Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (40)

3.

Обещавайки му весела компания, подполковник Харитонов сигурно бе имал пред вид гражданите Прометей Чорбаджийски и Деян Драмов, които се намираха вече там. Това „там“ представляваше нечия ведомствена вила, луксозно усамотена някъде извън града. Хладилникът й бе пълен с немска бира и габровски мезета, така че тримата нямаха основание да се чувствуват обидени. Обиден изглеждаше четвъртият, който им прислужваше, защото не им се позволяваше да излизат сами извън голямото дневно помещение, превърнато сега в обща спалня — очевидно не беше специалист и често му се случваше да изтърве на пода я вилица, я филия хляб. Той им се представи с древното и обезличено днес име Иванов, но Прометей Чорбаджийски го наричаше „мой човек“, а с това превръщаше обидата на младия мъж в кисела меланхолия. Видя ли докъде я докарахме, мой човек, каза му Прометей Чорбаджийски веднага щом се ориентира в обстановката. Виках ти аз още в магазина: не се закачай с бате си Мето, не, че ме арестува той мене, и то пред детето ми! Дай сега още по една бира, па ти седи, гледай как че си я пием с другарчето!…

С Деян Драмов те си допаднаха още в колата. До някое време хумористът се опитваше да бъде сериозен, да съобрази нещо, дори като че ли беше подплашен, но щастливо оневиненият циганин не го оставяше на мира със забавните си утешения, зарази го с великодушно самораздаващата се своя радост. А интересът на Драмов към него бе предварително събуден, защото в машинно обективния си отчет за своите приключения К. бе го изненадал с един доста озадачаващ отговор: единственият образ, в който той бил изпитал онова състояние, което може би хората визират с думата „щастие“, бил образът на Прометей Чорбаджийски, и то в часовете, когато със самозабвенно опиянение от ловкостта си и пламтящото тържествуване, че върши нещо, във висша степен справедливо, обирал чантите, часовниците и портфейлите по чаршията.

Двамата седяха заговорнически в празната заседателна зала на щаба на фестивала, когато го повикаха. Цивилен, Харитонов го чакаше в коридора, покани го веднага да тръгне с него, да не се оправдава с работата си тук, бил говорил вече с другарите. Драмов разбра, че всяка шега в момента би изострила отношенията им, и помоли само да си прибере бележника. Върна се бързо, но мисълта, че би могъл да посочи на Харитонов мъжа в тъмночервения с подчертано младежка кройка костюм: „Ето това е този, когото търсиш!“, го изплаши повече. Можеш ли да предвидиш реакцията на един киборг, колкото и добродушен и безобиден да е изглеждал досега? Кой знае какво още щяха да извършат корективните му механизми, отвлекли го неудържимо от хълма в полето при футболиста и Живка Пефина! Изгледа го с една смесица от страх и тъга, после щеше да се пита дали в страха му не бе имало повече болка от недовършеността на историята, дали сивият цвят на тъгата му не бе се получил от бялото на привързаността и черното на една неосъзната дотогава ненавист. Каза му: Изчезвайте, професоре! Сега вече окончателно, историята стана дебела! Ето ви ключа от колата, щом можете всичко, ще можете и да карате. Само не се превъплъщавайте в катаджия, ако ви спрат, че ще объркате и цялото движение! Съжалявам, че така се разделяме, но и вие… Хайде, като ви поправят, пак заповядайте!

Трябваше да му каже нещо историческо, което той да отнесе със себе си в изпратилия го свят, но не му хрумна нищо историческо и се опита да го замести с едно ръкостискане. Докосваше за пръв и последен път безчувствено хладната ръка и тя го накара отново да се запита струва ли си саможертвата му заради спокойствието на човечеството. Какви други работи не безпокояха човечеството, та тази ли преоблечена като човек машина?

Не си позволи вицове и по-късно, докато Харитонов му обясняваше какво ще се иска от него. Преди всичко да изпълни гражданския си дълг. Когато му отвърна, че неговият граждански дълг бил да разсмива хората, подполковникът го прекъсна строго: Смешното свърши, Драмов! Оня го каза още тогава, когато се представяше за Герчев. Така или иначе, ти си прекарал цяла нощ заедно с него в хотела, ти най-много знаеш. Не мога да се отърва от чувството, че знаеш всичко. И ако не гражданският, поне приятелският дълг би трябвало да заговори вече у теб… Ти от кой дълг ме арестуваш, запита го Драмов. Не си арестуван, казах ти, отвърна му подполковникът, но и това може да стане…

Отбиха се в управлението да вземат гражданина от малцинствен произход Прометей Чорбаджийски и по-нататък Харитонов вече се обръщаше едновременно към двамата. Той играеше, както се казва, с полуоткрити карти, не държеше специално да законспирирва акцията. Искаше да събере просто всички пострадали на едно място — те сами щяха да се дебнат един друг, за да разпознаят злодееца, ако той се окажеше сред тях. Странното връщане на откраднатото, освобождаването на Герчев и болните позволяваше да се приеме, че той, макар да си правеше опасни шеги, не желаеше да пострадват сериозно хората заради него. А това допускаше предположението, че той ще се опита да освободи и арестуваните. Избирайки тази вила, Харитонов целеше да улесни евентуалния опит за освобождение, при който щяха да заловят злосторника, но акцията да се извърши далеч от града, та да не пострада достойнството на задържаните. Този умен и деликатен план обаче срещна неочакваната съпротива на следователя. Той си остана на мнението, че нямат право да задържат доказано невинни, при това съвсем не случайни граждани, отказа да подпише искането до прокурора Харитонов, изпадна в необичайното положение да моли хората да се самоарестуват, което вече застрашаваше психологическия ефект на плана му.

Психиатърът обаче продължаваше да се смята за арестуван, дори пищният обед, пред който завари двамата, не го убеди в обратното. На сбогуването на Харитонов отвърна: Това е посегателство, подполковник! Пак ще ти кажа, това е посегателство върху личността… Стига! — позагуби самообладанието си подполковникът. — Това било посегателство! А онова не е ли? Аз тука най-много на тебе разчитам, като психолог и така нататък, а ти посегателство, та посегателство…

— Докторе — каза Драмов под свирепия поглед на Харитонов. — Трябва да изпълним гражданския си дълг.

— Моят дълг е да лекувам, не да гоня престъпниците.

— Мой човек, сипи на човеко да яде — намеси се сдобряващо Прометей Чорбаджийски, сякаш той бе собственикът на вилата. — А бе вие що не сте докарали вино, на това ядене вино му требва!

— Не се разрешава — отвърна младият човек с обезличеното име Иванов и боязливо погледна застаналия на прага подполковник.

— Вино и спиртни напитки не разрешавам, Мето — потвърди той, рече да каже още нещо, но само махна с ръка и ядосано излезе — тая тройка очевидно не му вдъхна надежди.

— Що бе! Нема да правим избори я! Некогиш само пред избори не даваха.

— Ще правим — каза Драмов. — Пийте една бира, докторе, хубава е. И ни разкажете историята си. Трябва да е весела, щото нашите са направо да си умреш от смях.

— Смешни, смешни! Я некой да тръгне да обира градо вместо тебе…

— Не е ново, Мето, непрекъснато го правят по света.

— Това е посегателство — рече психиатърът и посегна към бирата. — Едно чудовищно посегателство…

— Само при капитализма, бате! Експлоатация му викат. И при нас беше некогиш така. Моруко праща жената и децата да крадат, а той го изпива в кръчмата.

— Прометей, събранието ще го направим после, нека дойдат и другите. Докторе, що не обядвате? Вие май…

— Не ми се яде — отвърна той и легна с бутилката на леглото си. — Моля да ме оставите на спокойствие. Хайде малко да помълчим, а?

— Ама ще има ли и други? — зарадва се Прометей Чорбаджийски, че ще има кому да разкаже своята Апашионата, както бе я нарекъл Драмов.

Останалите дойдоха в течение на следобеда и разсеяха тягостната им дрямка, просмукана от силната бира. Най-напред пристигна Марин Колчев с разлепени лейкопласти по пръстите, които нервно натискаше на местата им. Психиатърът машинално скочи от кревата.

— Как си, Муци? Ама те… как смеят, без да ме питат? Не ти стига…

— Нищо ми няма, докторе. Бъди спокоен, ще им дам аз да се разберат. Всичко е шашма, ще знаеш! Разбрах го аз, всичко е, да не ми дадат мустанга. И апартамента да не ми дадат. Ама няма да им се размине. Щом искат пулсът им да бие като моя, както рекохте, и кръвното им налягане да бъде като моето, ще плащат!

Психиатърът странно се стъписа от думите му и се върна на леглото си.

— Ти си избраник на съдбата, Муци — обади се Драмов от своя креват.

— На избраниците се полага персонална заплата. Аз така знам — отвърна футболистът с презрение и подозрение на непознатия си почитател.

— Мой човек — викна Прометей Чорбаджийски. — Дай да напоим тоя юнак над юнаците! Леле, другарю Мустанг, тие англичане че те помнят до девето колено!

— Не се знае кой кого ще запомни! — озъби се неочаквано психиатърът.

— Не само те ще ме помнят, бате! И други ще ме запомнят — каза футболистът на циганина, но вече не бе така уверен в заканата си.

— Станахме каре! — откри психиатърът.

Върху голямата кутия шах-табла, на масичката до телевизора, лежеше, както бе обещал Харитонов, и ново тесте карти. Оказа се обаче, че Прометей играеше само сантасе, а Драмов само белот. Муци презрително плюеше на лейкопластите си, които не искаха отново да се залепят, и отказа да изслуша историята на Чорбаджийски. Не им остана друго, освен да продължат следобедната си почивка, макар да се бояха от нея, защото ги правеше сами. Но тогава пристигна пък Епифан Пефин. Прометей се изтъркули зад кревата си и асансьорчето на шията му тръгна нагоре-надоле.

— Е те тоя е! Дръжте го!

— Спокойно, Мето, не е тоя — рече Хаританов, влязъл подир директора.

— А бе аз ли не го познавам! Мой човек, кажи бе…

Обиденият млад човек не посмя да каже нещо, но явно беше готов при първия знак да скочи върху Пефин.

Харитонов се усмихваше в някакво загадъчно тържествуване.

— Виж го хубаво! Нали оня уж приличаше на тебе?

— А бе оня приличаше… ама тоя е, тоя даде на детето двайсетачката. Мой човек, кажи бе…

— Ето, с него се разберете най-напред, пък тогава… — отправи подполковникът своята загадъчна усмивка към Пефин, очевидно в подкрепа на предишно доказателство.

Мракът върху лицето на Пефин говореше, че не бе се оставил лесно да го убедят в необходимостта да идва тука.

— Какво ме бъркаш в тия цигански истории!

— Ааа, не така — провикна се Драмов. — Пефин, не така! Пред закона всички сме равни.

— Ей онова легло — рече Харитонов. — Казах ти, една-две нощи, не повече!

— Не го ща до мене! — писна панически Прометей.

Харитонов се засмя.

— Добре, добре. Премести си леглото, има място. Иначе как сте, момчета? Нещо да ви липсва?

Драмов вдигна два пръста по ученически.

— Позволете един въпрос! Онзи само в мъже ли се е превъплъщавал? Някоя мадама случайно…

— Засега жени няма — намръщи се отново подполковникът. — Но както виждам, духът е бодър, има и кой да ви разсмива. Малаков… — Той се прекъсна и почти освирепя: — Впрочем вие бяхте Иванов. Мислете му, ако чуя някакво оплакване от другарите!

Тъжният млад човек замръзна в нечовешка стойка, от която го избави великодушният вик на Прометей Чорбаджийски:

— Мой човек, дай за новия една бира! И мезенце дай!…

Бирата допълнително утежняваше задачата на обидения млад човек. Почти след всяка бутилка трябваше да придружава някого от тия досадници навън и да следи зад незаключената врата дали действително се осъществява влагооборотът на планетата.

Психиатърът плахо се осведоми как е жената на новодошлия, без да получи отговор. Прометей настояваше да изтръгне от него признанието, че не той е бил в магазина — Значи не си бил ти, а? — дори с цената на едно свръхвеликодушие: Няма какво да местим кревато!… Но Пефин се скри зад мрачното си мълчание на стола край телевизора. Муци поиска да узнае какво си е мислил Драмов, докато е гледал мача по телевизията, и остана разочарован от своя почитател. Драмов му отвърна, че отначало обмислял да закупи продукцията на „Капитан дядо Никола“ и да я пробута с печалба на англичаните. Рекламата на тая фабрика най му харесала на стадиона, само че на нея не пишело какво произвежда, та не бил сигурен дали англичаните ще го купят. После пресмятал колко души ще загинат, ако се срути трибуната. А после, заключи Драмов, нищо повече не си помислих, защото и тогава, както сега, много ми се спеше.

Умората действително го измъчваше. Бе се окуражавал, че зрелището, което обещаваше планът на Харитонов, си заслужава и по-големи жертви, но зрелище още нямаше, нито пък мозъкът му бе в състояние да го създаде. Разсъни се истински, когато тъжният млад човек заедно с готвача влязоха да разместят леглата, за да внесат още две, и всички се разшаваха нетърпеливи да видят кой още ще дойде. Готвачът им предложи кафе и то така ги зарадва, сякаш на дъното на чашките вече лежеше отпечатан ликът на злодееца. Още докато го сърбаха, пристигна Красимир Герчев, но това изненада само хумориста. Освен психиатъра другите не го познаваха. Психиатърът внезапно се оттегли на безопасно разстояние чак в другия край на помещението, а Драмов извика:

— Герчев!… Чакай, ти ли си това, или…

Кандидатът на науките махна ядосано с ръка.

— И аз вече не знам кой съм! Тука някой е решил съвсем да ме побърка.

— Но какво правиш в града?

— Все пак — готов доклад, длъжен съм… Но тъкмо слизам от таксито и оня, големият старшина, ме награби. Най-много аз съм му трябвал. Драмов, кажи какво става тука? Полудели ли са, или си правят някакви идиотски фестивални майтапи? Утре започва конференцията, а аз…

— Не знам. Както виждаш, този път и аз съм вътре.

— Всички сме вътре! — провикна се щастливо Прометей Чорбаджийски.

— Покер играете ли? — запита го психиатърът от безопасното си разстояние.

— Той играе само с открити карти — отвърна хумористът, след което тържествено изреди всичките му титли. — И се занимава с хумор. Това е една от четирите му ахилесови пети. Герчев, разполагай се!

Кандидатът на науките седна до него върху луксозното одеяло.

— Ей онова легло е твоето — посочи Драмов. — Герчев, Герчев, всичко започна от твоя кретенски костюм! Що не му го даде? Сега нямаше да киснем тука.

Другите не знаеха за какъв костюм става дума и се изпълниха с подозрение. Нарасналият им брой ги накара да започнат вече да се дебнат — сред толкова хора вероятността да е попаднал и онзи ставаше по-реална. Герчев обмисляше нещо или просто му бе неловко да отговори на щекотливия въпрос. Попита замислено:

— Ти какво искаше да кажеш с тия четири пети? Кои са другите?

— Човек сам трябва да знае слабостите си.

— Но защо четири? Човек не може да има четири. Да не искаш да кажеш… — Драмов се хилеше в очакване. — Животното има четири пети. Да не искаш да кажеш… Говедо ли ме нарече?

Драмов издуха пяната на бирата към отсрещния ръб на чашата.

— Герчев, вече не се безпокоя за теб. Умът ти е отново на мястото си. С тоя бляскав аналитичен мозък…

— Не ти се сърдя — рече кандидатът на науките. — Вицът е с интересна конструкция, с това двойно острие… Твой ли е?

— Уви! На Хайне. Толкова сложен виц аз не съм способен…

— На Хайне? Браво! Тогава ще може да се използува. Да, да, ще може! Чудесен е…

— Герчев, аз наистина съм вече напълно спокоен за теб — каза тъжно Деян Драмов, а кандидатът на науките рипна от леглото и затропа нервно из огромното помещение, сякаш действително тропаше с четири пети.

— Е, няма ли най-после някой да ми каже какво става тука? — но видимо не се измъчваше вече; присъствието на толкова пострадали сигурно бе смъкнало булото на мистиката и от неговата драма.

— Като се попълни и другото легло — отвърна му психиатърът. — Така решихме, тогава ще мислим.

Герчев енергично преброи леглата и го съобщи:

— Значи, ще бъдем седем…

— Нова мистика — издекламира провокативно Драмов. — Защо точно седем? Защо това обгърнато още в най-дълбоката древност с магии и загадки число?

— Няма нищо загадъчно в него — каза психиатърът сухо.

— Ааа, нямало… — възмути се Прометей.

— Няма. Магиите са били свързани със сетивните способности на човека за възприемане. Според закона на Милър, това е пределът на канала за информация. Човекът е в състояние да прави точни оценки средно на седем плюс-минус два обекта…

— Ти тия на баба си ги разправяй, докторе! — продължи да брани мистиката Прометей. — Я да ти разкажем…

— На собствената си баба го разкажи — охлади ентусиазма му психиатърът и потърси отново убежище в леглото си. Герчев също затропа към своето място, седна и се загледа в празното легло, потъвайки в общата, станала изведнъж отново напрегната и разединяваща атмосфера — защото: кой щеше да седне на това последно легло? Внезапното и неразбираемо за тях изпискване на Герчев (досущ като една млада кандидатка на науките): „А колата?“ — допълнително я зареди с истеричния си тон.

— Благодаря, добре е — отвърна хумористът и демонстративно се превъртя с лице към стената, не знаейки кое точно му се иска по-силно: да направи нов опит за сън или да поразсъждава върху загадъчното число седем — случайно ли бе се пръкнало в тая неразбория, забавляваше ли се киборгът с човешката склонност към мистиката, или пък също бе подчинен на тоя закон на Милър?… Но кафето бе свършило само половината от работата си.

Седмото легло се запълни чак вечерта. Иванов въведе един доста известен в града човек и онези, които го познаваха, помислиха отначало, че е дошъл да ги инспектирва. Той поздрави бойко:

— Как сте, другари? Всичко наред ли е? — и се обърна към меланхоличния млад човек. — Раздай на хората каквото трябва!

Младият човек не можа да се сети какво друго да раздаде и тръгна за нови, мистично седем, бири.

— Другарю Великов, вие да не сте решили да ни правите компания? — запита го Драмов с окончателно разбудена ехидност.

— Да. Да. Реших лично да участвувам в акцията. Осведомен съм за всичко, другари. Бъдете спокойни, ще го заловим. Харитонов ми разказа вашите патила. Не, това е повече от възмутително. А той даже и на мене посегна, тоя…

Драмов почтително го изчака да намери определението, но Великов не го намери и той скочи весело от кревата си.

— Е, седемте самураи се събраха. Седемте великолепни, заели се да бранят една изгубена кауза! Има кворум. Събранието може да се състои. Точка първа: отчет! Всеки да каже той ли е, или не е той и ако не е той, кой е. Точка втора…

— Другарю Великов, играете ли карти? — запита предпазливо психиатърът, комуто явно все още не се искаше да дава отчет.

— Слушай! — срязаха го. — Като не можете да излекувате оня, дето се мота по площада, поне си го приберете. Градът е пълен с чужденци.

— По площада се мотат много по-луди от него — засегна се психиатърът. — Ама за тях…

— Какво искаш да кажеш?

— Не закачайте човека — обади се Драмов. — Чужденците също имат нужда някой да ги пита любезно как са спали. А и целият град да се напъне, няма да измисли по-сполучлива карнавална фигура.

— Драмов, с тебе ще имам отделен разговор…

— Ей, я дайте по-напред да пием по една бира! — предложи компромисно Прометей Чорбаджийски и включи телевизора.

Засвири музиката на „Лека нощ, деца“ и му викнаха хорово: Махни това бе!