Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (47)

6.

Из пътя до колата Ани му рече:

— Не е ли тъжна история това, карнавалът? Да се маскираш, за да можеш да се повеселиш? Никога не съм била. Цяла седмица вече го репетираме с Нели.

— Още по-тъжно е да живееш като мен сред един непрекъснат карнавал — отвърна Драмов и веднага се ядоса на неволното си саморазкриване. — Не ви ли трябва режисьор?

— Боя се, че с режисьор ще стане още по-тъжно.

Но той бе загубил ищаха си за флирт. Замислено ги изчака да се настанят и веднага потегли. Попът също като че ли бе изчерпал запасите си от проповеди, отвръщаше едносрично на закачките на Нели, а на възвишението пред града изведнъж викна:

— Спрете! — И го повтори панически: — Спрете, ви казвам!

Драмов отби встрани, задните гуми застъргаха към хендека. Свещеникът не дочака да спре, излетя навън, сякаш обхванат от внезапно стомашно разстройство. Запърполи с расото си еад ливадата като грамадна черна птица. Щом затегна добре ръчната спирачка, Драмов хукна подире му. Бе осъзнал с ония, предишните, мистични тръпки в слабините, че той му извика да спре тъкмо когато виждаше във въображението си как го откарва направо в управлението, когато се чуваше да казва на подполковника: „Ето ви го, а мен ме оставете сега да си гледам работата…“

Свещеникът развяваше така бързо черните криле на расото си, че го позастигна едва на стотина метра от пътя.

— Не бягайте! Няма да ми избягате!…

Той навлезе в храстите пред малката закелевяла горичка и пак така внезапно като че ли се разколеба в успешния изход на бягството си.

— Не ви ли е срам? Как можахте да съблечете попа?… — задъхваше се Драмов, спъвайки се в коренищата.

Над разкопчаната яка на расото се обърна едно нечовешки спокойно лице, по което нямаше нито капчица пот, нито петънце от усилията на кръвта, довела го с такава скорост дотука. Като изтрито с хлебна гума бе и мястото на късата, рядка брадичка. Беше лицето на професора по структурална лингвистика, а расото под него сега можеше да бъде и стар професорски талар.

— Не знам, казах ви, програмата ми е повредена. Блокирал е и самоунищожителният механизъм.

— Повредена, повредена! На всички ни е повредена програмата, ако е въпросът! Омръзна ми вече!

Премалял от тичането, от влажната задуха след дъжда, от коняка в клетките си, хумористът се отпусна върху една туфа.

— Какво ви е омръзнало, Драмов?

— Всичко! А най-вече вие, с вашите… — Той се дръпна, сякаш мазночерният пистолет бе го ударил по челото. — Ей!…

— Опитайте с това!

— Откъде го взехте? — ужаси се хумористът.

— Трябва да опитаме, Драмов. Простете, че ви задължавам, но аз не мога сам, не ми е заложено в програмата.

— Вие сте луд! Не, вие сте просто една повредена машина! Махайте се от очите ми! Не ща да имам нищо общо с вас!

— Бъдете мъж, Драмов! — строго прекъсна крясъците му киборгът. — Хайде! Може би така ще ви е по-лесно. Нали мразите попа в себе си?

Той натика дръжката на пистолета в ръката му и хумористът я прие, за да бъде все пак у него. Пистолетът сигурно бе откраднат отнякъде. Расото се отдалечи на пет-шест крачки. Един бял пръст засочи някаква точка в средата на корема, хумористът го виждаше размит върху вехтия плат на цялото расо.

— Ето тука! Дано успеем!

Драмов наведе глава към мравките, които усърдно изучаваха обущата му.

— Стреляйте! — извикаха му. — Нали ви е омръзнало? Стреляйте! Спасете карнавала!

— Не мога! — промълви обезсилено хумористът. — Разберете, не мога!

— Не мога! — изкрещя насреща му едно отчаяно ехо. — Не искам! Чувате ли, не искаааам!…

Хумористът сепнато вдигна клепачите си, затиснали очните му ябълки като жестоки палци. Лицето над попското расо се кривеше в плачливи гримаси, превръщаше се в едно до ужас познато лице, което не преставаше да крещи:

— Омръзна ми! Чувате ли! Искам да живея като хората, да ги обичам, да им съчувствувам… От къде на къде ще им се смея? С какво право…

Пистолетът сам отметна ръката му. Изстрелът го оглуши, но оная мека уста продължи да се криви плачливо и да дърдори, да дърдори, а Драмов продължаваше да чува дърдоренето й: „Стига с тоя карнавал! Това е престъпление! Превръщаме злото в панаирна атракция, вместо да насъскваме хората против него! Омръзна ми тая шутовщина! Оставете ме да си напиша романа…“

Не я спря и вторият изстрел, и третият, и четвъртият. Не, на четвъртия тя се усмихна като във весел унес и се разчекна във влагата пред очите му. При петия изстрел го опърли чудовищна жега и под клепачите му лумнаха черно-червени пламъци. Когато ушите му сподавиха своя писък, а зениците отново прогледнаха, пред него имаше само една горичка, като несръчно направен театрален декор, влажно, небе от потъмняло сребро над нея, купчинка черни сажди в тревата, която вятърът гальовно раздухваше. Можеха да бъдат от изгоряло расо, но можеха да бъдат и от всяка друга дреха или просто от хартия. Той взе изтървания пистолет от земята — в пачката му би трябвало да има поне още един куршум и за него — и побърза да го скрие в джоба си. Не намери обаче сили да стане. Притъпеният му слух не бе уловил боязливия шум на стъпките.

— Къде изчезнахте?

Той седеше на своята туфа и гледаше тънките, още по-мургави в чорапите момински крака, стъпили върху последните неотвени сажди.

— Но вие… вие сте плакали! — разтревожи се момичето. — Защо?

— Защото се казвате Ани.

— Оставете сега шегите! Какво ви е?

— Приказката свърши, Катерина.

— Каква приказка?

— Намеси ли се жена, всяка приказка свършва.

— Забравяте Шехеразада! Тя…

— Шехеразада е разправяла чужди приказки, момиче.

— Пак искате да ме обидите! Лошо ли ви е?

— Ще мине. От коняка е сигурно, и от вас, Катерина.

— А попът къде е?

— Убиха го!

— Аха! Вие сте, както се казва, войнствуващ атеист — позасмя се тя, но за всеки случай се огледа. — Къде е все пак?

— Избяга.

— Странен поп! Но беше истински проповедник.

— Виждали ли сте истински проповедник?

— Не съм — призна си момичето.

— Да, това сигурно е най-странната професия, която е измислило човечеството.

Тънките кафяви стебла на лозницата пристъпиха, но той още не вдигаше глава към надвесените над него греховни гроздове.

— Ще влезем ли все пак в Габрово — запита го тя и се опита да повтори амзонната мелодия на попа: — Или ще останем при блудниците и чародейците, при идолопоклонниците и убийците?…

Една ръка, като смътна надежда, мъничка и тъмна, се протягаше да го вдигне от земята.

Той не я пое. Може би, защото не бе уверен в съществуването й. Изправи се сам, отвърна й с една от много редките си усмивки:

— Да влезем, карнавалът ще ни скрие…

Тук завършвам своите показания, другарю следовател. Както виждате: нито с молба за снизхождение, нито с особено разкаяние, защото ми се струва, че знам как ще ги посрещнете. Навярно сте още обиден, загдето Харитонов арестува пък вас вместо киборга, та трябваше аз да ви освобождавам. Ако ли пък вече ви е минало, в най-добрия случай, от уважение към мен, приятеля на вашия град, ще ми разиграете недоумение:

— Да не искате да кажете, че всичко това се е случило тука, в Габрово? В нашето Габрово?

А аз не ще мога да ви отговоря, защото също вече се питам, възможно ли е наистина да се случат такива неща в този спокоен и благоразумен град, където никой никога не се е представял за другиго и никога не са се рязали опашките на котките? Но едновременно се питам: А защо пък да не се случат и в него? С какво е по-различен той от другите? Или мислите, че няма да го понесе ли? И че няма да се засмее със своя умен и великодушен смях? Нали чувството за хумор тъкмо в това се състои — да можеш да се издигнеш над себе си, без да се въздигаш над другите!

Толкова! Как отвръщахме като деца, когато разправяхме някоя своя небивалица и виждахме, че не ни вярват? — За вас лъжа, за мен истина! Но за всичките тези събития, дано се убедихте поне в това, няма друг виновник, другарю следовател, освен мен…

За което и собственоръчно се подписвам: