Асен Г. Христофоров
Мацакурци (8)

II

Една вечер вятърът забръска по полото поле, запревива трънките и подгони отбрулени шишарки по жълтите ливади. Двете котета се свиха под миндера, Лишко потръпваше в колибката си, а муцуните на козите се подуха от студ. Снежинки запрехвъркваха из въздуха и вятърът ги навяваше в гърба на кокошарника и дори: вътре в него, като ги навираше между процепите на дъските. Изненадани, ярките и кокошките се настаниха отрано на кацалките. Те бяха забравили ланския сняг.

Призори поведох премръзналите кози към колибата на Вуцидей. На места земята бе почти гола и само излеко побеляла, но често хлътвах до колене в дупки с навеян сняг. Вятърът все още духаше немилостиво и поклащаше върхарите на смърчовете в гората. Макар и леко напръскани със снежец, клоните на дърветата тъмнееха върху фона на сивото небе, огъваха се, съскаха и пращяха, сякаш се борят с настъпващата зима. Тънка ледена корица покриваше водата от изворчето край колибата на овчаря.

Вуцидей сякаш не чувствуваше студа. Той прибра козите без много думи и те охотно се пъхнаха в заградката, примамени от топлите руна на овцете. Овчарят събра едно-друго от колибата, подвикна на псетата, прихлупи качулката връз глава и подкара стадото към селото. Раздялата бе кратка.

— Довиждане! — рече той. — Довиждане до нова трава!

Стиснах коравата му ръка и дълго гледах подир него и овцете. Жозефина изврещя еднаж-дваж, но не щукна от стадото. Бианка бе по-кротка. Тя вървеше спокойно и високият й гръб едва личеше между белите руна. Дали не щяха да ме забравят до идната пролет? Едва ли. Много се бяхме сближили в самотата край „Бърлогата“.

Прибрах се в къщата премръзнал, унил и по-самотен от всякога. Вятърът виеше в комина и трупаше преспи навън. Чувствувах се просто като обсаден. Бях взел някакъв скучен превод от едно издателство в столицата и запрелиствах страниците, но не ми се работеше. Едва дочаках края на този първи зимен ден и си легнах още с кокошките. Снегът продължаваше да се стеле навън, а щеше да се вдигне едва към края на април. Тепърва започваше истинското ми отшелничество… Изпървом тая страшна самота ми тежеше. Бях благодарен дори на полските мишки, които се обаждаха от всеки ъгъл на трите стаи. Скоро гризачите станаха тъй безсрамни, че почнаха да препускат край стените на кухнята. Имаше и много едри екземпляри с дълги и рунтави опашки, но по-дребните бяха най-любопитни. Те просто пролазваха по масата на две педи от мен и дълго ме гледаха в очите, леко помръдвайки късите си мустачки. Не им се сърдех, че гризят картофите, но сериозно възроптах, когато открих мише гнездо в пуха на възглавката и видях изядения ръкав на якето. Тогава реших да поставя навред отрова.

Уви! Кафявото котенце първо се пресели във вечността, вкусило силната отрова. Другото, черното, умря няколко дни по-късно от остра простуда. Подгонено от Лишко, то бе пролазило до върха на един смърч в двора, а после не можеше да слезе. Напразно се опитвах на няколко пъти да се покатеря по бодливото и заснежено дърво. Голите ми ръце кървяха и скоро премръзваха от силния студ. После, когато почна да се свечерява, реших да отсека дървото. Смърчът се наклони, изпращя и грохна върху скования в лед поток. Котето отскочи в последния миг и бухна дълбоко в навеяния сняг, но скоро се подаде навън — уплашено, с настръхнала козина и бели снежинки по нея. Котето се спаси, за да умре три дни по-късно от простуда. Секна играта на двете малки немирнички и вече нямаше кой да ме весели в кухнята, но и мишките все по-нарядко смущаваха самотата ми. Те се тровеха едни от други…

В безветрени дни, когато тъмнопепеляви облаци се спускаха ниско над полето, закривайки от погледа селото и насрещните ридове, тишината край „Бърлогата“ ставаше просто страшна. Потокът не бълбукаше, птички не чуруликаха в гората и ни една гранка не трепваше по дърветата в двора. Дори кокошките не се обаждаха от своя дъсчен дом. Престанали да носят, те се гушеха една в друга, кълвяха снега, който проникваше през цепнатините и навярно мечтаеха за зелена тревица. Само Лишко нарушаваше тишината, колчем лисица се промъкваше край гората. Той излайваше по нея от насипа пред кухнята, спускаше се към дерето, затъваше в дълбокия сняг и пак се връщаше на своя пост. От това място той можеше да наднича през прозореца на кухнята и да следи всяко действие на своя господар. Самотата изглежда гнетеше и кучето, макар то да не познаваше друг свят, освен тоя край „Бърлогата“. Единствена баба Минка Пощальонката ме навестяваше през зимата. Тя идваше редовно еднаж в седмицата, преметнала през гръб торба с два-три хляба, няколко вестника и списания. Лишко пръв я забелязваше от насипа и геройски се спускаше през снега към гората, проправяйки пърина за старухата. Пътят от селото до разсадника обикновено биваше почистен от шейните, които отнасяха оборския тор на нивите, но тия двеста-триста метра от разсадника до къщата бяха особено уморителни за бабичката.

Тя затъваше до колене в снега, залиташе и се подпираше на две тояжки, навлякла връз ръце чифт износени вълнени чорапи, които й бях подарил. Пристигаше задъхана, отупваше снега от нозете и полите на сукмана си, казваше някоя приказка на кучето пред портата, после се тръшваше на миндера в кухнята и едва тогава ме поздравляваше с „добър ден“. Тия дни бяха празник за мене и Лишко, но и бабичката бе наша драговолна гостенка. Постоплеше ли премръзналите си крака, баба Минка започваше с последните ядни думи на снахата, одумваше някое от внучетата, оплакваше се от прасето на съседите, промъкнало се като хайдук през плета, за да сдави една от техните кокошки. После преминаваше към последните клюки в селото. Най-напред ме осведомяваше дали някой бе умрял през седмицата и колко пари са сложили в антерията му, преди да го пуснат в гроба. Свършила с покойника, тя заразказваше за последната сватба в селото и как не я поканили, макар да била рода на жениха. Дорде привърши със сватбата, аз вече знаех с колко души се е любила младата булка, преди да стъпи в пръв законен брак. Наистина, едва ли имаше нещо, което баба Минка да не знае — с коя невяста се задявал попът и защо се скарал с калугерката, кой изпъдил жена си или щял да я пъди, коя поглеждала през плета и се докарвала пред съседа, защо шофьорчето на рейсовата кола вече нощувало в друга къща и още какво ли не. Приказките й сякаш откриваха прозорец към забуленото в мъгли село и без сам да искам, интимният живот на мацакурци се разгръщаше като калейдоскоп пред очите ми. Оня ден — подемаше баба Минка — Лена от горната махала се опитала да удуши близначетата си… И как да не ги удуши, когато имала син войник и мома на седемнайсет години! Войникът дошъл от казармата и викнал пред прага на къщата, че ще се мушне с ножа, ако майка му не премахне двете неканени братчета — зер колко имот имали в полето, та сега да го дели с още двоица!… Пък и момата писнала като родилка, кое от срам, кое от яд — тя искала сватба да вдига, не да пере мръсни пелени, дорде майка й лежи в постелята… Кой да се надява на Лена, че ще близни на четиридесет години, та да срами и мъж, и челяд!

— Казуват из селото — започваше тя друг път, — дека Тана, мърлявата мома на Троцки, досам общината, щяла пак да ражда!

— Мома, казваш, и ще ражда? — възкликнах, уж изненадан.

— Па мома е и мома че си умре! — и бабичката поклащаше глава. — То не й е за първи път, но сега май беше редо на сестра й, на Малина, зер Тана и лани ражда…

Тия новини ме забавляваха, но и Лишко не оставаше безучастен. Той поглеждаше навремени през прозореца, настръхнал и цял побелял от сняг, после потрепваше, излайваше еднаж-дваж, леко извиваше глава и ни гледаше с щръкнали от любопитство уши.

— Да бяха толкоз Тана и Малина, а то… Може да не веруваш, но лани други три родиха, за срам на селото… Ей и щерката на Рангел от горната махала, дека зет му ти продава вар по Гергьовден. Ученичка, божем, у градо, па и она легна да ражда! И роди, мажко дете роди! Видиш, дека и учените ги фата…

— Кое ги хваща, бабо Минке?

— Клетвата, калугерската клетва…

Слушах я и се пренасях в онова далечно време, когато турски шайки са плячкосвали селата и паланките в полите на Рила, а раята работела ангария по склоновете на планината, изсичала горите за дървени въглища и ги отнасяла в бейовските мацани. Тия шайки не оставяли на мира дори калугерите от Рилския манастир, макар те ежегодно да плащали данък на някакъв турски паша далече в Анадола. Цялата хубава и гиздава планина, цялата ненагледна Рила била на тоя паша. Турските шайки уж зачитали правото на монасите да владеят своя дял от планината, но пак ги тормозили, измъчвали ги и често ги заставяли да плащат данък и на тях. Обеднял манастирът и еднаж калугерите отказали дважди да плащат данъка. Тогава турците запалили сградите. Едни от монасите изпоклали, а другите побягнали надолу, към селата в полето. Побягнали и се измокрили, а по зидовете на изгорелия манастир поникнала коприва. Тъкмо това сякаш чакали манастирските говедари, които бродели лете по чаловете и бранели чардата от всякаква гад. Като видели, че монасите не се връщат и когато по високите пасбища се бялнал първият есенен сняг, те повели говедата на север от билото, към долината на Черни Искър. В най-горния край на долината някогашните пастири от самоковското село Доспей били издигнали десетина къщи и няколко плевни край тях. Манастирските говедари слезли при селяните и казали, че говедата били техни. Те били все ергени и не една мома се помамила по тяхното богатство. Задомили се говедарите, и основали свое селище под първото, а други на присмех го нарекли Мацакурово, по името на някаква стара и лоша жена. Година-две по-късно монасите се върнали в манастира и проклели крадливите мацакурци — невестите им трудно да зачеват, а момите им в грях да раждат…

Тъй разказваше Минка Пощальонката. Смесваше легендата със суеверието, разказваше и преувеличаваше, без да съзнава това. Иначе все би казала нещичко за покварата, внесена от офицерите в селото през годините на последната война, когато щабът се е помещавал в Почивната станция над Мацакурово.

При лошо време старицата не се връщаше в селото и нощуваше в „Бърлогата“ за голяма радост на Лишко и на неговия господар. Тя предпочиташе чашка ракия пред канче риганов чай, две пържени яйца пред няколко печени картофа, но приемаше с благодарност и едното, и другото, и третото, без да се отказва дори от една цигара след кафето. Ракията я развеселяваше, кафето я ободряваше и тя говореше до късно през нощта, разказвайки спомени от моминството си. В такива минути бузите й се зачервяваха.

— Момляче бях тогава — подзе тя една вечер, — но помня кога Фердинанд дойде баш за пръв път у селото, да сваля пазветата на момите и нараквиците на невестите… Фердинанд още не бил издигнал „старийо палат“ в горния край на Бошков дол, нито двореца в Овнарско по пътя за Мальовица, Един ден викачи тръгнали из селото, излезли и по полето, защото било работен ден, и приканили всички мацакурци да се съберат на площада. Всеки мъж и всяка жена, под страх на най-строго наказание, трябвало да навлече празничната си премяна. Сбрали се селяните и се заоглеждали в новите си дрехи, а когато им рекли, че Фердинанд щял да дойде, момите и по-младите невести взели да търкат бузите си с полите на сукманите, та да станат по-червени. Дошъл той на бял кон с още много коне и офицери връз тях, огледал хората, приближил се към групата на жените и почнал да сочи с пръст ту към гърдите на някоя невяста, ту към плетените нараквици по голите ръце на някоя от момите, ту към везания сукман на спретната млада майка,>

— Искам това и това, и това! — казвал монархът и замервал гърдите на жените със едри сребърни петолевки.

Стъписали се невестите, изумили се момите, а мъжете смръщили вежди. „Та що като е цар — рекли те, — нека си задиря царкинята!“ Най-сетне разбрали, че Фердинанд искал да уреди изложба на селски носии и бил готов да заплаща всяка вещ. И наистина, той плащал по царски, все със сребърни петолевки. Тогава жените се пресрамили, па почнали да свалят и нараквици, и сукмани, та даже и пазветата отпреж. Навалили го и всяка протягала ръце към него, готова да сграбчи петолевката. Разиграл се белият кон и щял да катурне монарха. За да се отърве, той взел да хвърля цели шепи сребърни пари по жените, а те се накамарили една връз друга по мегдана, задърпали се и се боричкали, крещели и се клели. Било срамно, дори страшно, защото една давала нараквиците, друга улавяла петолевката…

— А Фердинанд седи с бели ръкавели на коньо и се киска като жена, кога й бръкне някой у пазвето, та я хване гъдел — завърши разказа си баба Минка.

Тъкмо в тоя ден излязъл и нейният късмет. Харесал я един от ергените, като се боричкала с другите за сребърни петолевки. Малка била тя още, но Ицко не рачил да чака. Вдигнали сватба подир месец — ни много бедна, ни богата. Като почнали в четвъртъка, свършили чак във вторника. На вечерта в неделята срещу понеделника за първи път ги оставили сами в „невестарника“ и тя се червяла от срам, дорде гостите пиели и тъпаните думкали в голямата одая. На другата вечер, в понеделника срещу вторника, тя легнала с девера си в малкото одайче. С него преспала до зори.

— С девера! — възкликнах, доста изумен.

— С най-малийо девер — отвърна баба Минка, излеко поруменявайки. — Такъв беше адетът тогаз! Тъй, да не ни разделят чужди хора…

Сякаш дочул думите й, Лишко излая отвъд прозореца и цял се изправи върху насипа, поглеждайки старицата с извита глава и щръкнали уши. И той като мене се дивеше на тия отдавна забравени мацакурски нрави. Навън пак валеше на едри парцали.