Фабио Ланзони
Измамникът (11)

11

На другия следобед Натали се учуди, когато след черква завари Райдър у тях. Все още облечена с най-хубавото си неделно облекло, тя отвори вратата в края на верандата и го видя застанал на стъпалата, този път с всекидневни дрехи — свободна бяла риза и тъмен брич. Дългата му черна коса не беше привързана. Зад него на улицата стоеше каретата му, а кочияшът бе седнал на капрата.

Щом го видя, Натали почувства сърцето й да подскача от възбуда и — без да го иска — от неканения спомен за снощи, когато гърдите й се бяха притискали така предизвикателно до твърдия му гръб. Опита се да се пребори с нежеланите чувства.

— Лорд Нюбъри — погледна го тя смутено. — Изглежда, ти е станало навик да се появяваш тук.

На лицето му се изви най-подкупващата усмивка:

— Дошъл съм с предложение за мир.

Тя повдигна вежди:

— Не знаех, че сме си обявили война.

— Трудно може да се каже, че снощи се разделихме особено приятелски.

— Учудена съм, че дори си спомняш за това.

— Госпожице Дезмънд — засмя се той, — винаги успяваш да ми направиш неизгладимо впечатление.

— И каква е конкретната причина за посещението ти днес?

— Реших, че може да ти е приятно да излезем заедно с шхуната на Хари. Може да отидем до остров Джеймс.

Тя скръсти ръце:

— Нали беше казал, че ще върнеш кораба на Хари?

Очите му блеснаха дяволито:

— Не можеш да очакваш да се откажа от шхуната, преди да съм изпитал удоволствието да поплавам с нея.

В думите му имаше някакъв скрит сексуален намек, който накара Натали да се развълнува и да се пребори с усмивката си:

— Значи смяташ да ме направиш съучастничка в престъплението?

— Че вече не си ли?

Тя се покашля неодобрително. Той продължи необезпокоен:

— Освен това вече съм наел екипаж за деня, а също минах покрай очарователната странноприемница, където закусихме вчера, и поръчах на стопанката да ни приготви вкусен обед за пикник.

— Господи, колко обичаш изхвърлянията — измърмори тя. — За съжаление, днес имам толкова работа…

— На Божия ден? — усмихна се недоверчиво той. — Изглежда, вече не си толкова добра християнка, Натали.

— А и онова, което ти си замислил, без съмнение, няма да ме направи по-добра.

— Без съмнение — подсмя се той.

Натали се бори със себе си за миг, после взе решение и отсече твърдо:

— Лорд Нюбъри, отново благодаря за любезната ти покана, но все пак вчера излизах с теб и не бива да се прекалява. Имам да наваксвам с толкова много неща…

— Е, добре, госпожице Дезмънд — въздъхна той театрално. — Разбий увлеченото ми сърце.

Като го гледаше как се обръща и си тръгва, Натали се намръщи и си помисли, че той се предаде прекалено лесно. После си спомни за дяволитото огънче в очите му, докато се обръщаше.

Свъсена подозрително, тя го гледаше как върви към каретата си, а после се спира да говори с минаващ полицай. След миг и двамата се загледаха право в нея.

Господи! Какъв ли срам бе намислил сега да струпа на главата й Райдър?

Натали се затича към двамата мъже с разтревожено лице. Усмихна се хладно на полицая и прошепна на Райдър:

— Ще дойда.

При думите й доста обърканият полицай докосна фуражката си и си тръгна.

Райдър погледна радостно Натали:

— Защо, мила госпожице Дезмънд? Какво те накара така бързо — и така благоприятно — да промениш решението си?

Тя го изгледа гневно:

— Как смееш дори да ме питаш, долен разбойнико? — той се затресе от смях, а тя го попита: — Каква измама беше замислил този път, за да стане твоето?

Той притисна ръка до сърцето си.

— Защо, госпожице Дезмънд, кълна се, че правиш грешка…

— Спести ми уверенията за невинност и си признай!

Той буквално щеше да избухне от потиснато веселие, когато се протегна да си поиграе с маншета на роклята й:

— Защо, аз си мислех да подхвърля на полицая, че държиш тук публичен дом…

— Каква наглост! Не, не би го направил!

— Не бих ли?

— Дявол такъв!

Той продължи без признаци на разкаяние:

— А сега, защо не отидеш да си сложиш по-всекидневна рокля? — огледа синята й копринена рокля и безбройните седефени копчета по корсажа. — Определено не си подходящо облечена за разходка по крайбрежието с мен.

Възмущението на Натали продължи още малко, но накрая чарът и доброто настроение на Райдър надделяха — заедно с убеждението й, че пройдохата ще внесе ужасен хаос в живота й, ако не изпълнява желанията му. Остави го да я изчака в хола и се качи на горния етаж. Докато обличаше бяла муселинена рокля с ниско деколте, вталена и привързана със синя копринена панделка, тя неволно се усмихна, като си спомни за наглите му номера. Усети, че е предателски развълнувана от предстоящото й ново излизане с него. Какъвто и негодник да беше, Райдър все пак умееше да превърне и най-обикновеното събитие в приключение.

Натали остави пищната си кестенява коса да падне около раменете и довърши тоалета си, като сложи кожени сандали и широкопола сламена шапка, украсена с копринени цветчета. Влезе в хола и завари там Райдър да пие бренди и да играе карти с Родни. И двамата оставиха чашите и картите си и се изправиха, а Натали забеляза одобрителния поглед на Родни върху себе си. Освен това й направи впечатление, че днес Родни изглеждаше доста добре облечен и трезвен. Макар цветът на лицето му да беше блед и той леко да се олюляваше, бе облякъл най-хубавия си фрак и бяла колосана риза; лицето му беше гладко избръснато, а косата му — пригладена с помада. Натали дори не бе мислила, че Родни ще е станал от леглото по това време.

Озадачена, тя погледна от Родни към Райдър:

— Виждам, че си се запознал с братовчед ми.

— Наистина, току-що говорихме за общото ни възхищение от теб — обясни Райдър.

Родни се покашля:

— Лорд Нюбъри ми каза за плановете ви да отидете на пикник.

Натали отново погледна Родни:

— Така е. А ти имаш ли някакви планове, братовчеде?

— Да, имам. Отивам на клавесинен концерт с госпожица Прудънс Питни и семейството й в театъра на Куийн стрийт.

Натали едва не зяпна от учудване:

— Това е прекрасно, но струва ми се, че за първи път споменаваш тази млада дама.

Родни се изчерви смутено и пристъпи от единия си крак на другия:

— Запознах се с Прудънс само преди два дена. Виж, случи се така, че прекарах една нощ в изправителния дом — след като Натали и Райдър се спогледаха учудено, той бързо добави: — Стана съвсем случайно. Прудънс беше една от дамите от благотворителното общество, които дойдоха с кошници храна следващата сутрин, и тя… ммм… обясни на охраната кой съм аз и ми помогна да изгладя недоразумението.

— Колко благородно от нейна страна — промърмори Натали.

Райдър пристъпи към нея:

— Трябва да тръгваме.

— Разбира се.

Той кимна на Родни:

— Беше удоволствие да се запозная с вас, господин Дезмънд.

— За мене също, лорд Нюбъри.

Като предложи ръка на Натали, Райдър добави сухо:

— И успех с Прудънс.

Когато каретата му потегли, и двамата избухнаха в смях.

— Значи това е братовчедът Родни — каза Райдър. — Той е синът на леля ти, нали?

— Да.

— А къде е баща му, ако мога да попитам?

Тя въздъхна:

— Чичо Малкълм умря в Лондон преди няколко години. Убиха го на дуел заради една жена с лошо име. Баща ми винаги обвиняваше леля Лав за това.

Райдър докосна ръката й:

— Съжалявам. Значи Родни не е израснал покрай мъже с добро поведение?

— Така е, меко казано.

— Но ако той е така безнадежден, как е успял изобщо да вдигне фабриката на крака?

— Родни невинаги е бил такъв безпътник. Всъщност постъпи много разумно, като вложи парите от наследството си за покупка на фабриката и на чарлстънската къща.

— И кога стана промяната?

Тя погледна Райдър укорително:

— Ти едва ли си човекът, който трябва да ме пита това. Чарлстън е град на пороците.

— Така е, любима — кимна той със засмени очи.

— Не мога да си представя какво е правил Родни, за да завърши деня си в изправителния дом — продължи Натали. — Но никога няма да забравя как веднъж кварталният полицай го доведе вкъщи, след като го открил заспал в някакъв обор.

— Но сега, изглежда, има известна надежда за поправяне на безпътния ти братовчед — забеляза Райдър. — Скокът от оборите към клавесинните концерти е наистина огромен.

Лицето й изрази надежда:

— Наистина ли мислиш, че младата жена, с която се е запознал, би могла да му помогне?

Той взе ръката й и опря фините й пръсти до бузата си:

— Скъпа, аз твърдо вярвам в спасителното въздействие, което подходящата дама може да окаже и на най-закоравелия нехранимайко.

Макар че не вярваше и на една негова дума, подкупващото му красноречие я накара отново да се пребори с усмивката си.

Продължиха по Бей стрийт, където кочияшът спря каретата в края на средния кей на река Купър. Докато Райдър помагаше на Натали да слезе, тя огледа обширното пространство, завършващо с дълги кейове, към които беше привързана огромна флотилия от плавателни съдове — солидни търговски кораби с квадратни платна, военноморски фрегати, нови парни пощенски кораби, едномачтови платноходи и рибарски лодки. Въпреки че уличният пазар наблизо и магазините бяха затворени за шабат, върху самите докове бе доста оживено. Навсякъде имаше струпани варели, сандъци и вързопи. Яки пристанищни работници разтоварваха чували, огромни връзки банани, каси ром и кошове с порцеланови изделия. Окодо корабите кръжаха чайки и пищяха силно, въздухът вонеше на развалена риба.

Хванал кошницата с обеда им в едната си ръка, Райдър поведе Натали по кея, докато стигнаха подвижното мостче на двумачтова шхуна.

— Добре дошла на „Вятър“! — приветства я той.

Натали го последва по мостчето. На борда й направиха впечатление добре лъснатите тикови дъски, красивият щурвал на кораба, високите, прави мачти.

— Горкият Хари — измърмори тя.

— Хари ще си получи обратно своето, когато му дойде времето — увери я Райдър.

Шестимата моряци, които беше наел за екскурзията, бяха на местата си, готвеха се да вдигнат котва и разгъваха платната. Райдър отиде да говори с кормчията, мина към носа на кораба, докато приливът започна да ги отвежда в широкия залив. Денят беше светъл и приятен, а острият морски бриз галеше кожата й и вливаше жизненост в цялото й същество. Тя огледа множеството плавателни съдове в пристанището — едномачтови платноходи, дълбоко газещи търговски кораби и пътнически крузери, отправящи се към доковете. В далечината различи форт Молтри в края на остров Съливан. Една фрегата с английски флаг беше завързана до лазарета — там явно трябваше да се оставят под карантина болните пътници, преди корабът да влезе в пристанището. От другата страна на Форт Молтри, при южния вход към пристанището, на остров Джеймс, се изправяше като страж Форт Джонсън.

Като се обърна, Натали забеляза, че Райдър се опитва да води кораба на щурвала, а в това време кормчията нервно ръкомахаше и бързо му обясняваше нещо. Заприлича й на голямо дете с новата си играчка. Тя тръсна глава и отново се обърна напред. Стана й смешно, като си помисли как успя да я измами да дойде на екскурзията. Райдър може би олицетворяваше опасностите и всички изкушения, на които тя бе решила да не се поддава, но не можеше да се отрече, че радостта му от живота беше заразителна. Както при вчерашната им разходка, тя усещаше, че настроението й се подобрява. Наистина тук, на блестящото крайбрежие, й беше трудно да повярва, че неприятностите й изобщо съществуват — вятърът пееше в платната и пръските мокреха лицето й, докато корабът се плъзгаше по гладкото море.

Тогава изведнъж шхуната зави така рязко надясно, че Натали се принуди да сграбчи перилото, за да не загуби равновесие. Чу яростни ругатни зад гърба си и пищене откъм мачтите, докато рейките им се блъскаха отгоре. Като се държеше здраво за перилото, тя видя как двама моряци бързо се качват по мачтата, за да завържат откачените въжета и да възстановят нормалния опън на платната. След по-малко от минута корабът възстанови равновесие и продължи на юг. Райдър дойде при Натали до перилото:

— Наред ли е всичко?

— Освен че едва не ми пропадна закуската, всичко е чудесно — отвърна тя. — Какво стана?

Той се усмихна смутено:

— Опитвах се да управлявам, но явно ръката ми е прекалено тежка за щурвала. Накратко, отнети са ми правата на помощник-кормчия — пресегна се да щипне бузата й. — А се надявах да те накарам да се гордееш с мен.

Тя се обърна умолително към небето:

— За теб всичко в живота е едно голямо приключение, нали?

Като гледаше вълните и дълбоко пое морския въздух, той заподсвирква веселата мелодия, която бяха чули на концерта вчера — „Маршът на пройдохата“. Натали прихна, защото това всъщност беше отговорът му.

Двамата замълчаха, докато шхуната навлизаше във водите на широката река Ашли и ги превеждаше покрай зелените градини и внушителните къщи на парка Батъри. На юг се простираха блатата, ниските палми и блестящите бели брегове на остров Джеймс.

Хвърлиха котва близо до острова и двама моряци спуснаха голямата корабна лодка. Райдър се спусна в нея с кошницата с обеда, после помогна и на Натали да слезело въжената стълба.

Щом наближиха брега, Райдър скочи във водата и избута лодката до сушата, така че Натали да не намокри полите си. Когато тя го последва, той грабна кошницата и я изведе на върха на малка дюна, където постла одеяло, за да седнат.

— А защо остави екипажа? — попита тя, като приглаждаше роклята си.

— Те ще ни изчакат.

Тя погледна към закотвения кораб:

— Не би било лошо и те да слязат на брега.

— И да ми попречат да остана насаме с теб? — раздразни се той. — Планът не е такъв, Натали.

— А какъв е планът?

Отговорът му беше дяволито подсмиване, когато я огледа:

— Днес изглеждаш така прекрасна, мила госпожице Дезмънд, и аз съм безкрайно благодарен, че успях да те отмъкна.

Натали само поклати глава:

— Ти наистина си безсрамен.

— Безсрамен? — той се престори на невинен. — Сега пък какво съм направил?

Тя го погледна укоризнено:

— Наистина ли смяташе да кажеш на полицая, че държа публичен дом?

Той я гледаше лениво:

— Всъщност, скъпа, мислех да си сложа маска и да използвам сабята си, за да те отвлека.

Смелият му отговор тайно я възхити:

— Значи толкова много си държал да дойда?

— Повече отколкото можеш да си представиш — огледа я отново с желание и се обърна към кошницата: — Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Райдър извади истинско угощение — кифли, тънки резенчета шунка и салам, късчета портокал, ягоди, грозде, ябълков пай и бутилка мадейра. Поднесе порцията на Натали върху бристолска табличка със златни ръбове заедно с кристална чаша вино.

— Разглезваш ме с тези приятни излети — забеляза тя, докато отпиваше от ароматното вино.

— Според мен имаш нужда от малко глезене — отвърна той. — Време е да се откъснеш от всички неприятности и да позачервиш малко бузите.

— Тук е трудно да възприемаш прекалено сериозно неприятностите по света — съгласи се тя, като погледна покрития с мъх дъб зад тях, където сладко пееше ято пойни птички, и към брега с разбиващите се малки вълни. — Това място е толкова красиво.

Той гледаше как вятърът роши гъстата й, блестяща коса:

— А още по-красиво е с теб като украшение на тази дюна.

Натали отново се почувства поласкана, макар да се стремеше да насочва разговора към по-неутрални теми:

— Не съм излизала на такъв пикник… о, навярно от осем или девет години.

Той подсвирна:

— От толкова отдавна? Трябва да се научиш да се забавляваш, момиче. Изглежда, за последен път си излизала, когато си била дете. Тя кимна и заговори тъжно:

— Когато бях малка и родителите ми още бяха заедно, прекарвахме лятната ваканция в Брайтън — там ходехме по крайбрежието на пикници. Липсват ми онези времена.

— Но тогава си била само дете.

— Да.

— А какво стана, че семейството ти се раздели? Не ми отговаряй, ако темата е прекалено болезнена.

Тя въздъхна:

— Майка ми е от заможно френско семейство от средната класа. Дядо ми се е въртял покрай френската аристокрация до революцията, когато е станал член на Директорията, а после министър при Бонапарт. Майка ми е навършила пълнолетие тъкмо когато започнала да расте славата на Наполеон като френски пълководец.

— И как са се срещнали родителите ти?

— Мама и татко се срещнали през 1797 година, когато тя била осемнайсетгодишна. Дядо ми довел семейството си в Лондон при едно служебно пътуване. Той бил собственик на огромна фабрика за мебели във фобург Сент Антоан край Париж, а баща ми тъкмо започвал кариерата си в лондонската стокова борса. Това било по времето преди континенталната политика на Бонапарт да предизвика обтягане на отношенията между Англия и франция и да ограничи английския пазар. Така или иначе, двамата работели заедно, майка ми и баща ми се срещнали…

— И в сделката бил включен контракт за бракосъчетание.

Тя се усмихна:

— Макар да съм убедена, че мама и татко са били силно влюбени един в друг по онова време, бракът им винаги беше неспокоен. Пречканията помежду им се увеличили, след като Наполеон бил провъзгласен за коронован император на Франция, особено след като работата на баща ми пострадала в резултат от берлинските декрети. И все пак мама си остана републиканка с голяма страст към Бонапарт.

Райдър повдигна вежди.

— Политическа, а не плътска страст.

— Облекчен съм да го чуя — засмя се той.

Погледът й стана неспокоен и горчив:

— Дълго преди Бонапарт да бъде заточен на Елба, родителите ми ужасно се скарали по повод агресивността на императора и майка ми си събрала багажа — върнала се във Франция.

— Съжалявам — после замислено добави: — А аз не знаех колко много е общото помежду ни.

— Така ли?

Той кимна:

— Първо, и двамата сме без майка, така да се каже. И двамата сме единствените деца. И двамата сме продукти на двойствена култура. Ти си наполовина французойка, наполовина англичанка. Аз съм наполовина италианец, наполовина англичанин.

— Сериозно? — заинтересувано запита тя.

— Като младеж, татко се запознал с мама, докато правел голямата си обиколка из Европа. — Лицето на Райдър стана каменно. — След като се оженили във Флоренция, той довел мама и баба да живеят заедно с него в Лондон. Връзката на родителите ми била това, което бих нарекъл празна черупка — най-голямо значение имали общественото положение и възможността на баща ми да си осигури наследник, — макар че за мен майка ми беше чудесен родител. Тя загина трагично при нещастен случай преди четири години.

Натали докосна ръката му със сломено изражение:

— О, Райдър, съжалявам. А баща ти? Как е той?

— И сега живее в Лондон.

Тя го погледна със съчувствие.

— Изглежда, двамата не сте в добри отношения?

— Не, не сме.

Замълчаха и насочиха вниманието си към храната. Райдър ядеше с апетит и свърши преди Натали. Опря се на лакът и я загледа с желание, докато тя по-изискано дъвчеше парченца от месото и плодовете.

Напрежението, което бе прекъснало разговора им, изглежда бе преминало, но Натали ясно разбираше, че то беше заместено от съвсем друго — и по-опасно — напрежение. Пламенният блясък в очите на Райдър я тревожеше много. От време на време, въпреки възраженията й, той се пресягаше и обърсваше парченце ягода или троха хляб от устата й, като пръстите му докосваха устните й и събуждаха онези предателски копнежи у нея. Като слагаше зърно грозде в устата й, той се засмя:

— Знаеш ли, наистина се радвам, че днес поговорихме за семействата си. Сега разбирам откъде са дошли у теб своенравието и чувствеността.

Тя остави чашата си и попита намръщена:

— Какво своенравие и каква чувственост?

Той повдигна тъмните си вежди:

— Натали, не ми казвай, че жена, която се облича като леко момиче и непрекъснато се подлага на риск, е иначе трезвомислеща и благоразумна.

Тя изтри внимателно уста със снежнобялата салфетка:

— Не мога да разбера каква е връзката между това и произхода ми.

Той отметна глава и се изсмя:

— Скъпа, ти си наполовина французойка. А това съвсем ясно обяснява защо у теб има вечна борба между строгата стара мома с очила, която ръководи една почтена фабрика, и топлокръвното кръчмарско момиче в рокля с голямо деколте, което флиртува всяка вечер с най-долнопробни типове в кръчмата.

Тя вдигна брадичка и заговори направо:

— Не виждам никакво противоречие. Освен това аз не флиртувам. Просто правя необходимото, за да намеря леля си.

Той я погледна укорително:

— Наистина ли искаш да ме убедиш, че нощните маскаради в гостилницата „Трад стрийт“ не ти доставят удоволствие?

— Ни най-малко.

— И нищо у теб не се наслаждава на флирта с непознати и навярно опасни мъже?

— Точно така.

Той взе чинията й, остави я настрани и се надвеси нежно над нея:

— А не ти ли харесва това?

Като се бореше със собствения си огнен копнеж, докато той накланяше глава, за да я целуне, тя го спря с ръце върху раменете:

— Защо да не се поразходим?

— Да се поразходим? Господи, сега ти си педантичната англичанка, която ще ни подкара на разходка с пълни стомаси! — поглади бузата й с върховете на пръстите си, което я накара да ахне, после я огледа цялата така, че тя настръхна. — Мисля, че първо бих си подремнал с любимата ми, неукротима французойка.

Натали се рееше някъде между паниката и страстта, когато той рязко се обърна към кошницата с храна:

— О, за малко да забравя.

— Какво да забравиш?

Тя чу тих смях и в следващия миг една от силните му ръце леко дръпна раменете й и я облегна към него.

— Райдър!

Тя очакваше някоя нечестна постъпка и се приготви да скочи от мястото си, но той я обезоръжи, като постави бледочервена роза на гърдите й.

— Роза за моята дама — пошепна и се усмихна нежно.

Тя отново ахна. Жестът му беше толкова мил! Трогната против волята си, тя погали кадифения, покрит с роса, цвят:

— Колко красиво.

В отговор Райдър сведе глава към гърдите й и дълбоко вдъхна от аромата на цветето — и от нейния, сигурна беше!

— О, да. Божествено!

— Ах, ти, дяволе! — Натали се смути, макар закачките да й доставяха удоволствие. Докосна отново цветето. — Листенцата са така меки…

— Да, но човек трябва да се пази от бодлите.

Натали го погледна. Изражението му сега бе много напрегнато: сякаш тя беше захарно изделие, което той жадуваше да изяде. В стомаха й предателски се надигна странна топлина и това я накара да се почувства уязвима и несигурна. Пръстите на Райдър сега погалиха брадичката й и от това тя цяла настръхна.

— Виждала ли си някога как разцъфва розата, Натали? — попита я той дрезгаво.

Тя поклати глава.

Райдър пошепна прелъстително:

— Първо, пъпката е затворена като стегнато юмруче. После бавно започва да се отваря от силата на слънцето, пие топлината му, втурва се напред, и накрая разцъфва изцяло в изблик на радост…

Думите му заглъхнаха предизвикателно, като оставиха Натали залята от възбуда, с пламнали бузи. Знаеше, че той безочливо се опитва да я съблазни, но още по-лошо: тя не се чувстваше изцяло застрахована срещу майсторския му подход. Пък и не можеше да признае колко добре схваща скритото, чувствено значение, без да се издаде!

Погледът му все още я държеше закована, а гъделичкащият му пръст започна да се спуска по шията й и я накара отново да настръхне и да се смути от нещо по-силно от неудобството.

— Райдър, моля те, недей…

— Какво да не правя? — прекъсна я той. — Сега не можеш да кажеш, че те насилвам, нали, госпожице Дезмънд?

— Не, но ме зашеметяваш с думи… и с погледа си!

— Трябва да започнеш да наблюдаваш как цъфтят розите, Натали — пошепна той развълнувано. — Наистина има толкова много неща, за които бих искал да се събудиш. Свят на чисто чувствени радости. Ще ти се хареса много, само малко да се поотпуснеш, скъпа.

Без съмнение, мислеше си тя, а в ума й се бореха очарованието и ужасът.

— Не мога — задъхано каза тя.

— Защо? Защото се боиш да не попаднеш в клопката на нещастен брак като на майка си и баща си ли?

Тя се засмя, без да й е смешно.

— Да. И най-вероятно ще завърша съсипана — от твоите ръце.

— О, Натали — сега странстващият пръст се бе спуснал още по-надолу, погали розата, а после бръсна като огнен език горната част на гърдите й. — Защо да се тревожим за тези злокобни последствия и за остатъка от живота си тъкмо днес? Защо просто да не се радваме на момента?

— На този прелъстителен момент ли? — запита тя с несигурен глас.

— Ако така искаш да го наречеш, скъпа.

След този умел отговор Натали се готвеше за пряко нападение, но то още не идваше. Вместо да налети на устните й, както тя очакваше, Райдър продължи бавната, омаломощаваща разходка на пръста си, играеше си с дантелата на деколтето й, държеше го в опасна близост до цепката на гърдите й, караше я да губи разсъдъка си, а той я възбуждаше допълнително с пламенните погледи и горещия дъх върху бузата й.

— Просто се отпусни, скъпа. Радвай се на морския бриз. Погледни към птиците в небето.

Тя гледаше него, миришеше него. Неподправената мъжественост на Райдър така приковаваше вниманието й, че не би могла да обърне внимание на нищо друго. Беше прекалено близко до нея и прекалено я изкушаваше! Беше разтресена от копнежа в ярките му сини очи и замаяна от красотата на лицето му, от блясъка на гарвановочерната коса, заобиколила благородните му черти. Докато думите му я вълнуваха приятно, мирисът му още повече разбуни пламналите й чувства. Чувстваше се все по-смутена, задъхана и загубила контрол; не можеше да си спомни всички основания да му се противи.

Райдър усети растящата й възбуда и продължи да я ухажва. Махна розата — и опасните й тръни — и започна лекичко да целува цялото й сладко лице. Тя потрепна, а той почувства горещата, но гладка кожа с устните си. Продължи без да бърза, като премести ухаещата й коса, за да захапе долната част на ухото й — знаеше колко чувствително място е то. Очакваше да чуе малък и неясен стон от нея. Когато накрая безпомощният стон се изтръгна той сложи устни върху нейните.

Нежността на целувката беше съкрушителна за Натали. В нея нещо избухна, като че ли топлите и твърди устни на Райдър докосваха нейните за първи път. Нещо в нея неумолимо започна да се стреми към него, също като малката пъпка, която той бе посадил във въображението й. Горещото господство на устата му върху нейната й доставяше огромно удоволствие, а в допири на твърдото му тяло върху меките и гърди имаше нещо невероятно чувствено. Когато езикът му се плъзна между устните й, съчетанието от мъчение и радост бяха по-големи от всичко, каквото бе изпитвала до сега — мощно, удивително удоволствие. В кръвта й сякаш кипеше вино. Ръцете й някак се сключиха около силния му врат, устните й плахо намериха неговите…

Огънят на желанието пламна и у Райдър, когато той вкуси устните на Натали и усети невероятните сладки пориви на нейния отклик. Как само беше чакал този миг — да я усети тръпнеща от удоволствие срещу себе си. Разтвори устните й още малко, зарадва се на ахването й, после продължи навътре с езика си, бавно и все по-дълбоко, обявявайки чувствено, че е негова. Тя отново изстена, малък вопъл на радост и мъчение, чиято трогателност го накара да изпита болка, докато я притискаше по-близо. Ах, тя беше самият рай, имаше вкус на плодове, на силно вино. Беше чувствена жена.

Той стана по-смел и започна да целува шията й. Почувства дивият й, горещ пулс с устните си и неговото сърце затупка буйно. Мина по-надолу, като движеше езика си по меката й кожа, спря се на топлата потрепваща кожа на гърдите й и вдъхна сладкия й, мускусен аромат. Но когато пръстите му се плъзнаха по корсажа й, я усети как се стяга и започва да се поддава на паниката.

— Райдър, не, моля те, спри!

Той веднага се дръпна и я изгледа. Бузите й бяха пламнали, очите й тъмнееха от желание, смущение и несигурност. Дишаше неравно, а устните й бяха леко раздалечени, като че ли въпреки всичко, още го молеше за повече целувки. В него забушува радост, че е успял да я събуди за такава страст, макар и без всеотдайността, която би предпочел. Всъщност той гореше от желание да подклажда страстта й до точката на кипене, да я тласне към зашеметяващите висоти на екстаза. И тази сладка победа щеше да дойде с времето си, закле се той.

Засега обаче най-добре би било да не упорства — така би отнел чувството за триумф от двамата. По-добре отново да я подразни.

— Та какво казваше, Натали? — измърмори той невинно.

Тя повтори едва-едва.

— Не? — запита той, като погали влажните й, пищни устни. — Почти не те чух, скъпа. Сигурна ли си, че си ми казала тъкмо „не“?

— Не… тоест д-да — запъна се тя.

Той усмихнат допря устни към бузата й.

— Какво има, скъпа? Не ти ли хареса целувката ми?

— Това… това е друг въпрос.

— А какъв е въпросът сега?

Като дишаше пресечено, Натали успя да отблъсне Райдър и да седне нормално. Той забеляза развеселен и с нежност колко изящно смутена изглеждаше тя, докато приглаждаше омачканите си дрехи и разрошената си коса с треперещи пръсти. Отново бе започнала да играе ролята на почтена девственица, но целувката му й беше подействала… о, да, повече, отколкото някога би признала!

Той се наслаждаваше на чудесната си малка победа.

— Е, Натали? Сигурна ли си, че ти се иска да спрем?

Тя се обърна към него и заговори много припряно — като порядъчна дама, която накрая се е овладяла:

— Как можеш дори да задаваш такъв въпрос, след като и двамата много добре знаем, че ти си мъж, решил никога да не застане пред брачния олтар, а аз съм жена, която смята да остане стара мома?

Райдър гръмогласно се изсмя:

— Която смята да остане стара мома? Каква нерадостна съдба за тебе, скъпа.

Изражението й остана съвършено спокойно:

— Такъв е изборът, който съм направила за живота си.

— Но да се наричаш стара мома! Каква неромантична дума!

— Съжалявам, че голата истина не ти допада, лорд Негодяй. Ти, без съмнение, би предпочел по-безвкусна дума като „любовница“.

— „Любовница“ — повтори той замислено. — Тя звучи малко по-приятно. Кажи, ти това ли би искала да бъдеш?

— Не.

Райдър възпря стона си, изправи се и й протегна ръка:

— Може би сега бихме могли да се поразходим.

— Щом искаш.

Напрежението между тях отслабна, когато тръгнаха покрай водата, макар Натали да оставаше отвратена от себе си, че е позволила на Райдър да направи неща, които така да я смутят. Той я отведе до едно солено блато, където й показа различни птици — бекас, луизианска чапла, която смешно пляскаше с криле, докато важно се движеше сред вълните, дълго клюнест голям свирец, който търсеше пясъчни раци покрай блатото. Всичко наоколо, изглежда, го интересуваше. Накара Натали да огледа една необикновена раковина, показа й голяма костенурка, която налапваше дребна риба, откъсна няколко дребни диви цветя и ги забоде върху периферията на шапката й. Радостта му отново й се стори мила, макар да изпита тъга, че различията между тях са така големи и тя никога няма да може да сподели напълно страстта му към живота, освен в отделни мигове като този.

Взираха се в яркото небе и се опитваха да различат човешки лица в групите облаци, мъчеха се да познаят какви птици летят над тях. Изведнъж видяха малка птица с ярка окраска да се врязва в края на морската пяна и Райдър се втурна в морето, за да извади прекрасната, макар и отпусната, жълта овесарка. Натали учудено огледа пурпурно виолетово-зелената птичка в ръката му — лежеше съвършено неподвижна, макар гърдите й да пулсираха бързо.

— Какво й стана? — попита тя.

— Мисля, че птицата току-що е долетяла от Южна Америка — обясни той. — Най-вероятно е изтощена от многодневния си полет над океана.

— О, горката. Ще оживее ли?

Райдър нежно погали птичката с пръсти.

— Може би — ако й помогнем малко.

Райдър поръча на Натали да вземе една салфетка от кошницата за обеда. Тя възхитена гледаше как той изсушава птичката и я възвръща с галене към живота. След няколко мига тя размаха криле и отлетя от ръката му. Радостта върху лицето на Райдър, докато той гледаше как ярката птичка изчезва в синьото небе, беше нещо, което тя никога нямаше да забрави. Той и птичката много си приличаха, помисли си тя — неопитомени и безгрижни.

Когато поеха обратно, той вдигна един плавей и огледа любопитно чудовищните му черти и завъртените извивки:

— Интересен плавей — измърмори той и го захвърли. — Напомня ми доста за лицето на баща ми.

Тя се обърна към него озадачена:

— Каква странна забележка.

Той докосна ръката й:

— Натали, за вчера: нямах намерение да бъда така рязък, когато ме покани на черква. Някой ден ще ти разкажа малко повече за историята на семейството си, за да видиш защо отношението ми към църквата е такова.

— Не е нужно да обясняваш.

Той се стресна:

— Така ли?

Тя вдигна плавея, който бе захвърлил, и го огледа внимателно.

— Нищо не те принуждава, Райдър. Ти нямаш път в живота, нямаш цел. Свободен си като птица, правиш каквото си поискаш като този плавей — захвърли парчето във вълните и погледа как те го преобръщат, после кимна към закотвената шхуна в реката. — А аз съм постоянна и непроменяща се като котва.

— Това са доста мрачни определения.

— Опитвам се само да кажа истината. Ти си човек без корен — погледна го със съжаление. — Нямаш нито задължения, нито близки.

— И затова ли съм решил така твърдо да ти помогна? — попита напрегнато.

Тя сви рамене:

— Сигурна съм, че ми помагаш, защото ти доставя удоволствие. И също така съм сигурна, че ще се откажеш веднага щом ти омръзне… или щом ти стане ясно, че не можеш да ме прелъстиш.

Той хвана ръката й и заговори разпалено:

— Натали, това, което току-що се случи помежду ни — то значи нещо за мен.

— Да, сигурно, за момента — съгласи се тя. — Но ти ми обясни, че на теб съпруга не ти трябва.

Той се намръщи и попита:

— Наистина ли съм го казал?

— А трябваше ли да го кажеш?

Той скръцна със зъби и погледна настрани. Натали повече не можеше да мълчи за различията помежду им:

— Ясно ми е, че аз навярно съм ужасно предизвикателство към мъжкото ти самолюбие. Истината обаче е, че двамата сме просто много различни. Ти си пройдоха, а аз съм дама…

— Мисля, спомена, че си стара мома — напомни й той.

Тя не обърна внимание на забележката и продължи:

— Ти не си готов да се установиш. Никога не би ме искал като нещо повече от любовница. А аз не търся любовник, нито бих приела съпруг, който няма да е нищо повече от фалшива надежда. Нищо няма да излезе от това… от това, което имаше между нас.

Докато отиваха да приберат кошницата от обеда, Райдър мълчеше смаян.