Мадам Дьо Лафайет
Принцеса Дьо Клев (3)

Част втора

— Вие знаете за приятелството, което ме свързва със Сансер. Преди около две години обаче той се влюби в госпожа Дьо Турнон и го скри много старателно от мен, както и от всички останали. Бях много далеч от всяко подозрение. Госпожа Дьо Турнон изглеждаше все още безутешна от загубата на мъжа си и живееше в пълно уединение. Сестрата на Сансер беше почти единствената дама, с която тя се виждаше, и именно у тях той се влюбил в нея.

Една вечер, когато в Лувър щеше да има представление и всички очакваха само краля и госпожа Дьо Валантиноа, за да започнат, съобщиха, че й е станало лошо и кралят няма да дойде. Всички предположиха, че болестта на тази херцогиня е някаква разправия с краля. Знаехме за сцените на ревност, които той й правеше, докато маршал Дьо Брисак беше в двора. Но маршалът се беше върнал в Пиемонт от няколко дни и никой нямаше представа какъв е поводът за това скарване.

Докато говорехме за това със Сансер, в залата влезе господин Д’Анвил и съвсем тихо ми каза, че кралят бил толкова натъжен и разгневен, че будел съжаление; че при едно помирение преди няколко дни между него и госпожа Дьо Валантиноа, след разправиите заради маршал Дьо Брисак, кралят й бил подарил пръстен и я бил помолил да го носи; че докато тя се обличала, за да дойде на представлението, той забелязал, че пръстенът не бил на ръката й, и я попитал защо го няма; тя изглеждала учудена и попитала камериерките си, които за нещастие или не знаели нищо, или не били подучени, но отговорили, че не са го виждали от четири-пет дни.

— Точно тогава замина маршал Дьо Брисак — продължи господин Д’Анвил. — Кралят, разбира се, се усъмнил, че тя му е дала пръстена на прощаване. Тази мисъл е събудила ужасната му ревност, която още не била напълно угаснала, така че той се е разгневил необичайно и й отправил хиляди упреци. Сега се е оттеглил в покоите си много наскърбен и не зная дали заради това, че госпожа Дьо Валантиноа е пожертвувала неговия пръстен, или от страх, че я е разочаровал с гнева си…

Веднага щом господин Д’Анвил разказа тази новина, аз се приближих към Сансер, за да му я съобщя. Споделих я като тайна, която ми бяха поверили, и му забраних да говори за нея.

На другата сутрин отидох доста рано у снаха си. Заварих госпожа Дьо Турнон до леглото й. Тя не обичаше госпожа Дьо Валантиноа и знаеше много добре, че и снаха ми няма поводи да бъде доволна от нея. Сансер е ходил у нея след представлението и й е съобщил за скарването на краля с херцогинята; тя беше дошла да го разкаже на снаха ми, без да има представа, че аз съм този, който го бе съобщил на нейния любим.

Веднага щом се приближих до снаха си, тя каза на госпожа Дьо Турнон, че може да ми се повери това, което току-що е чула от нея, и без да чака разрешението на госпожа Дьо Турнон, ми разказа дума по дума онова, което предишната вечер аз бях казал на Сансер. Сама можете да прецените колко бях учуден. Погледнах госпожа Дьо Турнон — стори ми се, че се смути. Смущението й събуди у мен подозрение. Аз не бях споделял с никого освен със Сансер, а той се раздели с мен на излизане от представлението, без да ми каже причината за това. Спомних си, че го чух да се възхищава от госпожа Дьо Турнон. Всички тези неща ми отвориха очите и не ми беше трудно да се досетя, че той е в любовни отношения с нея и че я е посетил след раздялата ни.

Засегнах се, като разбрах, че той крие от мен тази история, и казах някои неща, които показаха на госпожа Дьо Турнон неблагоразумието, което е извършила. Заведох я до каляската й и на сбогуване я уверих, че завиждам на щастието на онзи, който й е съобщил за скарването между краля и госпожа Дьо Валантиноа.

На часа отидох да намеря Сансер, укорих го и му съобщих, че знам за любовта му към госпожа Дьо Турнон, без да му казвам как съм научил това. Той бе принуден да признае. След това му разказах как съм го научил и той подробно ми довери тяхната връзка. Каза ми, че макар и да не бил първороден син в семейството и не можел да претендира за толкова добра партия, тя все пак била решена да се омъжи за него. Трудно бих могъл да се изненадам повече. Посъветвах Сансер да побърза със сключването на брака си, защото може да очаква всичко от жена, която така изкусно умее да прикрива пред обществото истинското си лице. Той ми отговори, че тя истински е страдала, но е преодоляла страданието си благодарение на влечението към него, но не би могла изведнъж да се промени толкова много. Той ми изтъкна и много други причини, за да я извини, което ми показа до каква степен е влюбен в нея. Увери ме, че ще я накара да приеме това, че знам за любовта му към нея, понеже ми я беше разкрила самата тя. Той успя наистина, макар и трудно, и оттогава аз станах техен пръв довереник.

Никога не съм виждал жена, която да има толкова почтено и мило отношение към любимия си. Въпреки това винаги съм бил поразен от нейното престараване да изглежда още скръбна. Сансер беше толкова влюбен и толкова доволен от начина, по който тя изразяваше тази скръб пред него, че почти не смееше да настоява да сключат брака си от страх тя да не помисли, че той го желае повече от интерес, отколкото от истинска любов. Все пак той поговори с нея за това и тя прояви готовност да се омъжи за него. Дори започна да води по-малко уединен живот и да се появява отново в обществото. Тя идваше у снаха ми в часове, в които там се намираше част от двора. Сансер ходеше много рядко, но всички, които бяха всяка вечер и я виждаха често, я намираха много мила.

Малко след като тя започна да излиза от самотата си, на Сансер му се сторило, че забелязва някакво охладняване на любовта й към него. Той ми заговори няколко пъти за това, но аз не можах да намеря истински основания за оплакванията му. Но когато накрая ми каза, че вместо да се стреми към осъществяване на брака им, тя сякаш го отдалечава, започнах да мисля, че той има право да се безпокои. Отговорих му, че дори любовта на госпожа Дьо Турнон да отслабне, след като е продължила две години, това не би трябвало да го учудва; че независимо от това, ако любовта й не е достатъчно силна, за да я накара да се омъжи за него, той не би трябвало да се оплаква; че пред обществото този брак би й навредил не само защото той не е достатъчно добра партия за нея, а и защото репутацията й ще пострада от това; и че при това положение най-многото, което би могъл да желае, е тя да не му изневерява и да не му дава напразни надежди. Казах му още, че ако тя няма сили да се омъжи за него или ако му признае, че обича някой друг, той не трябва да се сърди, нито да се оплаква, а да съхрани уважение и признателност към нея.

Давам ви — казах му — съвета, който самият аз бих следвал. Искреността ме трогва толкова много, че ако моята любима или дори съпруга ми признае, че някой й е харесал, бих се натъжил, без да се разгневявам. Бих изоставил ролята на любовник или на съпруг, за да я съветвам или да й съчувствувам.

Тези думи накараха госпожа Дьо Клев да се изчерви и да открие в тях известна прилика със състоянието, в което се намираше самата тя; това я изненада и хвърли в смут, който тя дълго не можа да преодолее.

— Сансер говорил с госпожа Дьо Турнон — продължи господин Дьо Клев, — казал й всичко, което го посъветвах. Но тя внимателно го успокоила, изглеждала обидена от подозренията му и напълно ги отхвърлила. Все пак отложила сватбата им за след завръщането му от едно пътуване, което му предстояло и което трябвало да бъде доста дълго. Но тя толкова добре се държа до заминаването му и изглеждаше толкова тъжна, че аз повярвах, както и той, в искреността на любовта й. Той замина преди около три месеца. Докато отсъствуваше, виждах рядко госпожа Дьо Турнон: вие ме изпълвахте изцяло и знаех само, че той скоро ще се върне.

Преди два дни, когато пристигнах в Париж, научих за смъртта й. Изпратих у тях да разберат дали има някакви новини от него. Съобщиха ми, че е пристигнал още предния ден — денят на смъртта на госпожа Дьо Турнон. На часа отидох да го видя, обезпокоен от състоянието, в което очаквах да го намеря. Но скръбта му рязко надхвърляше онова, което си бях представял.

Никога не съм виждал толкова дълбока и искрена болка. Като ме видя, ме прегърна и се обля в сълзи. „Няма да я видя вече — каза ми той, — няма да я видя, тя е мъртва. Не бях достоен за нея, но скоро ще я последвам!“

След това замлъкна. И после, като повтаряше от време на време: „Тя е мъртва!“ — и — „Няма вече да я видя!“, — той отново започваше да вика, да плаче и да се държи като човек, загубил разсъдъка си. Каза ми, че по време на отсъствието си не е получавал често писма от нея, но не бил изненадан, защото я познавал и знаел колко трудно се решава да пише. Не се съмняваше, че ще се ожени за нея при завръщането си. Гледаше на нея като на най-милата и вярна жена, която някога е съществувала. Вярваше, че е обичан нежно. Изгуби я в момента, в който мислеше да се свърже с нея завинаги. Всички тези мисли го хвърляха в бурна скръб, която го смазваше напълно. Признавам, че не можех да не бъда трогнат.

Наложи се все пак да го оставя, за да отида при краля. Обещах му да се върна скоро. Върнах се наистина и — никога не съм бил по-изненадан — намерих човек, съвсем различен от онзи, когото бях оставил. Стоеше насред стаята си прав, с разярено лице, втурваше се напред и рязко спираше, сякаш не беше на себе си. „Елате, елате — каза ми той, — елате да видите най-отчаяния човек на света; сега съм хиляди пъти по-нещастен, отколкото бях преди малко, и това, което току-що научих за госпожа Дьо Турнон, е по-ужасно и от смъртта й.“

Помислих, че болката го е разстроила напълно, защото не можех да си представя, че има по-страшно нещо от смъртта на жената, която обичаш и от която си обичан. Казах му, че докато скръбта му имаше граници, съм я одобрявал и споделял, но че ще престана да му съчувствувам, ако той се предава на отчаянието и губи разсъдъка си.

— Щях да бъда много щастлив, ако бях загубил не само разсъдъка, но и живота си — извика той. — Госпожа Дьо Турнон не ми е била вярна и аз научих за неверността и предателството й на другия ден, след като научих за смъртта й, точно в момент, в който душата ми е изпълнена и пропита от най-острата болка и най-нежната обич, които човек може да изпитва; сега, когато пазя образа й в сърцето си като най-съвършеното нещо, което е съществувало, най-съвършеното за мен, откривам, че съм се лъгал и че тя не заслужава да я оплаквам; но аз изпитвам същото страдание от смъртта й, каквото бих изпитал и ако ми е била вярна, и изживявам неверността й така, сякаш не е умряла. Ако бях научил това преди смъртта й, щяха да ме изпълнят ревност, гняв и омраза и щяха някак си да ме запазят от болката и загубата. А сега не мога нито да се утеша, нито да я намразя…

Можете да си представите колко бях изненадан от това, което ми каза Сансер. Попитах го как е научил това. Той ми разказа, че миг след като съм излязъл от стаята му, дошъл да го види Естутвил, негов близък приятел, който обаче не знаел нищо за любовта му към госпожа Дьо Турнон; че веднага щом седнал, започнал да плаче и да го моли за прошка, че е крил онова, което ще му разкаже, че го молел да се смили над него, защото идвал да му разкрие сърцето си като на най-скръбния от смъртта на госпожа Дьо Турнон човек.

— Споменаването на името й — ми каза Сансер — много ме изненада; първият ми порив беше да му кажа, че аз съм по-скръбен от него, но не намерих сили да проговоря. Той продължи и ми довери, че бил влюбен в нея от шест месеца; че винаги искал да ми го признае, но тя изрично му била забранила, и то толкова категорично, че той не посмял да не й се подчини; че той я бил обикнал още в същия миг, в който я харесал; че те крили любовта си от всички и той никога не бил ходил явно у нея; че се радвал, че е могъл да я утеши за смъртта на мъжа й; и накрая ми каза, че щял да се ожени за нея точно тогава, когато тя умряла, но този брак, който щял да бъде продължение на любовта им, трябвало да изглежда брак по задължение и подчинение; тя спечелила баща си на своя страна, за да може той да я задължи да се омъжи за него, така че да няма много голяма промяна в поведението й на жена, която е далеч от мисълта да се омъжва повторно.

Повярвах на думите на Естутвил — ми каза Сансер, — защото ми се сториха правдоподобни и защото моментът, в който той е обикнал госпожа Дьо Турнон, е точно онзи, в който тя се промени; но миг след това реших, че лъже или най-малкото си въобразява. Бях готов да му го кажа, но след това пожелах да си изясня нещата, разпитах го, изразих съмнение; с една дума, направих всичко, за да се уверя в нещастието си, и той ме попита дали познавам почерка на госпожа Дьо Турнон. Остави на леглото ми четири писма и портрета й. В този момент влезе брат ми. Лицето на Естутвил беше мокро от сълзи и той беше принуден да излезе, за да не го видят. Каза ми, че ще дойде отново същата вечер, за да си прибере това, което ми остави. А аз отпратих брат си под предлог, че се чувствувам зле; нетърпелив бях да видя писмата с надеждата да намеря в тях нещо, което да опровергае всичко, което Естутвил ми беше казал. Но уви! Какво ли не намерих там! Каква нежност! Какви клетви! Какви уверения да се омъжи за него! Какви писма! На мен никога не е писала нещо подобно. Затова — добави той — изпитвам едновременно болка и от смъртта, и от изневярата. Това са две злини, които често са били сравнявани, но никога не са били изпитвани едновременно от един и същи човек. Признавам, за свой срам, че повече страдам от загубата й, отколкото от изневярата й. Не мога да я почувствувам достатъчно виновна, за да приема смъртта й. Ако беше жива, щях да имам удоволствието да я упрекна и да си отмъстя, като й покажа несправедливостта й. Но няма да я видя вече — продължаваше той, — няма да я видя вече. Тази болка е най-силна от всички. Бих желал да й върна живота за сметка на моя. Какво желание! Ако тя беше жива, щеше да живее за Естутвил. Колко щастлив бях вчера — плачеше той, — колко щастлив бях! Бях най-скръбният човек на света. Но скръбта ми беше разумна и намирах някаква сладост в мисълта, че никога няма да се утеша. Днес всичките ми чувства са безсмислени. Страдам за една престорена любов, а смятах, че страдам за една истинска любов. Не мога нито да мразя, нито да обичам паметта й. Не мога нито да се утеша, нито да скърбя. Умолявам ви — обърна се той изведнъж към мен, — направете така, че поне да не видя никога вече Естутвил. Изпитвам ужас само от името му. Знам много добре, че нямам никаква причина да му се сърдя. Моя грешка е, че скрих любовта си към госпожа Дьо Турнон. Ако той знаеше, може би нямаше да се свърже с нея и тя нямаше да ми изневери; той дойде при мен, за да ми довери болката си; изпитвам съжаление към него. И с право — извика той. — Обичал е госпожа Дьо Турнон, бил е обичан от нея и няма никога да я види. Но чувствувам все пак, че не мога да не го мразя. Още веднъж ви умолявам да направите така, че изобщо да не го видя!…

След това Сансер започна да плаче, да съжалява за госпожа Дьо Турнон, да се обръща към нея с най-нежните слова на света. После го обзе омраза, започна да се оплаква и да сипе упреци и клетви срещу нея. Като го видях в толкова необуздано състояние, разбрах, че ми е нужен още някой, за да му помогна да успокои духа си. Изпратих да повикат брат му, с когото се бях разделил при краля. Посрещнах го в преддверието, преди да влезе, и му разказах за състоянието, в което се намира Сансер. Наредихме нещата така, че да не може да се срещне с Естутвил, и прекарахме част от нощта в опити да го върнем към разума. Тази сутрин го намерих още по-тъжен. Брат му остана при него, а аз се върнах при вас.

— Нищо не би могло да ме изненада повече — каза госпожа Дьо Клев. — Мислех, че госпожа Дьо Турнон е неспособна на обич и измама.

— Никой не би могъл да прояви по-голяма ловкост и прикритост — поде господин Дьо Клев. — Забележете, че когато на Сансер му се е сторило, че тя се е променила към него, тя наистина е била променена и това е било началото на любовта й към Естутвил. Тя твърдяла пред Естутвил, че той я утешава за смъртта на мъжа й и е причината тя да се върне в обществото; а Сансер мислел, че тя се държи така, защото е решила, след нашия разговор, да не се показва повече толкова скръбна. Тя изтъквала пред Естутвил необходимостта да крие съгласието им, за да изглежда принудена да се омъжи за него по настояване на баща си, защото иска да запази репутацията си, а всъщност е искала да изостави Сансер, без да му даде възможност да протестира. Аз трябва да се върна — продължи господин Дьо Клев, — за да видя този нещастник, и мисля, че и вие трябва да дойдете в Париж. Време е да започнете да се срещате с хора и да приемете всички посещения, от които не бихте могли да се лишите.

Госпожа Дьо Клев прие да се върне и пристигна на другия ден. Почувствува се по-спокойна в отношението си към господин Дьо Ньомур, отколкото по-рано. Онова, което й беше казала госпожа Дьо Шартр на смъртния си одър, както и болката от смъртта й бяха потиснали чувствата й и тя вярваше, че са напълно заличени.

Госпожа престолонаследницата дойде да я види още същата вечер и след като й засвидетелствува съчувствието си, й каза, че за да я отклони от тъжните мисли, иска да сподели с нея всичко, което се е случило в двора в нейно отсъствие, след което й разказа много различни неща.

— Но това, което най-много желая да ви съобщя — добави тя, — е, че господин Дьо Ньомур със сигурност е страстно влюбен, а неговите най-близки приятели не само че не са посветени в това, но и не могат да открият жената, която обича. Изглежда, че тази любов е много силна, щом заради нея той пренебрегва — или по-скоро изоставя надеждата за една корона.

След това госпожа престолонаследницата й разказа всичко, каквото знаеше за случая.

— Научих всичко това — продължи тя — от господин Д’Анвил. Тази сутрин той ми каза, че кралят изпратил да търсят вчера вечерта господин Дьо Ньомур, тъй като пристигнали писма от Линрол, който искал разрешение да се завърне и пишел на краля, че повече не може да оправдава пред английската кралица забавянето на господин Дьо Ньомур; отсъствието му започнало да я обижда и въпреки че не е дала още окончателната си дума, той има достатъчно основания за това пътуване. Кралят прочел това писмо на господин Дьо Ньомур, който, вместо да погледне сериозно, както правел това в началото, само се смял, шегувал и подигравал с надеждите на Линрол. Той казал, че цяла Европа щяла да осъди неблагоразумието му да отиде в Англия като претендент за съпруг на кралицата, без да бъде сигурен в успеха. „Струва ми се също — добави той, — че само ще загубя време, ако отида сега, когато Испанският крал прави толкова настойчиви постъпки да се ожени за тази кралица^[1]. В една любовна история той може би не би бил опасен съперник, но мисля, че ваше величество не би ме съветвал да му оспорвам каквото и да било по отношение на брака.“

„Бях ви посъветвал да го направите именно в този случай — казал кралят. — Освен това вие нищо не му оспорвате. Знам, че той има други намерения; пък дори и да нямаше, кралица Мария понесе много трудно испанското иго, за да очакваме, че сестра й ще иска да попадне под нето и ще се остави да бъде заслепена от блясъка на толкова корони, съединени в една.“

„Ако тя не се остави да бъде заслепена — възкликнал господин Дьо Ньомур, — това означава, че ще пожелае да намери щастие в любовта. Тя обичаше милорд Къртни преди няколко години. Обичаше го и кралица Мария, която щеше да се омъжи за него със съгласието на цяла Англия, ако не беше разбрала, че младостта и красотата на сестра й Елизабет го вълнуват повече от надеждата да царува. Ваше величество знае, че буйната й ревност я накара да ги хвърли и двамата в затвора, след това да изпрати милорд Къртни в изгнание и в крайна сметка да се омъжи за краля на Испания. Мисля, че Елизабет, която сега е на трона, скоро ще повика отново този милорд и че пред някакъв непознат ще избере човек, когото е обичала, който е много мил и толкова много е страдал за нея.“

„Аз щях да бъда на вашето мнение — отвърнал кралят, — ако Къртни беше още жив. Но преди няколко дни разбрах, че е починал в Падуа, където беше изпратен принудително. Виждам — добавил той, като се разделял с господин Дьо Ньомур, — че вашият брак трябва да се сключи, както ще се сключи бракът на господин престолонаследника, и че трябва да изпратим посланици за бракосъчетанието с кралицата на Англия.“

Господин Д’Анвил и господин видамът, които били при краля заедно с господин Дьо Ньомур, са убедени, че именно любовта, която го изпълва, го отклонява от една толкова голяма чест. Видамът, който му е най-близък от всички, казал на госпожа Дьо Мартиг, че този принц бил много променен и вече не можел да го познае. А онова, което го учудвало повече от всичко, е, че не успявал да открие никаква негова връзка, нито някакви часове, в които да изчезва, така че според него той не се е разбрал с жената, която обича. А да обича жена, която не отговаря на чувствата му, е нещо, което не се е случвало досега на господин Дьо Ньомур.

Каква отрова бяха за госпожа Дьо Клев думите, на госпожа престолонаследницата! Как можеше да не се познае в тази жена, чието име оставаше неизвестно, и как да не изпита признателност и нежност към него, като научи по безспорен начин, че този, който вече бе докоснал сърцето й, крие любовта си от всички и пренебрегва заради нея една корона? Чувствата и вълнението, които са надигнаха в душата й, не могат да се опишат. Ако госпожа престолонаследницата внимателно беше следила реакциите й, лесно би забелязала, че онова, което току-що бе разказала, не й беше безразлично. Но понеже въобще не подозираше каква е истината, тя продължи, без да се замисля.

— Господин Д’Анвил — добави тя, — който ми разказа тези подробности, ме смята за по-осведомена от себе си. Той има толкова високо мнение за моя чар, че според него аз съм единствената жена, която може да предизвика такава голяма промяна у господин Дьо Ньомур.

Последните думи на госпожа престолонаследницата отново смутиха госпожа Дьо Клев, но по различен начин.

— Аз лесно мога да се съглася с господин Д’Анвил — отговори тя. — И има много неща, госпожо, от които се вижда, че само заради принцеса като вас може да се пренебрегне кралицата на Англия.

— Бих ви признала, ако знаех — възкликна госпожа престолонаследницата, — и щях да знам, ако беше истина. Този вид любовни чувства не убягват от погледа на онези, които ги предизвикват. Те първи ги забелязват. Господин Дьо Ньомур винаги е проявявал някаква слабост към мен, но все пак има толкова голяма разлика в начина, по който той преживява сега, че смея да твърдя, че не аз съм причината за безразличието му към английската корона.

Увличам се с вас — добави госпожа престолонаследницата — и забравям, че трябва да отида при Мадам. Вие знаете, че мирът е почти сключен, но не ви е известно, че кралят на Испания ще приеме всички клаузи само при условие, че той ще се ожени за тази принцеса, а не синът му дон Карлос. За краля беше много трудно да вземе това решение. Накрая прие и скоро след това отиде да съобщи новината на Мадам. Мисля, че тя ще бъде безутешна. Да се омъжиш за човек с възрастта и характера на краля на Испания не е нещо, което може да се хареса на всеки, и най-малко на принцеса като нея, която се радва едновременно на първата си младост и на красотата си и която очакваше да се омъжи за един млад принц, към когото изпитваше влечение, без да го е виждала дори. Не зная дали кралят ще срещне у нея онова послушание, което желае. Той ми възложи да се видя с нея, защото знае, че тя ме обича, и смята, че имам някаква власт над нея. След това ще направя друго едно посещение, което е съвсем различно: ще отида да споделя радостта на Мадам, сестрата на краля. Всичко за брака й с господин Дьо Савоа е вече уговорено и той скоро ще бъде тук. На нейната възраст никой не е изпитвал толкова голяма радост, че ще се омъжи. Дворът ще бъде невиждано красив и представителен. И въпреки скръбта си вие трябва да дойдете, за да покажем на чужденците, че нашите красавици съвсем не са посредствени.

След тези думи госпожа престолонаследницата напусна госпожа Дьо Клев; на другия ден всички знаеха за сватбата на Мадам. През следващите дни кралят и кралиците отидоха да посетят госпожа Дьо Клев. Господин Дьо Ньомур, който с безкрайно нетърпение беше очаквал завръщането й и пламенно желаеше да поговори с нея насаме, изчака часа, когато всички щяха да си тръгнат от дома й. Планът му успя и той пристигна тъкмо когато последните посетители си отиваха.

Принцесата седеше на леглото си — времето беше горещо — и при вида на господин Дьо Ньомур лицето й се покри с руменина, която само подчерта красотата й. Той седна срещу нея с онази плахост и стеснителност, които са присъщи на истинската любов. Известно време остана безмълвен. Госпожа Дьо Клев също беше смутена, така че те доста дълго мълчаха. Най-сетне господин Дьо Ньомур проговори и изказа съболезнованията си. Госпожа Дьо Клев беше склонна да продължи разговора на тази тема, говори доста дълго за сполетялата я загуба. Накрая добави, че дори времето да намали силата на болката й, тя завинаги ще остави у нея дълбок отпечатък, който много ще промени характера й.

— Големите скърби и пламенните чувства силно променят характера — възкликна господин Дьо Ньомур. — Аз също не мога да се позная, откакто съм се върнал от Фландрия. Много хора забелязаха тази промяна и дори вчера госпожа престолонаследницата пак заговори за това.

— Вярно е — отвърна госпожа Дьо Клев, — че го е забелязала, и струва ми се, че нещо спомена.

— Госпожо — отговори господин Дьо Ньомур, — това, че го е забелязала, не може да ме засегне. Но бих искал тя да не е единствената, която го е забелязала. Има хора, пред които не смеем да проявим чувствата си по друг начин освен чрез неща, които не ги засягат. И като не смеем да им покажем, че ги обичаме, бихме искали поне да видят, че не искаме да бъдем обичани от другиго. Както и да узнаят, че не съществува красива жена, която да не гледаме с безразличие независимо от нейния ранг, и че не съществува корона, която да желаем да купим с цената на една вечна раздяла. Обикновено жените съдят за чувствата, които изпитваме към тях — продължи той, — по стремежа ни да им се харесаме и по това колко ги търсим. Но това не е нещо трудно, стига те да са благоразположени; трудното е да не се оставим на удоволствието да тичаме след тях; да ги избягваме от страх да не покажем пред всички, и дори пред самите тях, чувствата, които изпитваме. А онова, което издава истинската привързаност, то е да станем напълно различни, да нямаме вече нито амбиции, нито удоволствия, след като цял живот сме били подвластни и на едното, и на другото.

Не беше трудно за госпожа Дьо Клев да разбере, че тези думи се отнасят за нея. Струваше й се, че трябва да отговори и да не ги приема. Струваше й се също, че не трябва да ги слуша, нито да покаже, че ги свързва със себе си. Тя мислеше, че трябва да говори, както и че не трябва да казва нищо. Думите на господин Дьо Ньомур й харесваха й я оскърбяваха почти в еднаква степен. Тя виждаше в тях потвърждение на всички мисли, на които я беше навела госпожа престолонаследницата; откриваше в тях нещо нежно и изпълнено с уважение, но и нещо дръзко и открито. Влечението, което изпитваше към принца, я хвърляше в смут, който тя не можеше да овладее. И най-неясните слова на един обичан мъж събуждат по-силно вълнение от откритите признания на мъж, когото не обичаме. Тя стоеше безмълвна и господин Дьо Ньомур щеше да забележи мълчанието й и навярно щеше да го изтълкува като добро предзнаменование, ако разговорът и посещението му не бяха прекъснати от пристигането на господин Дьо Клев.

Този принц идваше да разкаже на жена си новини за Сансер, но тя не изпитваше голямо любопитство към продължението на тази история. Толкова беше заета с онова, което се беше случило, че едва успя да прикрие разсеяността си. Когато отново остана насаме с мечтите си, разбра колко се е излъгала, когато е повярвала, че не изпитва нищо друго освен безразличие към господин Дьо Ньомур. Онова, което той й бе казал, изцяло постигна желаното от него въздействие и окончателно я убеди в неговите чувства. Държанието на този принц напълно съответствуваше на думите му и принцесата не изпитваше никакви съмнения. Вече не можеше да се утеши с надеждата, че не го обича; но реши никога с нищо да не му го показва. Това беше трудно начинание, чиито мъки тя вече познаваше. Знаеше, че единственият начин да го доведе до успешен край, беше да избягва срещите. И понеже траурът й позволяваше да живее по-уединено, отколкото обикновено, тя си послужи с този предлог, за да не ходи там, където той можеше да я срещне. Беше потънала в дълбока тъга; изглеждаше, че причината е смъртта на майка й, и никой не търсеше друга.

Господин Дьо Ньомур беше отчаян, че почти не я вижда, и понеже знаеше, че няма да я срещне на нито едно от организираните празненства, където се намираше целият двор, нямаше сили да ходи там; симулираше голяма страст към лова и ходеше на лов в дните, в които кралиците приемаха. Едно леко неразположение послужи за повод да стои дълго време вкъщи и да избягва местата, където знаеше, че няма да срещне госпожа Дьо Клев.

Почти по същото време се разболя и господин Дьо Клев. По време на болестта госпожа Дьо Клев не излизаше от стаята му; но веднага щом се почувствува по-добре, той започна да приема хора, между които беше и господин Дьо Ньомур; под предлог, че принцът е още слаб, господин Дьо Ньомур прекарваше там по-голямата част от деня и тя реши, че не може повече да остава. Но при първите му посещения не намираше сили да излиза: много отдавна не го беше виждала, за да се откаже да се срещне с него. Чрез думи, които изглеждаха отвлечени и които само тя разбираше, че са свързани с онова, което й беше казал, принцът успя да й покаже, че ходи на лов, за да мечтае, и че не посещава празненствата, защото тя не е там.

Най-сетне тя изпълни решението да излиза от стаята на мъжа си, когато той е на посещение; постигна го с безкрайно усилие. Принцът забеляза, че го избягва, и много се засегна.

Отначало господин Дьо Клев не обърна внимание на поведението на жена си. Но после забеляза, че тя се оттегля, когато има посетители. Заговори й за това и тя му отвърна, че благоприличието не изисква тя да прекарва всяка вечер с най-младите личности в двора и го умолява да приеме нейния по-уединен начин на живот; че добродетелта и присъствието на майка й са й разрешавали много неща, които една жена на нейната възраст не може да си позволи.

Господин Дьо Клев, който обикновено се отнасяше много нежно към жена си, в случая не прояви разбиране и й каза, че съвсем не желае тя да променя поведението си. Тя беше готова да му каже, че в обществото се носи слух, че господин Дьо Ньомур е влюбен в нея, но не й достигна сила да изрече името му. В същото време изпита и срам, че е искала да си послужи с лъжлив довод и да скрие истината от човек, който има толкова добро мнение за нея.

Няколко дни след това кралят беше у кралицата в часа на събирането на кръга й. Разговаряха за хороскопи и предсказания. Мненията за това, доколко може да им се вярва, се разделиха. Кралицата вярваше много в тях; твърдеше, че след толкова предсказания, които са се сбъднали, в тази наука без съмнение има някаква истина. Други настояваха, че от безкрайно многото предсказания малко са онези, които са се сбъднали, и следователно са обикновена случайност.

— Някога проявявах голямо любопитство към бъдещето — каза кралят. — Но са ми предсказвали толкова неверни и невероятни неща, че според мен не може да се узнае наистина нищо. Преди няколко години тук пристигна един човек с голямо име в астрологията. Всички го посетиха. Аз също, но без да му казвам кой съм, като заведох и господата, Дьо Гиз и Д’Ескар; накарах ги да минат първи. Астрологът обаче се обърна най-напред към мен, сякаш прецени, че съм по-висшестоящ от другите. Може би ме познаваше; но ми каза нещо, което съвсем не беше подходящо, ако ме беше познал. Предсказа ми, че ще бъда убит на дуел. След това каза на господин Дьо Гиз, че ще бъде убит изотзад, а на Д’Ескар — че конски ритник ще му счупи главата. Господин Дьо Гиз се обиди от това предсказание, в което сякаш го обвиняваха в бягство. Д’Ескар също не беше удовлетворен от идеята, че трябва да свърши по такъв позорен начин. Всички си тръгнахме много недоволни от астролога. Не зная какво ще се случи на господин Дьо Гиз и на Д’Ескар, но малко вероятно е аз да бъда убит на дуел. Кралят на Испания и аз вече сключихме мира. А дори и да не бяхме го направили, съмнявам се, че ще се случи да се бием и да го извикам на дуел, както баща ми извика Карл V.

След като кралят разказа какво нещастие са му предсказали, всички, които подкрепяха астрологията, изоставиха мнението си и се съгласиха, че изобщо не трябва да се вярва в нея.

— А аз — каза високо господин Дьо Ньомур — съм човекът, който най-малко трябва да вярва в предсказания. — И продължи, като се обърна към госпожа Дьо Клев, до която седеше: — Предсказаха ми — й каза той съвсем тихо, — че ще бъда ощастливен от благоволението на дамата, към която ще изпитам най-силната и най-почтителната любов. Вие, госпожо, можете да отсъдите дали трябва да вярвам на предсказания.

Госпожа престолонаследницата, която, съдейки по изречените на висок глас думи от господин Дьо Ньомур, реши, че той е разказал за някакво невероятно предсказание, което му е било направено, го попита какво казва на госпожа Дьо Клев. Той щеше да се смути, ако притежаваше по-малко присъствие на духа; но като взе думата, й отвърна, без да трепне.

— Разказах, госпожо — отговори той, — че са ми предсказвали толкова голямо благополучие, че въобще не смея да претендирам за него.

— Ако са ви предсказали само това — отвърна госпожа престолонаследницата, като се усмихваше и мислеше за историята с Англия, — не ви съветвам да омаловажавате астрологията; по-скоро бихте могли да си намерите основания да я поддържате.

Госпожа Дьо Клев разбра какво искаше да каже госпожа престолонаследницата. Но тя разбираше отлично, че благополучието, за което говореше господин Дьо Клев, не е да стане крал на Англия.

Понеже вече беше минало доста време от смъртта на майка й, тя трябваше да започне да излиза в обществото и както всички очакваха, да приема в дома си. Виждаше господин Дьо Ньомур у госпожа престолонаследницата; виждаше го и у господин Дьо Клев, където той често идваше с други благородници на неговата възраст, за да не направи впечатление; но винаги се смущаваше при вида му и той лесно го забелязваше.

Както и да се стараеше да избягва погледа му и да разговаря с него по-рядко, отколкото с другите, имаше пориви, които й се изплъзваха и караха принца да мисли, че не й е безразличен. Един по-малко проницателен от него човек може би не би ги забелязал. Но в него се бяха влюбвали толкова пъти, че не му беше трудно да разбере, когато го обичат. Той виждаше, че кавалерът Дьо Гиз му е съперник, а и Дьо Гиз знаеше, че господин Дьо Ньомур е такъв за него. Дьо Гиз беше единственият човек в двора, който можеше да разкрие истината. Целта му го беше направила по-прозорлив от другите; това, че и двамата знаеха за чувствата на другия, изостряше отношенията им и се проявяваше във всичко, без обаче да избухва в някакъв сблъсък. Затова пък се противопоставяха един на друг във всичко останало. Бяха винаги противници в надбягванията с обръч, в двубоите пред бариерата и въз всички развлечения, в които участвуваше кралят; съперничеството им беше толкова голямо, че не можеше да се скрие.

Историята с Англия често се връщаше в ума на госпожа Дьо Клев. Струваше й се, че господин Дьо Ньомур няма да устои пред съветите на краля и настояванията на Линрол. С болка виждаше, че Линрол още не се е върнал, и го очакваше с нетърпение. Ако беше следила ходовете му, щеше да бъде напълно осведомена за състоянието на нещата. Но същото чувство, което събуждаше у нея любопитство, я заставяше да го крие и не й оставаше нищо друго, освен да изучава красотата, ума и характера на кралица Елизабет. У краля донесоха един неин портрет, който й се стори по-хубав, отколкото й се искаше. И не можа да се въздържи да каже, че е разкрасен.

— Не мисля така — отговори госпожа престолонаследницата, която беше там. — Тази принцеса се слави с красота и ум, много над средния, и на мен винаги са ми я давали за пример. Вероятно тя е много мила, ако прилича на майка си — Ан Болейн^[2]. Нямало друга жена, която да е толкова очарователна и приятна и като личност, и по характер. Чувала съм, че в лицето й имало нещо живо и особено, което я отличавало от другите английски красавици.

— Ако не се лъжа — поде госпожа Дьо Клев, — говорят, че е родена във Франция.

— Тези, които мислят така, се заблуждават — отговори госпожа престолонаследницата. — Аз ще ви разкажа накратко нейната история.

Тя била от известен английски род. Хенри VIII^[3] бил влюбен в сестра й и в майка й и дори се предполагало, че е негова дъщеря. Тя дошла тук със сестрата на Хенри VII^[4], която се омъжила за крал Луи XII^[5]. Тази принцеса била млада и влюбена и с много мъка трябвало да напусне френския двор след смъртта на мъжа си. Но Ан Болейн, която била влюбена също като господарката си, не могла да се реши да си замине. Покойният крал^[6] бил влюбен в нея и тя останала като придворна дама на кралица Клод^[7]. Тази кралица починала и мадам Маргьорит, сестра на краля и херцогиня Д’Алансон, а после — кралица на Навара^[8], чиито разкази вие сте чели, я взела при себе си и край тази принцеса тя възприела новата религия. След това се върнала в Англия и очаровала всички; имала френски маниери, които се харесват на всички народи; пеела добре, танцувала възхитително; направили я придворна дама на кралица Катерина Арагонска^[9] и крал Хенри VIII лудо се влюбил в нея.

Кардинал Уолси, негов любимец и първи министър, претендирал за папска длъжност, но понеже бил недоволен от императора, който не подкрепил неговото искане, решил да си отмъсти, като съюзи своя господар — краля, с Франция. Той внушил на Хенри VIII, че бракът му с лелята на императора е невалиден, и му предложил да се ожени за херцогиня Д’Алансон, чийто съпруг току-що бил починал. Ан Болейн, която била амбициозна, погледнала на този развод като на средство, което можело да я качи на трона. Тя започнала да посвещава английския крал в религията на Лутер и да внушава на покойния крал да съдействува в Рим за развода на Хенри, с надежда за брак с госпожа Д’Алансон. Кардинал Уолси заминал по друг повод като пратеник във Франция, за да урежда тези работи. Но господарят му не могъл да се реши да направи предложението и му изпратил заповед в Кале изобщо да не говори за този брак.

При завръщането си от Франция кардинал Уолси бил приет с почести, подобни на тези, които се оказват на самия крал; никога не е имало кралски любимец, чиято гордост и суета да са били така поласкани. Той уредил среща между двамата крале, която станала в Булон. Франсоа I подал ръка на Хенри VIII, но той не пожелал да я поеме. Взаимно си оказали необикновени почести и си подарили дрехи, подобни на тези, които били приготвили за самите себе си. Чувала съм да твърдят, че тези, които покойният крал изпратил на краля на Англия, били от ален сатен, обшит с триъгълници от перли и диаманти, и роба от бяло кадифе, извезана със злато. След като прекарали няколко дни в Булон, те пак отишли в Кале. Ан Болейн била настанена у Хенри VIII със свита на кралица, а Франсоа I й поднесъл подаръци и й оказал почести, сякаш наистина била такава. Най-сетне, след деветгодишна любов, Хенри се оженил за нея, без да дочака разтрогването на първия си брак, което от дълго време чакал от Рим. Папата побързал да го анатемоса и той толкова се разгневил, че сам се обявил за религиозен глава и въвлякъл цяла Англия в злополучната промяна, на която сме свидетели сега.

Ан Болейн не се радвала дълго на величието си; защото, точно когато го смятала за най-сигурно поради смъртта на Катерина Арагонска, един ден по време на надбягвания с обръчи, които устройвал нейният брат, граф Рошфорт, кралят бил обхванат от такава ревност, че изведнъж напуснал зрелището, върнал се в Лондон и издал заповед за арестуване на кралицата, граф Рошфорт и неколцина други, които подозирал, че са нейни любовници или довереници. Макар че тази ревност изглеждала внезапна, тя отдавна му била вдъхната от графиня Рошфорт, която не можела да търпи тясната близост на мъжа си с кралицата и накарала краля да гледа на нея като на престъпна връзка. Така че кралят, който впрочем бил влюбен в Джейн Сиймор, не мислел за друго, освен как да се отърве от Ан Болейн. За по-малко от три седмици той осъдил тази кралица и брат й, отрязал им главите и се оженил за Джейн Сиймор. След това имал още няколко жени, които изгонил или убил, а между тях била и Катрин Хауърд, чиято довереница била графиня Рошфорт и на която отрязали главата заедно с нейната. Така тя била наказана за престъпленията, които приписвала на Ан Болейн, а Хенри VIII умрял, защото станал невероятно дебел.

Всички дами, които присъствуваха на разказа на госпожа престолонаследницата, й благодариха, че ги е осведомила така пълно за английския двор, а госпожа Дьо Клев не можа да се въздържи да не зададе още няколко въпроса за кралица Елизабет.

Кралицата престолонаследница поръчваше миниатюрни портрети на всички интересни личности в двора, за да ги изпраща на своята майка кралицата. В деня, в който довършваха портрета на госпожа Дьо Клев, госпожа престолонаследницата дойде да прекара следобеда у нея. Господин Дьо Ньомур не пропусна да дойде; без да се издава, той не изпускаше случай да се види с госпожа Дьо Клев. В този ден тя беше толкова хубава, че ако не беше вече влюбен, той щеше да се влюби. Но не смееше да задържи погледа си върху нея, докато я рисуваха, тъй като се боеше да не издаде удоволствието си, когато я гледа.

Госпожа престолонаследницата поиска от господин Дьо Клев един малък портрет на жена му, който беше лично негов, за да го сравни с новия. Всички изказаха мнението си и за единия, и за другия; а госпожа Дьо Клев нареди на художника да поправи нещо в прическата на портрета, който току-що бяха донесли. За да изпълни нареждането й, художникът извади портрета от кутийката, в която беше сложен, и след като поработи, го постави отново на масата.

От дълго време вече господин Дьо Ньомур желаеше да притежава портрета на госпожа Дьо Клев. Когато видя този на господин Дьо Клев, той не можа да устои на изкушението да го открадне от съпруга, който според него беше нежно обичан. Той реши, че сред множеството, което се намираше там, никой няма да се усъмни единствено в него.

Госпожа престолонаследницата беше седнала на леглото и говореше тихо с госпожа Дьо Клев, която стоеше права пред нея. През една от полуотворените завеси госпожа Дьо Клев забеляза, че господин Дьо Ньомур, който беше с гръб към масата до леглото, без да извръща глава, ловко взе нещо от тази маса. Не й беше трудно да отгатне, че това е нейният портрет; и толкова много се смути, че госпожа престолонаследницата забеляза разсеяността й и високо я попита какво гледа. При тези думи господин Дьо Ньомур се обърна, срещна погледа на госпожа Дьо Клев, който още не се беше откъснал от него, и си помисли, че е напълно възможно тя да е разбрала какво е направил.

Госпожа Дьо Клев се притесни. Разумът изискваше да поиска портрета си; но да го поиска на всеослушание, означаваше да съобщи на всички за чувствата, които този принц изпитва към нея; а да го поиска в частен разговор, беше равносилно да го подтикне да й говори за любовта си. Накрая прецени, че е по-добре да му го остави, и изпита доволство, че му оказва едно благоволение, без той дори да разбере, че му го прави. Господин Дьо Ньомур, който схвана затруднението й и почти отгатна причината му, се приближи до нея и й каза съвсем тихо:

— Ако сте видели това, което дръзнах да направя, имайте добрината, госпожо, да ми позволите да вярвам, че не го знаете. Не смея да искам повече от вас.

След тези думи той се оттегли, без да дочака нейния отговор.

Госпожа престолонаследницата излезе да се разхожда заедно с всички свои дами, а господин Дьо Ньомур се уедини в дома си, тъй като пред всички не можеше да сдържи радостта си, че притежава портрет на госпожа Дьо Клев. Той изживяваше най-приятното в любовта; обичаше най-милата дама в двора. Караше я да го обича въпреки себе си и във всичките й действия виждаше онзи смут и затруднение, които любовта поражда в невинността на първата младост.

Вечерта търсиха този портрет много старателно; понеже намериха кутийката, изобщо не предположиха, че може да е откраднат, и решиха, че е паднал случайно. Господин Дьо Клев беше натъжен от тази загуба и след като го търсиха още дълго и безуспешно, каза на шега на жена си, че тя навярно има някакъв таен любим, на когото е дала този портрет или пък той сам го е взел, и че само един любим би се задоволил с портрета без кутийката.

Тези думи, макар и казани на смях, направиха силно впечатление на госпожа Дьо Клев. У нея се породиха угризения; тя започна да разсъждава за силата на влечението си към господин Дьо Ньомур; разбра, че вече не е господарка на думите и лицето си; знаеше, че Линрол се е върнал и тя вече няма защо да се страхува от заминаването на Ньомур в Англия; не подозираше вече и госпожа престолонаследницата — с една дума, вече нямаше нищо, което да я възпира, и сигурност за нея можеше да има само в уединението. Но понеже нямаше сила да се отдръпне, тя се оказа в едно крайно състояние, готова да се поддаде на най-голямото нещастие, което според нея можеше да й се случи — да покаже на господин Дьо Ньомур влечението, което изпитва към него. Тя помнеше всичко, което й беше казала госпожа Дьо Шартр на смъртния си одър, както и съвета, който й беше дала: да взима всякакви решения, колкото и трудни да са те, но да не се заплита в любовна история. Спомни си за онова, което господин Дьо Клев й беше казал за искреността, когато й разказваше за госпожа Дьо Турнон. Стори й се, че трябва да му признае влечението, което изпитва към господин Дьо Ньомур. Остана дълго време завладяна от тази мисъл. После се учуди на себе си, реши, че това е лудост, и се обърка, защото не знаеше какво решение да вземе.

Мирът беше подписан. Мадам Елизабет преодоля голямото си отвращение и реши да послуша баща си краля. Херцог Алба беше определен да дойде и да представлява в церемонията католическия крал; той трябваше да пристигне скоро. Очакваха също херцог Дьо Савоа, който идваше да се ожени за Мадам, сестрата на краля, чиято сватба трябваше да стане по същото време. Кралят мислеше само как да увековечи тези сватби чрез развлечения, в които щеше да покаже ловкостта и великолепието на своя двор. Предложиха му да поставят всички най-големи балети и представления, но кралят намери тези развлечения за много специални и пожела нещо, в което да има повече блясък. Реши да устрои турнир, на който да бъдат посрещнати чуждестранните гости, а народът да присъствува като зрител. Всички принцове и млади благородници приеха с радост намерението на краля, и най-вече херцог Дьо Ферар, господин Дьо Гиз и господин Дьо Ньомур, които надминаваха всички в този вид упражнения. Кралят ги избра да бъдат заедно с него четиримата рицари-защитници на турнира.

Из цялото кралство бе разгласено, че в Париж, на петнадесетия ден от месец юни, се открива турнир от името на негово християнско величество и на принцовете Алфонс Д’Ест херцог Дьо Ферар, Франсоа дьо Лорен херцог Дьо Гиз и Жак дьо Савоа херцог Дьо Ньомур, които ще излязат срещу всички представили се, като се започне от: първи бой — на кон в пълно снаряжение, четири удара с копие и един в чест на дамите; втори бой — със саблени удари, един срещу един или двама срещу двама, по желание на комендантите на бойния лагер; трети бой — без кон, три удара с пика и шест удара със сабя; рицарите-защитници ще предоставят копия, саби и пики на избора на рицарите-нападатели; ако по време на състезанието някой пришпори коня си, ще бъде изключен от борбата; ще има четирима коменданти, които да дават заповеди, а онези от нападателите, които строшат най-много копия и го направят най-умело, ще получат награда, чиято стойност ще бъде по волята на съдиите; всички нападатели, както френските, така и чуждестранните, се задължават да докоснат един или няколко от щитовете, по техен избор, окачени на площадката в края на манежа; там ще има оръженосец, който ще ги приеме, за да ги впише в списъците според ранга им и щитовете, които са докоснали; нападателите се задължават да изпратят щитовете си заедно с оръжията по един благородник, за да ги закачат на площадката три дни преди началото на турнира; в противен случай няма да бъдат допуснати без съгласието на рицарите-защитници.

Направиха близо до Бастилията голям манеж, който започваше от замъка Турнел, пресичаше улица Сент Антоан и стигаше до кралските конюшни. От двете страни имаше високи площадки и амфитеатрално разположени редове, с покрити ложи, които образуваха нещо като галерии, бяха много приятни на вид и можеха да съберат голямо количество зрители. Всички принцове и благородници бяха заети само с това, как да си доставят всичко необходимо, за да се появят с повече блясък, и как да преплетат в монограмите си или в девиза си нещо нежно, което да се отнася до обичаните от тях дами.

Няколко дни преди пристигането на херцог Алба кралят изигра една партия топка с господин Дьо Ньомур, кавалера Дьо Гиз и с видама на Шартр. Кралиците отидоха да гледат играта им, придружени от всички дами, между които беше и госпожа Дьо Клев. След като играта завърши и те си тръгнаха, до кралицата престолонаследница се приближи Шатлар и й каза, че по някаква случайност в ръцете му попаднало едно любовно писмо, изплъзнало се от джоба на господин Дьо Ньомур. Тази кралица, която се интересуваше от всичко, което се отнасяше до господин Дьо Ньомур, каза на Шатлар да й го даде. Взе го и последва своята свекърва кралицата, която отиваше заедно с краля да види как вървят работите на манежа. След като постояха там известно време, кралят заповяда да изведат конете, които беше наредил да доведат малко преди това. Той пожела да ги поязди, въпреки че не бяха още дресирани, и позволи и на тези, които бяха дошли с него, да направят същото. Най-буйните се паднаха на краля и господин Дьо Ньомур; конете понечиха да се хвърлят един срещу друг. От страх да не нарани краля, господин Дьо Ньомур рязко дръпна юздите назад и се блъсна с коня си в един от стълбовете на манежа с такава сила, че се олюля от раздрусването. Изтичаха към него и помислиха, че е сериозно ранен. Госпожа Дьо Клев помисли, че е ранен по-сериозно, отколкото помислиха другите. Тревогата за него я хвърли в страх и смут, които тя не можа да скрие. Заедно с кралиците се приближи до него, а изражението й беше толкова променено, че дори един по-незаинтересуван от кавалер Дьо Гиз човек би го забелязал; той лесно се досети за всичко и насочи вниманието си по-скоро към състоянието на госпожа Дьо Клев, отколкото към господин Дьо Ньомур. Ударът, който той бе получил, го замая толкова силно, че главата му остана известно време облегната на тези, които го подкрепяха. Когато се повдигна, видя най-напред госпожа Дьо Клев; видя на лицето й съжаление към него и я погледна по начин, който й показа колко е трогнат. После благодари на кралиците за добрината, която проявяват, и се извини за състоянието, в което се намира пред тях. Кралят му нареди да отиде да си почине.

След като се съвзе от преживяния ужас, госпожа Дьо Клев веднага помисли за това, че се беше издала. Кавалерът Дьо Гиз не й позволи дълго да се надява, че никой не е забелязал това. Той й подаде ръка, за да я изведе от манежа.

— Аз съм повече за оплакване от господин Дьо Ньомур, госпожо — каза й той. — Простете ми, ако престъпвам дълбокото уважение, което винаги съм изпитвал към вас, и ви показвам острата болка от онова, което току-що видях. За първи път дръзвам да ви говоря; той ще бъде и последен. Смъртта или уединението завинаги ще ме отнесат от мястото, където повече не мога да живея, защото загубих тъжното утешение, че всички онези, които смеят да обърнат очи към вас, са нещастни като мен.

Госпожа Дьо Клев отвърна нещо несвързано, сякаш не беше разбрала значението на думите на кавалера Дьо Гиз. В друг момент тя щеше да се засегне, че той й говори за чувствата си. Но сега само се натъжи, като разбра, че той е забелязал чувствата й към господин Дьо Ньомур. Кавалерът Дьо Гиз беше толкова сигурен в тях и болката му беше така силна, че от този ден взе решение да не се надява повече да бъде обичан от госпожа Дьо Клев. Но за да се откаже от намерението си, което му се беше струвало така трудно и славно, бе необходимо друго начинание, чието величие можеше изцяло да го изпълни. Науми си да превземе Родос, за който отдавна си мислеше. Смъртта го откъсна от света в разцвета на младостта му, точно когато се славеше като един от най-великите принцове на своя век; едничкото му съжаление за това, че напуска живота, бе, че не е могъл да изпълни едно тъй прекрасно решение, чийто успех той смяташе за сигурен заради всички усилия, които беше положил.

Като излезе от манежа, госпожа Дьо Клев отиде у кралицата; умът й изцяло беше завладян от станалото. Малко след това там дойде господин Дьо Ньомур, великолепно облечен, с вид на човек, който е забравил случилото му се нещастие. Дори изглеждаше по-весел, отколкото обикновено; радостта от онова, което му се струваше, че е доловил, му придаваше още по-прелестен вид. Всички бяха изненадани, като го видяха, и всички го заговориха освен госпожа Дьо Клев, която остана до камината, без да си дава вид, че го е забелязала. Кралят излезе от кабинета и като го видя сред другите, го повика, за да си поговорят за случилото се. Господин Дьо Ньомур мина край госпожа Дьо Клев и съвсем тихичко й каза:

— Днес получих доказателство за вашето съжаление, госпожо. Но съжалението ви не е онова, за което аз съм достоен.

Госпожа Дьо Клев допускаше, че принцът е забелязал проявената към него слабост, и думите му потвърдиха, че не се е заблудила. С болка разбра, че вече не е господарка на чувствата си и че се е издала пред кавалера Дьо Гиз. Заболя я и от това, че господин Дьо Ньомур ги разбра. Но тази болка не беше истинска и в нея имаше някаква сладост.

Кралицата престолонаследница, безкрайно нетърпелива да узнае какво пише в писмото, което й беше дал Шатлар, се приближи до госпожа Дьо Клев.

— Прочетете това писмо — каза й тя. — То е отправено към господин Дьо Ньомур и по всичко личи, че е от онази любима, заради която той е изоставил всички останали. Ако не можете да го прочетете сега, задръжте го. Елате довечера, когато си лягам, да ми го върнете и да ми кажете дали познавате почерка.

След тези думи госпожа престолонаследницата се отдалечи от госпожа Дьо Клев и я остави в такова учудване и вцепенение, че тя не можа да помръдне от мястото си за известно време. Нетърпението и смущението, които я обзеха, не й позволиха да остане повече при кралицата. Тя се прибра в стаите си, въпреки че не беше дошъл часът, в който обикновено се оттегляше. Държеше писмото с трепереща ръка; мислите й бяха толкова объркани, че не можеше да ги събере; почувствува се завладяна от някаква непоносима, непозната и неизпитвана болка. Веднага след като се прибра в кабинета си, тя отвори писмото и прочете следното:

Обичах ви твърде много, за да ви оставя да помислите, че промяната, която забелязвате у мен, е проява на лекомислие; искам да ви кажа, че причината е във вашата невярност. Сигурно се учудвате, че ви говоря за вашата невярност; вие тъй ловко я скрихте от мен, а аз толкова много се старах да скрия, че зная, че учудването ви е основателно. Аз самата съм изненадана, че съм успяла да не се издам пред вас с нищо. Никога не е имало по-силна болка от моята. Вярвах, че изпитвате силни чувства към мен; не скрих моите към вас и точно когато докрай ви ги показах, научих, че ме мамите, че обичате друга и че по всяка вероятност аз съм принесена в жертва пред тази нова любима. Узнах всичко това в деня на надбягванията с обръч; поради това и не отидох на тях, престорих се на болна, за да скрия душевната си обърканост; но се разболях наистина, тялото ми не можа да издържи силното вълнение. Когато се почувствувах по-добре, отново се престорих, че съм още зле, за да имам повод да не ви виждам и да не ви пиша. Нужно ми беше време, за да реша как трябва да постъпя с вас: по двадесет пъти взимах и изоставях едно и също решение; най-сетне реших, че сте недостоен да бъдете свидетел на мъката ми, и реших изобщо да не ви я показвам. Исках да нараня гордостта ви, като ви покажа, че моите чувства намаляват от само себе си. Мислех, че така ще намаля цената на жертвата, която вие принесохте; не желаех да изпитате удоволствието да показвате колко ви обичам, за да изглеждате заради това още по-достоен за обич. Реших да ви пиша хладни и незаинтересовани писма, за да събудя у тази, на която ги давате, мисълта, че вече не ви обичат. Не исках тя да изпита удоволствие от това, че знам за тържеството й над мен, нито да го увеличавам с отчаянието и укорите си. Мислех, че като скъсам с вас, няма да ви накажа достатъчно и ще ви причиня само лека болка, ако престана да ви обичам, след като вие вече не ме обичате. Смятах, че трябва да ме обичате, за да почувствувате болката, че не сте обичан, която аз така жестоко изпитвах. Помислих си, че ако нещо може да запали отново чувствата, които изпитвахте към мен, то е да ви покажа, че моите са се променили; но като се преструвам, че го крия, и сякаш не съм имала силата да ви го призная. Спрях се на това решение. Но колко трудно ми беше да го взема и като ви видях отново, стори ми се невъзможно да го изпълня! Сто пъти бях готова да избухна в укори и плач. Здравословното състояние ми помогна да скрия смущението и скръбта си. След това заживях с желанието да играя на криеница с вас, както вие играехте на криеница с мен. При това извършвах толкова голямо насилие над себе си, за да ви кажа и пиша за любовта ми, че вие се досетихте за моя стремеж да скрия промяната на чувствата си към вас. Бяхте наранен от това. Оплакахте се. Опитах се да ви успокоя, но беше ролкова пресилено, че вие още по-силно се усъмнихте в любовта ми. С една дума, направих всичко, което имах намерение да направя. Вашето чудато сърце ви върна към мен, щом видяхте, че се отдалечавам. Насладих се на цялото удоволствие на отмъщението. Стори ми се, че ме обичате по-силно от всякога, а аз показвах, че не ви обичам вече. Имах основания да вярвам, че напълно сте изоставили жената, заради която ме бяхте напуснали. Имах също така основания да съм убедена, че никога не сте й говорили за мен. Но вашето връщане и дискретността ви не можаха да заличат лекомислието ви. Сърцето ви беше разделено между мен и друга, вие ме измамихте. Това беше достатъчно, за да загубя удоволствието от вашата любов, която мислех, че заслужавам; затова реших да изпълня решението си никога да не ви видя, от което вие бяхте изненадан.

Госпожа Дьо Клев чете и препрочете няколко пъти това писмо, без да може да разбере какво е прочела. Тя разбираше само, че господин Дьо Ньомур не я обича, както тя си мислеше, че обича и други, които мами също както и нея. Каква картина и какъв урок за жена с нейния характер, която изпитваше пламенна любов и току-що я беше издала пред един мъж, когото смяташе недостоен за себе си, и пред друг, на когото причиняваше болка от любов към него. А болка по-остра и жива не е имало никога: струваше и се, че огорчението й идва само от това, което се беше случило в този ден, и че ако господин Дьо Ньомур нямаше основание да мисли, че е обичан, тя не би се притеснявала от това, че той обича друга. Но тя само се лъжеше. А болестта, която й се струваше толкова непоносима, беше ревността с всичките ужаси, които я съпровождат. От писмото й стана ясно, че господин Дьо Ньомур от дълго време има любовна връзка. Според нея тази, която бе написала писмото, беше умна и способна. Изглеждаше й достойна за обич. Смяташе, че има повече смелост, отколкото имаше самата тя, и завиждаше на силата й да скрие чувствата си от господин Дьо Ньомур. От края на писмото ставаше ясно, че тази жена се смята за обичана. Тя мислеше, че сдържаността, която този принц е проявил и която толкова я е трогнала, е може би само резултат от чувствата му към тази другата, на която се е страхувал, че може и да не се хареса. Изобщо тя мислеше за всичко онова, което можеше само да увеличи мъката и отчаянието й. Колко пъти се връщаше назад в себе си! Колко мислеше за съветите, които майката й беше дала! Колко много се разкайваше, че не е проявила твърдост да се раздели със светския живот, независимо от желанието на господин Дьо Клев, или че не е осъществила идеята си да му признае влечението към господин Дьо Ньомур! Струваше й се, че ще е по-добре, ако го разкрие на съпруга, чиято доброта познаваше и който имаше интерес всичко да остане скрито, отколкото да го покаже на мъжа, който е недостоен за него, мами я, жертвува я може би и иска да бъде обичан от нея само от тщеславие и суета. Накрая реши, че всички злини, които биха могли да й се случат, и всички крайности, до които би могла да стигне, са нищо в сравнение с това, че е показала на господин Дьо Ньомур любовта си и е узнала, че той обича друга. Утешаваше се все пак с мисълта, че след това изясняване вече няма от какво да се бои за себе си и че ще се излекува напълно от увлечението към този принц.

Тя почти забрави за поръката на госпожа престолонаследницата — да бъде при нея в часа на лягането й; легна си и се престори, че й е лошо, така че, когато господин Дьо Клев се върна от посещението си при краля, му казаха, че е заспала. Но тя беше много далеч от спокойствието на съня. Прекара нощта в огорчение, с писмото в ръце.

Но госпожа Дьо Клев не беше единствената личност, чийто покой беше смутен от това писмо. В крайно безпокойство се намираше и видамът на Шартр, който всъщност го беше изпуснал. Той прекара цялата вечер у господин Дьо Гиз, който даваше голяма вечеря в чест на зет си, херцог Дьо Ферар, и на всички млади хора в двора. Докато вечеряха, случайно заговориха за хубави писма. Видамът на Шартр каза, че имал такова писмо у себе си, по-хубаво от всички, които някога са били писани. Настояха да го покаже. Той отказа. Господин Дьо Ньомур възрази, че видамът изобщо не е получавал такова писмо и говори само от суета. Видамът му отвърна, че той направо предизвиква дискретността му, но че все пак няма да покаже писмото, но ще прочете няколко откъса от него, от които ще стане ясно, че малко са мъжете, които получават подобни писма. В този миг той потърси писмото и не го намери. Търси го напразно и всички надигнаха глас срещу него; но той изглеждаше толкова обезпокоен, че престанаха да му говорят за това. Оттегли се по-рано от останалите и с нетърпение си отиде вкъщи, за да види дали не е забравил там изчезналото писмо. Докато го търсеше, пристигна един от първите камериери на кралицата, за да му съобщи, че графиня Д’Юзес смята за нужно да го предупреди веднага, че у кралицата се говори за паднало от джоба му любовно писмо, докато той е играл на топка; че разказвали голяма част от онова, което било написано в писмото; кралицата проявила голямо любопитство към него и изпратила да го вземат от нейния благородник, но той отговорил, че го е дал на Шатлар.

Първият камериер каза още много други неща на видама на Шартр, които още повече го обезпокоиха. Той веднага излезе, за да отиде у един благородник, който беше близък приятел на Шатлар. Вдигна го от леглото въпреки необичайния час и го помоли да отиде за писмото, без да казва кой го иска и кой го е загубил. Шатлар, който бе уверен, че то е на господин Дьо Ньомур и съобрази, че благородникът е влюбен в госпожа престолонаследницата, изобщо не се усъмни, че именно той си го търси. Злорадо отвърна, че е дал писмото на кралицата престолонаследница. Благородникът се върна да предаде този отговор на видама на Шартр. Той само увеличи тревогата му й прибави към нея и други безпокойства. След като дълго време се колеба, какво да прави, видамът реши, че само господин Дьо Ньомур може да му помогне да излезе от затруднението, в което се намира.

Когато вече започваше да съмва, той отиде у него и влезе в стаята му. Този принц спеше спокоен сън; онова, което беше забелязал предишния ден у госпожа Дьо Клев, го караше да си мисли приятни неща. Изненада се много, че видамът на Шартр го събуди. Попита го дали идва да смути покоя му, за да си отмъсти за онова, което му беше казал по време на вечерята. Но по лицето на видама разбра, че поводът, който го води, е повече от сериозен.

— Идвам да ви доверя най-важното нещо в живота си — каза му той. — Знам, че не сте ми длъжен с нищо, но го правя, понеже това става в момент, в който имам нужда от вашата помощ. Знам също така, че щях да загубя уважението ви, ако ви кажа всичко, без да съм принуден да го направя. Аз изгубих писмото, за което говорих вчера вечерта. Изключително важно е никой да не узнае, че то е адресирано до мен. Много хора, които са били в игралната зала, където е паднало вчера, са го видели. Вие също бяхте там и аз ви умолявам да благоволите да кажете, че сте го изгубили вие.

— Вие сигурно мислите, че аз нямам любима — каза, усмихвайки се, господин Дьо Ньомур, — за да ми правите такова предложение; и си представяте, че не съществува жена, с която бих могъл да се скарам, като й позволя да мисли че получавам подобни писма.

— Моля ви — отвърна видамът, — изслушайте ме сериозно. Ако имате любима, в което изобщо не се съмнявам, макар и да не знам коя е тя, няма да ви бъде трудно да се оправдаете и аз ще ви предоставя сигурно средство за тази цел. А дори и да не се оправдаете пред нея, това няма да ви струва повече от едно скарване за известно време. А аз засягам с тази история честта на една жена, която страстно ме е обичала и която е една от най-достойните за уважение жени в света. От друга страна пък си навличам една омраза, която ще ми струва благополучието, а може би и нещо повече.

— Не мога да разбера всичко, което ми казвате — отговори господин Дьо Ньомур. — Но ме карате да предполагам, че слуховете, които се носят за интереса на една високопоставена дама към вас, не са напълно неоснователни.

— И наистина не са — започна видамът на Шартр; — и ако по божията воля се бяха оказали такива, сега нямаше да се намирам в затруднено положение. Но виждам, че трябва да ви разкажа всичко^[10], което стана, за да ви покажа от какво се боя.

Откакто съм в двора, кралицата винаги се е отнасяла много изискано и приятно с мен и съм имал основание да вярвам, че е изпълнена с благоволение към мен; при това не е имало нищо специално между нас и аз никога не съм мислил да проявявам към нея други чувства освен уважение. Бях дори много влюбен в госпожа Дьо Темин; когато човек я види, не е трудно да разбере, че може да я обича извънредно много, ако е обичан от нея; а аз бях обичан. Преди около две години дворът беше във Фонтенбло и аз останах два-три пъти на разговор с кралицата в часовете, в които имаше много малко хора. Стори ми се, че моят ум й допада и че се интересува от всичко, което казвам. Един ден между другото започнахме да говорим за доверието. Казах, че няма никой, в когото мога да имам пълно доверие, и смятам, че човек винаги се разкайва, след като го е проявил, и че има много неща, за които на никого не съм говорил. Кралицата ми каза, че ме уважава още повече заради това и че във Франция не е срещнала нито един, който да може да пази тайна и това най-много я е затруднявало, защото я лишавало от удоволствието да изпитва доверие в някого; каза също, че особено за хората с нейния ранг да имаш някого, на когото можеш да се довериш, е нещо жизнено необходимо. В следващите дни тя подхвана още няколко пъти същия разговор. Дори сподели с мен някои лични неща. Накрая ми се стори, че иска да узнае моята тайна и има желание да ми повери своите. Тази мисъл ме привърза към нея, бях трогнат от това предпочитание и започнах да я ухажвам с много повече усърдие, отколкото обикновено. Една вечер, когато кралят и всички дами бяха отишли да се разхождат на коне в гората, а тя не пожела да отиде, защото не се чувствуваше добре, аз останах при нея. Тя слезе до брега на езерото и отпрати телохранителите си, за да се движи по-свободно. След като направи няколко обиколки, се доближи до мен и ми заповяда да я последвам.

— Искам да ви говоря — каза ми тя. — И от това, което искам да ви кажа, ще разберете, че съм ваша приятелка. — При тези думи тя спря и ме загледа втренчено. — Вие сте влюбен — продължи тя — и може би защото не се доверявате на никого, смятате, че другите не знаят за любовта ви. Но тя е известна дори и на заинтересовани лица. Наблюдават ви, познават местата, в които се срещате с любимата си, възнамеряват да ви изненадат там. Не зная коя е тя, нито ви питам за нея и искам само да ви предпазя от бедите, които могат да ви сполетят.

— Виждате каква клопка ми постави кралицата и колкото ми беше трудно да не попадна в нея. Тя искаше да знае дали съм влюбен. С това, че не ме питаше изобщо в коя съм влюбен и показваше единствено намерението да ми услужи, тя ме лишаваше от мисълта, че говори с мен от любопитство или от корист.

Въпреки всички привидности обаче аз схванах каква е истината. Бях влюбен в госпожа Дьо Темин, но макар че и тя ме обичаше, нямах щастието да се срещам на специално място с нея, така че не се боях от изненади. Стана ми ясно, че онази, за която говореше кралицата, не можеше да бъде тя. Имах любовни отношения и с друга една жена, по-малко хубава и по-малко строга от госпожа Дьо Темин, и знаех, че не е невъзможно да открият мястото, където се срещам с нея. Но понеже не бях особено влюбен, не ми беше трудно да се предпазя от всякакви опасности, като престана да я виждам. Така взех решение да не признавам нищо на кралицата, а дори обратно — да я уверя, че отдавна съм изоставил стремежа да заслужа любовта на жените, които съм се надявал да ме обичат, защото намирам, че почти всички са недостойни за привързаността на един благороден мъж и че само нещо, което стои много по-високо от тях, може да ме увлече. „Вие не говорите искрено — отвърна кралицата. — Уверена съм в обратното на това, което ми казвате. Начинът, по който ви говоря, ви задължава да не скривате нищо. — Искам да бъдете мой приятел — продължи тя. — Но като ви отреждам това място, не искам да бъда в неведение за вашите връзки. Преценете дали желаете да го заемете с цената на пълни разкрития: давам ви два дни, за да размислите. Но добре помислете какво ще ми кажете след този срок и си спомнете, че ако впоследствие открия измама, няма да ви простя до края на живота си.“

След тези думи кралицата ме остави. Вярвайте ми, бях изцяло погълнат от онова, което тя току-що ми беше казала. Двата дни, които ми даде, за да помисля, не ми се сториха достатъчно дълги, за да се реша. Виждах, че тя иска да знае дали съм влюбен и че не желае да съм. Виждах продължението и последиците от решението, което щях да взема. Самолюбието ми, беше извънредно поласкано от възможността за любовна връзка с една кралица, и то кралица, която е все още безкрайно привлекателна като жена. От друга страна, обичах госпожа Дьо Темин и въпреки че й бях изневерил с другата, за която споменах, не можех да се реша да скъсам с нея. Виждах също и риска, на който се излагам, ако излъжа кралицата, и колко е трудно да я излъжа. Но не можах да се реша да отхвърля онова, което съдбата ми предлагаше, и поех целия риск, на който неправилното ми поведение можеше да ме изложи. Прекъснах връзката, която можеше да бъде открита, и се надявах да скрия другата — с госпожа Дьо Темин.

След двата дни, които ми бе дала, аз отидох у кралицата, където бяха дамите от нейния кръг; тя ми заговори съвсем сериозно и на висок глас, който ме изненада: „Помислихте ли за тази работа, с която ви натоварих, и разбрахте ли истината?“ — „Да, госпожо — отговорих й аз, — нещата са такива, каквито ги описах на ваше величество.“ — „Елате тази вечер в часа, в който пиша — отвърна тя, — и аз ще ви дам последните си нареждания.“ Направих дълбок поклон, без нищо да отговоря, и не пропуснах да съм там в часа, който ми беше определила. Намерих я в галерията, където беше секретарят й и някаква нейна камериерка. Щом ме видя, тя дойде при мен и ме отведе в другия край на галерията. „Е — каза ми тя, — след като размислихте добре, имате ли да ми кажете нещо? Нима начинът, по който се отнасям с вас, не заслужава да ми говорите искрено?“ — „Именно защото ви говоря искрено, госпожо, — й отговорих аз, — нямам какво повече да ви кажа. С всичкото уважение, което ви дължа, се кълна пред ваше величество, че нямам връзка с никоя дама от двора.“ — „Иска ми се да го вярвам — отвърна веднага кралицата, — защото го желая; а го желая, защото искам да бъдете напълно привързан към мен и защото ми е невъзможно да се радвам на вашето приятелство, ако вие сте влюбен. Не можем да се доверяваме на онези, които са в подобно състояние. Не можем да бъдем сигурни в тяхната дискретност. Те са прекалено разсеяни и раздвоени и любимата е единствената им грижа, което не подхожда на начина, по който желая да бъдете привързан към мен. Спомнете си, че ви избирам, за да ви даря с цялото си доверие и заради думата, която ми давате, че нямате никаква връзка. Спомнете си също, че изисквам пълното ви доверие, че вашите приятели ще бъдат само измежду тези, които са ми приятни, и че трябва да изоставите всяка друга грижа, освен грижата да ми се харесвате. Няма да ви принуждавам да изоставяте грижата за благополучието си; аз сама ще го ръководя с повече усърдие и от самия вас и каквото и да направя за вас, ще се чувствувам напълно възнаградена, ако сте такъв, какъвто се надявам да бъдете. Избирам ви, за да ви доверя всички мои страдания и за да ми помогнете да ги облекча. Сам можете да прецените, че те съвсем не са малки. Външно аз понасям без много страдания привързаността на краля към херцогиня Дьо Валантиноа, но тя ми е непоносима. Тя управлява краля, мами го, презира ме, всички мои хора й принадлежат. Снаха ми, кралицата, горда с красотата си и с влиянието на вуйчовците си, не изпитва към мен никакво задължение. Конетабълът Дьо Монморанси е господар на краля и на кралството. Той ме мрази и ми показа омразата си, което не мога да понеса. Маршал Дьо Сент Андре е един млад дързък фаворит, който не се отнася с мен по-добре от останалите. Подробностите около моите нещастия ще събудят у вас жалост. Досега не съм посмяла да се доверя никому; доверявам се на вас; старайте се да не ме накарате да съжалявам и бъдете моята единствена утеха.“ Когато изрече тези думи, кралицата беше със зачервени очи. Бях толкова покъртен от добрината й към мен, че мислех да се хвърля в краката й. От този ден тя ми имаше пълно доверие. Не предприемаше нищо, без да го сподели с мен, и аз запазих тази връзка, която още продължава.