Фабио Ланзони
Измамникът (36)

36

През следващата седмица Натали изпълни съвета на мъжа си. Прекарваше много време с майка си и се стараеше да сдържа огорчението си и отново да опознае жената, която отдавна я бе изоставила.

Да владее чувствата си в пленителния Париж се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквала. Слънчевият град скоро я оплете във вълшебните си окови. А това, че беше младоженка и безнадеждно влюбена само засилваше очарованието. Макар все още да се съмняваше, че Райдър завинаги ще е доволен от брака им, Натали бе твърде щастлива, за да отделя много време на страховете си за тяхното бъдеще или на гнева си срещу Дезире.

Натали бе прехласната по града на Волтер и Расин, на Леско и Гужон, Персие и Лафонтен. Заедно с Дезире и приятеля й господин Дюбоа, Райдър и Натали се разхождаха из Лувъра и градините на Тюйлери, хранеха гълъбите при черквата Сакре кьор и вечеряха на елегантната тераса на кафене Ротонда. Бяха на представление на Молиеровото „Училище за жени“ в Театр франсез и на великолепното изпълнение на „Весталката“ от Спонтини в Музикалната академия. Разхождаха се из широките булеварди с техните живописни продавачи, акробати, хорове и погребални процесии. Натали си купи нова рокля от „Птит Жанет“ на булевард Де-з-италиен, а Райдър си взе модна шапка от „Маре“.

Също както парижаните обичаха да наблюдават посетителите от Англия, така и Натали следеше майка си, докато отново се запознаваше с възгледите на Дезире за живота и с мнението й по различни въпроси. Натали откри колко опитна и тактична е майка й в обществото. Дезире все още безсрамно боготвореше Бонапарт и смяташе, че бурбонският крал Людовик XVIII е отвратителен досадник, но пазеше републиканските идеи за себе си и във всяко отношение беше изкусен политик също като многоуважавания Талейран, с когото я свързваше дългогодишна дружба, макар в края на краищата Талейран да бе изоставил Бонапарт. Дезире не се поколеба да заведе Райдър и Натали на публично четене на литературния лъв Шатобриан във Френската академия, макар виконтът, също някогашен бонапартист, сега да бе станал благородник и роялист. Въпреки очевидната си антипатия към Великобритания, Дезире заведе младоженците на прием, даден от сър Чарлс Стюарт в британското посолство на Фобер Сент Оноре. Дезире не носеше траур за починалия неотдавна император и Натали все така се съмняваше в дълбочината на майчината си лоялност към бившия Първи консул.

Отношенията между майка и дъщеря оставаха любезни и сърдечни, макар и обтегнати. Натали знаеше, че понякога се издава с дребни неща; веднъж не се засмя на една от типичните скандални забележки на майка си, а друг път отвърна троснато на неин въпрос.

Натали се запозна и с безразсъдната жилка у майка си. Дезире бе отдадена на „тиерса“, френския вариант на залагане в конни надбягвания, както и на таро, вист и десетки други хазартни игри. Залагаше, но за разлика от повечето роднини на Натали от мъжки пол, Дезире си поставяше някакъв лимит и го спазваше. Доста често се случваше да печели.

И разбира се, след като имаха толкова много общи черти, Дезире и Райдър незабавно се сприятелиха. Един слънчев следобед, когато господин Дюбоа бе отишъл да играе шах в кафене „Дьо ла режанс“, Дезире и Райдър останаха часове наред на игралната масичка в стил Людовик XVI в игра на „война“ — популярната тогава във Франция игра. Натали се бе настанила на канапето и се преструваше, че чете „Айвънхоу“ от Уолтър Скот, докато другите двама раздаваха подред и се заливаха от смях, когато сръчните им пръсти подхващаха картите. Натали всъщност би искала да участва във веселието, но все повече започваше да се отчайва от пълното отсъствие на заинтересуваност у Дезире към Чарлс Дезмънд. И наистина Дезире не бе споменала името му нито веднъж през последните няколко дни. Натали не одобряваше, освен това и факта, че Дезире е почти непрекъснато в компанията на грижливия господин Дюбоа.

След като Дезире загуби и петата ръка, тя започна да прибира картите сред възклицания на френски. Обърна се към дъщеря си и заяви:

— О, този твой съпруг е дявол в картите. Сигурна съм, че никога не можеш да го победиш…

— Ние не играем — прекъсна я Натали строго.

— Не играем такива игри — добави Райдър закачливо. Дезире избухна в смях, наведе се през масичката и потупа ръкава на Райдър с тестето карти.

— О, ти си разбойник, приятелю, и си толкова едър и красив — после се обърна към Натали: — Как успяваш да държиш ръцете си далеч от този разбойник, дори и само за един ден?

Натали се замисли върху типичния за Дезире безсрамен въпрос, но Райдър запълни мълчанието с широката си усмивка и с думите:

— Тя просто успява.

Дори и Натали трябваше да се засмее на тази бележка, но след това вниманието й отново бе привлечено от Дезире, която извика:

— Анри! Защо се връщаш толкова скоро.

Натали погледна към входа и видя как икономът въвежда господин Дюбоа — дребният, жилав французин с намазани с восък мустаци и неизменно весело пламъче в черните очи. За времето, което четиримата бяха прекарали заедно, Натали реши, че французинът е достатъчно приятен, но не й харесваше как той непрекъснато се върти покрай майка й. Днес беше облечен с черен фрак, жилетка от сребристо моаре и сиви панталони, които очертаваха фигурата му — изключително стегната за човек на средна възраст.

Елегантният господин се приближи до масичката за игра и целуна ръката на Дезире.

— Моя скъпа.

След това се обърна към Натали и Райдър и поздрави:

— Госпожо. Господине.

— О, стига си подвивал коляно, ами седни — ядоса му се Дезире.

Анри се усмихна и се подчини.

— Играта ви на шах днес изглежда е свършила рано, господине — забеляза Райдър.

Анри се разсмя.

— Уви, приятелят ми Пиер днес беше лесна плячка. Жалко, но горкият човек е объркан от несподелената си любов към мадам Рено.

— Жалко — съгласи се небрежно Дезире и продължи да бърка картите.

— Помислих си, че всички можем да отидем на една ранна вечеря в Кафе дьо Пари — добави Анри.

— Натали и аз с радост ще ви придружим, но настоявам този път ние да платим сметката — отвърна Райдър.

— О, не, вие сте наши гости — заяви Дезире.

— Райдър е прав — вметна Натали. — Вие с господин Дюбоа харчите твърде много за нас — вечери, билети за театър, разходки с лодки.

Анри смигна на Натали:

— Тогава, мадам, нека уредим този малък спор седна игра на вист.

— Вие французите с маниите си за хазартни игри! — развеселена възкликна Натали.

Без да се засяга, Анри започна да събира картите.

— Победителят ще плати, нали?

— Мисля, че който загуби плаща — палаво се намеси Райдър.

— Но в това няма никакъв смисъл — обади се Дезире. Тримата продължиха спора още няколко минути, като накрая приеха аргументите на Райдър. Натали бе придумана от съпруга си да се включи в играта. По мълчаливо споразумение Райдър и Натали започнаха да губят.

— Изглежда надиграхме младоженците, а? — промърмори Анри присмехулно към Дезире.

— Нали знаеш, че загубиха нарочно? — отвърна тя и изгледа сърдито Райдър.

— Но вие имате забележителни способности във виста, мадам — засмя се Райдър. — При всеки случай щяхте да ни победите.

— О, да. Дезире е непостижима в картите — възхитен се съгласи Анри, Той взе ръката на Дезире и обсипа с целувки отрупаните с пръстени пръсти… — Ти си жена с много таланти, нали, красавице моя? И сега трябва да дадем една вечеря заради това, нали?

Натали стисна зъби, когато господин Дюбоа за втори път само в един час се залигави над ръката на майка й.

Забелязал изведнъж възникналия гняв по лицето на жена си, Райдър ги подкани:

— Е, няма ли да тръгваме за ресторанта?

— Бих искала най-напред да си отидем в хотела — намръщено каза Натали.

— Да не ти е лошо, скъпа? — загрижено попита Дезире.

— Всъщност защо не отидете на вечерята само тримата? — предложи Натали и остави картите си. Разтърка чело и се намръщи. — Изглежда започва да ме боли глава.

— О, бедничката — промълви Дезире.

— Мадам, не бихме и помислили да ви лишим от съпруга в такъв важен момент — вметна галантно Анри.

Райдър изгледа Натали със съмнение и предложи:

— Не можем ли да отложим вечерята за утре? Мисля, че малко свеж въздух ще се отрази добре на Натали.

— Разбира се — съгласи се Дезире.

Райдър и Натали се сбогуваха и тръгнаха. Повървяха няколко минути в мълчание към Сена.

— Нямаш главоболие, нали, скъпа? — попита Райдър.

— Не — призна Натали с виновна усмивка. — Но ти беше прав — имах нужда да се махна оттам.

— Искаш ли да поговорим за това?

Натали прехапа устни.

— Не може ли най-напред просто да повървим?

— Разбира се.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха по кея, загледани в реката, лодките, поклащащите се дървета, минувачите. Времето в този късен следобед беше меко, въздухът бе изпълнен с аромата на зеленина и острата миризма на реката.

За Натали всичко, което ги обкръжаваше, беше романтично и мечтателно, особено когато и Райдър беше до нея, и почувства как настроението й се подобрява. И изведнъж съзря на един от далечните мостове балон, изпълнен с горещ въздух, и лицето й светна от възбуда.

— Райдър, погледни! Ще пускат балон!

Той вдигна глава и се засмя.

— Хайде да отидем да гледаме!

Спуснаха се по кея към необичайния парижки мост Понт Ньоф като две нетърпеливи деца. Всеки сантиметър наоколо бе изпълнен с народ — хората си проправяха път между продавачите на сергии и се забавляваха, като гледаха въжеиграчи, жонгльори или състезания по фехтовка.

Райдър и Натали бяха запленени от зашеметяващата гледка и от всеобщото веселие, Като видя, че той с интерес се е зазяпал във фехтовачите, тя го хвана за ръка и твърдо го поведе към центъра на моста, където пускаха балона. Застанаха редом с другите зрители точно когато красивият син балон, шарен като великденско яйце със златни украшения, че издигна в напълно безоблачното небе, а двамата аеронавти на борда махаха гордо на въодушевената тълпа.

Когато красивото творение се понесе над Сена. Натали се почувства разочарована. Сграбчи ръката на Райдър и го повлече обратно към кея. Двамата се впуснаха напред, като заобикаляха гълъбите и хората, протегнали вратове, за да могат да видят балона.

Един лодкар от Сена ги забеляза и им викна:

— Госпожо, господине, ако обичате.

Слязоха по стъпалата към реката, Райдър плати на лодкаря и настани Натали в малката лодка. Засмян, лодкарят подкара по пътя на балона, който все още се носеше над реката. Райдър седеше щастлив до жена си и двамата наблюдаваха живописния балон над тях сред величието на сградите на Лувъра от едната страна и Левия бряг от другата. Слънцето огряваше водите на Сена и хвърляше отблясъци върху другите лодки край тях. Те гледаха очаровани, докато балонът най-после се превърна в малко блестящо синьо мраморно топче в далечината. — По-добре ли се чувстваш сега, скъпа? — попита Райдър.

Натали кимна и се усмихна.

Той вдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Искаш ли да ми кажеш защо още се сърдиш на майка си?

Тя го изгледа с ясно изразени смесени чувства.

— Трябва ли да ти казвам?

Райдър кимна.

— Да не би защото господин Дюбоа се превъзнася по нея?

— Отчасти.

Той пое дълбоко дъх.

— Натали, през последните седмици ви наблюдавам с Дезире. Тя направи всичко по силите си, за да постигнете помирение, а ти наистина се държеше доста учтиво. Но все още я държиш на разстояние.

— Така е, но нима аз съм виновна?

— Не напълно. Но как смяташ да я убедиш да се върне с нас в Лондон, ако се държиш толкова високомерно?

— Не знам — прошепна Натали. — Просто… мама понякога толкова ме ядосва!

— И защо става така? — попита той внимателно.

— Защото тя нищо не приема на сериозно! — избухна Натали. — Целият й живот се състои от таро, вист, хазарт и пазаруване… и разбира се, от вярното й кученце господин Дюбоа. Тя дори и не си помисли за баща ми или за някое от другите си задължения, докато аз…

— Да, скъпа?

През стиснати зъби тя възкликна:

— Имам всичките тези задължения и ги приемам сериозно!

— Знам — съчувствено прошепна той и я целуна. — И се надявам, че любовта ти към мен е на първо място в този списък.

Натали се засмя, закачката на Райдър отвори клапата на насъбралия се гняв. Той изглеждаше толкова мил и сериозен.

— Това всъщност не е честно спрямо теб — отбеляза тя. — Това е сватбеното ни пътешествие и не бива да се забъркваме в моите семейни проблеми.

— Но аз не се оплаквам — той се засмя и обгърна кръста й. — Щом имам достатъчно време да те глезя, а нощем отмъщението ми е осигурено, нищо друго не ме интересува.

Натали се усмихна и бързо го целуна, като гладеше брадичката му с пръсти.

— Ти си просто прекрасен.

Белите му зъби блеснаха в усмивка.

— Така не ти позволявам да бъдеш нащрек, милейди, и мога да те примамвам за другите цели, които имам.

Натали се засмя, после попита замислено:

— Би ли предпочел да си с жена, която повече прилича на нея?

— На нея? — Райдър изглеждаше изненадан. — Искаш да кажеш на Дезире?

Тя кимна.

— Сигурно се шегуваш, Натали.

— Защо да се шегувам?

— О, Натали — той я привлече към себе си и се разтресе от смях. — Скъпа, никога не бих пожелал да се оженя за жена като Дезире — не че не е възхитителна.

— А защо не?

— Защото ние с нея твърде много си приличаме — и двамата сме отвратителни негодници. И не би имало никакво предизвикателство.

— А аз предизвикателство ли съм за теб?

— Да, бога ми — изстена той.

— Не богохулствай — сгълча го тя строго, като се мъчеше да скрие усмивката си.

Сините му очи весело светеха.

— Разбираш ли какво искам да кажа? Дори не мога да довърша изречението си, без да си ми изнесла лекция, макар да знам, че и ти можеш да богохулстваш, любима. Във всеки случай ти си много по-забавна.

— Моите забележки те забавляват? — възкликна тя, но по усмивката на устните й той разбра, че вече е разколебана.

— Ако искаш ми вярвай, Натали — продължи той, — но аз искам жена ми да приема най-сериозно съпружеските си задължения, стига аз да съм на първо място сред тях.

— Какъв негодник си!

Той се наведе, за да я целуне и тя поднесе устните си, но след това го отблъсна — притесни се, когато видя, че лодкарят се е втренчил в тях.

Той се отдръпна и я погледна в лицето.

— Виж, скъпа, аз наистина смятам, че е време да поговориш насаме с майка си… открито да изложиш чувствата си пред нея.

— Сигурно имаш право — въздъхна тя.

— Например утре?

— Утре? Но трябва ли да го правя?

Той стисна ръката й:

— Ще се почувстваш много по-добре, когато това мине. А освен това — добави той закачливо, — ще те направя щастлива, затова че си го свършила.

Заинтригувана, тя го погледна крадешком:

— О, така ли?

— Да. И като говорим за това дали си струва… — той опря устни до ухото й и продължи задъхано: — Знаеш ли, скъпа, има нещо толкова романтично и мамещо в поклащането на лодката. Усещаш ли го и ти?

Тя заекна смутено:

— Аз… аз…

— Спомняш ли си какво направихме в каретата?

Натали бе изумена.

— Райдър! Не говориш сериозно, нали? Лодкарят!

Райдър сви рамене.

— Той не говори английски.

— Но ще ни види!

Райдър се засмя, а следващият протест на Натали бе задушен от устните му. Той я притискаше до себе си и й шепнеше такива неща, че лицето й пламна. Точно когато тя се разтревожи, че той наистина се кани да повтори ужасното преживяване в каретата, независимо от лодкаря, Райдър се отдръпна и сериозно я изгледа.

— Виждаш ли какво искам да кажа? Толкова си прекрасна, когато човек те дразни. И толкова лесно може да те подмами.

— О!

Лодкарят весело се засмя, когато Натали перна Райдър с ръкавиците си.