което вече напълно съм й разкрил? Да й покажа, че зная, че ме обича — аз, който никога не съм посмял да й кажа, че я обичам? Да й говоря открито за любовта си като мъж, дръзнал да се надява? Ще мога ли да помисля дори само да я доближа и да я притесня с вида си? С какво бих могъл да се оправдая? Нямам никакво извинение, недостоен съм за погледа на госпожа Дьо Клев и дори не се надявам тя някога да ме погледне. Моя е вината, че й дадох по-добри средства срещу себе си от онези, които тя търсеше и които може би сама нямаше да открие. Поради неблагоразумието си загубих честта да бъда обичан от най-милата и най-уважаваната дама на света. Но ако изгубя щастието си, без тя да е страдала и без да съм я наранил до смърт, това поне ще ми бъде утеха. Сега страдам повече от болката, която съм й причинил, отколкото от болката, която заради нея причиних на себе си.“

Господин Дьо Ньомур дълго и мъчително мисли за тези неща. Желанието му да разговаря с госпожа Дьо Клев не излизаше от ума му. Той се замисли как да го осъществи и реши да й пише. Но накрая видя, че след грешката, която беше извършил, и при нейния характер най-доброто, което би могъл да направи, е да й засвидетелствува дълбоко уважение, изпълнено с тъга и мълчание, да й покаже, че дори не смее да се появи пред нея, и да чака онова, което времето, случайността и влечението й към него могат да му донесат. Реши също така да не укорява видама на Шартр за недискретността, от страх да не засили подозренията му.

Годежът и сватбата на Мадам, които се празнуваха в два последователни дни, така бяха погълнали вниманието на целия двор, че госпожа Дьо Клев и господин Дьо Ньомур лесно скриха от всички тъгата и смущението си. Госпожа престолонаследницата дори не спомена пред госпожа Дьо Клев за разговора с господин Дьо Ньомур, а господин Дьо Клев се престори, че не желае да говори повече с жена си за станалото, така че положението не беше толкова трудно, колкото си беше представяла.

Годежът се извърши в Лувър и след угощението и бала цялото кралско семейство отиде да нощува в епископството, както беше прието. На сутринта херцог Алба, който се обличаше винаги много скромно, сложи златоткана дреха, преплетена с огненожълто и черно, цялата обшита със скъпоценни камъни, а на главата си сложи кръгла корона. Принц Д’Оранж, също великолепно облечен, придружен от прислугата си и всички испанци, последвани от своята прислуга, дойдоха да вземат херцог Алба от дома Дьо Вилроа, където той беше настанен; тръгнаха, като вървяха по четирима, и отидоха в епископството. Веднага щом той пристигна, тръгнаха за църквата: кралят водеше Мадам, която също носеше кръгла корона^[2], а шлейфа й носеха госпожиците Дьо Монпансие и Дьо Лонгвил. След тях вървеше кралицата, но без корона. След нея идваха кралицата престолонаследница, Мадам — сестрата на краля, госпожа Дьо Лорен и кралицата на Навара; принцеси носеха шлейфовете им. Всички дами на кралицата и принцесите бяха облечени великолепно в същите цветове като тях. Така че по цвета на дрехите се познаваше чии бяха дамите. Качиха се на подиума, който беше издигнат в църквата, и сватбената церемония бе извършена. След това се върнаха да обядват в епископството и към пет часа тръгнаха към двореца, където се даваше угощението и където бяха поканени Парламентът, суверенните дворове и градският дом. Кралят, кралицата, принцовете и принцесите се хранеха на мраморната маса в голямата зала на двореца, херцог Алба беше седнал до новата кралица на Испания. От дясно на краля, по-ниско от мраморната маса, бе поставена маса за пратениците, архиепископите и рицарския орден, а от другата страна — маса за господата от Парламента.

Херцог Дьо Гиз, облечен в роба от буклирано златно сукно, изпълняваше ролята на главен церемониалмайстор на краля; принц Дьо Конде — на хлебочерпец, а херцог Дьо Ньомур — на виночерпец. След като вдигнаха масите, започна балът. Прекъсваха го балетни игри и спектакли с необикновени механизми^[3]. След това отново продължи и около полунощ кралят и целият двор се върнаха в Лувър. Колкото и тъжна да беше госпожа Дьо Клев, за всички — най-вече за господин Дьо Ньомур — тя продължаваше да изглежда несравнимо красива. Той не посмя да я заговори, макар в бъркотията по време на церемонията да му се отдадоха такива възможности. Но той беше толкова тъжен и изпълнен с уважение и боязън да я доближи, че тя престана да го вини, въпреки че той не й каза нищо, за да се оправдае. В следващите дни поведението му беше същото и оказа същото въздействие върху сърцето на госпожа Дьо Клев.

Най-сетне денят на турнира дойде. Кралиците заеха местата в галериите и на подиумите, които бяха определени за тях. Четиримата рицари-защитници се появиха в края на манежа, с много коне и слуги, които представляваха най-великолепната гледка, която е виждана някога във Франция.

Кралят беше облечен само в бяло и черно, — заради госпожа Дьо Валантиноа, която беше вдовица. Господин Дьо Ферар и цялата му свита носеха жълто и червено. Господин Дьо Гиз се появи в алено и бяло. В началото не разбраха защо носи тези цветове, но си спомниха, че това са цветовете на една красива дама, която беше обичал, докато тя още не беше омъжена, и която продължаваше да обича, въпреки че вече не смееше да й го показва. Господин Дьо Ньомур беше в жълто и черно. Напразно търсеха причината. Но за госпожа Дьо Клев не беше трудно да отгатне: беше казвала пред него, че обича жълтото и й е неприятно, че е руса, защото не може да го носи. Принцът беше решил, че няма да прояви недискретност, ако се появи с този цвят, тъй като госпожа Дьо Клев не го носеше никога и никой не можеше да предположи, че това е неин цвят.

Никога не е била проявявана такава ловкост, каквато показаха четиримата рицари-защитници. Макар кралят да беше най-добрият ездач в кралството, не знаеха на кого да дадат предимство. Господин Дьо Ньомур постигаше всичко с такава лекота, която можеше да спечели на негова страна и дами, по-малко заинтересовани от госпожа Дьо Клев. Щом го видя да се появява в края на манежа, тя изпита необикновено вълнение и при всеки тур с мъка скриваше радостта си, когато той успешно завършваше курса.

Вечерта, когато всичко беше почти свършено и се приготвиха да си тръгват, за беда на държавата кралят пожела да строши още едно копие. Той нареди на граф Дьо Монгомери, който беше безкрайно сръчен, да застане на манежа. Графът помоли краля да го освободи от това задължение и представи всички извинения, за които можа да се досети, но почти разгневен, кралят предаде да му кажат, че настоява. Кралицата изпрати да предадат на краля, че го заклева да не се състезава повече; че се е представил толкова добре, че трябва да бъде доволен, и тя го умолява да дойде при нея. Той отговори, че ще се надбягва от любов към нея, и премина бариерата. Тя изпрати при него господин Дьо Савоа да го помоли за втори път да се върне. Но всичко бе безполезно. Той пришпори коня. Копията се строшиха и едно парче от копието на граф Дьо Монгомери го удари и влезе в окото му. Кралят падна от удара, оръженосците му и господин Дьо Монморанси — един от неговите генерали, се втурнаха към него. Изненадаха се от дълбоката рана, но кралят не бе изненадан. Той каза, че не е сериозно и че прощава на граф Дьо Монгомери. Можем да си представим какъв смут и униние внесе това злокобно нещастие в деня, предназначен за радост. Веднага щом пренесоха краля в леглото му, хирурзите прегледаха раната и намериха, че е доста опасна. В този момент господин конетабълът си спомни за предсказанието, което бяха направили на краля, че ще бъде убит на дуел, и не се усъмни, че предсказанието ще се изпълни.

Съобщиха за нещастието на испанския крал, който тогава беше в Брюксел, и той изпрати лекаря си, който се славеше с голямо име. Но той намери, че положението на краля е безнадеждно.

Един така разединен и изпълнен е противоположни интереси двор не можеше да не се вълнува в навечерието на толкова голямо събитие. Но независимо от това всяко действие беше прикрито и всички изглеждаха погълнати единствено от безпокойство за здравето на краля. Кралиците, принцовете и принцесите почти не излизаха от преддверието му.

Госпожа Дьо Клев знаеше, че е задължена да бъде там, където щеше да вижда господин Дьо Ньомур, и нямаше да може да скрие от мъжа си смущението от тези срещи; разбираше, че самото присъствие на принца оправдава чувствата й и осуетява всичките й добри намерения, и реши да се престори на болна. Дворът беше прекалено зает, за да обърне внимание на поведението й и да се заинтересува дали болестта й е фалшива или истинска. Единствен съпругът й би могъл да разбере истината, но тя нямаше нищо против той да я узнае. И тя си остана вкъщи, съвсем изолирана от голямата промяна, която се подготвяше. Погълната от собствените си мисли, тя напълно им се отдаде. Всички бяха при краля. Господин Дьо Клев се прибираше в определени часове на деня да й съобщи новини за него. Той запази към нея отношението, което винаги бе имал, освен когато бяха сами; тогава у него се появяваше нещо студено и принудено. Той никога не й заговори повторно за това, което се случи. А тя не намери сили и не сметна за уместно да подновява този разговор.

Господин Дьо Ньомур, който очакваше да намери няколко минутки за разговор с госпожа Дьо Клев, много се изненада и натъжи, че му е отнето дори и удоволствието да я види. Раната на краля се оказа толкова сериозна, че на седмия ден лекарите му разкриха безнадеждното положение. Той прие неизбежността на смъртта си с необикновена твърдост, която беше още по-възхитителна, защото губеше живота си поради нещастна случайност, в разцвета на силите си, щастлив, обожаван от народа си и обичан от любима, която той лудо обичаше. В навечерието на смъртта си, без церемонии, той венча Мадам — сестра си, с господин Дьо Савоа. Можем да си представим в какво състояние беше херцогиня Дьо Валантиноа. Кралицата изобщо не й позволи да види краля и й нареди да предаде печатите му и скъпоценностите на короната, които тя съхраняваше. Тази херцогиня изпрати да разберат дали кралят е починал. И като й отговориха, че не е, отвърна:

— Значи, все още нямам господар и никой не може да ме задължи да върна онова, което доверието е сложило в ръцете ми.

Веднага щом той издъхна в замъка Турнел, херцог Дьо Ферар, херцог Дьо Гиз и херцог Дьо Ньомур заведоха в Лувър кралицата майка, краля^[4] и неговата съпруга. Господин Дьо Ньомур водеше кралицата майка. Като тръгваха, тя отстъпи на няколко крачки и каза на своята снаха — кралицата, че тя трябва да мине първа. Но не беше трудно да се види, че в този знак на почит имаше повече раздразнение, отколкото благоприличие.