Включено в книгата
Оригинално заглавие
Перпетуум мобиле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Анатолий Днепров. Глиненият бог

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №66

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.

Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21

Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985

© Донка Станкова, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Анатолий Днепров

Пророки, М., „Знание“, 1971

Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965

Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969


Изобретателят се озърна към вратата, от която безшумно излезе побеляла жена. После погледна учения и остави на пакета торбата[1]. На лицето му беше застинала виновна усмивка. Ръцете му леко трепереха и той дълго не можеше да развърже възела.

— Ще ви поизцапам…

— Нищо — каза ученият и любезно се усмихна.

— Ето…

Изобретателят сложи върху широката писалищна маса простичко съоръжение. Зачервеното му лице се изпоти.

— Ето какво представлява — поясни той.

— Я да видим как работи. — В гласа на учения прозвуча подигравателна нотка.

— Работи без прекъсване.

Полирана дъска от ебонит. Две стойки от неръждаема стомана. Два бронзови лагера. В тях на стоманена ос — фин стъклен диск.

— А къде е двигателят? — запита ученият и погледна изобретателя право в очите, този път недоверчиво и дори подозрително.

— Ето…

Неоформен яркозелен минерал, голям колкото юмрук. За него в ебонитовата дъска под стъкления диск беше направена вдлъбнатина. Изобретателят дълго се мъчи да постави камъка така, че да не пада. Когато минералът се закрепи на мястото си, стъкленият диск трепна и започна да се върти, отначало бавно, а после все по-бързо. От леката въздушна струя по гладката писалищна маса се раздвижи тънката хартия.

— Мда… И все пак къде е двигателят или моторът, или каквото и да е друго там…

Въртенето на диска се усилваше. Чуваше се как тъничко зазвънтяха лагерите.

— Цялата работа е в камъка. Не е нужен никакъв мотор…

— Изглежда, вашият камък е полупроводников фотоелемент? — запита наслуки ученият.

— Едва ли… Взел съм го случайно по време на една експедиция в Памир.

Ученият повдигна леко черната ебонитова дъска и погледна под нея. После я почука с пръст, като искаше да се увери, че вътре в нея има нещо.

— Цялата работа е в камъка. Случайно открих това… — започна изобретателят.

Лицето на учения стана строго и той отново седна в креслото.

— Не се опитвайте да ме заблуждавате. Не съм малко момче.

— Ама нали виждате…

— Да, виждам. И съм убеден, че това е глупост. Направили сте чудесна играчка. Похвалвам ви за нея. Но нямам време да си блъскам ума къде сте скрили двигателя.

— Главното е в камъка… — плахо възрази изобретателят.

Ученият се наведе рязко над минерала. Въздушната струя от въртящия се диск си играеше с един кичур от побелелите му коси.

— Хитрец! Та това е дискът на Фарадей — радостно извика той.

— Не. Дискът е стъклен и тук няма източник на електрически ток, няма магнити…

Ученият се облегна в креслото.

— Слушайте, този човек — той се обърна към стената и посочи бронзовия бюст в нишата, — още този човек преди две столетия е подписал указ, според който се забранява разглеждането на всякакви проекти на вечни двигатели, защото е безсмислено. Ясно ли ви е?

— Да Но това е нещо съвсем друго. Струва ми се, че камъкът е нещо като корабно платно. Той поглъща и направлява вечното движение на материята във Вселената…

Ученият свъси вежди:

— Образно, но безсмислено.

— Нали не възразявате против вечното движение на материята?…

— Това е философия, а тук имаме машина.

— Всяка машина подбира от хаоса на движението само регулираното…

— За тази цел е необходима енергия. Разбирате ли, енергия!

— Около нас енергия колкото щеш!

— Добре, обяснете тогава физическия принцип на действие… ъ… на двигателя.

— Не знам. Засега не знам.

Ученият се намръщи.

— Вие би трябвало да се заемете с физиката и да изучите първото и второ начало на термодинамиката — каза ядосано той.

— Знам тези неща. Завършил съм… — Изобретателят затършува трескаво в страничния джоб на сакото си.

— Няма нужда. Вярвам ви.

Около минута и двамата мълчаха, а тишината бе нарушавана само от слабото пеене на двигателя.

— Значи не вярвате в… в тази машина?

— Не, не вярвам — твърдо отговори ученият и натисна звънеца.

В кабинета влезе побелялата секретарка и сложи пред учения някакви книжа…

На изобретателя не му оставаше нищо друго, освен да си иде…

Той показа изобретението си и в заводското конструкторско бюро и там се заинтересуваха откъде е намерил такива мънички лагери и как е успял да пробие дупка в стъкления диск. След това говори в някакъв клуб, където салонът ечеше от гълчава в очакване да започне самодейността. Той се ядосваше, че не бе залепил върху диска парченца хартия, за да може въртенето да се вижда отдалеч.

Посетителите на големия южен пазар зяпаха с интерес въртенето на крехкия стъклен диск, а вечер го демонстрираха в цирка…

На междуселски път, притиснат от двете страни от грамадни блокове узряла ръж, машината се показваше пред шофьори. Тя бе сложена направо на земята и стъкленият диск се въртеше ту по-бързо, ту по-бавно, сякаш зависеше от прииждането и отдръпването на непозната сила. Шофьорите си свиваха цигари и пушеха мълчаливо, от време на време си шепнеха нещо. Някой помоли изобретателя да му продаде тайнствения камък.

Машината беше демонстрирана и край селски кладенец и сега жени с празни ведра наблюдаваха неуморното й движение, малките момченца гледаха да допрат пръст до пеещия кръг…

За последен път видяха изобретателя в късна есен на брега на голяма сива река. Ниски рошави облаци почти се допираха до отвора на стар железопътен мост, по който току-що бе преминал товарен влак. Вятърът се щураше неспокойно в тръстиката, а дискът, нежен, чувствителен и неуморим, продължаваше да пее тихичко тайнствената си песен.

Кой е той, този изобретател? Фокусник? Измамник? Мошеник? Или човечеството бе загубило нещо ново и неоценимо?

Впрочем, както винаги, не за дълго…

Бележки

[1] Така е в книгата. Бел.Mandor.

Край
Читателите на „Перпетуум–мобиле“ са прочели и: