Мадам Дьо Лафайет
Принцеса Дьо Клев (2)

Част първа

Никога великолепието и любовното изкуство не са процъфтявали във Франция така ярко, както в последните години от царуването на Анри II^[1]. Този крал беше галантен, с горда осанка и влюбен. Макар че любовта му към Диан дьо Поатие, херцогиня Дьо Валантиноа^[2], бе започнала преди повече от двадесет години, тя не беше загубила нищо от силата си и той я засвидетелствуваше по все такъв блестящ начин.

И понеже той имаше възхитителен успех във всички физически упражнения, беше ги превърнал в едно от основните си занимания. Всеки ден имаше лов, игри на топка, балети, хвърляне на копия през обръчи и други подобни развлечения; цветовете и монограмът на госпожа Дьо Валантиноа можеха да се видят навсякъде, а тя самата се появяваше с всички труфила, които носеше и внучката й, госпожица Дьо ла Марк, която тогава беше за женене.

Присъствието на кралицата^[3] прикриваше нейното. Тази кралица беше красива, макар и преминала първата си младост. Обичаше величието, великолепието и удоволствията. Кралят се ожени за нея, когато беше още Орлеански херцог^[4] и по-млад брат на престолонаследника, който умря в Турнон; поради ранга и голямата си надареност, той беше предназначен да заеме достойно мястото на баща си, крал Франсоа I^[5].

Поради амбициозния си характер, кралицата намираше огромна сладост в царуването. Изглеждаше, че понася без страдание привързаността на краля към херцогиня Дьо Валантиноа и не проявяваше никаква ревност, но умееше да се прикрива толкова добре, че беше трудно да се разберат чувствата й, а интересът й я принуждаваше да държи близо до себе си тази херцогиня, за да бъде чрез това близо и до краля. Той обичаше да общува с жените, дори и с онези, в които не беше влюбен: всеки ден беше при кралицата, когато се събираше нейният кръг, а в него без изключение можеха да се срещнат най-красивите представители и от единия, и от другия пол.

Никога в никой двор не е имало толкова красиви жени и възхитително сложени мъже. Сякаш природата си бе доставила удоволствието да вложи най-прекрасния си дар у най-високопоставените принцеси и принцове. Мадам Елизабет дьо Франс^[6], която по-късно стана кралица на Испания, започваше да проявява изненадващ ум и онази несравнима красота, която се оказа така гибелна за нея. Мария Стюарт^[7], кралица на Шотландия, току-що омъжена за господин престолонаследника^[8] и наречена кралицата престолонаследница, беше едно съвършено тялом и духом същество. Тя бе възпитана във френския двор и бе възприела цялото негово благонравие, а и по рождение имаше такова предразположение към всички прекрасни неща, че въпреки ранната си младост ги обичаше и познаваше по-добре от всеки друг. Нейната свекърва, кралицата, и Мадам, сестрата на краля^[9], също обичаха стиховете, театъра и музиката. Вкусът на крал Франсоа І към поезията и изящната словесност още царуваше във Франция. И понеже неговият син, кралят, обичаше физическите упражнения, в двора му бяха намерили място всички удоволствия. Но това, което придаваше на този двор красота и величие, бяха безкрайното множество принцове и големи благородници с необикновени достойнства. Всеки един от тези, които ще назова, представляваше по свой начин украшение и възхвала на своя век.

Наварският крал^[10] внушаваше уважение у всички с високия си ранг и с онази извисеност, която се излъчваше от неговата личност. Беше ненадминат във военното изкуство и съперничеството му с херцог Дьо Гиз^[11] го беше принуждавало неведнъж да напуска мястото си на генерал и да се бие редом с него като прост войник на най-опасните места. Този херцог беше дал доказателства за такава възхитителна доблест и се радваше на толкова щастливи победи, че нямаше нито един известен капитан, който да не го гледа със завист. Доблестта му се допълваше и от други големи достойнства: той имаше всеобхватен и дълбок ум и способности както на военачалник, така и на светски човек. Брат му, кардиналът на Лорен^[12], бе извънредно амбициозен, с жив ум и възхитително красноречие; освен това бе придобил дълбоки познания и това го отличаваше при защитата на католическата религия, върху която започваха да се сипят удари. Кавалерът Дьо Гиз^[13], когото по-късно нарекоха велик примат, беше обичан от всички принц, строен, духовит и надарен с ловкост и храброст, прочута из цяла Европа. Принц Дьо Конде^[14], чиято извисена душа и велик ум се криеха в дребно и необлагодетелствувано от природата тяло, изглеждаше достоен за любов в очите и на най-красивите дами. Херцог Дьо Ньовер^[15], който бе прославил живота си във военни успехи и важни мисии, макар и вече в напреднала възраст, очароваше целия двор. Той имаше трима съвършени сина. Вторият, когото наричаха принц Дьо Клев, беше достоен да поддържа славата на името му. Той беше храбър и великолепен и притежаваше благоразумие, което рядко се съчетава с младостта. Видамът^[16] на Шартр, който произхождаше от стария Вандомски род^[17] и чието име принцовете от кралска кръв съвсем не се срамуваха да носят, също се бе отличил във войната и любовта. Той беше красив, приятен на вид, храбър, дързък, свободолюбив. Всички тези достойнства го правеха блестящ. С една дума, той единствен можеше да се сравнява с херцог Дьо Ньомур^[18], ако някой изобщо би могъл да се сравнява с него. А този принц беше съвършено творение на природата. Най-малкото, което извикваше възхищение у него, беше красивата му фигура, най-красивата сред всички. А онова, което го издигаше над другите, беше несравнимата му доблест и някаква прелест в обноските, лицето и ума, които не се срещаха у другите. Беше закачлив и това се харесваше както на жените, така и на мъжете, необикновено сръчен в игрите, обличаше се така, че всички започваха да му подражават, без да могат да го достигнат, а от цялата му личност се излъчваше нещо, което приковаваше всички погледи, където и да се появеше той. В двора нямаше дама, чието самолюбие да не бъде поласкано, ако той се свържеше с нея; малко бяха онези, които можеха да се похвалят, че са устояли на вниманието му, а много от тези, към които изобщо не беше проявявал чувства, бяха не по-малко влюбени в него. Бе толкова нежен и галантен, че не можеше да не прояви внимание към всички, които се стремяха да му се харесат; и така, той имаше много приятелки, но беше трудно да се отгатне коя от тях обичаше истински. Той често гостуваше на кралицата престолонаследница. Красотата на тази принцеса, нейната нежност, старанието й да се хареса на всички и особеното уважение, което засвидетелствуваше на херцога, често ставаха повод да се мисли, че амбициите му стигат чак до нея. Влиянието на херцозите Дьо Гиз, чиято племенница бе тя, нарасна много с нейната женитба. Амбицията им ги тласкаше да се стремят да станат равни на принцовете с кралска кръв и да споделят властта на конетабъла Дьо Монморанси^[19]. Кралят търсеше подкрепата му при управлението на държавата и се отнасяше към херцог Дьо Гиз и към маршал Дьо Сент Андре^[20] като към свои любимци. Ала онези, които поради кралското му благоволение или поради поста си бяха станали негови приближени, можеха да се задържат на мястото си само ако се подчиняват на херцогиня Дьо Валантиноа; и макар вече да не притежаваше нито младост, нито хубост, тя го ръководеше с толкова неограничена власт, че бихме могли да я наречем господарка не само на краля, но и на държавата.

Кралят винаги бе обичал конетабъла и веднага щом започна да управлява, го спаси от изгнанието, където го беше изпратил крал Франсоа I. Дворът се раздели на две между херцозите Дьо Гиз и конетабъла, когото поддържаха принцовете от кралска кръв. И едната, и другата партия постоянно умуваха как да спечелят херцогиня Дьо Валантиноа. Херцог Д’Омал, брат на херцог Дьо Гиз, се беше оженил за една от дъщерите й. Конетабълът също се стремеше към подобен съюз. Не се задоволяваше с това, че е оженил сина си за мадам Диана, дъщеря на краля и на една дама от Пиемонт, която веднага след раждането стана монахиня. Пред този брак стояха много пречки поради обещанията, които господин Дьо Монморанси беше дал на госпожица Дьо Пиен, една от придворните дами на кралицата. И въпреки че кралят ги преодоля с безкрайно търпение и добра воля, конетабълът не можеше да се почувствува достатъчно стабилен, докато не си осигури подкрепата на госпожа Дьо Валантиноа и не я откъсне от херцозите Дьо Гиз, чиято сила започваше да безпокои херцогинята. Тя бе забавила, доколкото беше възможно, брака на престолонаследника с кралицата на Шотландия. Красотата и развитият, напредничав ум на тази млада кралица, както и издигането, което този брак донесе на херцозите Дьо Гиз, й бяха непоносими. Тя особено мразеше кардинала на Лорен; той говореше с нея язвително и даже с презрение. Тя виждаше, че той става все по-близък с кралицата. Така че беше готова да се присъедини към конетабъла и да влезе в кръга на неговите съмишленици чрез брака на внучката си, госпожа Дьо ла Марк, с господин Д’Анвил, вторият му син, който при царуването на Шарл IX^[21] наследи неговата длъжност. Конетабълът не смяташе, че в лицето на господин Д’Анвил ще срещне същите пречки за този брак, които срещна у господин Дьо Монморанси. Но трудностите съвсем не бяха по-малки, въпреки че причините за това останаха скрити за него. Господин Д’Анвил беше лудо влюбен в кралицата престолонаследница и колкото и малки надежди да имаше в тази любов, не можеше да се реши да поеме ангажимент, който ще раздвоява вниманието му. Маршал Дьо Сент Андре бе единственият човек в двора, който не беше застанал на ничия страна. Той бе един от фаворитите и благоволението към него се дължеше единствено на личността му. Кралят го обикна още по времето, когато беше престолонаследник. А след това го произведе маршал на Франция, и то на възраст, на която не беше прието да се претендира за каквито и да било отличия. Благоволението към него му придаваше блясък, който той поддържаше благодарение на достойнството и приятната си личност, както и на тънкия си вкус към добрата кухня и красивите мебели, съчетани с най-голямото великолепие, което някога е виждано у частно лице. Щедростта на краля му позволяваше такива разходи. Този принц стигаше до разточителство заради хората, които обичаше. Той не съчетаваше всички достойнства, но притежаваше някои от тях, и най-вече качеството да обича войната и да я разбира. По тази причина той бе имал винаги успешни битки и като се изключи битката при Сен Кентен^[22], царуването му не бе нищо друго освен поредица от победи. Той лично беше спечелил битката при Ренти^[23]. Бе завоювал Пиемонт. Англичаните бяха изгонени от Франция и император Карл V^[24] видя щастието да му се изплъзва при град Мец, обсаждан безполезно с обединените сили на империята и на Испания. Но понеже поражението при Сен Кентен бе накърнило вярата в нашите завоевания и понеже оттогава шансът беше на страната и на двамата крале^[25] едновременно, те неусетно осъзнаха, че са склонни към мир.

Херцогинята наследница на Лорен бе започнала да прави предложения за това още по времето на сватбата на господин престолонаследника. Оттогава непрекъснато се водеха някакви тайни преговори. Най-накрая за място на срещата бе определен Серкам, в областта Артоа. Кардиналът на Лорен, конетабълът Дьо Монморанси и маршал Дьо Сент Андре отидоха там от страна на краля. Херцог Алба^[26] и принц Д’Оранж^[27] представяха Филип II, а херцогът и херцогинята на Лорен бяха посредници. Основните клаузи бяха свързани с брака на мадам Елизабет дьо Франс с Дон Карлос, испански престолонаследник, и брака на Мадам, сестрата на краля, с господин Дьо Савоа^[28].

Кралят обаче остана на границата и там научи за смъртта на Мария, кралицата на Англия^[29]. Той изпрати граф Дьо Рандан при Елизабет, за да я поздрави с възкачването на престола. Тя го прие с радост. Правата й над престола бяха толкова спорни^[30], че й беше изгодно кралят да я признае. Графът намери, че тя е добре запозната с интересите на френския двор и с достойнствата на тези, които го съставляват; но преди всичко тя бе така повлияна от славата на херцог Дьо Ньомур и му говори толкова пъти за този принц и с такова увлечение, че когато господин Дьо Рандан се върна и докладва на краля за своето пътуване, той му каза, че няма нищо, което господин Дьо Ньомур не би могъл да поиска от тази принцеса, и че той не се съмнява, че тя е в състояние да се омъжи за него. Кралят поговори за това с принца още същата вечер; той накара господин Дьо Рандан да му разкаже всички свои разговори с Елизабет и го посъветва да опита този голям шанс. Отначало господин Дьо Ньомур помисли, че кралят се шегува, но когато се увери в обратното, каза:

— Господарю, ако аз се заема с подобно неосъществимо начинание по съвета и в услуга на ваше величество, то аз ви моля поне да го запазите в тайна, докато успехът не ме оправдае пред обществото, както и да не ме представяте като човек, който суетно претендира, че една кралица, която никога не го е виждала, иска да се омъжи за него по любов.

Кралят му обеща да сподели за това намерение само с конетабъла и прецени, че тайната е необходима за успеха. Господин Дьо Рандан посъветва господин Дьо Ньомур да отиде в Англия под претекст, че пътува, но принцът не можа да се реши. Той изпрати Линрол, умен млад човек и негов любимец, да прецени чувствата на кралицата и да се опита да започне някаква връзка. Докато чакаше резултата от това пътуване, той отиде да посети херцог Дьо Савоа, който тогава беше в Брюксел с краля на Испания. Смъртта на Мари Д’Англьотер постави големи пречки пред мира. Преговорите се прекъснаха в края на ноември и кралят се върна в Париж.

По това време в двора се появи една красавица, която привлече всички погледи; тя наистина беше красавица, понеже предизвика възхищение в едно място, където се срещаха твърде много красиви жени. Тя беше от рода на видама на Шартр и една от най-богатите наследнички във Франция. Баща й бе починал млад и я беше оставил под попечителството на съпругата си, госпожа дьо Шартр, чиято добрина, добродетел и достойнства бяха необикновени. След загубата на съпруга си тя прекара много години далеч от двора. През своето усамотение отдаде всичките си грижи на възпитанието на дъщеря си. Тя положи усилия да развие не само ума и красотата й, но се постара също да я научи на добродетелност и да направи тази добродетелност приятна за нея. Повечето от майките си въобразяват, че е достатъчно никога да не се говори за любов пред младите, за да ги отдалечат от нея. Госпожа Дьо Шартр беше на противоположно мнение; тя често рисуваше пред дъщеря си картините на любовта, разкриваше й приятното в нея, за да може по-лесно да я убеди в опасностите, които крие тя. Говореше й за недостатъчната искреност на мъжете, за техните измами и невярност, за семейните нещастия, в които човек потъва поради дълга си. Но от друга страна й разкриваше какво спокойствие съпътствува живота на една почтена жена и как добродетелността е способна да просветли и извиси жената, надарена с красота и висок произход. Разкриваше й още, че тази добродетелност може да се запази трудно и само с цената на крайна строгост към себе си и огромен стремеж към онова, което единствено може да изгради щастието на една жена — любовта към съпруга й и неговата любов към нея.

По онова време тази наследница беше една от добрите партии във Франция. И въпреки че беше съвсем млада, вече й бяха предложени няколко брака. Госпожа Дьо Шартр, която беше безкрайно тщеславна, не намираше почти нищо достойно за дъщеря си. Когато тя навърши шестнадесет години, реши да я представи в двора. Посрещна я видамът. Той бе поразен от голямата красота на госпожица Дьо Шартр и имаше право. Бялата кожа на лицето й и русите коси й придаваха блясък, който не беше виждал никога у никоя друга. Чертите й бяха правилни, лицето, както и цялата й личност, бяха изпълнени с грация и чар.

На другия ден след пристигането тя отиде да си избере подходящи бижута при един италианец, който снабдяваше всички придворни. Този човек бе дошъл с кралицата от Флоренция и бе забогатял толкова много от търговията си, че домът му приличаше по-скоро на дом на голям аристократ, отколкото на къща на търговец. Докато тя беше при него, там пристигна принц Дьо Клев. Той бе толкова изненадан от красотата й, че не можа да прикрие това. А госпожица Дьо Шартр се изчерви, като видя изумлението, което предизвика у него. Но все пак се съвзе, и то без да проявява към него друго внимание освен онова, което доброто възпитание й позволяваше да прояви към мъж с неговия произход. Господин Дьо Клев я гледаше с възхищение, без да може да разбере коя е тази красива дама, която изобщо не познаваше. По всичко ясно личеше, че е от благороден произход. Младостта й го караше да мисли, че не е омъжена, но понеже беше сама, а италианецът я наричаше „госпожо“, тъй като не я познаваше, той не знаеше какво да мисли и продължаваше да я гледа с учудване. Забеляза, че погледите я смущаваха, за разлика от други млади жени, които винаги с удоволствие наблюдават въздействието на красотата си. Стори му се дори, че той е причината за нетърпението й да си тръгне, а тя наистина си тръгна доста внезапно. Господин Дьо Клев се утеши с надеждата, че ще разбере коя е тя; но бе доста изненадан, когато разбра, че изобщо не я познават. Остана така затрогнат от красотата и скромността, която беше открил в действията й, че на часа у него се зародиха любов и необикновено уважение към нея. Вечерта той отиде при Мадам, сестрата на краля.

Тази принцеса беше обградена с голямо уважение заради влиянието, което имаше върху брат си, краля. Това влияние беше толкова голямо, че след като сключи мира, кралят прие да отстъпи Пиемонт, за да може тя да се омъжи за херцог Дьо Савоа. Въпреки че през целия си живот тя не бе искала нищо друго, освен да се омъжи за някой владетел, тя отказа на Наварския крал, когато той беше Вандомски херцог, защото държеше на господин Дьо Савоа. Беше запазила влечението си към него, откакто го видя в Ница на срещата на крал Франсоа I с папа Павел III. Понеже притежаваше голям ум и тънък усет за красивите неща, тя привличаше всички благородни хора и имаше моменти, в които целият двор се намираше у нея.

Господин Дьо Клев се появи там в обичайния час. Той беше тъй завладян от излъчването и красотата на госпожица Дьо Шартр, че не можеше да говори за нищо друго. Разказа на всеуслушание случилото се, като не престана да хвали непознатата дама, която беше срещнал. Мадам му каза, че изобщо няма подобна дама, която да не е позната на всички. Като чу този разговор, госпожа Дьо Дампиер, която беше нейна придворна дама и приятелка на госпожица Дьо Шартр, се приближи до принцесата и й каза съвсем тихо, че господин Дьо Клев навярно е видял госпожица Дьо Шартр. Мадам се обърна към него и му каза, че ако той дойде отново у нея на другия ден, ще му покаже красавицата, от която е така запленен. На другия ден госпожица Дьо Шартр наистина се появи; кралиците я приеха с всички почести, които човек може да си представи, и при такова всеобщо възхищение, че тя не чуваше около себе си нищо друго освен похвали. Приемаше ги с тъй благородна скромност, сякаш не ги чуваше или съвсем не я интересуваха. После тя отиде у Мадам, сестрата на краля. След като похвали красотата й, тази принцеса й разказа за удивлението, което е предизвикала у господин Дьо Клев. Миг след това влезе принцът.

— Елате — каза му тя — и вижте сам дали не удържах на думата си и дали госпожица Дьо Шартр не е красавицата, която търсите. Благодарете ми поне за това, че й предадох възхищението, което вече изпитвате към нея.

Господин Дьо Клев с радост откри, че дамата, която му се стори толкова мила, притежаваше благородство, което отговаря на красотата й; той се приближи към нея и я помоли да си спомни, че е бил първият, когото тя е изпълнила с възхищение, и че без да я познава, е изпитал към нея онова уважение и почит, които тя заслужава.

Принцът и кавалерът Дьо Гиз, който му беше приятел, излязоха заедно от покоите на Мадам. Отначало те се възхищаваха от госпожица Дьо Шартр, без да се сдържат. После решиха, че я хвалят твърде много, и престанаха да говорят за това, което мислят; но в следващите дни бяха принудени да говорят за нея навсякъде, където се срещат. Дълго време тази нова красавица бе предмет на всички разговори. Кралицата й отправи големи похвали и прояви към нея извънредно уважение. Кралицата престолонаследница я обяви за своя любимка и помоли госпожа Дьо Шартр да я води често при нея. Кралските дъщери изпращаха да я викат, за да участвува във всички техни развлечения. С една дума, целият двор я обичаше и й се възхищаваше, с изключение на госпожа Дьо Валантиноа. Не защото тази красавица я засенчваше: дългият й опит я беше научил, че пред краля тя няма от какво да се страхува. Но изпитваше толкова силна омраза към видама на Шартр, когото тя бе желала да спечели на своя страна чрез брака на една от дъщерите си и който бе застанал на страната на кралицата, че не можеше да гледа с благоразположение на една личност, която носеше името му и на която кралят засвидетелствуваше голямо приятелство.

Принц Дьо Клев се влюби страстно в госпожица Дьо Шартр и пламенно желаеше да се ожени за нея. Но се боеше да не би гордостта на госпожа Дьо Шартр да бъде наранена, ако даде дъщеря си на мъж, който не е най-големият син в семейството си. Той произхождаше от много издигнат род и граф Дио, най-големият син, скоро се беше оженил за една толкова близка до кралското семейство дама, че страховете на господин Дьо Клев бяха породени по-скоро от стеснителността на любовта, отколкото от по-сериозни причини. Той имаше множество съперници: най-опасен му изглеждаше кавалерът Дьо Гиз със своя произход, със своите качества и с блясъка, който благоволението на краля придаваше на рода му. Този принц се влюби в госпожица Дьо Шартр в първия ден, в който я видя. Той забеляза любовта на господин Дьо Клев така, както господин Дьо Клев забеляза неговата. Въпреки че бяха приятели, отдалечаването, породено от еднаквите им стремежи, не им позволи да се обяснят един пред друг; приятелството им изстина, без те да имат силата да се изяснят. Щастливата случайност, която се представи на господин Дьо Клев да види пръв госпожица Дьо Шартр, му изглеждаше добро знамение и сякаш му даваше предимство пред съперниците. Но той предвиждаше големи пречки от страна на баща си, херцог Дьо Ньовер. Този херцог поддържаше тесни връзки с херцогиня Дьо Валантиноа; а тя бе враг на видама и тази причина беше достатъчна да попречи на херцог Дьо Ньовер да одобри това, че синът му мисли за неговата племенница.

Госпожа Дьо Шартр, която с такова старание бе вдъхнала добродетелност на дъщеря си, не престана да полага същите грижи и тук, където те бяха така необходими и където имаше толкова опасни примери. Амбицията и любовните приключения бяха душата на този двор и занимаваха еднакво мъжете и жените. Съществуваха толкова интереси и разнообразни заговорнически групички, а жените така усърдно участвуваха в тях, че любовта беше постоянна част от политиката, а политиката — от любовта. Никой не беше спокоен, нито безразличен. Всички мислеха как да се издигат, да се харесват, да служат или да вредят. Скуката и безделието бяха непознати и всички непрестанно се занимаваха с развлечения или с интриги. Всяка дама беше свързана с кралицата, с кралицата престолонаследница, с наварската кралица^[31], с Мадам, сестрата на краля, или с херцогиня Дьо Валантиноа. Тази привързаност определяше техните предпочитания, представите им за благоприличие или дори характерите им. Онези, които бяха преминали първата си младост и се придържаха към строгата добродетелност, бяха привързани към кралицата. Тези, които бяха по-млади и търсеха забавление и любов, ухажваха кралицата престолонаследница. Наварската кралица също имаше своите любимки. Тя беше млада и имаше власт над своя съпруг, краля. Той бе свързан с конетабъла и имаше голямо влияние. Мадам, сестрата на краля, бе запазила красотата си и привличаше много дами около себе си. Херцогиня Дьо Валантиноа имаше всички онези, които удостояваше с погледа си. Но малко жени й бяха приятни. С изключение на онези, които тя чувствуваше близки и към които проявяваше доверие или настроението им бе съобразено с нейното, тя приемаше в дома си само в дните, в които й правеше удоволствие да събира двор, подобен на този на кралицата.

Всички тези различни заговорнически групички си съперничеха и завиждаха едни на други: дамите от една и съща групичка се ревнуваха взаимно заради благоволение или любовници; стремежите към величие и издигане често се оказваха свързани с други, по-маловажни стремежи, към които обаче се проявяваше не по-малък интерес. Така в този двор съществуваше някакво мъртво вълнение, което обаче не разрушаваше реда и го правеше много приятен, но и много опасен за една млада девойка. Госпожа Дьо Шартр виждаше тази опасност и постоянно мислеше как да предпази дъщеря си. Тя я помоли, не като майка, а като приятелка, да й доверява всички отправени й комплименти и обеща да й помогне да намери пътя към онези неща, в които човек се заблуждава често, когато е млад.

Кавалерът Дьо Гиз съумя така да покаже чувствата и намеренията си към госпожица Дьо Шартр, че те не останаха тайна за никого. Но пред онова, което желаеше, той виждаше само пречки. Той добре знаеше, че поради малкото средства, които притежаваше за поддържане на ранга си, съвсем не е подходяща партия за госпожица Дьо Шартр, както и това, че братята му няма да одобрят той да се ожени поради неминуемото снижаване на престижа, което настъпва с браковете на по-малките синове в големите фамилии.^[32] Кардиналът на Лорен скоро даде да се разбере, че не се лъже; той осъди проявения от него интерес към госпожица Дьо Шартр с необикновена ярост; но не му съобщи истинските причини за това. Кардиналът изпитваше тайна омраза към видама, която по-късно стана явна. Беше готов да види брат си в който и да било друг кръг, отколкото в този на видама. И публично заяви колко е отдалечен от този кръг, а госпожа Дьо Шартр се обиди. Тя положи много старание да покаже, че кардиналът на Лорен няма от какво да се страхува и че тя дори не мисли за този брак. Видамът възприе същото поведение и още по-ясно от госпожа Дьо Шартр усети отношението на кардинала, понеже по-добре знаеше причината.

Подобно на кавалера Дьо Гиз принц Дьо Клев показа открито чувствата си към госпожица Дьо Шартр. Херцог Дьо Ньовер изпита болка, като научи за това увлечение. Стори му се обаче, че трябва само да поговори със сина си, за да го накара да промени поведението си. Но много се изненада, когато откри, че той твърдо е решил да се ожени за госпожица Дьо Шартр. Укори го за това, ядоса се и почти не скри яда си, така че случилото се веднага се разпространи в двора и стигна до госпожа Дьо Шартр. Тя беше убедена, че господин Дьо Ньовер ще погледне на брака на дъщеря й като на изгоден за сина си. Беше много учудена, че фамилиите Дьо Клев и Дьо Гиз се бояха да се свържат с нея, вместо да го желаят. Обидата я подтикна да намери за дъщеря си партия, която да я постави над тези, които смятаха, че са над нея. След като поогледа всички, тя се спря на принца престолонаследник, син на херцог Дьо Монпансие.^[33] По това време той бе за женене и беше един от най-високопоставените в двора. И понеже госпожа Дьо Шартр беше много изобретателна, радваше се на помощта на видама, който се ползуваше с голямо уважение, а дъщеря й беше сериозна партия, тя започна да действува с толкова дързост и успех, че господин Дьо Монпансие прояви желание за този брак и изглеждаше, че няма да има трудности пред него.

Видамът, който знаеше за привързаността на господин Д’Анвил към кралицата престолонаследница, се досети, че трябва да използуват влиянието й над него, за да го подтикнат да действува в полза на госпожица Дьо Шартр пред краля и пред принц Дьо Монпансие, на когото Д’Анвил беше близък приятел. Той говори за това с тази кралица и тя с радост се зае да работи за издигането на една личност, която много обичаше; тя съобщи това на видама и го увери, че въпреки неприятностите, които ще причини на своя вуйчо, кардинала на Лорен, тя с радост ще застане над това съображение, защото има повод да се оплаче от него и защото той постоянно защищава интересите на кралицата срещу нейните лични интереси.

Влюбените хора винаги се радват, когато някакъв повод им дава възможност да говорят пред онези, които ги обичат. Веднага щом видамът напусна госпожа престолонаследницата, тя нареди на Шатлар^[34], който беше любимец на господин Д’Анвил и знаеше за неговата любов към нея, да отиде и му предаде, че е поканен от нея на вечерта у кралицата. Шатлар прие тази поръчка с много радост и признателност. Той бе благородник от добър произход в провинцията Дофине; но качествата и умът му го издигаха над произхода му. Всички аристократи в двора го приемаха и се отнасяха добре с него, а благоразположението на семейство Дьо Монморанси го бе свързало особено силно с господин Д’Анвил. Шатлар беше красив, ловък в игрите, пееше приятно, пишеше стихове и имаше влюбена и пламенна душа, която така силно привлече господин Д’Анвил, че той го превърна в изповедник на любовта си към кралицата престолонаследница. Тази тайна го сближаваше и с принцесата и от честите им срещи у него пламна онази нещастна страст, която му отне разума, а накрая и живота.

Господин Д’Анвил не пропусна да се представи вечерта у кралицата; той се почувствува щастлив, че госпожа престолонаследницата го беше избрала да работи за онова, което самата тя желае, и й обеща стриктно да изпълнява заповедите й; но госпожа Дьо Валантиноа, като бе предупредена за това брачно намерение, така успешно го осуети и толкова силно повлия на краля, че когато господин Д’Анвил му заговори, той му показа, че не одобрява този брак, и дори му нареди да каже това на принц Дьо Монпансие. Човек може да си представи какво почувствува госпожа Дьо Шартр поради неуспеха на това, което така силно бе желала; този провал даваше голямо предимство на враговете й и силно навреди на дъщеря й.

С голямо приятелско чувство кралицата престолонаследница изрази пред госпожица Дьо Шартр неудоволствието, че не е могла да й бъде полезна.

— Както виждате — й каза тя, — моята власт е съвсем недостатъчна. Кралицата и херцогиня Дьо Валантиноа ме мразят толкова много, че е невъзможно те самите или приближените им да не препречват пътя към всичко, което желая. При това — прибави тя — винаги съм мислила само как да им се харесам. Освен това те ме мразят заради моята майка — кралицата, която някога им е създавала безпокойство и ревност. Кралят бил влюбен в нея, преди да се влюби в госпожа Дьо Валантиноа. И в първите години от своя брак, когато още нямал деца и въпреки че обичал херцогинята, изглеждал почти решен да се разведе, за да се ожени за майка ми. Госпожа Дьо Валантиноа, която се бояла от една вече обичана от него жена, чиято красота и ум можели да намалят благоволението към нея, се съюзила с конетабъла, който също не желаел кралят да се ожени за сестрата на херцозите Дьо Гиз. Те посветили покойния крал в своите чувства и въпреки че той мразел до смърт херцогиня Дьо Валантиноа и обичал кралицата, заработил заедно с тях, за да попречи на краля да се разведе. И за да го отклонят напълно от мисълта да се ожени за моята майка кралицата, те уредили брака й с шотландския крал, който бил вдовец на госпожа Магдьолен, сестрата на краля; това станало, защото този брак щял да се сключи най-бързо, и не изпълнили обещанието към краля на Англия, който пламенно я желаел. Този пропуск за малко не предизвикал скъсване на отношенията между двамата крале. Хенри VIII не могъл да се утеши, че не се е оженил за моята майка кралицата; която и друга френска принцеса да му предлагали, той казвал, че тя никога няма да замести онази, която са му отнели. Вярно е, че майка ми била съвършена красавица, и било забележително, че трима крале пожелали да се оженят за вдовицата на херцог Дьо Лонгвил; нещастието я свързало с най-незначителния от тях и я изпратило в едно кралство, в което тя срещнала само страдания. Казват, че приличам на нея. Боя се, че си приличаме и по нещастната съдба и каквото и щастие да ме очаква, не смея да вярвам, че ще му се радвам. — Госпожица Дьо Шартр отвърна на кралицата, че тези тъжни предчувствия са неоснователни и тя няма да ги запази за дълго и изобщо не трябва да се съмнява в щастието си, което ще бъде такова, каквото изглежда.

Никой вече не смееше да мисли за госпожица Дьо Шартр от страх да не би да не се хареса на краля или от мисълта да се провали пред една дама, която се бе надявала на принц с кралска кръв. Господин Дьо Клев не се спря пред нито едно от тези съображения. Смъртта на баща му, херцог Дьо Ньовер, го остави напълно свободен да следва влечението си и веднага след траура той започна да мисли само как да се ожени за госпожица Дьо Шартр. Беше щастлив, че може да й направи предложение във време, когато случилото се отдалечи другите кандидати и той можеше да бъде почти сигурен, че няма да бъде отхвърлено. Онова, което нарушаваше радостта му, беше страхът, че не й е приятен, а той би предпочел щастието да й се хареса пред сигурността да я вземе за жена, без да бъде обичан.

Кавалерът Дьо Гиз събуди у него известна ревност; но понеже тя се дължеше по-скоро на достойнствата на този принц, отколкото на някое действие на госпожица Дьо Шартр, той помисли единствено за това, че с малко повече шанс ще успее да намери път към сърцето й. Той можеше да я види само у кралиците или на празненствата. Трудно беше да стигне до личен разговор. Но все пак намери начин да го направи и й говори за своето намерение и за любовта си с най-голямо уважение. Принуди я да му признае какви чувства изпитва към него и й каза, че чувствата, които храни към нея, са такива, че биха го направили вечно нещастен, ако тя се подчинява само по задължение на волята на майка си.

Понеже госпожица Дьо Шартр имаше много благородно и добро сърце, тя се изпълни с истинска признателност от постъпката на принц Дьо Клев. Тази признателност придаде на отговорите и на думите й някаква нежност, която беше достатъчна да породи надежди у един лудо влюбен мъж, какъвто беше принцът; така че той можа да се поздрави с победата си над част от онова, което желаеше.

Тя предаде на майка си този разговор и госпожа Дьо Шартр й каза, че господин Дьо Клев има толкова възвишена душа и високи достойнства и проявява толкова необикновена мъдрост за възрастта си, че ако влечението й я тласка към женитба с него, тя с радост ще се съгласи. Госпожица Дьо Шартр отговори, че открива у него същите достойнства; че би се омъжила за него с по-малко отвращение, отколкото за друг, но не изпитва никакво особено влечение.

Още на другия ден принцът изпрати да разговарят с госпожа Дьо Шартр. Тя прие предложението, което й направиха, и като даде дъщеря си на принц Дьо Клев, не се побоя да я свърже с човек, когото тя не можа да обикне. Договорът беше сключен. Съобщиха на краля и този брак стана известен на всички.

Господин Дьо Клев се чувствуваше щастлив, без обаче да бъде изцяло удовлетворен. Много му беше мъчно, че чувствата на госпожица Дьо Шартр не надхвърлят уважението и признателността, и не можеше да се похвали, че у нея се крият други, по-нежни чувства, след като положението й вече разрешаваше да ги показва, без да нарани безкрайната си скромност. Почти не минаваше ден, без той да не й изкаже мъката си.

— Възможно ли е — казваше й той — да не съм щастлив, след като се женя за вас? Истина е обаче, че не съм. Вие проявявате към мен само някаква доброта, която не може да ме удовлетвори. Не изпитвате нито нетърпение, нито безпокойство, нито мъка. Моята любов ви засяга толкова, колкото и една привързаност, породена от предимствата на вашето състояние, а не от прелестите на личността ви.

— Несправедливо е да се оплаквате — му отговори тя. — Не зная какво повече бихте могли да желаете извън това, което правя, а, струва ми се, и благоприличието не позволява да правя повече.

— Вярно е — й отвърна той, — че откривам у вас някои признаци на любов и ако зад тях се крие нещо повече, аз ще бъда щастлив. Не благоприличието ви възпира, а то е единственото, което определя поведението ви. Аз не събуждам у вас нежни чувства, не трогвам сърцето ви и близостта ми не ви доставя нито удоволствие, нито вълнение.

— Вие не можете да се съмнявате, че се радвам, когато ви виждам — поде тя, — а аз толкова често се изчервявам, когато ви видя, че не можете да се съмнявате в смущението ми от вашето присъствие.

— Вашето изчервяване не може да ме заблуди — отговори той. — Това не е порив на сърцето ви, а чувство на скромност и то ме удовлетворява дотолкова, доколкото може да ме удовлетвори подобно чувство.

Госпожица Дьо Шартр не знаеше какво да отговори и тези разграничения надхвърляха нейните познания. Господин Дьо Клев виждаше много добре колко далеч е тя от ония чувства, които можеха да го задоволят, тъй като му се струваше, че тя дори не ги разбира.

Кавалерът Дьо Гиз се завърна от пътешествие няколко дни преди сватбеното тържество. Той срещна толкова непреодолими препятствия пред намерението си да се ожени за госпожица Дьо Шартр, че то не можа да се увенчае с успех. И затова доста се натъжи, като видя, че тя става жена на друг. Тази болка не угаси страстта му и той продължи да бъде все така влюбен. Чувствата на този принц не останаха неизвестни на госпожица Дьо Шартр. При своето завръщане той й показа, че тя е причината за безкрайната тъга, изписана на лицето му; а той беше толкова достоен и приятен, че беше трудно да го направиш нещастен, без да изпиташ състрадание. Ето защо тя не можеше да си го забрани; но това състрадание не пробуждаше у нея други чувства: тя доверяваше на майка си мъката, която й причинява обичта на този принц.

Госпожа Дьо Шартр се възхищаваше от искреността на дъщеря си и имаше право, защото искреността й нямаше равна на себе си. Но не по-малко се възхищаваше от това, че сърцето й съвсем не беше докоснато, а най-малко от всичко го беше докоснал принц Дьо Клев. Поради тази причина тя положи големи усилия да я приобщи към съпруга й и да й внуши какво дължи на влечението му към нея още преди да узнае коя е, както и на любовта, която той й е засвидетелствувал, предпочитайки я пред всички други тогава, когато никой повече не смееше да помисли за нея.

Сватбата свърши, церемонията се извърши в Лувър, а вечерта кралят и кралиците, заедно с целия двор, дойдоха на вечеря у госпожа Дьо Шартр, където бяха приети с възхитително великолепие. Кавалерът Дьо Гиз не посмя да се отдели от другите и да не присъствува на тази церемония; но там той тъй малко овладя тъгата си, че не беше трудно тя да бъде забелязана.

Господин Дьо Клев откри, че с промяната на името си госпожица Дьо Шартр не промени чувствата си. В качеството си на съпруг той получи по-големи привилегии, но не получи по-голямо място в сърцето на жена си. Поради тази причина, като стана неин съпруг, той не престана да бъде и неин любовник, защото всякога желаеше нещо повече от обладаването й. И въпреки че тя живееше съвсем добре с него, той не беше докрай щастлив. Към нея изпитваше буйна и неспокойна страст, която убиваше радостта му. Ревността нямаше дял в това недоразумение — никога съпруг не е имал по-малко поводи да я търси и никога съпруга не е имала по-малко желание да ги създава. При това в двора тя беше изложена на изкушения; отиваше всеки ден у кралиците и у Мадам, сестрата на краля. Всички млади и галантни мъже я виждаха у тях или у херцог Дьо Ньовер, нейния девер, чийто дом беше отворен за всички. Но видът й вдъхваше толкова силно уважение, а тя изглеждаше така далеч от любовните игри, че маршал Дьо Сент Андре, макар и дързък и подкрепян от благоволението на краля, беше увлечен от красотата й, без да смее да го покаже по друг начин освен чрез внимание и услуги. Мнозина други бяха в същото положение. И към мъдростта на дъщеря си госпожа Дьо Шартр прибави едно поведение така съответствуващо на всички норми на благоприличие, че накрая успя да й придаде вид на недостижима личност.

А херцогиня Дьо Лорен, като работеше за мира, работеше едновременно и за брака на своя син, херцог Дьо Лорен. Той беше сключен с госпожа Клод дьо Франс, втора дъщеря на краля. Решено бе, че сватбеното тържество ще се състои през месец февруари.

По това време херцог Дьо Ньомур бе в Брюксел, където беше изцяло изпълнен и зает с амбициите си към престола на Англия. Оттам постоянно приемаше и изпращаше пратеници: надеждите растяха от ден на ден и накрая Линрол му предаде, че е време с присъствието си да увенчае края на това толкова добро начало. Той прие тази вест с цялата радост, която може да изпита един амбициозен млад човек, когато го призовават на трона единствено заради прославеността му. Съзнанието му незабелязано беше привикнало с мисълта за тази голяма сполука и въпреки че в началото я отхвърли като нещо неосъществимо, всички трудности се изличиха от въображението му и той вече не виждаше пречки.

Изпрати бързо в Париж всички необходими разпореждания за събирането на една великолепна свита, за да се появи в Англия с блясък, съответствуващ на целта, която го водеше там, а сам побърза да дойде в двора, за да присъствува на сватбата на херцог Дьо Лорен.

Той пристигна в навечерието на годежа и още същата вечер отиде да докладва на краля за състоянието на своя проект и да получи нарежданията и съветите му за онова, което му оставаше да прави. След това посети кралиците. Госпожа Дьо Клев не беше там, така че изобщо не го видя и дори не разбра, че е пристигнал. Беше слушала всички да говорят за този принц като за най-красивия и най-приятния мъж в двора. А госпожа престолонаследницата го беше обрисувала по такъв начин и й беше говорила за него толкова пъти, че тя бе любопитна и дори нетърпелива да го види.

Целия ден на годежа тя се гласи у дома си, а вечерта отиде на бала и на кралския пир, който се даваше в Лувър. Когато се появи, всички се възхитиха от красотата и накитите й. Балът започна и докато тя танцуваше с господин Дьо Гиз, около вратата на залата се засуетиха, сякаш някой влизаше и другите му правеха място. Танцът свърши и докато госпожа Дьо Клев търсеше с очи да покани някого, кралят й извика да покани този, който се приближава. Тя се обърна, видя един мъж и веднага реши, че това може да бъде само херцог Дьо Ньомур; той тъкмо заобикаляше няколко стола, за да стигне до мястото на танца. Този принц изглеждаше така, че беше трудно да не се изненадаш, когато го видиш за първи път, а тази вечер той особено се беше постарал да се докара, което увеличаваше блясъка на личността му. Но също така трудно беше да видиш за първи път госпожа Дьо Клев, без да бъдеш дълбоко изненадан.

Господин Дьо Ньомур бе толкова поразен от красотата й, че когато се приближи до нея и тя му отвърна с реверанс, той не можа да скрие възхищението си. Когато те започнаха да танцуват, в залата се разнесоха възхитени възгласи. Кралят и кралиците си спомниха, че те никога не се бяха виждали, и намериха за особено, че танцуват, без да се познават. Когато свършиха, ги повикаха, без да им дават време да говорят с някого, и ги попитаха дали нямат желание да узнаят кои са и дали не го предполагат.

— За мен, госпожо — каза господин Дьо Ньомур, — няма никакво съмнение. Но понеже госпожа Дьо Клев няма основания като мен да отгатне кой съм, бих помолил ваше величество да благоволи да й съобщи името ми.

— Струва ми се — каза госпожа престолонаследницата, — че тя го знае така добре, както и вие.

— Уверявам ви, госпожо — поде госпожа Дьо Клев, която изглеждаше малко смутена, — че не мога да отгатна така добре, както ви се струва на вас.

— Вие отлично отгатвате — отговори госпожа престолонаследницата. — И в това, че не искате да признаете, че го познавате, без никога да сте го виждали, има нещо приятно за господин Дьо Ньомур.

Кралицата ги прекъсна, за да продължат танците. Господин Дьо Ньомур покани кралицата престолонаследница. Тази принцеса притежаваше съвършена красота и такава я беше запомнил херцог Дьо Ньомур, преди да отиде във Фландрия. Но през цялата вечер той се възхищаваше само на госпожа Дьо Клев.

Онова, което току-що се случи, причини осезаема болка на кавалера Дьо Гиз, който продължаваше да я обожава и беше в краката й. Той прие като знак на съдбата това, че господин Дьо Ньомур може да се влюби в госпожа Дьо Клев. Но дали защото наистина някакъв смут се изписа на лицето й, или защото ревността накара кавалера Дьо Гиз да погледне отвъд истината, той помисли, че тя е развълнувана от срещата си с принца, и не се въздържа да й каже, че господин Дьо Ньомур е много щастлив запознанството му с нея да започне с нещо увличащо и необикновено.

Госпожа Дьо Клев се прибра у дома си с развълнувано въображение, изцяло завладяно от онова, което се беше случило на бала, и въпреки късния час отиде в стаята на майка си, за да й разкаже всичко. Заговори за господин Дьо Ньомур с особен израз, който накара госпожа Дьо Шартр да помисли същото, което беше помислил и кавалерът Дьо Гиз.

На другия ден се извърши сватбената церемония. Там госпожа Дьо Клев срещна херцог Дьо Ньомур, който изглеждаше така възхитително изящен, че тя още повече се изненада.

През следващите дни го видя у кралицата престолонаследница, на играта на топка с краля, видя го да се състезава с обръчи, чу го да говори. И навсякъде той далеч превъзхождаше останалите, превръщаше се в център на разговора, където и да се намираше, благодарение на излъчването на личността си и на живия си ум, така че за кратко време остави дълбока следа в сърцето й.

При това господин Дьо Ньомур изпитваше силно влечение към нея и то му придаваше лекота и дързост, които са присъщи на първия порив да се харесаш; за това той стана още по-обаятелен, отколкото обикновено. И като се виждаха често и гледаха един на друг като на най-съвършените в двора, трудно беше да не се харесат безкрайно.

Херцогиня Дьо Валантиноа участвуваше в развлеченията, а кралят проявяваше към нея същите пламенни чувства и същото внимание, както в началото на любовта си. Госпожа Дьо Клев, която поради младостта си не вярваше, че една жена може да бъде обичана и след двадесет и пет години, наблюдаваше с безкрайно учудване привързаността на краля към херцогинята, която беше баба и наскоро беше омъжила внучката си. Тя често говореше за това с госпожа Дьо Шартр.

— Възможно ли е, госпожо — казваше й тя, — кралят да е влюбен в нея от толкова дълго време? Как е могъл да се привърже към жена, която е много по-възрастна от него, била е любовница на баща му и, както говорят, на още много други?

— Вярно е — отговори тя, — че не добродетелите и верността на госпожа Дьо Валантиноа породиха и задържаха любовта на краля и точно затова той не може да бъде извинен. Защото, ако тази жена е била млада и красива, което допълвало благородния й произход, ако тя не е обичала никога другиго освен краля и му е била абсолютно вярна, ако го е обичала само заради неговата собствена личност, без да се стреми към величие и богатство, и е използувала властта си само за почтени и приятни на самия него неща, трябва да признаем, че би ни било трудно да не похвалим този принц за голямата му любов към нея. Ако не се боях — продължи госпожа Дьо Шартр, — че ще си помислите, че и аз като всички жени на моята възраст обичам да разказвам стари истории, бих ви разказала началото на любовта на краля към тази херцогиня, както и някои неща, станали в двора на покойния крал, които имат голяма връзка с всичко, което се случва и сега.

— Далеч съм от мисълта да ви обвинявам — поде госпожа Дьо Клев, — че разказвате стари истории, и аз протестирам, госпожо, че не сте ме осведомили за това, което става сега, и не сте ми изяснили различните стремежи и взаимоотношения в двора. Те са ми толкова неясни, че доскоро мислех, че господин конетабълът е в отлични отношения с кралицата.

— Вашето мнение е съвсем противоположно на истината — отговори госпожа Дьо Шартр. — Кралицата мрази господин конетабъла и ако тя някога получи власт, той доста осезаемо ще го почувствува. Известно й е, че той много пъти е казвал на краля как от всички негови деца само извънбрачните му приличат.

— Никога не бих предположила тази омраза — прекъсна я госпожа Дьо Клев, — след като видях загрижеността, с която кралицата пишеше на господин конетабъла, когато той беше в затвора, както и радостта й при завръщането му, или това, че го нарича „братко мой“ също като краля.

— Ако тук, в двора, съдите по външните прояви — отговори госпожа Дьо Шартр, — често ще се мамите: онова, което се вижда, почти никога не е истината.

Но да се върнем към госпожа Дьо Валантиноа, която, както знаете, се нарича Диан дьо Поатие. Родът й е много прочут, тя произхожда от някогашните аквитански херцози, прабаба й е незаконна дъщеря на Луи XI, с една дума, тя е високоблагородна. Баща й, Сен Валие, се оказал в затруднено положение в случая с конетабъла Дьо Бурбон, за когото сте чували. Той бил осъден на обезглавяване и отведен на ешафода. Дъщеря му, която била възхитително красива и вече се харесвала на покойния крал, постъпила така (не зная как), че издействувала помилването на баща си. Вестта за помилване пристигнала в момента, в който очаквал удара на ножа. Но страхът толкова го бил овладял, че вече не бил на себе си и няколко дни след това починал. Дъщеря му се появила в двора като любовница на краля. Но пътуването в Италия и затварянето му за известно време в затвор^[35] прекъснали тази любов. Когато той се завърнал от Испания и госпожа регентката отишла да го посрещне в Байон, взела със себе си всички свои дами, между които била и госпожица Дьо Писльо, която после станала херцогиня Д’Етамп. Кралят се влюбил в нея. Госпожа Дьо Валантиноа я превъзхождала по ум, красота и произход, но другата печелела с цветущата си младост. Много пъти съм я чувала да казва, че е родена в деня, в който Диан Дьо Поатие се омъжила, но омразата я караше да казва това, а не истината; защото няма да сбъркам, ако кажа, че херцогиня Дьо Валантиноа се омъжи за господин Дьо Брезе, велик сенешал^[36] на Нормандия, по същото време, когато кралят се влюби в госпожа Д’Етамп. По-голяма омраза между две жени не е имало никога. Херцогиня Дьо Валантиноа не можеше да прости на госпожа Д’Етамп, че й е отнела титлата „любовница“ на краля. Госпожа Д’Етамп ревнуваше жестоко госпожа Дьо Валантиноа, защото кралят продължаваше връзката си с нея. Този принц не беше еднакво верен на любовниците си. Винаги имаше една, която носеше титлата и почестите. Но дамите, които, както се казва, бяха от групичката, се редуваха за тях. Загубата на сина му, престолонаследника, който почина в Турнон и когото смятаха за отровен, му донесе тежко огорчение. Той не изпитваше същата обич, нито същото предпочитание към втория си син, който царува сега. Намираше, че не е достатъчно дързък и темпераментен. Един ден се оплакал на госпожа Дьо Валантиноа и тя му казала, че иска да го накара да се влюби в нея, за да го направи по-пламенен и по-приятен. И тя успя в това, както виждате. Вече двадесет години продължава любовта му и нито времето, нито препятствията са я помрачили.

Отначало покойният крал се противопоставил или защото бил още доста влюбен в госпожа Дьо Валантиноа и ревнувал, или защото към това го подтиквала херцогиня Д’Етамп, която била отчаяна, че господин престолонаследникът се свързва със съперницата й; но той със сигурност се раздразни и натъжи от тази любов, без да го крие от никого. Синът му не се боеше нито от гнева, нито от омразата му и нищо не можа да го принуди да се откаже от чувството си, нито да го скрие. Трябваше кралят да се примири с него. Това противопоставяне на волята му отдалечи престолонаследника още повече от него и той се привърза към третия си син, Орлеанския херцог. Той беше принц с хубава осанка — красив, изпълнен с жар и амбиция, но малко прекалено буен, — който щеше много да се издигне, ако възрастта беше помогнала на ума му да узрее.

Рангът на по-старши, който носеше престолонаследникът, и благоволението на краля към Орлеанския херцог създаваше между тях някакво съперничество, което стигаше до омраза. Това съперничество беше започнало още от детството им и се запази докрай. Когато императорът^[37] влезе във Франция, той изцяло отдаде предпочитанията си на Орлеанския херцог; господин престолонаследникът така остро се засегна, че се възползува от това, че императорът беше в Шантии, и нареди на господин конетабъла да го арестува, без да чака заповед от краля. Господин конетабълът не го послуша. Впоследствие кралят го укори, че не се е подчинил на сина му. И когато го отстрани от двора, той си послужи с този аргумент срещу него.

Раздорът между двамата братя накара херцогиня Д’Етамп да се облегне на Орлеанския херцог, за да си осигури опора пред краля срещу госпожа Дьо Валантиноа. И го постигна — без да е влюбен в нея, този принц се обяви в нейна защита, както престолонаследникът се беше обявил в защита на госпожа Дьо Валантиноа. И както можете да си представите, това създаде две групировки в двора; но тези интриги не се ограничиха само с женските разпри.

Императорът, който изпитваше приятелски чувства към Орлеанския херцог, неколкократно предлагаше да му върне Миланското херцогство. В по-късните си предложения за мир той даваше надежди, че ще му отстъпи седемнадесет провинции и ще му даде дъщеря си за жена. Господин престолонаследникът не желаеше нито мира, нито този брак. Той си послужи с конетабъла, когото винаги бе обичал, за да внуши на краля колко важно е да не създава на наследника си толкова могъщ брат като Орлеанския херцог в съюз с императора и седемнадесетте провинции. Господин конетабълът много добре разбираше чувствата на господин престолонаследника, защото сам той желаеше да се противопостави на госпожа Д’Етамп, която беше негова открита неприятелка и пламенно желаеше издигането на Орлеанския херцог.

Тогава господин престолонаследникът командуваше кралската армия в Шампан и бе довел армията на императора до такова състояние, че тя изцяло би загинала, ако херцогиня Д’Етамп, от страх да не би големите успехи да осуетят мира и съюза на императора с Орлеанския херцог, не беше предупредила тайно неприятеля да нападне внезапно Еперне и Шато-Тиери, които бяха пълни с провизии. Те го направиха и спасиха цялата си армия.

Тази херцогиня не се радва дълго на успеха на предателството си. Малко след това Орлеанският херцог почина във Фармутие от някаква заразна болест. Той обичаше една от най-красивите дами в двора и беше обичан от нея. Няма да назова името й, защото след това тя живя толкова благоразумно и тъй грижливо скри любовта си към този принц, че заслужава да се запази репутацията й. Съдбата пожела тя да научи за смъртта на Орлеанския херцог в същия ден, в който научи и за смъртта на мъжа си. По този начин намери предлог да скрие истинската си мъка, без да си дава труд да я сдържа.

Кралят не преживя дълго своя син принца. Почина след две години. Той препоръча на господин престолонаследника да се опира на кардинал Дьо Турнон и на адмирал Д’Анбо и изобщо не спомена господин конетабъла, който по това време беше отстранен в Шантии. Но първото нещо, което направи новият крал, бе да извика конетабъла и да му повери управлението на стопанските дела.

Госпожа Д’Етамп бе изгонена и третирана по възможно най-лошия начин, който можеше да се очаква от една всемогъща неприятелка. Тогава госпожа Дьо Валантиноа си отмъсти докрай на тази херцогиня, както и на всички, които я бяха разочаровали. Влиянието й върху краля стана още по-явно, отколкото изглеждаше, докато той беше престолонаследник. Този принц царува вече дванадесет години и тя продължава да бъде пълна господарка във всички неща. Тя разполага с всички държавни разходи и дела. Тя изгони кардинал Дьо Турнон, канцлера Оливие и Вилроа. Всички онези, които поискаха да отворят очите на краля за нейното поведение, се провалиха в това начинание. Граф Дьо Текс, голям специалист по артилерийско дело, който не я обичаше, не успя да си премълчи за любовните й истории и особено за историята с граф Дьо Брисак, от когото кралят страшно ревнуваше. Но тя задействува нещата така, че граф Дьо Текс изпадна в немилост. Отнеха му длъжността. И още нещо, което е почти невероятно, — тя направи така, че да я дадат на граф Дьо Брисак, и по-късно го направи маршал на Франция. Кралят обаче беше станал по-ревнив и не можа да понесе маршалът да остане в двора. Но ревността, която у всички други е горчива и буйна, у него е мека и умерена поради безкрайното уважение, което изпитва към любовницата си. Така той не посмя да отдалечи съперника си по друг начин освен под предлог, че му поверява управлението на Пиемонт. Там той остана няколко години. Върна се миналата зима да иска още поделения и други неща, необходими за армията, която командува. Вероятно голям дял в това пътуване са имали желанието му да види отново госпожа Дьо Валантиноа и страхът да не бъде забравен от нея. Кралят го прие много студено. Господата Дьо Гиз, които не го обичат, но не смеят да го покажат заради госпожа Дьо Валантиноа, си послужиха с видама, неин явен враг, за да му попречат да получи каквото и да било от това, за което беше дошъл. Не беше трудно да му се навреди. Кралят го мразеше и присъствието му го безпокоеше. Така че графът беше принуден да се върне, без да постигне нищо, освен може би да запали отново в сърцето на госпожа Дьо Валантиноа поугасналите от раздялата чувства. Кралят, разбира се, е имал и други поводи за ревност. Но или не ги е знаел, или не е смеел да се оплаче.

— Не зная — добави госпожа Дьо Шартр — дали вие, дъще моя, не намирате, че ви разказах повече, отколкото сте имали желание да узнаете.

— Твърде далеч съм от недоволството, госпожо — отвърна госпожа Дьо Клев. — И ако не се боях, че ще ви досадя, бих ви попитала за още много подробности, които не познавам.

В началото любовта на господин Дьо Ньомур към госпожа Дьо Клев бе толкова силна, че измести влечението и дори спомена за всички жени, които беше обичал и с които беше запазил отношенията по време на отсъствието си. Но не се постара да намери поводи да скъса с тях. Нямаше търпение да слуша оплакванията и да отговаря на укорите им. Госпожа престолонаследницата, към която беше изпитал доста пламенни чувства, не можа да удържи победата в сърцето му срещу госпожа Дьо Клев. Дори нетърпението му да отпътува за Англия започна да отслабва и той не се приготвяше вече с толкова жар за заминаването си. Често отиваше у кралицата престолонаследница, защото и госпожа Дьо Клев ходеше там, и не се стесняваше да оставя другите да мислят каквото искат за неговите чувства към тази кралица. Госпожа Дьо Клев стоеше за него толкова високо, че той по-скоро беше решен да не дава израз на любовта си, отколкото да рискува да я покаже пред всички. Не спомена за нея дори пред видама на Шартр, който беше негов близък приятел и от когото нищо не криеше. Държеше се толкова разумно и се наблюдаваше с такова внимание, че никой, освен кавалера Дьо Гиз, не подозираше, че е влюбен в госпожа Дьо Клев. На самата нея би било трудно да го забележи, ако влечението й към него не я беше направило извънредно чувствителна към държанието му и не й позволи да се съмнява в неговата любов.

Тя вече не изпитваше потребност да споделя с майка си какво мисли за чувствата на този принц, както споделяше за другите влюбени в нея мъже. Без да има специално намерение да крие от нея, тя не й спомена нищо за това. Но госпожа Дьо Шартр разбираше всичко много добре, както разбираше и влечението на дъщеря си към принца. То й причини остра болка. Тя правилно прецени колко опасно е една млада жена да се влюби в мъж като господин Дьо Ньомур. Подозренията й за това влечение се потвърдиха напълно от нещо, което се случи няколко дни по-късно.

Маршал Дьо Сент Андре, който използуваше всяка възможност да покаже великолепието си, помоли краля да благоволи да го почете и да вечеря у него с кралиците, за да му покаже къщата си, която току-що беше завършена. Искаше му се също така да покаже своето разточителство и пред госпожа Дьо Клев.

Няколко дни преди деня, определен за вечерята, кралят престолонаследник, чието здраве не беше много добро, се почувствува зле и не прие никого. Жена му, кралицата, прекара целия ден край него. Вечерта той се почувствува по-добре и накара да въведат всички благородници, които бяха в преддверието му. Кралицата престолонаследница се оттегли в покоите си. Там тя намери госпожа Дьо Клев и още няколко близки нейни дами.

Понеже беше вече доста късно и не беше облечена, тя не отиде у кралицата. Нареди да съобщят, че не приема, и поръча да донесат скъпоценностите й, за да избере за бала на маршал Дьо Сент Андре и да даде някои от тях на госпожа Дьо Клев, както й беше обещала. Докато се занимаваха с това, пристигна принц Дьо Конде. Неговият висок ранг му отваряше всички врати. Кралицата престолонаследница предположи, че той навярно идва от нейния съпруг краля и попита какво става там.

— Спорят с господин Дьо Ньомур, госпожо — отговори той. — Ньомур така страстно защищава една своя теза, че изглежда е свързана със самия него. Мисля, че той има някаква любима, чието присъствие на бала толкова много го безпокои, че според него е неприятно за един влюбен мъж да вижда там жената, която обича.

— Как! — възкликна госпожа престолонаследницата. — Господин Дьо Ньомур не иска любимата му да отиде на бала? Аз мислех, че съпрузите не желаят жените им да ходят на балове, но никога не бих помислила, че влюбените могат да изпитват това чувство.

— Господин Дьо Ньомур смята — отговори принц Дьо Конде, — че балът е най-непоносимото нещо за влюбените, независимо от това, дали са обичани, или не. Той казва, че ако са обичани, те страдат, защото тази любов умира за няколко дни; че изобщо няма жена, чиято мисъл да е заета повече с любимия, отколкото с това как да се облече; че жените изцяло са обзети от това; че се стараят да бъдат хубави не само заради този, когото обичат, но и заради всички други; че когато са на бала, искат да се харесат на всички; че когато са доволни от красотата си, изпитват радост, в която любимият им няма най-големия дял. Той казва също, че когато не си обичан, страдаш още повече, като виждаш любимата си в обкръжение; и колкото повече всички й се възхищават, толкова си по-нещастен, че не си обичан; освен това непрекъснато се боиш красотата й да не породи някоя по-щастлива любов от твоята. Най-сетне той мисли, че от страданието да виждаш любимата си на бала по-голямо е само това — да знаеш, че тя е там, а ти да не си.

Госпожа Дьо Клев не даваше вид, че чува думите на принц Дьо Конде, но го слушаше с внимание. Не й беше трудно да разбере какъв е нейният дял в мнението на господин Дьо Ньомур и особено в изказването му за мъката да не си на бала, където е любимата ти; самият той нямаше да отиде на бала на маршал Дьо Сент Андре, защото кралят го изпращаше да посрещне херцог Дьо Ферар.

Кралицата престолонаследница се смееше заедно с принц Дьо Конде и не одобряваше мнението на господин Дьо Ньомур.

— Има само един случай, госпожо — й отвърна принцът, — в който господин Дьо Ньомур би приел любимата му да присъствува на бала: тогава, когато го дава самият той. Той каза, че миналата година на бала, който той даде в чест на ваше величество, за него е било чест любимата му да отиде там, макар и да изглеждало, че идва заради вас; че за един любим винаги е проява на внимание да вземеш участие в предлаганото от него развлечение; че също така приятно нещо за един любещ човек е любимата му да го види като господар там, където е целият двор, както и това, че той се справя отлично със задълженията си на домакин.

— Господин Дьо Ньомур с право е одобрил това, че — каза кралицата престолонаследница, като се усмихна — любимата му е отишла на бала. Тогава имаше толкова много жени, на които той даваше тази титла, че ако те изобщо не бяха дошли, щеше да има много малко хора.

Веднага щом принц Дьо Конде започна да разказва за отношението на господин Дьо Ньомур към баловете, госпожа Дьо Клев почувствува голямо желание изобщо да не отиде на бала на маршал Дьо Сент Андре. Тя бързо се съгласи, че не трябва да ходи у мъж, който я обича, и се зарадва, че въздържанието й ще бъде повод за проява на благоволение към господин Дьо Ньомур. Все пак тя взе накитите, които й даде кралицата престолонаследница. Но вечерта, когато ги показваше на майка си, й каза, че няма намерение да си послужи с тях, че маршал Дьо Сент Андре така настойчиво демонстрира привързаността си към нея, че без съмнение иска да покаже на всички, че тя ще участвува в развлечението, което се устройва в чест на краля; и под предлог, че за него присъствието и е чест, ще й окаже внимание, от което тя би била притеснена.

В началото госпожа Дьо Шартр се противопостави на мнението на дъщеря си, понеже го намери за необосновано. Но като видя, че тя упорствува, го прие и й каза да се престори на болна, за да има предлог да не отиде, защото основанията, които я възпрепятствуват да го направи, няма да бъдат приети и дори трябва да се попречи на другите да ги отгатнат. Госпожа Дьо Клев прие на драго сърце да прекара няколко дни вкъщи, за да не отиде там, където господин Дьо Ньомур нямаше да бъде. И той замина, без да има удоволствието да узнае, че тя няма да отиде.

Завърна се в деня след бала и узна, че тя не е била там. Но понеже не знаеше, че пред нея е бил повторен разговорът у краля престолонаследник, далеч не можа да се досети, че е имал щастието да бъде причината за отсъствието й.

На другия ден, докато той беше при кралицата и говореше с госпожа престолонаследницата, дойдоха госпожа Дьо Шартр и госпожа Дьо Клев и се приближиха към тази принцеса. Госпожа Дьо Клев беше небрежно облечена, като човек, който не се чувствува добре; но лицето не съответствуваше на облеклото й.

— Ето ви толкова красива — обърна се към нея госпожа престолонаследницата, — че не бих могла да повярвам в болестта ви. Струва ми се, че като ви разказа за отношението на господин Дьо Ньомур към бала, господин принц Дьо Конде ви накара да си помислите, че ще проявите благоволение към маршал Дьо Сент Андре, ако отидете у него, и това ви е спряло да дойдете там.

Госпожа Дьо Клев се изчерви, че госпожа престолонаследницата така точно отгатна и съобщи онова, което беше отгатнала, пред господин Дьо Ньомур.

В този момент госпожа Дьо Шартр разбра защо дъщеря й не бе пожелала да отиде на бала. И за да попречи на господин Дьо Ньомур да го разбере на свой ред, се намеси с вид на човек, който казва самата истина.

— Уверявам ви, госпожо — каза тя на госпожа престолонаследницата, — че ваше величество оказва на дъщеря ми по-голяма чест, отколкото тя заслужава. Тя наистина беше болна. Но мисля, че ако аз не я бях задържала, тя щеше да ви последва въпреки болестта си, за да има удоволствието да види всички необикновени неща на снощното празненство.

Кралицата престолонаследница повярва на думите на госпожа Дьо Шартр, а на господин Дьо Ньомур му стана неприятно, че в тях има престореност. Но изчервяването на госпожа Дьо Клев го накара да заподозре, че думите на госпожа престолонаследницата не са съвсем далеч от истината. Отначало госпожа Дьо Клев се ядоса, задето господин Дьо Ньомур разбра, че тя не е отишла на бала на маршал Дьо Сент Андре тъкмо заради него; но после й стана тъжно, че майка й го лиши напълно от подобно предположение.

Въпреки че срещата беше прекъсната, преговорите за мир продължаваха и нещата се наредиха по такъв начин, че към края на февруари всички се събраха в Като-Камбрези^[38]. Там отидоха същите представители. Отсъствието на маршал Дьо Сент Андре освободи господин Дьо Ньомур от най-силния му съперник, който внимателно наблюдаваше обкръжението на госпожа Дьо Клев и се стремеше и да напредне в отношенията си с нея.

Госпожа Дьо Шартр не пожела дъщеря й да разбере, че тя знае за чувствата й към принца, от страх да не бъде заподозряна в пристрастност, когато й поговори за онова, което искаше да й каже. Един ден тя поведе разговор за Ньомур. Каза й хубави неща, примесени с много отровни хвалби за неспособността му да се влюбва и за това, че в отношенията с жените търси удоволствието, а не сериозната привързаност. „Разбира се, никой не го подозира — добави тя, — че изпитва силни чувства към кралицата престолонаследница. Виждам дори, че той ходи много често при нея, и ви съветвам, доколкото ви е възможно, да избягвате да говорите лично с него, защото отношението на госпожа престолонаследницата към вас би могло да накара хората да помислят, че сте тяхна довереница, а вие знаете колко неприятна е подобна слава. Аз съм на мнение, че ако този слух продължи да се носи, вие трябва да ходите по-рядко у госпожа престолонаследницата, за да не се окажете замесена в любовни истории.“

Госпожа Дьо Клев никога не бе чувала да се говори за господин Дьо Ньомур и госпожа престолонаследницата. Тя бе така поразена от онова, което й каза майка й, че изражението й се промени и тя се замисли колко много се е лъгала, когато е преценявала чувствата на този принц. Госпожа Дьо Шартр забеляза това: в този момент дойдоха хора, госпожа Дьо Клев се оттегли и се затвори в кабинета си.

Не може да се опише болката й от онова, което благодарение на думите на майка си узна за своите чувства към господин Дьо Ньомур: тя още не беше посмяла да го признае пред себе си. Тогава разбра, че чувствата й към него са тъкмо онези, които толкова търси у нея господин Дьо Клев; помисли си колко е срамно да ги изпитваш към друг, а не към съпруга, който ги заслужава; почувствува се наранена и затруднена от страх, че господин Дьо Ньомур я е използувал като прикритие на любовта си към госпожа престолонаследницата; тази мисъл я подтикна да разкаже на госпожа Дьо Шартр онова, което още не й беше казала.

На другата сутрин тя отиде в стаята й, за да изпълни това, което беше решила. Но научи, че госпожа Дьо Шартр има малко температура, и се въздържа. По всичко личеше, че това е само леко неразположение, затова госпожа Дьо Клев не пропусна да отиде в часовете след вечерята у госпожа престолонаследницата: тя беше в кабинета си с две-три измежду най-близките си дами.

— Говорехме за господин Дьо Ньомур — й каза кралицата, като я видя — и се възхищавахме на голямата промяна у него след завръщането му от Брюксел. Преди да отиде там, той имаше безкрайно много любовници, което беше дори негов голям недостатък; защото поддържаше отношения както с тези, които заслужават, така и с други, които не заслужават. Откакто се е завърнал, пренебрегва и едните, и другите. Никога не съм виждала толкова невероятна промяна. Намирам също, че е променено и държанието му и той не е весел както обикновено.

Госпожа Дьо Клев не отговори нищо; изгаряше от срам при мисълта, че ако не я бяха извели от заблудата, тя би приела промяната у него за белег на любов към себе си. Почувствува раздразнение срещу госпожа престолонаследницата, задето търси обяснения от нея и се учудва на нещо, което очевидно знае по-добре от всеки друг. Не можа да се въздържи да не й намекне за това; и когато другите дами се оттеглиха, тя се приближи до нея и й каза съвсем тихо:

— Госпожо, нима това, което току-що казахте, е отправено и към мен? И нима искате да скриете, че вие сте онази, която е накарала господин Дьо Ньомур да промени поведението си?

— Несправедлива сте — й отвърна госпожа престолонаследницата. — Вие знаете, че не крия нищо от вас. Вярно е, че преди да отиде в Брюксел, господин Дьо Ньомур, струва ми се, имаше намерението да ми покаже, че не ме мрази; но откакто се е върнал, дори не съм забелязала да си спомня за това и признавам, че съм любопитна да узная какво го е накарало да се промени. Няма да бъде много трудно да го разкрия — добави тя. — Видамът на Шартр, който е негов приятел, е влюбен в една дама, над която имам известно влияние, така че мога да узная какво е предизвикало тази промяна.

Думите на госпожа престолонаследницата бяха така убедителни, че въпреки съмненията си госпожа Дьо Клев се почувствува по-спокойна и по-благоразположена отпреди.

Когато се върна при майка си, научи, че състоянието й се е влошило. Температурата й беше два пъти по-висока, а през следващите дни се повиши още повече и стана ясно, че болестта й ще бъде сериозна. Госпожа Дьо Клев беше безкрайно опечалена и изобщо не излизаше от стаята на майка си. Господин Дьо Клев също се отбиваше всеки ден, но не само заради загрижеността си към госпожа Дьо Шартр, а и за да си достави удоволствието да види жена си и да й попречи да се отдава на тъжни настроения. Любовта му съвсем не беше отслабнала.

Господин Дьо Ньомур, който винаги беше изпитвал силни приятелски чувства към него, не престана да ги проявява и след своето завръщане от Брюксел. По време на болестта на госпожа Дьо Шартр той намери начин да се среща с госпожа Дьо Клев, като си даваше вид, че търси мъжа й или че идва да го вземе за разходка. Той го търсеше и тогава, когато знаеше, че го няма, и под предлог, че го чака, стоеше в преддверието на госпожа Дьо Шартр, където винаги имаше много благородници. Госпожа Дьо Клев идваше често и въпреки тъгата си изглеждаше още по-красива на господин Дьо Ньомур. Той проявяваше съчувствие към мъката й и й говореше с такава нежност и покорност, които лесно я убеждаваха, че не е влюбен в госпожа престолонаследницата.

Тя не можеше да скрие смущението, нито удоволствието, което я обземаше, когато го види. Но когато не го виждаше и се замислеше, че онова очарование, което изпитва при срещата с него, е началото на страстите, почти й се струваше, че го мрази заради болката, която й причиняваше тази мисъл.

Състоянието на госпожа Дьо Шартр се влоши толкова много, че започнаха да губят надежда за живота й. Всичко, което лекарите й казаха за опасността, в която се намира, тя прие със смелост, достойна за добродетелта и благочестието й. След като те излязоха, тя помоли всички да се оттеглят и нареди да повикат госпожа Дьо Клев.

— Трябва да се простим, дъще моя! — каза тя, подавайки й ръка. — Опасността, в която ви оставям, и нуждата, която имате от мен, увеличават тежкото чувство от това, че ви напускам. Вие сте увлечена по господин Дьо Ньомур. Не искам признанието ви: вече съм в такова състояние, че не ми е нужна вашата искреност, за да ви напътствувам. Мина много време, откакто забелязах това увлечение, но в началото не исках да ви говоря от страх да не ви накарам сама да го забележите. Сега вече го разбирате достатъчно: вие сте пред пропастта. Нужни са ви големи усилия и воля, за да се задържите. Мислете за онова, което дължите на съпруга си; мислете за онова, което дължите на себе си, и разберете, че ще загубите репутацията, която си извоювахте и която аз толкова желаех за вас. Имайте сили и смелост, дъще моя, оттеглете се от двора, настоявайте мъжът ви да ви отведе; никак не се страхувайте да взимате сурови и трудни за изпълнение решения, колкото и ужасни да ви изглеждат в началото: по-нататък те ще се окажат по-леки от нещастните последствия на една любовна история. Ако други съображения, различни от добродетелта и дълга, ви подтикнат към това, което ви пожелавам, аз ще ви кажа, че ако има нещо, което може да смути спокойния ми сън, след като напусна този свят, то е да ви видя паднала като другите жени; но ако това нещастие трябва да се случи, аз с радост приемам смъртта, за да не бъда негов свидетел.

Госпожа Дьо Клев се обля в сълзи над ръката на майка си, която стискаше в своите, а и самата госпожа Дьо Шартр силно се развълнува.

— Сбогом, дъще моя — й каза тя, — да сложим край на един разговор, който ни разнежва прекалено и двете. Ако имате сили, помнете всичко, което съм ви казала.

Като изрече тези думи, тя се обърна на другата страна и поръча на дъщеря си да извика камериерката й, без да пожелае да я слуша, нито да й говори повече. Госпожа Дьо Клев излезе от стаята на майка си в състояние, което трудно може да се опише, а на госпожа Дьо Шартр не й оставаше друго, освен да се подготви за смъртта. Тя живя още два дни, през които не пожела да види дъщеря си — единственото, към което се чувствуваше привързана.

Мъката на госпожа Дьо Клев беше безкрайна; съпругът й не се отделяше от нея нито за миг и скоро след като госпожа Дьо Шартр издъхна, я отведе в провинцията, за да я откъсне от мястото, което само изостряше болката й. А такава болка никой не беше виждал. Макар че най-голям дял в нея имаха нежността и признателността, тя не беше престанала да чувствува нужда от майка си, за да се бори срещу господин Дьо Ньомур. Беше нещастна, че е оставена сама на себе си, когато беше толкова малко господарка на чувствата си и толкова би желала да има някого, който да я съжалява и да й дава сили. Начинът, по който господин Дьо Клев се отнасяше с нея, я караше по-силно да желае да му даде всичко онова, което му дължи. Тя проявяваше към него повече приятелски чувства и повече нежност, отколкото досега. Не искаше да я оставя нито за миг. Струваше й се, че привързаността й към него ще я защити срещу господин Дьо Ньомур.

Този принц дойде да види господин Дьо Клев в провинцията. Той направи всичко възможно, за да се срещне с госпожа Дьо Клев. Но тя не пожела да го види и като почувствува, че въпреки всичко той й харесва, взе твърдото решение да не го вижда и да избягва всички случаи, които зависят от нея.

Господин Дьо Клев отиде в Париж, за да се отбие в двора, и обеща на жена си да се завърне на другия ден. Но се върна едва на следващия.

— Очаквах ви през целия вчерашен ден — му каза госпожа Дьо Клев — и трябва да ви упрекна, че не дойдохте, както ми бяхте обещали. Вие знаете, че ако след това, което преживях, нещо може да ме нарани, това е смъртта на госпожа Дьо Турнон, за която научих тази сутрин. Бих се наскърбила дори и да не я познавах; винаги е жалко, когато една млада и красива жена като нея умре за два дни. Но освен това тя беше една от жените на този свят, които най-много ми харесват и които, изглежда, са толкова мъдри, колкото и благородни.

— Много съжалявам, че не можах да се върна вчера — отговори господин Дьо Клев. — Но присъствието ми беше необходимо за утешението на един нещастник, когото ми беше невъзможно да оставя. Не ви съветвам да тъжите за госпожа Дьо Турнон като за жена, изпълнена с мъдрост и достойна за уважението ви.

— Учудвате ме — отвърна госпожа Дьо Клев, — много пъти съм ви чувала да казвате, че в двора няма друга жена, която да уважавате повече.

— Вярно е — отговори той, — но жените са неразбираеми и като ги гледам всички, се чувствувам тъй щастлив, че ви имам, че не мога достатъчно да се нарадвам на щастието си.

— Вие ме оценявате по-високо, отколкото струвам — отвърна госпожа Дьо Клев с въздишка. — Още е много рано да ме смятате достойна за вас. Разкажете ми, моля ви, какво ви е разочаровало у госпожа Дьо Турнон.

— Това стана отдавна — възкликна той — и отдавна знам, че тя обичаше граф Дьо Сансер, на когото даваше надежди за женитба.

— Не мога да повярвам — прекъсна го госпожа Дьо Клев, — че госпожа Дьо Турнон е давала надежди на Сансер след неочакваното си оттегляне и публичните си изказвания, че никога няма да се омъжи повторно.

— Ако беше давала надежди само на него — възкликна господин Дьо Клев, — не би трябвало да се учудваме. Но изненадващото е, че в същото време тя е давала надежди и на Естутвил, и аз ще ви разкажа цялата тази история.