Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (14)

7.

Подполковник Харитонов бе в почивка след нощното дежурство и той попита за следователя. Каза, че било бързо, а следователят изненадващо бързо се появи на стълбището до пропуска. Драмов мълчаливо му подаде бележката. Изгревът на радостта в помръкналата от безсънието самоувереност на следователя го накара да реши, че тъкмо по тоя начин ще успее да се измъкне от по-нататъшните неприятности. Поиска да му връчи и пакета и да си тръгне, но следователят разпери ръце:

— Ох, от сутринта се мъча с тоя човек! Минутка не съм спал! И психиатър докарах. Сега пък твърди, че не бил Красимир Герчев, всичките; си показания от нощес отрича. Нищо не помнел за себе си, да сме го оставели някъде на спокойствие, да си спомни кой е. Докторът смята, че симулира, но е готов да допусне и необяснима засега амнезия. А сега пък тая бележка…

Следователят не успя да покрие със загриженост радостта си от нея и Драмов реши да предварди въпросите му. Бавно, за да не изтърве нещо непредпазливо, той изцеди обяснението си: Събудил се много рано, защото гастритът му бил гладен, пък и след пиене напоследък рано се събуждал, влязъл в банята да се облече; не помни да е поглеждал към оня, но май че още си е бил в леглото; отишъл да си купи банички, Мимето било още на рецепцията, донесъл и на нея, закусил във фоайето и пак така безшумно си легнал, да не го събуди, а като станал одеве, видял дрехите и бележката. Да, сам ги опаковал, намерил тая хартия в стаята, изглежда, онзи си е носил в нея собствените дрехи…

— Странна история — рече следователят, но амбициите му да я разгадава бяха угаснали. — Щом, значи, този е вашият приятел…

— Дано не е откачил сериозно — обезпокои се хумористът, спомнил си безпокойството на онзи, който вече не приличаше на Герчев. — Ако разрешите…

Следователят го отведе в кабинета си с готовността на човек, който търси да подели с някого отговорността. Макар и в друга обстановка — тясна и бедна чиновническа канцелария, — Красимир Герчев седеше в същия стар милиционерски шинел и в същия вид, в който бе го оставил хумористът при излизането си през нощта. Сякаш цялото време бе прекарал на този стол. Брадата му, необикновено избуяла, обрамчваше подивялото лице на отречен от света аскет. Очите му мигновено се отвърнаха от влизащите, сякаш бягаха от новата очна ставка, но Драмов улови налудничавия им блясък. Не изпита жал към него и това се оказа полезно. Следователят, който продължаваше да държи за метода на внезапното разобличение, веднага бутна бележката под носа му: Прочетете това!

Герчев не желаеше да чете нищо и следователят изрече още по-грубо заповедта си. Едва тогава едната ръка, мъртвешки жълта, треперливо се измъкна от широкия ръкав на шинела. Драмов искаше да каже нещо весело, освобождаващо, но всичките вицове бяха се изпокрили в складовете на мозъка му.

— Не — изкрещя внезапно Красимир Герчев. — Не!

— Какво не? — викна и следователят, разтревожен за толкова изгодния изход на досадното дело.

— Не е шега! Никаква шега не е — промълви сега пък съвсем тихо той, а дебелият плат на шинела не успя да скрие новата треска на тялото му.

Психиатърът, мъж на средна възраст, с физиономия на джебчия, за когото душите на хората са точно толкова достъпни, колкото и джобовете им, ловко измъкна бележката от пръстите на Герчев, но веднага я отдалечи от себе си, за да я прочете. Изглежда, и джебчиите понякога имат нужда от очила.

— Никакъв номер не е — продължаваше като в унес да нарежда кандидатът на филологическите науки. — Не познавам тоя почерк, не познавам никакъв Хъ, няма такъв…

— Това не е Хъ, а хикс, анонимно! — вече открито се ядоса следователят и тогава Деян Драмов, без сам да знае защо — може би за да скрие вината си, може би от собствения си страх, — изрева като на казармен плац:

— Герчев, стига си се правил на идиот! Ето ти дрехите! Обличай се и да си вървим!

Раменете на шинела подскочиха от гласа му — навярно не и от силата, не и от думите, а от познатостта на тоя глас, който сега най-после бе се обадил, но хумористът предварди всякакво възражение. С две крачки се намери до него, трупна с все сила пакета в скута му, удари с длан подскачащото рамо.

— Стига си ни разигравал, чуваш ли! Цяла нощ не сме спали заради тъпите ти номера!

Пръстите му захапаха яката на шинела, а заедно с нея покорно се надигна и за втори път разобличеният Красимир Герчев. Драмов не го остави; замъкна го до прозореца, свлече шинела от гърба му, разпери го като параван. Зад паравана бавно зашумоляха хартията и дрехите, думнаха на пода изтърваните обуща.

Следователят седна зад бюрото си и се зае да пише нещо. После обяви, че пострадалият има право да подаде официално оплакване, това било твърде злостна шега… Но съобщи и цялото си човешко нежелание да приеме сега такова оплакване.

— Ще го подадем до Съвета за сигурност — съживи се най-после хумористът у Деян Драмов.

Психиатърът изхихика като заловен комарджия, който иска да те увери, че на шега е подредил картите. Направи му и някакви знаци: Внимателно, значи, и ако имате нужда от мен — насреща съм! Красимир Герчев продължаваше да се облича бавно и тихо, но с по-уверени движения. Следователят избърза да оповести тържествено:

— Документи, всичко е на мястото си, нали? Тогава сте свободен, другарю Герчев.

А заедно със свободата му върна и отнетото име.