Жечка Горчева
Вградената невеста (31)

Нос Калиакра

Чуждоземни нашественици завладели крайморските селища и заграбили всичко, което им харесало. Взели в плен и четиридесет девойки, които били от хубави, по-хубави. Всички те били стройни като млади тополки, с бели лица и дълги, черни като смола, или руси, блестящи като злато, коси.

Завоевателите докарали своите пленнички на нос Калиакра и ги затворили в една от пещерите там. Пред входа й поставили стража и с нетърпение зачакали нощта. Тогава ще започнело буйното веселие и красавиците щели да бъдат поделени помежду им.

Общата зла участ сближила момичетата. Те станали близки като родни сестри. Нито една от тях не искала да се гаврят с нея поробителите. Цял ден се прегръщали и оплаквали своята младост, първата си любов, недоизживения живот… Път за спасение нямало.

Към края на деня сред групата нещастници се чул глас:

— Все пак има начин да се спасим!

— Но как? — обадил се друг момински глас. — Тази тъмна пещера има само един изход и той е добре заварден от стражите.

— Има начин да запазим моминската си чест и свободата си! — обадила се пак първата девойка.

Всички момичета се обърнали към нея с плаха надежда.

— Морето ще ни приюти в своите хладни прегръдки казала тя и посочила малкото прозорче в дъното на пещерната стая.

Някои от момичетата, току-що разбрали мисълта на своята посестрима, се разридали горчиво. Млади били, не им се умирало. Други бързо се съвзели и започнали да утешават другарките си с думите:

— Нищо друго не ни остава, щом са ни докарали тук. По-добре е да умрем, отколкото да се оставим да си играят с нас! Нека останем чисти и неопетнени!

Дълго се вайкали момичетата и оплаквали своя погубен живот, но времето напредвало и те смело решили съдбата си — по-добре смърт, отколкото живот в робство. Погледнали през малкото прозорче, което се намирало над огромна пропаст. Долу вълните на Черно море се разбивали шумно около балваните, натрупани под тесния издатък на носа. Слънцето вече клоняло на залез и разсипвало своите бакърено-червеникави багри по синята морска шир.

С прималели сърца девойките започнали да се приготвят за своето последно пътешествие. Смелата девойка, която предложила този план, застанала до прозореца и протегнала настрани двете си изящни ръце. Тя поискала за тях да се хванат двете най-страхливи момичета. После всички се заловили една за друга. Девойката направила крачка напред към прозореца и моминските редици от двете й страни трепнали като крила на птица преди полет.

Никой не узнал как са се промъкнали девойките през малкото прозорче и как са успели да политнат едновременно към морето. Когато войниците ги забелязали, те приличали на ято жерави, летящи в триъгълник. Най-смелата девойка порела с гърдите си въздуха най-отпред, а след нея се веели хубавите коси на момичетата, приличащи много на криле на птици. Потресени от тази тъй чудновата гледка, завоевателите не се сетили, че може да направят опит да ги спасят от удавянето.

Морските води поели ласкаво в своята хладна прегръдка четиридесетте хубавици. Приютили ги завинаги в своите дълбини чисти и невинни, неосквернени от похотливите нашественици.

Оттогава лобната скала, надвесена над буйните вълни на морето, носи името „врата на четиридесетте девойки“, а легендата за тях е като маяк в мрака на безмилостното време. Маяк като фара на нос Калиакра, който осветява пътя на всички пътуващи в нощната тъма.