Асен Г. Христофоров
Мацакурци (1)

I

И до днес в паметта ми е свеж споменът за оня ясен октомврийски следобед, когато крачех самотен и мрачен по бялото шосе на югозапад от Самоков. Пусто и прашно, то се разстилаше като безкрайна права лента към началото на клисурата, гдето Бели и Черни Искър се срещат и лягат в едно корито. Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни след първия Девети септември. В тая тройственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Впрочем тъкмо затова бях тръгнал към планината. Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях да заживея като отшелник и никой нямаше да се занимава с характера ми.

Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек. Пишех цели колони от слаби бележки, но след всяка двойка чувствувах как нещо съхне и вехне в душата ми. Лоша, досадна професия за един още млад човек. Затова реших да скъсам с професорството и подадох оставка. Като научиха вестта, студентите пак ме обявиха за опак човек!…

И тъй, вървях към Рила, издигнала величествени куполи и вече излеко посребрени от първия есенен снежец.

Търсих очистителна промяна в живота си и мислех, че ще я намеря в планината. Бях решил да се поселя в планината и да спася последните нежни чувства, останали в душата ми след упоритото и продължително насилие над нея, свързано с писането на слаби бележки. Там, сред уханието на горските цветя, цвърченето на птичките и вечната зеленина на смърчовете, щях да заживея поновому и никой вече нямаше да казва, че съм опак човек. С влоговата книжка щях да издигна малка къщурка в окрайнината на гората, близо до селото, и търпеливо да поведа живот на непреклонен стоик и дори на аскет. Самотата нямаше да ме гнети. Щях да превеждам чуждестранни романи, а след време можеше и сам да напиша нещо.

Потънал в тия мисли, напредвах крачка след крачка по прашното шосе. Докато размишлявах какво въздействие ще произведе вестта за отшелничеството ми и тая неочаквана склонност към аскетизъм, пред погледа ми изплава далечната фигурка на жена. Тя крачеше в същата посока по бялото шосе. Неволно ускорих хода, а жената сякаш ме забеляза и позабави стъпките си. В края на краищата човек не обича да върви сам и това важи с еднаква сила за двата пола. Колкото ускорявах крачките, толкова тя забавяше своите. Разстоянието помежду ни неусетно се скъсяваше и мрачните ми мисли се разсеяха като пролетна мъгла. Тая жена поне не можеше да знае, че съм опак човек. Гледах я и си мислех, че такава кръшна походка може да има само млада и здрава селска девойка.

Белите нозе се мятаха ритмично на хвърлей камък от мен и снагата на девойката се олюляваше в такт с походката. Колко е хвърлей камък за чифт здрави мъжки крака! Вече обмислях как да я заговоря след неизбежния поздрав, когато тя неочаквано кривна встрани, приседна в тревата до канавката и отметна бялата забрадка, навярно за да поправи косите си. Сега вече можех да видя лицето й. Неговата свежа и неподправена хубост ме накара да спра на място пред нея. Поздравих я любезно, както студентките ме поздравляваха доскоро в надвечерието на изпитна сесия.

— Нодзете ми се побиха от търчане! — рече тя в отговор, показвайки равните си зъби. От умора ли или от скука, но реших да почина за минутка.

— От Бели Искър ли си? — запитах я, без да откъсвам очи от усмихнатото й лице. Момата трепна, стрелна ме с поглед и устните й се присвиха в недоволна гримаса.

— Мацакурка съм — отвърна тя след миг на колебание. Мацакурка?

Тя мълчеше, доволна от смайването ми. Познавах всички села в долината на Черни Искър и бях минавал неведнъж през тях, на път за Мальовица или друг някой рилски връх, но не бях срещал планинци с такова прозвище.

— Е, па нали съм от Мацакурово! — подзе тя след малко, за да разсее недоразумението ми. — Тъй викат старите хора на селото ни.

— А тебе как те викат? — окопитих се най-сетне и аз. Чувствувах как ме преценява с поглед, докато чаках отговора.

— Едни ми думат Пуна, други ми казват Шуна — и тя пак се засмя. — Тъй, за по-кратко, оти името ми е Спасуна…

— И тъй, Пуна-Шуна — подзех вече по-смело, — казвай къде е това село!

— Та ти го знаеш и я те познавам! — зачурулика тя. — Нали Донче Вола ти продаде нивата си край църквето, до гората? Я съм през две къщи от них…

Наистина, наскоро бях купил една нива от един Андон в самата окрайнина на гората, на около три километра от селото, но не знаех, че някога поселището се е наричало Мацакурово. Там щях да издигна къщичката на моето отшелничество и да преобразя характера си. Сега неволно потънах в размисъл, загледан неопределено в ръцете на Пуна-Шуна, която бършеше полепналия по краката й прах. Как ли щях да живея в съседство с тия странни мацакурци, свикнали да поглеждат с присвити очи всеки непознат турист, който минава през селото им? Пък и защо ли бяха, заменили старото звучно име на селището с новото?

— Иде камион! — сепна ме девойката. — Гледай да го спреш!

Тя скочи на крака и се изправи до мен, стягайки набързо забрадката си.

— Може да ни вземе, ако е харен чиляк — продължи тя, като викаше почти в ухото ми, за да заглуши тътена на мотора.

Крайчеца на забрадката неволно докосна лицето ми и сякаш го погали. Откъм Самоков летеше камион и вдигаше невъобразим прахуляк. Усетих ръката на Пуна-Шуна върху моята. Топла и мека, тя ме тласкаше към средата на шосето. Размахах ръце и зачаках неспокойно. Няколко мига по-късно водачът на камиона намали хода и спря пред нас. Той погледна първо мене, после отмести поглед върху девойката и решително отвори вратата на кабината.

— Има само едно място! — невъзмутимо отсече той, без да откъсне поглед от гиздавата мома.

Тя рипна чевръсто и в миг се намери до него. Моторът забръмча, заглуши възклицанието ми и аз цял потънах в облак от прах. Когато можах наново да отворя очи, камионът приличаше на бръмбар — тъй далече бе запрашил по шосето. Тръгнах нататък с горчилка в устата, защото в кабината имаше място и за двама ни. Възроптах против пристрастието на шофьора и неусетно изминах разстоянието до местослива на двата Искъра. „Ето опак човек!“ — казах на себе си, мислейки за него. Бях застанал върху моста.

От пенливите води на двете рилски посестрими лъхаше прохлада, приятна и ободрителна в тоя час. Гледката скоро измести Пуна-Шуна от мислите ми. Облегнах се на перилата и погледът ми се рейна далеч отвъд селцето Бели Искър, гдето заснеженото пречупено чело на Налбант се сливаше с плъпналите по небето млечни, почти прозрачни мъгли. Отсам, вляво от реката, отвесните Орлови скали на Соколец ръждавееха под косите лъчи на слънцето, а отсрещната половина на Демир капия тънеше в дълбока сянка, дваж по-тъмна поради гъстите смърчови гори. Красотата на гледката ме затрогна.

— Назад към природата! — неволно възкликнах и разтърсих глава, после преминах моста и тръгнах срещу течението на Черни Искър.

Срещу течението! Тая мисъл ме осени в другия, в преносния смисъл. Не тръгвах ли срещу течението в живота, поемайки пътя на отшелничеството, и не потвърждавах ли с това всеобщото мнение, че съм опак човек! Не, положително не… Природата облагородява и възвисява, а аз исках да се отърва от необходимостта да дебна всяка дума на студентите, да пълня протокола с двойки и да въздишам от мъка. Там, в окрайнината на гората, щях да въздишам от радост и умиление пред красотата на околните върхове… Вървял съм тъй настървено, възвисен от тия мисли, че скоро първото селце остана далече вляво, а когато преминах Леви Искър и наближих другото, реших да кривна през полето и да заобиколя третото поселище. Тъкмо то бе Мацакурово. Ходилата вече ме наболяваха и исках да посъкратя пътя, затова кривнах през полето.

Вървях все напред и нагоре сред ниско остригани ливади и прясно разкопани картофени ниви, прескачах синори и трапове, заобикалях бодливи джанки и почервенели от плод шипкови храсти и неотклонно следвах целта. След време забелязах ниски облаци да се стелят по зелените ридове на планината. Натежали от влага, те се спускаха тъй стремително надолу, че скоро закриха и поле, и ридове, и цялата планина. Потънах в това море от млечни пари и щях неизбежно да скоча в някаква река — доволно плитка, за да не удавя, но достатъчно дълбока, за да се наквася до пояс, — ако блъсъкът на водите в крайбрежните камъни не бе спрял овреме бързите ми стъпки. Ограда с бодлива тел минаваше отсам реката и тя ми подсказа, че се намирам край горския разсадник под пустото параклисче и недалече от нивата, която бях купил. Потърсих брод, преминах отвъд и бавно завъзлизах по бърчинката. Тъкмо тогава мъглата изведнъж се разреди и пред погледа ми израсна странна гледка. Горе на височината някакъв грамаден човек стоеше гърбом към мен. Той бе загърнат в дълга кафява перелина с невероятно широки ръкави и шилчеста качулка на главата и тъй, както стоеше, ту бясно размахваше предългите си ръце, ту ги издигаше молитвено нагоре, към раздвижилите се млечни пари, произнасяйки неспирно и с пълно гърло все същото заклинание:

— Вуцидей… Де, де, деее… Вуцидей…

За миг ми се стори, че с това странно заклинание човекът очевидно призоваваше своя езически бог, когото наричаше Вуцидей, но просто не ми остана време за размисъл. Два овчарски песа бяха подушили присъствието ми и сега се втурнаха с неистов лай към мен, а невидими овце се раздвижиха отвъд бърчинката и хлопатари на овни отекнаха с тревожен звън през мъглата. Човекът престана да вика и рязко се извърна, после се закова на място, сякаш бе самата статуя на безразличието. Вече виждах оголените зъби на кучетата.

— Хей, Вуцидей! — изревах с все глас и затворих очи. Бях спрял да дишам в тия кратки мигове, но кучетата още не ме разкъсваха.

— Де бре, Янтра, де, Шаро! — чух го да вика и въздъхнах с облекчение.

Той тръгна бавно към мене, огромен и страшен. Кучетата се отдръпнаха покорно с пристигането му, но продължаваха да ръмжат през стиснати зъби. Един овен бе тръгнал подир овчаря и ме гледаше неодобрително от няколко разкрача. Пастирът мълчеше и само се взираше в очите ми. Неговите бяха полузакрити от качулката.

— Имам една нива тъдява — подзех нерешително — и рекох да я обходя.

Дебелите напукани устни се разтвориха в полуусмивка, оголвайки резците.

— Белким ти си професторът, дека купи нивата на наш Донче? — рече той в отговор. — А я мислех сите профестори за умни хора!…

Забележката беше явно неуместна. Опитах се да изразя това с поглед, но тоя мацакурец не излезе особено чувствителен.

— И казуват, че каща си щял да градиш баш тука, до църквето и накрай полето — пак подзе той. — Че има ядове да береш!

— Защо? — запитах го с привидно безразличие. — У гората вуци, у селото хайдуци, а ти баш по средата…

„Вуци“ очевидно означаваше вълци и вероятно имаше някаква връзка с предишното заклинание на овчаря. Колкото до намека за хайдуците, той сам ме извади от недоумението. Раззина уста като псетата си и продължи:

— Тъй думат за нас другоселци: „Двеста кащи, триста хайдуци. Кокошки нямат, яйца ручат!“ Разбра ли сега? — и той пак се разсмя, после се извърна към овцете, размаха ръце и викна: — Де, вуци, деей…

Гледах го безмълвен. Той сякаш схвана погрешно недоумението, което ме бе обзело, и побърза да добави, че те, овцете, само от „вуци“ разбират, само тая дума ги плаши измежду всички шопски думи.

— А крадците — рекох, — крадците от що се плашат?

— Море, они и от дебела тояга се не плашат… Оставих Вуцидей при овцете и тръгнах унило нататък, изпровождан издалеч от двата овчарски песа. Смътното предчувствие за бъдещи неприятности с крадци се разсея, когато обходих моята нива на длъж и на шир, измервайки с едри крачки нейните граници и преценявайки где да построя къщичката и где да посадя млади борчета. Впрочем двадесетина едри смърча издигаха зелени корони в горната част на мястото край малкия поток, който слизаше от планината и се губеше нейде в полето. Порадвах се на голямата джанка и на трите шипкови храста със зрели плодове, които красяха долния синор на бъдещето ми имение, после тръгнах през разораните ниви към селото — доволен, весел и спокоен.

На другото утро попаднах в ролята на някакъв Крез, окръжен от група любопитни мацакурци, предимно руси и рижи шопи с небръснати и непроницаеми лица. Щедро раздавах пари на бъдещите доставчици на камъни за градеж и вар, на тухли, пясък и дървен материал, а те също тъй драговолно издаваха разписки за полученото капаро, поръчителствувайки един за друг. Неколцина ме следваха неотклонно по петите из улиците, а веднаж Пуна-Шуна ме зърна сред двама-трима от тях, усмихна се срамежливо и ловко подгъна крайчеца на полата си. Вуцидей изобщо не се мярна по мегдана, сякаш знаеше, че съм забравил и него, и мрачните му предсказания.