Асен Г. Христофоров
Мацакурци (28)

I

Освободен от грижи по птици и животни в двора на „Бърлогата“, все по-често възлизах нагоре по зелените ридове на планината. Тия излети бяха приятна и полезна противоотрова срещу сивата монотонност на преводите, които изпълваха свободните ми часове, но не запълваха и живота ми. Наистина, бях написал една дълга военна повест и книгата бе дори приета за печат. Търсех разтуха в гората и дивите цветя, в облаците и пенливите потоци, в скалистите чуки и езерата под тях. Тяхната красота ме пленяваше и понякога ми се струваше, че бих могъл да прекарам и сетните си дни, раздвоен между преводите и планината. Но само понякога…

Привечер в един от тия хубави пролетни дни, когато лекият вятър разнасяше из въздуха прашеца на цъфналите борове, стъпките ме отведоха до широката поляна пред хижата под Мечитите. Тя бе затворена, но пазачът бе от Мацакурово и аз знаех где оставя ключовете на входната врата. Реших да нощувам в хижата и седнах на пейката в източния край на поляната, за да дочакам залеза.

Оттук същински венец от планини се разкрива пред погледа и радва душата. На юг се възвисяват двата Мечита, обрасли донейде в гъст клек, но с голи и остри чела, връз които минава отдавна срутен път. Вдясно от тях Попова шапка сякаш наднича към събратята си от високия пиедестал в края на Лопушница, а вечните снежни преспи в стръмните й урви странно синеят в дълбоката сянка. Отвъд, право на запад, се е изшилил Отовишкият връх, пирамидален като съседа си, който се оглежда във водите на Бъбрека. По на север Кабул е проточил снага като едногърба камила и неусетно се слива с по-ниския Бански чал, приютил в ската си дългата сграда на военния мулетарник. Керемидите на мулетарника аленеят в лъчите на залязващото слънце, а тризъбият Арамия се откроява ясно в леките пари над езерата, през които струят златните слънчеви стрели. Най-сетне настъпва онази кратка минута, когато слънцето потъва зад билото и лъчите му обсипват с позлата самотните борове по голия гръб на Лъкатишка Рила. После, когато и те потънат в здрача, само каменното чело на Витошкия първенец руменее в далечината. Зная, че този руменец се вижда и от жителите на големия град в полите на планината и в радостта ми се примесва странна тъга — неясна и меланхолична като възсинкавите сенки, в които тънат върховете и сякаш неусетно се отдалечават от погледа.

„Все тъй ли ще живея — питах се, — винаги сам, затворен в двора на «Бърлогата», далече от света и хората?“

Красотата на припадащата нощ разсея тъжните мисли. А тая нощ бе великолепна, ясна и топла. Месецът показваше бледия си сърп още през деня, но почна да жълтее с настъпването на здрачевината, сякаш крадеше златото на слънцето. После звездите заблестяха по виолетовото небе и той се издигна по-нависоко — тържествен и плавен, свил острите си краища в приветлива усмивка — и разля мека светлина връз стихналото море от планини под него. Дълго се взирах в него от пейката пред хижата и се чудех как се провира между звездите и не търси ли някоя от тях. По едно време той наближи съзвездието на Малката мечка, закри най-долната звезда от четириъгълника и сякаш увисна на колата, встрани от Млечния път, приличен на златен сърп, забравен от незнайна жетварка… Не жетварка бе забравила тоя златен сърп, а самото слънце. Подранило нарочно, то изгря трепетно и задъхано на другото утро и тръгна да дири сърпа по небето, но той бе изчезнал в потайния мрак на нощта. Върховете пламнаха в пожара на утрото и огньовете сякаш лумнаха в снежните преспи под Попова шапка, задгърбила фантастичните зъбери на Рупите. Въздухът бе тъй прозрачен, че върховете изглеждаха на хвърлей камък от хижата. Птички чуруликаха весело от ниските борове край пейката. Докато ги дебнех с поглед из клоните, извръщайки глава насам-натам, пред очите ми изведнаж се ширна гладкото язовирно море, отразило като огледало пурпура на изгрева. Зад него, току отвъд Ихтиманските възвишения, пояс от бели мъгли закриваше снагата на Стара планина и само билото розовееше в далечината, плувнало като приказен кораб в океан от млечни пари. Сетне лека мъгла се надигна от езерото на язовира, и то вече не блестеше тъй ярко, както в първите минути на изгрева. Красотата на огромното езеро ме омая. Обзе ме странна гордост пред подвига на тия незнайни хора на труда, превърнали полето в море и преобразили до неузнаваемост самата природа. Уви, пак ме жегна подла мисъл и аз се запитах колко от тези герои бяха почувствували величието на подвига си и колцина бяха останали безразлични. Последните едва ли бяха малко на брой, сякаш да потвърдят истината, че е по-лесно човек да преобрази земята, отколкото собствената си природа. В душите на тия хора навярно още се потулваха плевели и навици, наследени от доскорошното минало. Съзнанието им трябва да се е оказало по-твърдо от гранитната утроба на планината, в която те самите бяха издълбали дълги и здрави тунели. Ако не беше така, животът ни би бил по-добър, достоен за външното великолепие на материалните човешки дела и освободен еднаж завинаги от тесногръдия мрак, в който тънеха хиляди събратя на моя Вуцидей!

Слънцето бе изплавало високо над върховете, когато затворих хижата и тръгнах по обратния път. Впрочем вървях не по стръмната просека в гората, низ която скиорите се спускат зиме, а по една малко известна сенчеста алея на изток от хижата. Тя прекосява Юрушка река връз неголям мост от груби камъни, свива през тъмна и глуха гора, цяла обрасла в лишеи, провиснали от дъгите на клоните като бради на невидими горски джуджета, продължава нататък край огромни каменни морени, потънали в здравец и папрат, докато стигне острия завой на пенливата Грековица и се спусне към Преслапа. В тая широка поляна, пожълтяла на места от пачи крак и други гъби, някога се е издигал дървеният дворец на Фердинанд, изложен на припек, с поглед към Средонос и двата съседни върха. Пътят извива надолу, към селото, но една странична пътечка лъкатуши вляво от барата на Бошков дол и се вие между високи и редки борове с гнезда на гълъби и други птици. Пътечката извежда в окрайнината на гората точно срещу двора на „Бърлогата“. Крачех с бързи и леки стъпки, развеселен от резките изсвирвания на кълвачите и плахото хриптене на катеричките, чиито покой бях смутил на минаване през гората. Уви, сърцето ми се сви от мъка, като излязох от гората — вратата на къщичката ми зееше разтворена, разбита за лишен път от неизвестни злосторници!

Изведнаж слязох от облаците и тупнах на земята! Светът се превъртя пред очите ми, като видях страшния безпорядък, в който неканените гости бяха оставили стаите. Тъй вероятно би изглеждал и магазин за порцеланови изделия, ако селският бик се пъхнеше в него и завъртеше рога между щандовете. Налегна ме дълбоко униние. Отчаян и покрусен, дълго се размайвах из двора, преди да пристъпя към неизбежното разтребване. Тоя път дори не се опитвах да установя точно какво липсва от вече незначителната покъщнина. За нещастие, към пладне времето се развали и по насрещните ридове плъпнаха мъгли на гъсти къдели. Небето се схлупи отгоре, облаците провиснаха и тих дъждец почна да ръми. Това само усили меланхолията ми. Дъждецът не спря и през нощта. На утрото гората и полето бяха тъй тъжни, че меланхолията ми се превърна в пълна апатия. И все пак трябваше да се раздвижа, да сляза в селото за провизии, защото крадците не бяха пожалили няколкото консерви и други храни в килера.

Тръгнах край реката в ръмежливото и мрачно утро и след половин чао закрачих примирено из локвите на селския площад, пуст и неприветлив в дъжда. Вратата на селкоопа беше затворена. Грамаден катанец бе впил яки куки в дъските, а през мътните прозорци едва се провиждаха празните рафтове. Нима моите крадци, недоволни от дребната плячка в „Бърлогата“, бяха ограбили и магазина? Впрочем те (или други като тях) бяха разбивали на два пъти селкоопа, но все оставяха нещо по рафтовете, а сега връз тях се гонеха само мишките…

В кръчмата научих печална вест. През последните години в трите магазина на селкоопа бяха служили двадесет и трима магазинери, надчетени до един с по-големи или по-малки суми. В края на краищата целият основен капитал на кооператива се стопил от тия надчети. И ето, оня ден дошли хора от града, представители на банката и на районния кооперативен съюз, и ревизирали сметките на банкрутиралото предприятие, колкото да потвърдят поговорката, че глупавият излазя с дъждобран, след като превали. После те запечатали вратата и поставили грамадния катанец. Естествено, директорът бил уволнен и се прибрал на размисъл в новата си къща, издигната, както ми бе казвал и Владо, точно срещу читалищната ограда. Пък и какво ли имало да мисли и за какво ли да промишлява, когато кооперацията фактически бе престанала да съществува, въпреки дълголетното си минало!

От някогашните петима ръководители на селските работи сега оставаха само двама и това ме радваше. Млади местни хора бяха поели опразнените постове. „По-добре късно, отколкото никога!“ — мислех си и надавах ухо в приказките на селяните. Все същите познати възгласи: да се върнат Ваньето и Стойне, да се върне и Ганди, бившият счетоводител. Покрусени от общата беда, селяните сякаш не си спомняха, че тъкмо техните сплетни бяха прокудили навремето тия млади хора от селото.

„Върнете ги! — идеше ми да извикам. — Върнете ги, щом мислите, че те ще оправят работите!“

Въпросът ме засягаше твърде пряко, дори болезнено, защото нямаше отгде да купя нещичко за ядене, а никой не знаеше кога ще откачат големия катанец от вратата на селкоопа… Позабавих се в кръчмата и научих любопитни подробности. Само трима от двадесет и тримата надчетени магазинери били отишли в затвора. Неколцина доизграждали новите си къщи, а другите били на служба било в лесничейството, било в селсъвета или при геолозите, за да отделят по нещичко от заплатите си и в течение на редица години да върнат сумите, с които били надчетени.

— Тъй е — казваше един стар селянин, — тъй е, когато директорите се сменяват често и вършат всичко на своя глава!

— Па прав си! — отвръщаше друг. — Ей на, божем взехме решение да уволним последния магазинер, зер на два пъти го залавяхме в кражби, а той, директорът, го прати да служи в другия магазин…

Познавах човека, за когото ставаше дума — един хитрец, който връзваше конец за едното блюдо на теглилките и дърпаше другия край с палеца на крака си. Хванеха ли го, той твърдеше, че вършел това за смях и да се пошегува с купувача.

Безсмислено бе да стоя повече в кръчмата. Излязох и тръгнах нагоре, към двора на стопанството, с надеждата да купя поне малко месо. Дъждецът бе спрял да ръми. Няколко стари жени се навъртваха под прозорците на фурната и чакаха за хляб. Отвъд, край чешмата, босоноги деца шляпаха в калта и се задиряха. Нататък улицата бе пуста. Някаква зловонна миризма ме лъхна отдалече, още преди да вляза в двора на стопанството.

Група мъже разриваха продълговата яма. Друга зееше встрани, вече разтворена и полуизгребана. От нея идеше още по-остра миризма. Две боси жени, запретнали поли над коленете, доизгребваха вонящата мътилка. Поспрях край мъжете и ги запитах какво работят.

— Па не видиш ли, дека изравяме силажните ями! — отвърна един.

Друг се оказа по-разговорлив. Тревата изгнила в девет от седемнадесетте силажни ями, изкопани прежното лято с доброволния труд на младежите. Не били отъпкали траповете, както трябва, а и нямало кой да ги поучи.

— Защо ги разривате едва сега? — запитах го.

— Прашай счетоводителя. Он знае…

Впрочем и без това трябваше да се срещна със счетоводителя, ако исках да получа месо. Ослушах се за миг-два в тревожните гласове, които долитаха откъм канцеларията, после почуках и влязох в задимената стая. Счетоводителят седеше прав зад бюрото, а Васко, партийният секретар, се разхождаше напред-назад из помещението. Като ме видя, той спря и мълком подаде ръка.

— Казвам ти, че не може! — чух да казва счетоводителят.

— Прощавай за миг! — рече Владо и тикна празен стол пред краката ми. — Трябва да може, защото иначе пак ще остане половината сено неприбрано, пак ще станем за смях на хората! Те очевидно привършваха спора, без да постигнат споразумение. Счетоводителят бе непреклонен. Млад, с червен пуловер и пламнало от възбуда лице, той държеше на своето и не искаше да направи някаква промяна в начина за изчисляване на трудодните по време на коситба.

— Не може! — отсече той за лишен път. — Казвам ти, че не може!

Васко млъкна, поколеба се за миг, после ме дръпна за ръката и ме поведе към друга стая. Куп едри угарки от недопушени цигари стърчаха в пепелника над бюрото му. Той бръкна в джоба си и нервно ми предложи да запаля от неговата кутия.

— Видиш ли защо не върви?

Въпросът ме изненада. Той бе спрял на крачка от мен и ме гледаше право в очите, сякаш аз бях виновен за неволите му. Беше отслабнал, дори посърнал, а черните му мустаци висяха още по-печално към ъглите на устата. Какво да правя, като не разбирам това пусто счетоводство! — и той се дръпна към прозореца.

— И само счетоводството ли? Тук човек трябва всичко да знае и да си отваря очите на четири. Иначе…

Той не се доизказа. Навярно погледът му бе попаднал в силажните ями и гледката сама бе допълнила мисъла му.

— Какво има? — запитах го.

— Слушай! — извърна се той и в очите му отново заблестяха пламъчета. — Трябва тъй да организираме предстоящата коситба, та извозването на сеното да става почти едновременно с коситбата. Иначе…

И тоя път Владо не се доизказа.

— Иначе какво? — подканих го да продължи.

— Иначе ще стане като лани…

— Че направете го тогава!

— Не могло! — и младият мъж се тръшна уморено зад бюрото. — Нямало как да зачислим каруцари при всяко звено и да изчисляваме трудодните на всеки отделен работник! Тъй казва счетоводителят…

Дълго слушах оплакванията на тоя упорит момък, дошъл от големия град, за да внедри по-добър ред в работите на стопанството, а на тръгване забравих да питам за месо.