Асен Г. Христофоров
Мацакурци (24)

III

Вуцидей ходеше намръщен през дните след коситбата. Той бе все същият и годините не личаха нито на гърба му, нито в походката. Само очите му сякаш бяха станали още по-остри и сурови.

— Ядове, ядове, ядове! — казваше той, поглеждайки към купите сено в полето. — Отавна се вечем…

Взели му някаква ливада в Лакатица и му дали друга по голите баири, гдето тревата не била блага. С какво щял да изхрани стадото през зимата? С шишарки ли или с клекови клони?

— Ще намериш сено — успокоявах го, — ще намериш и тая зима, както през другите години…

— Море, я викам ега се някак претурне, та вси да се оправим!

Ето, не пускали частници на коситба в Лакатица. Завардили всички ливади, а нямали толкова косачи. Пак щяла да остане неокосена трева, пак щяло да гние неприбраното сяно, просмукано от дъждовете. Сега им дошло на ум силажни ями да пълнят, и то тъкмо с неговата трева…

Той допуши цигарата и отмина подир овцете, подвиквайки гневно и без повод. Тъй е, когато нещо гложди ума! И аз самият бях неспокоен. Толкова мишки се бяха навъдили в двора, че можеха да нахранят всички лисици в гората. Дълбаеха дупки в картофените гнезда, дупчеха още малките клубени и прегризваха стеблата. Добре бе, че нямаше птици в кокошарника, защото и те, като овцете, не ядат шишарки.

Баба Минка също се тюхкаше. В селото настанал мор по кокошките. Умрели и двете бели пилета, които й бях дал през пролетта. Рядко вече имало къща с петел в двора. Изпотръшкала ги чумата в няколко дни. На която кокошка биел инжекции ветеринарният, тя най-напреж умирала! Баба Минка скрила една на плевнята. А и той, нали бил с яловите говеда на стопанството, се връщал веднаж на две недели от Урдините езера. Сега снахата била пълна господарка в къщата…

Всеки с неволите си! Дребни или по-значими, те само пречат да се радваме на хубавия свят и на живота, който се изцежда като пясък от древен стъклен часовник с всеки изминат ден. Бях сравнително щастлив в самотата край „Бърлогата“, защото нямаше кому да се оплаквам, нито пък имах съсед, който да споделя неволите си с мен.

Но ето, че в един неделен следобед забелязах дим от огън в двора на параклиса. Изпървом не обърнах внимание на огъня, защото понякога Люба изгаряше шишарките, паднали отсам зидовете от клоните на грамадните борове, сред които се гушеше оброчището. Ведно с шишарките тя изгаряше и дребните непотребни съчки, а димът се виеше нагоре, сив и синкав в слънчевите лъчи, и се губеше като мъгла в зелените корони на дърветата. Свечеряваше се, а тънка струя дим пак се виеше от комина на стаята, построена по волята на сестра Теофания в горния край на двора. Люба никога не замръкваше в параклиса. Бях тръгнал за вода и надникнах през пролуките на портата, над която се мъдреше иконата на светеца. Бледа светлина се изцеждаше през процепа на затворения капак на прозореца, но никакъв звук не долиташе откъм стаичката. Не се обадих, за да не би случайно да уплаша Люба, ако тя бе останала да нощува в параклиса. Нима послушницата бе строшила най-сетне веригите на робството, в които я бе оковала старата калугерка?

Към пладне на другия ден слънцето препичаше и нито една вейка не трепваше по клоните на дърветата. Дори птичките бяха спрели да пеят и се криеха в гъстите клони. Беше наистина един рядко топъл ден, със зной във въздуха и трептяща мараня. Тръгнал със стомната за вода, аз се позабавих на прохлада край реката, преди да изляза от гората. Две жени прекосяваха поляната между двора на „Бърлогата“ и високите зидове на параклиса. Те носеха градски дрехи, а летовнички не идваха насам по това време на деня. Първата бе съвсем млада жена и вървеше напред, а другата я следваше на десетина крачки с морни стъпки и клюмнала глава. Тя можеше спокойно да бъде майка на девойката, която крачеше някак особено, като сомнамбул, с отпуснати ръце и вдигната глава. Стройна, добре сложена, със здрави рамене и широки бедра, почти прозиращи в слънцето под тънката копринена рокля, тя можеше да мине и за селска девойка, ако напрегнатият израз на лицето не издаваше известна склонност към вглъбяване и размисъл, присъщи на повечето образовани хора.

Двете жени вървяха право към параклиса. Смятах да изляза от гората и да им се обадя, но девойката изведнаж спря на място, вдигна ръце и ги вкопчи в широкия отвор на роклята под шията, после изрева силно и продължително и в миг раздра предницата на дрехата си. Възрастната жена също опря за миг, но само премести погледа си към девойката, после сведе глава и тръгна унило подир нея, сякаш нищо особено не бе станало. След минута двете потънаха в двора на параклиса и вратата хлопна подир тях, а аз се прибрах в къщичката с помрачено настроение, озадачен от странните си съседки. Колкото и да надничах през кухненския прозорец, тоя ден вече не зърнах нито едната, нито другата. Параклисът стърчеше самотен и глух като гробница.

„И тя има ядове — казвах на себе си, мислейки за девойката. — Но дали бяха сериозни или само дребни момински кахъри?“

Не ги видях и на другия ден, но димът от комина пак се криеше в клоните на грамадните борове. На третия ден Люба дойде още отрано помъкнала кошница с провизии за непознатите ми съседи. Издебнах удобен момент и поразпитах послушницата край изворчето. Двете жени били майка и дъщеря, близки роднини на сестра Теофания, която едва се съгласила да ги пусне в параклиса. Младата много настоявала за това. Казвала се Ева, като оная от библията. Била много добричка…

На следното утро, докато пълнех стомната от чучура, застанал с гръб към високия зид на параклиса, усетих нечий поглед върху тила си. Извърнах глава и видях лицето на Ева, надничащо зад чупката на зида. Тя не отмести поглед, нито излезе напред. Гледаше ме някак уплашено, с неспокойни, но вторачени очи. Кимнах с глава за поздрав, долях стомната и бавно отминах надолу, но тя не се показа. Струваше ми се, че ме изпраща с поглед, скрита зад зида. Наистина, странни съседи.

Привечер в тоя ден изпращах залеза от пейката под трите смърча и гледах как слънцето обсипва с позлата високите дървета по голото било на Лакатишка Рила. Нечии тихи стъпки привлякоха вниманието ми. Беше Ева. Тя вървеше бавно и нерешително край младите смърчове, като поспираше навремени пред малиновите храсти, за да откъсне няколко плода. Навярно не бе забелязала, че я наблюдавам, защото иначе едва ли би смачкала сочните малини в шепата си, преди да ги хвърли в тревата и да изтрие едната длан о другата. Двете бяха почервенели от сока на малините. Тя бързо вдигна ръце към очите и тихо се засмя. Тоя смях пред почервенелите като от кръв ръце не ми се понрави. Обадих й се, а тя се извърна рязко и спокойно дочака да дойда при нея, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Прощавайте — подзе девойката все тъй спокойно, — но Люба забравила да ни донесе малко червен пипер.

Тя не се доизказа. Плътен и сочен, гласът й ме трогна дори повече от влажните очи, които се взираха в моите. Отворих вратата и сам влязох вътре, но не посмях да я поканя. Когато се върнах на прага с пакетче червен пипер в ръка, тя бе застанала на стъпалата и гледаше към пейката отвъд потока. Стори ми се, че рядко съм виждал хубави очи да гледат тъй тъжно.

— Никак не излизате от двора на параклиса — забелязах мимоходом, подавайки й пакетчето.

— И вие не се движите много — някак напевно отвърна тя, кимна с глава за благодарност и тръгна край младите смърчове. — След два дни ще ви върна червения пипер…

Мек, приятен глас, но думите звучаха студено, сякаш дошли с поривите на северния вятър. Тя не продума до изхода и едва обръщаше внимание на приказките ми.

— Утре ще се поразходя нагоре по реката, към Момина скала — рекох нерешително на сбогуване.

Тя разбра намека и лек руменец заля страните й.

— Момина скала! Защо я наричат така?

— Отколешна легенда — отвърнах. — Някаква прокълната мома се превърнала на камък — обясних накратко. — Горният край на скалата наистина наподобава женска глава…

— Ще дойда — чух я да казва. — Искам да видя тая скала!

Тя тръгна с лека и плавна походка към параклиса. Последен слънчев лъч близна насрещните върхари, сетне стеблата на смърчовете станаха сиви като сребро. Стърнищата тънеха в здрач, селото се скри в дълбока сянка и само върховете над езерата още пламтяха в жеравата на гаснещия ден. После вечерната заря загасна в тъмен облак.

Ева наистина дойде с мен на другото утро. Майка й я изпрати с тревожен поглед, сключила пръсти едни в други и без да продума. Тръгнах напред, после поизостанах, за да се изравним, но тя мълком махна с ръка и ме подкани да вървя пред нея. Стори им се, че се задъхва. Едва разменихме по няколко думи, докато вървяхме край реката и в сянката на високите борове.

По едно време тя се позабави.

— Далече ли е? — запита ме, опипвайки пламналите си страни.

— Още четвърт час — отвърнах с безразличен глас. Тоя път реката не ми се стори тъй красива както при самотните ми разходки. Просто чувствувах недружелюбния й поглед в гърба ми. Наистина, защо бе дошла, щом се държеше тъй студено!

Момина скала израсна изневиделица пред очите ни след рязък завой на пътя, който следваше извивките на реката. Трябваше да оставим пенливите бързеи, над които трептяха безброй мушици, сякаш нарочно, да дразнят скритите пъстърви. Поехме нагоре по камънаците, обрасли тук-там с мъх и на места цели потънали в папрат. Вдясно от нас скалата се възправяше като стена, висока към четиридесет метра. От върха ни гледаше лицето на вкаменената мома. Показах приликата на девойката, но тъкмо тогава нещо щукна в камъните.

— Змия! — извика Ева.

И аз видях пепелянката. Девойката не се уплаши. Напротив, дори се усмихна.

— Тя бяга, бяга от мене! — и гласът й прозвуча някак глухо. — Змията бяга от Ева! Смешно, нали?

Не беше смешно и нейният тон почваше да ме дразни. Ускорих крачките и пръв се изкачих върху темето на Момина скала. Дорде надничах в пропастта, Ева застана до мене и някак жадно погледна надолу. Неволно я дръпнах назад. Тя ахна от възторг, хвърли поглед към реката, виеща се като змия под нас, после очите й се рейнаха към далечното село, открояващо се в дъното на полето през пролуката на двата зелени и стръмни рида. Къщите приличаха на шарени пилци, сгушени около високата камбанария на църквата. Хубава, примамна гледка!

— Здрав сте, нали? — неочаквано рече Ева и стисна пръстите на ръката ми.

Въпросът ме изненада. Бързо извърнах лице към нея. Очите й бяха влажни и замъглени. Миг по-късно те се напълниха със сълзи и тя извърна глава.

— Но и вие изглеждате съвсем здрава! — неволно възкликнах.

Девойката сякаш не чу думите ми. Опитах се да се приближа, а тя прокара длан по разплакалото си лице. Гледаше ме втрещено, с разширени зеници, страшни поради сълзите.

— Здрава сте, нали? — запитах я на свой ред и очите ми се огледаха в нейните. Девойката сложи ръка на гърдите си и бавно се отдръпна.

— Тук, в белите дробове, има рак! — прошъпна тя и отпусна ръце.

В тоя кратък миг видях смъртта в очите й. Стоях безмълвен и уплашен. Тя изви тяло и погледна към пропастта. Бързо я дръпнах назад.

— И без това скоро ще умра! — чух я да шъпне.

Сграбчих ръцете й. Тя се опита да се усмихне през сълзи, но устните й протръпваха, а очите й ме гледаха с неизразим ужас — влажни, хубави и тъй алчни за живот! Погребаха я подир шест недели.