Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Rebu (03.02.2011 г.)

Второто издание на този роман (1962 г.) е със заглавие „Вуцидей“.

 

Издание:

Асен Христофоров. Мацакурци

 

Редактор: Бенжамен Хание

Художествен редактор: Атанас Владов

Технически редактор: Иван Димитров

Корица: Кирил Матеев

Коректор: Милка Колева

Дадена за набор на 5. VII. 1958 г.

Подписана за печат на 4. IX. 1958 г.

Печатни коли: 13–25 Издателски коли: 11

Формат 16,59X84 Тираж 3060

Темат. № 1607 Издат. № 508 Лит. група IV

Книжно тяло 6,05 лв. Подвързия 1,85 лв.

Цена 7,85 лв. по ценоразписа от 1955 г.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Печатница „Профиздат“

Поръчка № 1380

История

  1. — Добавяне

III

Взех поука от тъжната история с петела и реших да отида за коза чак в Самоков. Като пристигнах в града, първо се полюбувах на рилския първенец от моста над Искъра, после тръгнах към пазара. По улиците срещах мацакурци, от магазините надничаха мацакурки, а пазарът просто гъмжеше й от едните, и от другите. Те тичаха всеки понеделник в града, тъй, само за разнообразие, колкото да купят лула тютюн или пакет готварска сол, а също и да се явяват като свидетели по нескончаемите дела в съда. Прокурорът ми бе казал веднаж, че единият от двата състава на самоковския съд се занимава изключително с мацакурски дела, а другият — с тия на останалите села в околията. Той навярно преувеличаваше, но в думите му имаше повече от две капки истина…

И тъй, докато вървях към пазара, срещнах къдроглавия кмет на Мацакурово, придружаван от Владо, закрил с каскет стриганата си глава, и от още един младеж. Поздравих ги мимоходом и ги запитах какво търсят в града.

— По селски въпроси — отвърна кметът.

— Един въпрос във връзка със залесяването — добави Владо.

Те отминаха и влязоха в околийското лесничейство, а аз продължих към тържището отвъд него. „Бащата изсича гората — мислех си, — а синът се грижи за залесяването!“ Две поколения с различни идеали…

Между каруците и говедата, запълнили всяко кътче на пазара, срещнах Петре, моят бивш хазаин. Той бе много унил и лицето му бе обрасло с гъста рижа четина, сякаш жалеше покойник. Спомних си за старата несрета баба и мъка присви сърцето ми.

— Да не би…

— Псовиса ми прасето — прекъсна ме Петре, — та дойдох да купя друго.

— Как тъй псовиса! — възкликнах. — До оня ден ходеше на четири крака!

— Изтровили са го они, братовите ми деца, но я че ги нареда!

Тъй рече и плю в земята. Войната между двамата братя още продължаваше. Реших да не взимам страна, за да не се смразявам нито с единия, нито с другия. Замолих Петре да ми помогне при купуването на козата и го поведох нататък. Той скоро застана пред каруцата на някакъв другоселец, който продаваше две кози и три прасета. Едната коза бе съвсем бяла, с обици под брадичката, докато козината на другата бе по-дълга и изпъстрена със сиви и кафяви петна. Моят посредник предпочете бялата коза, понеже била саанска. Той не отби почти нищо от цената, но в замяна съобразителният продавач се оказа по-отстъпчив при спазаряването на прасето. Натоварихме животните в каруцата на Петре и потеглихме към селото.

Техниката на доенето се оказа по-проста, отколкото бях очаквал, а и скоро преодолях отвращението си към вимето на козата. Бианка имаше кротък нрав, покорно ме следваше навред и не се сърдеше, когато я вързвах за шипките и джанките по дерето (трева тя почти не пасеше), но страшно много държеше на компанията ми. Отдалечех ли се, тя почваше да врещи, и то тъй жално и тревожно, че воплите й проникваха дори през стените на къщата. Никога друго същество от женски род не бе проявявало такава болезнена слабост към личността ми. Тя не ми позволяваше да отида за гъби в гората или да бера киселец в съседната и още неокосена ливада. Пази боже от такава ревност!

— Требе да й вземеш другарка! — отсече Вуцидей на втората вечер, когато, унил повече от всякога, прибирах Бианка в козарника.

На всичко отгоре, млякото й ми се втръсна още на третия ден, а от вимето на Бианка изцеждах повече от три литра на денонощие! Какво ли щеше да стане, ако една втора коза се окажеше също тъй производителна? Не беше ли по-разумно да се отърва час по-скоро от първата, продавайки я на безценица в селото? Свободата наистина заслужаваше подобна жертва, но нима нямаше да стана за присмех в Мацакурово, ако се откажех от пастирството още през първата неделя? Тъжна и мъчителна дилема.

Както и да е, двамата с Бианка трябва да сме представлявали любопитна картинка — тя възправила предни крака въз тънкото стебло на джанката, а аз полегнал в тревата край нея с книга в ръка, — защото мнозина селяни поспираха да ни се порадват отдалече. Полето се бе оживило в тези дни около Петровден и навред блестяха остриетата на стоманени коси, които поваляха избуялите и вече прегарящи ливади с милиони маргаритки и други цветчета по тях.

Шарените ризи на косачите, белите забрадки на жените, които пластяха сеното, и жълтите фути на момите, които забиваха двувръхи вили в пластетата и чевръсто ги мятаха връз колите — всичко придаваше особена прелест на полето, а из въздуха, трептящ в маранята, се носеше упойващото ухание на съхнещи билки и пъстри полски цветя.

Рано в предобеда на един от тези знойни юлски дни две бели забрадки изплаваха зад синора на близката ливада. Забелязала ги преди мене, Бианка трепна и изврещи нещо на ситни пресекулки, а Латинка отвърна с поздрав. Младата жена до нея можеше да бъде само етърва й. Познах я веднага по кръшната, макар и не съвсем тънка снага, по белите нозе и доволно дългите бедра, леко олюляващи се при походката, и по оная заобленост на шията и раменете, която преливаше надолу в други, скрити от погледа чарове. За тях навярно бе намекнал и Вуцидей!

Латинка остави косата да легне в тревата край синора, грижливо положи малко гърне до нея и тръгна право към мен.

— Белким си взел и коза! — рече тя, спирайки на няколко крачки от нас.

Кимнах с глава и вече обмислих как да й кажа, че дърводелците най-сетне поставиха стълбището, но гласът на етърва й ме сепна.

— Хайде мари, църна монтафонке, хайде на косенье! — викаше тя.

Извърнах глава тъкмо в момента, когато тя оправяше забрадката си. Наистина, рядко бях виждал такова бяло лице и такива сочни устни. Тя сякаш нарочно бе нарекла етърва си „църна монтафонка“, за да обърне вниманието ми върху бялото си лице.

Нещастната Латинка, мургава и слаба като циганка, само смръщи черното си носле и преглътна обидата, после покорно тръгна към захвърлената край синора коса. Двете се заловиха да косят и закрачиха ритмично недалеч една от друга, кършейки снага при всеки нов размах. Вляво от тях същински букети падаха покосени и се нареждаха в две дълги и прави низи връз ниско остриганата трева. Да бях художник, бих нарисувал очарователна картина с бели, зелени и тъмни петна — белите за маргаритките и прасците на Гена, — но сега само се взирах нататък. Не откъснах поглед от ливадата, дори и когато козата се нахрани, полегна в тревата и почна да преживя на две крачки от мен, облизвайки шумно муцуната си.

Гледах косачките и мълком се радвах на тяхната сръчност и свежест.

Докато мислех каква ли участ би чакала тая Гена, ако тя се бе родила в големия град и расла сред книги, концерти и модни ревюта, страшен рев огласи гората.

— Ехе-хе-хе-хееей! — викаше Вуцидей, застанал край смърчовете на отвъдния край на ливадата, огромен, черен и с вирната глава.

С тоя провлечен зов той сякаш призоваваше фуриите на бой. Кучетата се разлаяха, овцете се юрнаха нагоре, а двете жени спряха да косят. Вуцидей бе разперил ръце връз гегата зад якия си врат и стоеше неподвижен, вперил погледа в косачките.

— Йо-хо-хооо! — пак подвикна той, подсвирна с уста и кривна към гората с бързи и широки крачки.

Жените отново размахаха коси, свели глави към тревата, но Гена почна да изостава. Другата не я поглеждаше и косеше равномерно.

— Че ойда за вода, Тинче! — чух я да казва на Латинка. Милото обращение ме изненада, но не трогна „църната монтафонка“. Тя само повдигна глава за миг, после рейна поглед към гората, ослуша се в звъна на овнешките хлопатари и още по-чевръсто размаха съскащата коса. Гена взе кафявото бърдуче от синора и тръгна към изворчето зад оградата на параклиса. Натам се бе запътил и Вуцидей преди тя да остави косата.

Мина доста време. Козата се раздвижи и пак опря предни крака в джанката. Шаро и Янтра, двете кучета на Вуцидей, застанаха на бърчинката отсам параклисчето и бдяха над овцете, които пасяха в поляната. Овчарът сякаш бе потънал в земята. Не се виждаше и бялата забрадка на Гена. Наистина, водата на изворчето се изцеждаше в много тънка струйка, но човек би могъл да напълни и три бърдучета за по-кратко време. Същата мисъл навярно мина и през ума на Латинка, защото тя се извърна рязко и хвърли поглед нататък, към тъмната гора. Уви, никой не идеше. Младото булче пак закърши снага подир косата, ядно поклащайки глава.

По едно време овцете се разделиха на три групи, заобиколиха псетата и хлътнаха в гората като три широки ръкава на пенлива река. Янтра заджавка пискливо, Шаро отвърна с басов лай, но гората прибра в сянката си трите дълги върволици овце на Вуцидей.

Не след дълго хлопатарите на овните помамиха и кучетата нататък. Обезпокоен, запалих цигара и жадно засмуках лютивия дим. Лаят на кучетата отекваше все по-тревожно в гората — ту вляво, към Селската река, ту вдясно, към барата на Бешков дол, както наричат потока. Нещо нередно ставаше в гората и кучетата се безпокояха. Тия умни животни сякаш предчувствуваха бедата.

Бях допушил цигарата и се канех да запаля втора от нея, когато Шаро се втурна с лай през дърветата и застана на бърчинката в окрайнината на гората. Той цял потръпваше, излайваше гърлено в една, после в друга посока, ослушваше се и пак излайваше, зовейки овчаря. Латинка също вирна глава, после захвърли косата и опря юмруци в хълбок. Самодиви ли бяха омагьосали Гена, та се бавеше толкова край изворчето или горският цар от приказките я бе отмъкнал навътре в гората? Латинка все гледаше нататък, аз пушех настървено, а кучето раздираше гърло от лай. Тъкмо тогава бялата забрадка на хубавицата просветна през клоните на зелените смърчове и тя цяла се показа в края на поляната, стройна и невъзмутима, с росно бърдуче в ръка. Някаква тъмна сянка се мярна между стволите на дърветата отвъд параклиса, тихо подсвирна на кучето и припна нагоре в гората. Шаро спря да лае, нервно задращи с задни лапи по тревата, после подскокна и се стрелна като вълк пред овчаря. Почувствувах се неловко, без сам да зная защо, и машинално запрелиствах страниците на забравената книга. Очите ми следяха черните маниста на редовете, но умът не възприемаше смисъла на думите. Има такива моменти, когато вниманието се раздвоява и човек сякаш присъствува едновременно на две различни места. Действителността и въображението се борят, дорде въображението надделее и само се превърне в действителност, а действителността в някакъв нереален сън. В тоя миг ми се струваше, че не лежа в тревата само на две крачки от козата и нейната джанка — аз бях другаде, отвъд параклиса и изворчето, потънал в килима на влажния мъх, над който свеждат ниски клони едрите и стройни смърчове, и някакво особено блаженство изпълваше снагата ми.

— Пий, Тинче! — и звънкият глас на Гена ме извади от унеса. — Пий да видиш що е блага тая вода…

— Нечем! — рязко отвърна „църната монтафонка“, без да погледне етърва си.

Дълго лежах в шарената и все по-къса сянка на дивата джанка, докато накрая слънцето ме прогони към прохладния свод на смърчовете в двора. Естествено, прибрах и козата, за да не врещи, после се заех да скубя перата на петела. Те се скубяха лесно и ръцете ми само нарядко разкъсваха посинялата кожа на тоя постник, загинал без време от ножа ми, за да не умре от глад, презрян и отритнат от кокошките.

Привечер напразно се ослушвах да доловя гласа на Вуцидей или лая на псетата му. По едно време в сумрака изневиделица се появи прегърбена старуха с тояжка в ръка и черна забрадка връз главата. Тя застана на две-три крачки от вратата и впери взор в мене.

— Няма ли го йощ, сине? — тъжно ме запита тя. Беше майката на Вуцидей, набръчкана и съсухрена, с кожа на врата като на стара костенурка. Тя приседна на прага и опря гръб о вратата. Митра, жената на Вуцидей, била нещо болна, та тя дошла с хляба.

— Мома беше — подзе тя след време, говорейки за Митра, — а го взе вдовец с двоица сина…

Смълчахме се и тъй зачакахме блудния овчар.

Той пристигна час по-късно и аз просто недоумявах как се предвижва в тъмата, как не издира очи в сухите ниски вейки по стеблата на смърчовете. Тоя път не подвикваше, а само мърмореше нещо и оправяше овцете. Смълчано и уморено, цялото стадо се събра отвъд двора. Дори кучетата не излайваха. Чуваше се само тежкото дишане на овчаря.

Видял огънчето на цигарата ми, Вуцидей се запъти с неравни крачки към нас, приличен повече на призрак, отколкото на човек. Той забеляза старухата, но не й се обади, а и тя не му продума.

— Пусти дано опустеят! — и овчарят въздъхна издълбоко. — Цял ден съм ги тражил по чаловете, а те на три посоки…

— Много се забави край изворчето! — забелязах с тих глас, с нотка на укор и завист.

Той трепна, размисли за миг, после се подпря на дългата тояга и зъбите му се бялнаха в тъмата. Когато заговори, думите му звучаха на подбив.

— Детелина тражех под църквето — подзе той, — детелина с четири листи…

— Детелина! — възкликнах недоверчиво.

— Да, детелина с четири листи — и той се ухили. — С три лесно че найдеш: наспорил ги бог като грозни жени…

Той млъкна. Мълчах и аз. Само старухата въздъхна в тъмата.

— Ега те бог убие, мръснико нйедин! — процеди тя през зъби и с мъка се изправи на крака. Майка и син потънаха в мрака. Белите руна на овцете се раздвижиха, хлопатарите пак зазвънтяха и едно от псетата излая.

— Де, вуци, дееей! — отекна морният глас на овчаря. Кукувица се обади от гората, после над „Бърлогата“ се спусна тих и тайнствен мрак. Дори поточето бе спряло да ромоли, отслабнало от зноя на този юлски ден. Само един щурец подсвиркваше плахо от близката ливада.

Крайчеца на цигарата опари пръстите ми. Сепнах се, въздъхнах еднаж и влязох в „Бърлогата“.