Фабио Ланзони
Измамникът (10)

10

През следващите няколко дена Райдър и приятелите му продължиха опитите си да открият повече подробности около контрабандата. Докато Натали ръководеше фабриката си през деня, мъжете обикаляха занемарени райони на Чарлстън, пиеха грог с моряци, задаваха дискретни въпроси и държаха очите си отворени.

Въпреки че се опитваха да бъдат благоразумни, скоро започна да става все по-ясно, че играта, с която са се захванали, е много опасна. Хари веднъж си размени няколко юмрука с двамина не особено любезни уелски моряци, които заговаряше в Олд маркет, а Ричард бе ударен с камък по тила една вечер, когато се прибираше вкъщи. Райдър все повече се убеждаваше, че в Чарлстън съществува организиран канал за контрабанда на платове, а той и приятелите му го бяха обезпокоили.

Нощем и Райдър, и Натали продължаваха да слухтят в кръчмата. Когато Натали за първи път видя израненото лице на Райдър и го попита какво е станало, той й каза, че е бил обран, но не спомена за предупреждението на негодниците. Не сваляше орловия си поглед от нея, а в това време свитата му обикаляше дългия участък от крайбрежието покрай река Ашли и търсеха лодки, които се опитват да внесат нелегални стоки в Чарлстън под прикритието на нощта.

В събота на Райдър най-накрая се удаде да изпробва новия си подход в опитите да спечели Натали. След прекараните много нощи с нея в кръчмата той беше крайно уморен и отвратен от опипванията и щипането, на които я подлагаше изметът на пристанището — а той можеше само да наблюдава измъчен и безсилен отдалеч. Тогава реши да я покани на концерт в Уайт пойнт гардънс на другия ден следобед.

Беше добре облечен и си подсвиркваше весела мелодия, когато пристигна при нея още преди обед с букет цветя и кутия бонбони в ръка. Тя му отвори облечена в семпла домашна рокля и го погледна озадачено, когато й подаде с усмивка цветята и бонбоните.

— За тебе, милейди.

— Какво правиш тук? — дойде смутеният й отговор.

— Че защо, мила госпожице Дезмънд. Дошъл съм да те ухажвам.

— Най-добре е да отидеш да играеш игрите си другаде — посъветва го тя.

— Е, Натали — помирително започна той. — Реших, че и двамата имаме нужда от малко почивка след нашите напрегнати и доста притеснени нощни усилия. Няколко часа отдих може да ни прояснят умовете и да ни позволят да погледнем на разследването си от друг ъгъл, не мислиш ли? И затова те каня на концерт в Уайт пойнт гардънс днес следобед от два.

Макар Натали вътрешно да се зарадва и дори да се съблазни от убедителното красноречие на Райдър, напоследък бе подлагана на смъртоносния му чар прекалено често и точно днес не й трябваше още една доза. Отговори му с хладна учтивост:

— Благодаря ти много за любезната покана, лорд Нюбъри, но, за съжаление, днес съм прекалено заета, за да дойда на концерта с теб.

Той се престори на обиден:

— Дори ако липсата на прекрасното ти присъствие разбие сърцето ми?

Търпението й започна да се изчерпва:

— Спести ми риториката със сърцата и цветята, моля те. Много добре знам какви са намеренията ти всъщност.

Той се усмихна:

— И какви са те?

— Поквара и разврат. И то по отношение на мен.

— Наистина ли? Каква ободряваща мисъл. Може ли тогава да дойда да те взема към един и половина?

— Не, вземи някой друг — когото си искаш.

Той въздъхна дълбоко и отново протегна подаръците:

— Ако не приемеш поне подаръците ми, госпожице Дезмънд, кълна се, че ще застана пред вратата ти и ще започна да вия от мъка.

— О, за бога! — Натали грабна нещата, завъртя се и тресна вратата под носа му.

Райдър си тръгна ухилен.

След десет минути Натали чу нов, пронизващ ушите трясък по вратата към улицата. Като си помисли, че вбесяващият я дявол се е върнал, тя прелетя през къщата, отвори рязко и видя четирима едри, ядосани ирландци, единият с някаква значка, да стоят там с кофи вода.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя смаяна.

— Добре, госпожичке — каза плещестият и мрачен водач, — къде е огънят?

— Какво?

— Огънят. Нали изпрати момчето си в бръснарницата да вдигне тревога?

— Момчето ми? Аз нямам никакво момче! И кои сте вие?

— Ние сме бригадата с кофите — обясни единият.

— Бригадата с кофите! — извика тя.

Намръщен страшно, човекът със значката огледа къщата и покрива й:

— Да, и както изглежда, госпожичке, ти си ни пратила за зелен хайвер.

— Какво искате да кажете — за зелен хайвер? Нали разбрахте: нямам момче и не съм съобщавала нищо!

Докато мъжете стояха и си мърмореха нещо, Натали забеляза Райдър, който без да бърза, се приближаваше с невинна усмивка. Очите й се разшириха, когато се досети какво е станало. Без съмнение зад всичко това стоеше подлият хаймана.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господа? — попита той спокойно пожарникарите.

Главният пожарникар се обърна към Райдър и посочи Натали с палец:

— Тази госпожа тук вдигна фалшива тревога. Изпратила момчето си…

— Стига бе, тъпако! Нямам никакво момче! — избухна Натали, макар да видя как Райдър сподавя усмивката си. Искаше й се направо да го убие.

В това време обиденият пожарникар се обърна мрачно към Натали:

— Значи съм тъпак, така ли, госпожице? Мисля да съобщя за теб на полицията, сериозно.

— Така ли! — кипна тя.

Райдър се приближи, като потъркваше брадичка:

— Кога ви съобщиха за фалшивата тревога, господа?

— Преди по-малко от десет минути, сър.

Райдър намигна на Натали:

— Е, тогава дамата не може да е дала фалшивата тревога. Аз бях цяла сутрин тук и се опитвах да ухажвам госпожица Дезмънд.

Докато Натали потискаше гнева си, пожарникарите до един започнаха да хихикат.

— Сигурен ли сте в това, сър? — попита водачът им.

— О, да — отвърна той тържествено. — Ухажвам госпожица Дезмънд вече цяла вечност. Сигурен съм, че вие знаете, господа, колко упорити могат да бъдат тези цветя на Юга.

— Да — съгласиха се те.

— Така или иначе, опитвах се да смекча сърцето на госпожица Дезмънд с бонбони и цветя и тъкмо преди да дойдете, тя склони да дойде с мен на концерт следобед — Райдър завърши театрално: — Няма да ми я отмъкнете точно сега към затвора и да развалите внимателно изготвените ми планове, нали?

Главният пожарникар се поколеба:

— Е, сър…

— Всъщност аз тъкмо напусках блестящото присъствие на госпожица Дезмънд, когато врявата, вдигната от вас, господа, ме върна обратно. Значи виждате, че е невъзможно дамата да е пратила момче, което да ви извика.

Мъжете се намръщиха и започнаха да си шушукат.

— Е, щом твърдите, сър — отстъпи накрая водачът им.

Райдър се ухили на разгневената Натали.

— А ако имате някакви съмнения, защо не минете към Уайт пойнт гардънс следобед в два часа? Гарантирам ви, че ще видите там дамата с мен.

— Добре тогава — измърмори пожарникарят и четиримата се отдалечиха, като разплискваха вода.

Веднага щом пожарникарите се бяха отдалечили достатъчно, Натали яростно се нахвърли върху Райдър:

— Какъв окаян негодник си! Да вдигаш фалшива тревога за пожар!

— Аз? — той сложи ръка на сърцето си в престорено недоумение. — Кой каза, че аз съм вдигнал фалшива тревога? Просто бях наоколо, когато имаше нужда, и най-благородно те спасих от почти сигурен позор — за това мисля, че би трябвало само да си ми благодарна…

— Ти си влудяващ дявол! Такава безочливост! И да кажеш на тия хора, че си ме ухажвал!

Той отново се засмя:

— Но аз наистина те ухажвам, Натали. Като се ядосваше все повече, тя заекна:

— И то… и то след като обеща, че ще се държиш добре!

— Чакай, чакай — сгълча я той. — Обещах да не ти се натрапвам. Била ли си насилвана, госпожице Дезмънд?

— Не, само много унизена! Ще съсипеш доброто ми име в квартала!

Той необезпокоен подхвърли:

— Наистина, може би ще направя тъкмо това, ако не ми обещаеш да излезеш с мен следобед.

Натали беше прекалено възбудена, за да възрази, но и клокоченето в гърлото показваше ясно отношението й. Той се поклони елегантно:

— Госпожице Дезмънд, ще бъдете ли любезна да ми направите честта…

— Много добре! — прекъсна го тя. — Но засега ти препоръчвам да ме оставиш на мира, преди да съм те удушила и да съм те избавила от безпокойството да се разкарваш отново до тук следобед!

Той си тръгна, като се подсмиваше, а тя яростно тресна вратата, макар по устните й да играеше скрита усмивка.

 

 

Концертът се провеждаше на гористо място в края на парка Батъри, разположен срещу широката, блестяща река Ашли. Застанал до Натали сред публиката от чарлстънски граждани, Райдър се усмихна, когато прозвучаха последните акорди на „Маршът на пройдохата“ — положително го изпълняваха в негова чест, помисли си. Беше харесал патриотичните мелодии в репертоара на оркестъра, радваше се и на слънчевия пролетен ден, на силния мирис, донасян от морския бриз, който вееше през градините и поемаше уханието на цъфнал ясмин, кучешки дрян и магнолия.

Но най-голямо удоволствие му доставяше това, че е с елегантната дама до себе си — а какви усилия му беше коствало да доведе сприхавото момиче тук! Този следобед той за първи път видя Натали облечена като олицетворение на прекрасната женственост. Огряна от яркото слънце, фигурата й, в розова копринена рокля, с красив корсаж и дълги, веещи се ръкави, изглеждаше прелестна като пролетно цвете. Носеше боне, украсено с копринени рози в подходящ цвят и привързано с панделка от тафта под брадичката й. Имаше и копринен чадър за слънце, украсен с дантели. Както бе загледана в оркестъра и потропваше в такт, обикновеният гражданин никога не би допуснал, че тази порядъчна дама всяка вечер си слага червена перука, рокля с дълбоко деколте и подскача върху моряшките колене в долнопробна кръчма.

Случайният наблюдател едва ли би си помислил и че той самият прекарва нощите си на същото място с лоша слава. Бе облякъл шоколаденокафяв еднореден фрак и светлокафяв панталон върху уелингтънските си ботуши. Дългата му коса бе прибрана в плитка, но за да не измени на бунтарската си същност, носеше шапката си в ръка. Как мразеше задушаващия похлупак на шапките!

Райдър и Натали се присъединиха към ръкоплясканията на останалите, когато оркестърът завърши последната си пиеса „Здравей, Колумбия“. Публиката започна да се разотива и Райдър се обърна към нея:

— Е, Натали? Мъчение ли беше концертът за теб?

Тя се усмихна неохотно:

— Добре — музиката ми хареса много. Наистина, бях почти забравила колко приятно може да е излизането в събота. Благодаря ти, че ме изведе.

Райдър подсвирна:

— Боже, какво чуват ушите ми?

— Престани да злорадстваш или ще те зашлевя по ушите.

Райдър се хилеше и се готвеше да предложи на Натали ръката си, когато към тях се приближиха две немощни, но елегантно облечени дами, следвани от негър слуга.

— Я, Натали — възкликна по-високата от двете и я погледна през монокъла си, — колко приятно е да те видя навън в този хубав ден, и то в компанията на толкова красив джентълмен.

При споменаването на кавалера й Натали ги представи:

— Госпожице Роуз, госпожице Грейс, позволете да ви представя един мой приятел — Райдър Ремингтън, лорд Нюбъри, от Англия. — После се обърна към Райдър: — Бих искала да те запозная с две от най-изисканите чарлстънски дами — госпожица Роуз Пийви и сестра й, госпожица Грейс. С тях посещаваме една и съща черква.

— Очарован съм, мили дами — отвърна Райдър, като пое ръцете и целуна ръкавиците, покрили дланите на двете стари моми, което накара и двете да засияят от щастие.

— Сестра ми и аз сме толкова доволни, че сте довели Натали на концерта, лорд Нюбъри — обърна се към Райдър Роуз. — Тази млада дама хаби прекалено много от времето си, като робува в онази фабрика.

— Съгласен съм — промърмори Райдър.

— А също и леля й — продължи Грейс, като се огледа озадачено. — Къде, впрочем, е Лав днес?

Натали се застави да се усмихне приятно, за да прикрие смущението си:

— Отиде да посети едни приятели в Съмървил.

— Колко хубаво — зарадва се Роуз. — Предай на Лав най-добрите ни пожелания.

— Ще го направя непременно.

— Ще очакваме с нетърпение да те видим на черква утре, Натали — добави Грейс и погледна с надежда Райдър: — А може би и вас, лорд Нюбъри?

Райдър се поклони на старите моми:

— Мили дами, приятно ми беше.

Двете жени с усмивка продължиха пътя си.

Натали поклати глава и насмешливо погледна Райдър:

— Значи, лорд Нюбъри, можеш да бъдеш джентълмен, когато поискаш.

— Е, все пак не съм израснал в бедняшка къща, Натали.

Тя погледна златния монограм на пръстена му:

— Не, предполагам, че си отгледан във висшето общество.

Той й предложи ръка, без да казва нещо повече по този въпрос:

— Денят днес е прекрасен. Защо не се поразходим, госпожице Дезмънд?

Денят наистина бе прекрасен. Помисли си, че и на нея не й се иска разходката да свърши, а трябваше също да признае, че тайничко се възхищава от джентълмена у Райдър:

— Да, няма да е лошо.

Пресякоха един затревен участък от парка и спряха при каретата на Райдър, където той каза на Джоузеф, че с Натали ще се поразходят. После преминаха през Батъри стрийт, покрай лъскавите къщи с веранди и кепенци на прозорците, за да стигнат до ветреца от поречието на Ашли. Продължиха по Мийтинг стрийт, която днес бе препълнена с каруци и хора.

Райдър огледа множеството модно облечени семейства, роби, улични търговци, дори няколко индианци, облечени като бели хора:

— Забелязала ли си какъв наплив от хора има в града напоследък?

— Сега сезонът е в разгара си — обясни Натали. — От януари до май всички плантатори от околностите водят семействата си на пазар на Кинг стрийт, както и да се включат в обществения и културния живот.

— А ти движиш ли се в тези среди, Натали? — заинтересува се той.

— Ни най-малко — дойде прямият й отговор. — О, произходът ми не е по-лош от произхода на останалите тук и когато двете с леля Лав пристигнахме в Чарлстън, някои от високопоставените дами в града се опитаха да ни привлекат към сбирките си. — Тя се засмя. — Всъщност смятам, че тогава ни мислеха за аболиционистки, тъй като бяхме англичанки и нямахме роби. Не мисля, че оправдахме това подозрение, но когато разбраха, че леля ми и аз прекарваме времето си, като ръководим фабриката, вместо де плетем и да ходим по гости, бързо станахме нежелани. За съжаление, никога няма да получим покана за бал в Жокейския клуб или да станем членки на Академията за изящни изкуства.

Той прихна:

— Не изглеждаш опечалена от тази изолация.

Тя вдигна рамене:

— Мене не ме интересуват соаретата, маскарадите, театърът или събиранията на плетачки. Имам си по-важна работа.

— О, да, ти си млада дама с ненадминато трудолюбие.

— А ти си джентълменът на ненадминатия мързел.

— Уби ме — промърмори той. — А какво ще кажеш за двете възрастни дами, с които току-що ме запозна? Те не са ли чували, че двете с леля ти сте парий?

Натали не можа да сдържи усмивката си:

— Госпожица Роуз и госпожица Грейс са две от най-милите и най-благородни дами, които съм познавала. Отделят по-голяма част от времето си за благотворителност, доброволно се грижат за болните в лазарета и сиропиталището. Освен това са твърде независими и съм сигурна, че пет пари не дават за положението си в обществото. И двете, като мен, посещават англиканската черква, макар в наши дни католическата Сейнт Майкъл да е по-предпочитана — усетила, че трябва да изпълни дълга си на добра християнка, тя добави учтиво: — А както двете дами току-що казаха, ти ще си добре дошъл на службата.

— Аз не ходя на черква, Натали — рязко отсече той.

— Всъщност и аз така си мислех — хладно отбеляза тя.

Райдър скръцна със зъби. В мига, когато бе изрекъл острия си отговор, бе съжалил за думите си. Все пак как би могъл да обясни на Натали защо е обърнал гръб на официалната религия, след като болката от отчуждението му бе още така силна? А още по-лошо — като се бе изказал така прибързано, не само бе загубил възможността да бъде с нея отново, но също и да й покаже, че е нещо повече от безнадежден развратник.

Замълчаха, когато стигнаха пресечката на Мийтинг стрийт и Брод стрийт. Тук, близо до центъра на града, шумът и движението бяха нараснали, излезли на пазар хора заедно с роби с пакети в ръце се тълпяха по тротоарите. Ярко облечени градски стражи се упражняваха в строева подготовка в казармата си отсреща. Група дами в рокли на волани и с копринени бонета влезе в черквата „Сейнт Майкъл“. Петима-шестима възрастни мъже бяха насядали на стъпалата на съдебната палата, четяха вестници или играеха домино. В далечината, в другия край на оживената Брод стрийт, Райдър виждаше високите колони на борсата и разпродажбата на роби, която се извършваше там.

Натали също гледаше ярката бъркотия:

— Дали не е по-добре да се върнем?

Той кимна:

— Нека минем през Кинг стрийт и да се спрем да пием чай.

Избраха хубава странноприемница на ъгъла на Кинг стрийт и Брод стрийт, където жената на стопанина им поднесе обилна закуска от чай, кифли и пресни плодове.

Докато подаваше на Натали кифличка, намазана с ягодово сладко, Райдър си помисли колко му е приятно да е насаме с нея в това елегантно малко заведение. Странно, мислеше си той, че дори официалните дрехи, които обикновено го дразнеха, не му пречеха в нейната компания. После се сети за предстоящата вечер и у него се надигна раздразнение, придружено от ревност.

— Надявам се, че нямаш намерение да ходиш отново в кръчмата довечера? — подхвърли той.

Тя прие кифличката и отхапа малко парче:

— Ще работя там само няколко часа. Вече съм предупредила Нед, че ще изляза по-рано.

— Но трябва ли изобщо да ходиш? — изстена той.

— Трябва.

— Е, поне ще си тръгнеш рано — после изведнъж запита подозрително: — И къде ще ходиш?

— Нямаш никаква представа, нали? — с неприязън запита тя.

— Никаква — после продължи сприхаво: — Но по-добре е да не си намислила да се измъкнеш на някоя среднощна среща с друг мъж!

Като се бореше с усмивката, която забележката му предизвика, тя остави кифлата и приглади маншетите си:

— Ти забравяш, че утре е шабат. Сигурна съм, че тези неща нямат никакво значение за тебе, но аз преподавам на една група тълкуване на Библията и трябва доста да се готвя.

Като чу това, Райдър едва не се задави с чая си. Остави чашата си и цял се затресе от смях:

— Каква очарователна смесица представляваш — учителка в неделното училище и кръчмарско момиче.

Заразена от настроението му против желанието си, Натали подхвърли:

— Ти коя от двете предпочиташ, лорд Нюбъри?

Той я огледа дяволито и процеди дрезгаво:

— Мисля, че бих отвел неделната учителка на горния етаж, а после бих легнал с кръчмарското момиче.

— О! — възкликна тя и се изчерви — А аз си мислех, че ще бъдеш джентълмен този следобед.

Той повдигна черните си вежди:

— Какво те наведе на тая мисъл, Натали?

Тя запрати салфетката си по него, а той я хвана захилен.

Като я гледаше как свежда поглед благопристойно, Райдър нямаше намерение да сменя приятната тема:

— Значи не би искала да взема една стая тук? — закачи я той. — В края на краищата и двамата сме така добре облечени, че бихме могли да убедим собствениците, че сме порядъчна женена двойка.

— Която се занимава с непорядъчни следобедни лудории? — допълни тя, без да е спряла да се усмихва. — Ти наистина си решил да ме съсипеш, а?

— Толкова ли си сигурна, че това е съсипване? — пошепна той, като се наведе към нея. — Би могло и да е райско удоволствие.

— Сдържаността ви ме удивлява, сър.

Развеселен от отговора й, той продължи да я гледа пламенно, но думите му вече не се лееха така свободно:

— Всъщност, скъпа, днес изглеждаш така прекрасна и изтънчена, че аз отново осъзнавам колко мразя да работиш в оная долнопробна кръчма.

Тя вдигна чашата си с разтреперани пръсти — особено след като я бе нарекъл „скъпа“:

— Ясно ми е, че не одобряваш стратегията ми, но и ти трябва да разбереш, че нямаш думата по този въпрос.

— Далеч не съм убеден, че изобщо постигаш нещо там, освен да се подлагаш на ненужна опасност и притеснение. Мисля, че ако там изобщо можеше да се намерят някои отговори, досега би ги открила.

— Не съм съгласна — твърдо отсече Натали. — В кръчмата клиентите непрекъснато се сменят. С всеки новопристигнал кораб се появява и нова група. Рано или късно ще открия човек, който знае нещо за леля Лав.

— А аз мисля, че само си губиш времето. Все още твърдя, че по-полезно ще е да отидем до Англия и да се опитаме да разкрием контрабандата от самото й възникване.

— И говориш за губене на времето! — присмехулно възкликна тя. — Как бихме могли да се надяваме да проследим контрабандистите чак до Англия? И ще трябва ли там да проверим всички фабрики в Лондон, Манчестър и Ланкашир?

Той размишляваше мълчаливо.

По-късно, след като напуснаха странноприемницата и тръгнаха по Кинг стрийт, Натали хвана Райдър за ръкава и го накара да спре пред манифактурен магазин:

— Виждаш ли този топ муселин? Той е внесен контрабандно от Англия, но никога няма да успея да накарам магазинера да го признае. Знам го, защото съм го питала.

— Тогава защо не потърсиш работа като магазинерка на Кинг стрийт и не видиш как изглеждат нещата оттам? — предложи й той. — Така ще бъде и много по-безопасно за теб.

— Забравяш, че през деня трябва да ръководя и фабриката. А освен това всички собственици на магазини ме познават. Доскоро повечето от тях купуваха плат от нас. После, когато започнаха да пристигат по-евтините английски платове, те, без всякакви угризения на съвестта, престанаха да работят с нас. Но са прекалено хитри и не признават, че са нарушили закона.

Той се намръщи и реши сам да проучи някои от тези магазини:

— Според мен, местните търговци би трябвало да оказват по-голяма поддръжка за чарлстънската промишленост.

— Не забравяй, че мнозина от тях са върли консерватори — напомни тя.

Той мълчеше, а лицето му остана замислено, когато продължиха пътя си. Тъкмо пресичаха Тод стрийт, когато шумът на приближаваща ги бързо карета накара Райдър да погледне вдясно. Издърпа Натали в последния миг, преди изгубилата контрол кола да я удари. Каретата ги отмина с трясък на сантиметри, като остави шума на чаткащи подкови, дрънчащи поводи, и скърцащи ресори. Двамата стояха още в шок, като дишаха тежко.

— Има ли ти нещо? — попита тревожно Райдър.

— Добре съм. Но откъде, по дяволите, се взе тая карета? — извика тя с ръка на сърцето. — Появи се така внезапно.

— Знам — отвърна напрегнато Райдър. — Едва се отървахме. Трябва да внимаваме повече в бъдеще.

Все още неспокойни, двамата поеха обратно към парка Батъри. Райдър се тревожеше много повече от случката, отколкото искаше да признае. Вече бе навлязъл с Натали в улицата, когато бе чул каретата при долната пряка, но беше решил, че имат достатъчно време да преминат. После изплющя камшикът на кочияша и каретата връхлетя върху им като демон от ада. Като че ли кочияшът бе искал нарочно да ги прегази…

Тази възможност, както и мисълта за нападенията върху него и приятелите му през седмицата, смрази кръвта му.

 

 

Вечерта в кръчмата Райдър се чувстваше нервен като дебнещ котарак, докато гледаше как Натали обикаля между масите сред грубите клиенти, които клатеха чаши, подсвиркваха и се опитваха да я хванат отзад, докато минаваше. Беше я имал само за себе си цял следобед и сега — след като наблюдаваше толкова много негодници да се домогват към нея — изпита повече ревност, объркване и смущение от друг път. Тя беше негови, по дяволите — или поне отчаяно се надяваше да е така!

Споменът за сблъсъка им с опасността днес, заедно със заплахите, които висяха над главата на Натали и в този миг, само допринесоха за лошото му настроение и изчерпаха търпението му. Когато видя един плешив моряк с мустаци да се пресяга и да я пощипва отзад, гневът изведнъж го облада. Натали се извърна да го зашлеви, морският вълк се надигна да я пресрещне и Райдър реши, че вече стига. Скочи рязко, прекоси кръчмата и заби юмрук в челюстта на простака, който се бе осмелил да я докосне. Мъжът се строполи на пода и преди компанията му да успее да реагира, Райдър грабна Натали за ръката и я завлече към вратата.

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш? — извика тя, докато се опитваше да се освободи.

— Отвеждам те оттук, по дяволите!

Тя все още се мъчеше да се освободи, докато той я влачеше към каретата си.

— Защо изведнъж започна да се държиш като умопобъркан?

— Аз ли съм умопобъркан? — подигра я той яростно. — Никога ли не ти е хрумвало, че на жена, която така явно търси всяка вечер начин да бъде изнасилена, може би не всичко й е наред?

— Много добре знаеш, че само се опитвам да намеря леля си. Какво ти стана тази вечер?

Той пусна ръката й и пое дълбоко дъх:

— Натали, мисля, че и двамата сме в голяма опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Не исках да те тревожа с това досега, но миналата седмица, когато ме нападнаха, крадците ме предупредиха да не се въртя около пристанището. А след това и някои от приятелите ми са имали сблъсъци с хулигани. Подозирам също, че инцидентът с каретата днес изобщо не беше случаен, а още едно предупреждение.

За негово учудване, този път тя, изглежда, се заинтересува:

— Райдър, знаеш, че съжалявам за онова, което си понесъл от ония разбойници. Но нали това показва, че се приближаваме към целта?

— Към какво се приближаваме? — ядоса се той. — Към скорошната ти смърт?

Тя вдигна брадичка:

— Досега никой не ми е направил нищо.

Райдър едва се сдържаше да не я удуши:

— За дантелена стара мома — изсъска той — имаш дяволско упорство и инат!

В очите й блесна гняв:

— Добре де, лорд Нюбъри, кой те е молил за мнението и за помощта ти? Ако смяташ, че се замесваме в нещо прекалено опасно, тогава просто се оттегли. Колкото за мен, аз смятам да направя каквото е нужно, за да разкрия истината и да намеря леля Лав.

Тя се обърна и пое обратно към кръчмата, но Райдър, с остра ругатня я настигна:

— Ти явно имаш най-големия инат, който, някога съм виждал у жена! Докато това свърши, може да ми се наложи да прибягвам до сила, за да те спася от собственото ти безразсъдство! А сега ще те заведа вкъщи.

— Не, няма да ме заведеш!

Вместо да отговори, Райдър изруга, хвана Натали през кръста и я метна на широкото си рамо. После се обърна и тръгна към каретата.

— Казах, че ще те заведа у вас — повтори той заплашително.

Натали беше истински ядосана. Когато се опита да се освободи, предупредителното му ощипване само я разгневи още повече. Но докато той я носеше все така бързо, неизбежното търкане на гърдите й до топлия му, твърд гръб събуди чувствата й по различен и поразяващ начин. Лицето й бе пламнало, когато той я остави на земята.

По пътя гневът и напрежението, които ги бяха завладели, достигнаха такъв градус, че накараха въздухът в каретата да запращи.