Катрин Стоун
Обещания (7)

Седма глава

„Сякаш знае колко съм изтощена“, помисли Лариса, когато Елизабет подмина всички определени за паркиране места и паркира директно на служебния паркинг. Все още се чувстваше немощна въпреки дълбокия сън, който беше преминал необезпокояван от никакви сънища. Тлеещите въглени на болката в корема й заплашително й напомняха, че във всеки миг могат да се разгорят в пожар. Но тя твърдо беше решила да придружи Елизабет до „При Сидни“, а и много искаше да отиде с нея.

— Това е парадният вход — обясни Елизабет и натисна плавно спирачката.

Двама камериери отвориха галантно вратите на колата и само след няколко крачки се озоваха в преддверието на „При Сидни“. Сякаш, помисли Лариса, сме се озовали в някаква величествена градина, изпълнена с ухание и платове. Опияняващият аромат идваше от стотиците рози, изкусно подредени в изящни кристални вази, а приказните дрехи бяха подредени не по-малко красиво от цветята в ярки, елегантни и стилни букети. В тази пищна градина, където и да се обърнеш имаше огледала, един шумящ фонтан и кристални полилеи. В преддверието сервираха шампанско и капучино, и в ухаещия на рози въздух се носеха тихо романтични любовни песни.

„При Сидни“ беше много оживено в този неделен следобед и в същото време бутикът беше толкова съвършено проектиран, че създаваше усещането за безкрайно пространство и интимно уединение.

— Прекрасно е — каза Лариса след няколко мига на безмълвно възхищение.

— Почакай да видиш пробните. Огромни са и в тях е осигурено пълно спокойствие. Всяка пробна има две помещения, едното за преобличане, другото за оглеждане, където можеш да добиеш реална представа в многобройните огледала и под естествено осветление. Предвидени са и огромни канапета за гости, като теб, които чакат между пробите. Само ще проверя на рецепцията коя съблекалня е запазена за нас. Кристин сигурно вече е там и подрежда роклите, на които предварително се е спряла.

— Всичко е изрядно подредено — пророни одобряващо Лариса. — Някой наистина е мислил, когато е създавал това място. Най-вероятно самият Сидни.

Тяхната съблекалня беше на втория етаж и момичето на рецепцията им съобщи, че Кристин ги очаква там. В момента, в който тръгна след Елизабет към широкото вито стълбище, Лариса усети, че я обзема страх. Силите й я държаха, докато се разхождаха бавно сред букетите от дрехи и рози, но дали щеше да издържи изкачването по стъпалата? От другата страна на шумящия фонтан имаше стъклен асансьор, но…

„Само един етаж е“, каза си Лариса. „Ще се справя. Ако ми прималее между етажите, винаги мога да спра под предлог, че не мога да откъсна очи от пъстроцветната панорама на първия етаж.“

Тъкмо преполовиха разстоянието до втория етаж, когато Лариса вече възнамеряваше да направи това и беше спасена от внезапното появяване на една красавица с виолетово-сини очи и гарваново черна коса, която слизаше по стълбите срещу тях.

— Елизабет!

— Здравей, Мадолин — поздрави топло Елизабет. След миг на колебание тя добави. — Мадолин, бих искала да те запозная с Лариса. Лариса, това е Мадолин.

За да не допусне разкриването на самоличността на Лариса, Елизабет съзнателно пропусна споменаването на фамилните имена при представянето. Но Лариса се досети, че това трябваше да бъде онази Мадолин, която имаше връзка със Стивън Шеридън. Държеше се като знаменитост, с маниерите на човек, който обича да застава пред камера. Докато двете си размениха любезни реплики, Лариса усети изпитателния поглед на телевизионната водеща върху себе си. По нищо не личеше Мадолин да я е разпознала, най-вероятно я определяше най-общо — поразително красива жена, явна конкуренция. Лариса прочете напрежението в синьо-виолетовите очи, докато те търсеха упорито някакъв недостатък в нея, някакъв неоспорим дефект, от който Лариса да изглежда по-малко красива, по-малко желана и по-малко блестяща от самата Мадолин. Лариса беше свикнала с тези преценяващи погледи, със спонтанно възникващата и задушаваща враждебност, идваща отсреща в мига, в който хората разбираха, че тя няма никакви дефекти и недостатъци, поне не физически.

„Защо оглеждаш мен“ помисли Лариса. „Аз не представлявам никаква заплаха за теб. Ако имаш желание да се притесняваш за нещо, притеснявай се за очевидно много близкото и значимо приятелство между Стивън и Елизабет.“

— Тръгваш си от „При Сидни“ с празни ръце, Мадолин? — попита накрая Елизабет, след няколкото кратки мига, в които виолетовите и яркосините очи бяха застинали едни в други.

— Само така изглежда — отвърна Мадолин, премествайки погледа си от Лариса върху Елизабет, което явно й донесе облекчение. Тя продължи на един дъх: — Всъщност, прекарах последния един час в избиране на плат за роклята, която Кристин ще ми приготви за бала във „Феърмон“. Тя сама я моделира, с мое участие, разбира се, и ще бъде прекрасна. Исках да съм с нещо специално, защото това ще бъде една много официална вечер за Стивън. Нали обещаваш, че няма да му кажеш, Елизабет? Искам да бъде голяма изненада.

— Разбира се, Мадолин.

— Благодаря ти за това. Е, трябва да тръгвам. Имам среща със Стивън в „Клиф Хауз“ в шест. Радвам се, че се запознахме… — Мадолин прекъсна изречението си за частица от секундата, точно толкова дълго, колкото беше необходимо, за да създаде впечатлението, че будният и безпогрешно трениран журналистически ум не си е направил труда да запомни името на Лариса. След това добави сладко: — … Лариса.

Мадолин продължи надолу, а Лариса трябваше да изкачи след Елизабет останалата половина от стълбите до втория етаж. Силите й бяха обновени от краткотрайната почивка, както и от инстинктивното покачване на адреналина, освободен под щателния оглед на Мадолин. Въпреки това тя изчака да изкачат стълбите и да тръгнат по коридора към определената за тях съблекалня, преди да заговори:

— Значи това е Мадолин? — каза тя, а на лицето й се изписа многозначителна, дяволита усмивка. След това се усмихна широко и каза: — Спомняш ли си, че когато бяхме в колежа ти действително смяташе, че ако не можеш да кажеш нещо хубаво за някого, не трябва да казваш нищо. Ти винаги намираше да кажеш нещо хубаво, разбира се, а аз прекарах три години със стиснати устни. — Деликатните пръсти на Лариса изписаха във въздуха жеста, който използваше толкова често в колежа — изви ръка, като че ли завърта ключ, за да попречи на устните си да изговорят на глас някоя остроумна, но не толкова приятна мисъл, родила се в главата й. Сините й очи сега заискриха така, както бяха искрили тогава. — Виждам, че все още се придържаш към това правило, Елизабет Джанингс.

— Не съвсем. Невинаги — отвърна Елизабет на искрящите сини очи, в който прочете предизвикателството: „Не? Докажи го тогава!“. — Окей, признавам, че не съм луда по Мадолин. Окей, окей, ще го кажа: Стивън би могъл да си намери и нещо по-добро. Видя ли? — Елизабет се засмя мило и след миг изумрудените очи станаха замислени, тя добави тихо: — Спомням си, че в колежа твърдеше, че винаги можеш да намериш нещо лошо в абсолютно всички, но истината беше, че ти първа се втурваше да защитиш всеки, който имаше нужда от защита.

— Е, мисля, че Мадолин може да се защити великолепно и сама.

— Съгласна съм. Въпреки това е много мило, че е ангажирала Кристин да й ушие роклята. Тази работа доставя огромно удоволствие на Кристин.

— Абсолютно съм убедена, че Мадолин прави това заради Мадолин, а не заради Кристин. Все пак — добави Лариса, като гласът й се изпълни с обич, изричайки това, — ти успя да откриеш нещо добро.

— Благодаря ти. — Елизабет наклони настрана разкошните си кестеняви къдрици и изрече със сериозен тон: — Ти ще харесаш Кристин, Лариса. Тя е от типа хора, които ти моментално се втурваше да защитаваш в колежа.

Всъщност Лариса действително се беше втурвала да защитава Кристин в колежа.

— Лариса? — възкликна изненадана Кристин в мига, в който те влязоха в съблекалнята.

— Да — Лариса се усмихна топло, вдъхвайки увереност на много красивата жена, която изглеждаше приятно изненадана, но в същото време плаха и несигурна. Кристин се занимаваше с мода и не беше невъзможно тя да разпознае в Лариса някогашния известен фотомодел от висшата мода. Но тихият поздрав на Кристин изглеждаше по-скоро личен, отколкото професионален.

— Извинявай, Кристин, но познаваме ли се?

— Не съм сигурна дали някога сме се запознавали, но преди дванадесет години и двете бяхме първокурснички в Бъркли. Веднъж, може би, без да си даваш сметка за това, ти страшно много ми помогна. — Сега в погледа на Лариса се появи изненада и известна несигурност. — Сигурно въобще няма да се сетиш за случката, но аз я помня много добре и, ако нямаш нищо против, бих искала да ти я разкажа.

— Окей.

— Ами… беше организиран семинар по дизайн, който водеше един мъж на име Дейвид Ендрюс.

„Дейвид Ендрюс“, отекна тихо в съзнанието на Елизабет. Името й беше добре познато, но то й говореше за нещо, което се беше случило значително по-скоро, а не преди дванадесет години. Възможно ли беше да става въпрос за същия Дейвид Ендрюс.

— Дейвид Ендрюс — промълви след миг Лариса, връщайки като истинско ехо името, което Елизабет беше изрекла наум. Двадесет години по-старият от средната възраст на първокурсничките, особено сексапилен преподавател по изкуство имаше цяло ято поклоннички, решени да го съблазнят. Но той стоеше настрана от студентките си и това го правеше още по-желан: сексапилен и етичен, идеалният романтичен герой, който благородно се лишаваше от страстта, която без съмнение желаеше, защото благоприличието изискваше това. Замислила се за това, сега Лариса видя едно много по-вероятно обяснение за въздържаността на Дейвид Ендрюс: какъв интерес можеха да предизвикат в един великолепен тридесет и осем годишен мъж някакви кикотещи се осемнадесетгодишни хлапачки? — Да, сещам се за него. Беше сериозен преподавател, но и невероятно сексапилен, поради което имаше истинска навалица на лекциите по дизайн.

Първокурсничките имаха право да се запишат само в курса по дизайн, така че в деня на записването трябваше да се отиде рано в канцеларията на факултета по изящни изкуства, за да има шанс.

Дейвид Ендрюс събуди стари спомени у Лариса и след като се вгледа в Кристин, те започнаха съвсем да се изясняват. Блестящата, дълга златна коса на Кристин тогава беше още по-дълга, стигаше до кръста й, беше като трептящ златен воал, зад който се криеше красивото й лице, с изключение на забележителните й светло теменужени очи. Ослепително златната коса сега беше по-къса, но очите бяха същите. Лариса се усмихна и каза:

— И двете бяхме там, в канцеларията на факултета по изящни изкуства и чакахме да се запишем за лекциите.

— Точно така — потвърди Кристин, явно зарадвала се, че Лариса си спомни. — Чакахме шест момичета и докато чакахме, останалите споделяха помежду си причините, заради които желаеха да се запишат. Основната беше Дейвид, неговата привлекателност и сексапил. Но твоята причина не беше тази. Ти искаше да се запишеш, защото щеше да ставаш фотомодел и искаше да научиш всичко за цветовете и дизайна.

— И тогава едно от момичетата се обърна към теб и те попита ти защо искаш да се запишеш — каза тихо Лариса, вече ясно спомнила си сцената. Красивите й очи бяха стаили страх и опасения. Сякаш Кристин очакваше да стане за посмешище на останалите. Беше толкова плаха в сивите си безцветни дрехи, в които изглеждаше съвсем лишена от сексапил. Другите момичета не можеха да я възприемат нито като бъдещ моделиер, нито като някоя, която крои планове относно бъдещия им преподавател. Кристин действително умираше от страх, но в същото време забележителните й светло теменужени очи погледнаха плахо, но гордо и предизвикателно. — И ти отговори, че ще ставаш моделиер на облекло.

— Да. — Отговорът на Кристин прозвуча топло, изпълнен с благодарност, след всичките тези години. Лариса се беше намесила толкова бързо тогава, че дори и за миг не остави Кристин да изпадне в неловко мълчание, което би могло да я обърка. — И ти каза, че се надяваш един ден да показваш на модни ревюта моите модели. Беше толкова мило от твоя страна, Лариса. И няколко минути по-късно, когато съобщиха, че свободните места са само пет, ти се оттегли, за да мога да се запиша аз.

— А ти завърши този курс и сега, съдейки по това, което току-що чухме от Мадолин Мичел, моделираш красиви вечерни тоалети.

— Завърших курса и в момента моделирам една рокля, която се надявам да бъде красива. — Кристин замълча и след това добави мило, като в същото време в светлите й очи блеснаха пламъчета: — Но най-важното нещо, което се случи благодарение на теб, беше, че се запознах и омъжих за Дейвид.

— Наистина ли? Браво на теб. — „Браво на Дейвид“, добави наум Лариса, изпитвайки изведнъж уважение към човека, когото познаваше само от слуховете за него. Дейвид Ендрюс без усилие беше подминал предизвикателните аванси, които му даваха кикотещите се осемнайсетгодишни момичета, но не е успял да устои на скромната и горда Кристин. — Спомням си, че чух за това, че се е оженил, но никой не спомена подробности.

— Трябваше да бъдем много внимателни, защото той беше преподавател, а аз негова студентка. В действителност се виждахме само по време на лекциите му, но и двамата знаехме… Когато курсът свърши, Дейвид ме помоли да не записвам следващия семестър, ако нямам нищо напротив. — И тя добави нежно: — След това ме попита дали бих се омъжила за него.

— Колко романтично. — Изричайки това, Лариса отмести поглед от Кристин към Елизабет. Очакваше да види добре познатата усмивка на лицето на винаги оптимистично настроената си приятелка, но изражението на Елизабет беше сериозно и сянка на усмивка не преминаваше през лицето й, очите й бяха странно далечни, дори мрачни. Лариса отново се обърна към Кристин и докато погледът й се преместваше от усмихнатите светло теменужени очи на златната халка на грациозната ръка на Кристин, Лариса сама изрече възторжените слова, които очакваше от Елизабет: — Това е прекрасно.

— Живяхме заедно единадесет чудесни години — съгласи се тихо Кристин. Красивото й лице помръкна. — Дейвид почина преди една година.

— О, Кристин, ужасно съжалявам.

— Няма нищо, аз повдигнах темата и исках да направя това. Винаги съм се надявала, че някой ден ще те видя отново и ще мога да благодаря за милото ти отношение към мен онази сутрин. Това значеше много за мен. Ужасно бях плаха тогава и беше толкова сърдечно от твоя страна да се изправиш в моя защита. Освен това оттегли името си, за да мога да се запиша аз и благодарение на теб аз се срещнах с Дейвид. Това, че с Елизабет сте приятелки, е просто поразително съвпадение.

„Има и друго съвпадение“, помисли Елизабет, докато се двоумеше дали да го запази в тайна, или да го разкрие. Тя не беше специално ангажирана по грижите за Дейвид Андрюс, но знаеше много за талантливия изкуствовед, който беше безпощадно поразен от рак на черния дроб. Дейвид беше първият пациент, лекуван с ЛКС. След като традиционната химиотерапия не му помогна и той вече агонизираше, беше взето решението да опита ново изобретената от Стивън имунотерапия. И благодарение на революционното откритие на Стивън Шеридън Дейвид живя пълноценно още една година.

Не само всички в медицинския център, но и онколозите от целия свят научиха за невероятния научен пробив. Но без да се цитира името на пациента. Елизабет узна името на Дейвид от Стивън и през тази последна година от живота на Дейвид тя го чуваше често, защото Стивън споделяше с нея и надеждите, и тревогите си.

Но дали Стивън въобще някога беше споменавал мисис Дейвид Ендрюс, Елизабет нямаше спомен за това. И дори да знаеше, че името на съпруга на Кристин е Ендрюс, тя се съмняваше, че някога би направила връзка.

Кристин знаеше за интимната връзка на Мадолин със Стивън и за приятелството между него и Елизабет и, въпреки това, не беше споменала нищо за своето познанство с него. Кристин избра да премълчи за това, да го запази само за себе си, но това беше решението от нейна страна.

В момента Елизабет трябваше да направи своя избор и тя реши, че се чувства неудобно като пази тайна.

— Съпругът ти беше пациент на Стивън Шеридън, нали?

— Да — отвърна Кристин. Тя се обърна към Елизабет и плаха надежда заискри в светло теменужените й очи, когато каза топло: — Не съм знаела, че си познавала Дейвид, Елизабет.

— Не го познавах. Само бях чувала за него… от Стивън. — Елизабет си пое въздух, в очите й се появи извинение, когато обясни: — Понякога се налага, емоционално необходимо е за лекарите да разговарят помежду си за своите пациенти, дори да не са пряко ангажирани с лечението им.

— Нямам нищо против, че ти е говорил за Дейвид — успокои я тихо Кристин. — Знам колко отдаден на работата си е д-р Стивън Шеридън и колко всеотдайно се грижеше за Дейвид. Сигурно трябваше да те попитам дали не знаеш нещо повече за Дейвид, но мислех, че ще прозвучи малко сложно. Никой в „При Сидни“ не знае нищо за него. Започнах работа тук месец след смъртта му и…

— И е нещо лично — допълни топло Елизабет. — И винаги ще остане такова.

— Благодаря ти.

Последва дълго, но не неловко мълчание. Трите жени размениха усмивки на разбиране и доверие. Лариса първа наруши тишината, изричайки ентусиазирано:

— Поразена съм от тоалетите, които си избрала за Елизабет, Кристин. Нямам търпение да видя роклите за бала.

— Те са в съблекалнята. Мисля, че някои от тях ще ти стоят прекрасно, Елизабет, но ако не ги одобриш, ще бъда много щастлива, ако мога да моделирам и за теб специален тоалет.

 

 

Много скоро стана ясно, че няма да се наложи Кристин да проектира вечерна рокля за Елизабет. Всяка една от тези, които беше отделила, изглеждаше чудесно. Докато обсъждаха коя е най-хубавата, коя е най-пленителна и сексапилна, разговорът им беше наситен с усмивки и приятелски шеги.

Постигнаха единодушие, спирайки се на рокля от ефирна коралова коприна. И Кристин, и Лариса смятаха, че яркият, наситен цвят е идеален за Елизабет. И двете бяха единодушни, че издължените линии на модела умело акцентират високата и елегантна фигура на приятелката им.

Самата Лариса имаше много добър усет за стил и цвят, но Кристин беше тази, която имаше истинска дарба. Тя умееше да оцени доброто и това беше съчетано със способността й да го направи да изглежда още по-добре. Лариса седна на канапето в салона на пробната и докато наблюдаваше как Кристин оглежда един по един избраните модели обувки, мислите й се върнаха далече назад и тя си спомни това, което беше казала в онази ранна утрин във факултета по изящни изкуства в Бъркли — че се надява някой ден да има възможността да представи някой от моделите на Кристин.

Лариса знаеше, беше й абсолютно ясно, че тази нейна надежда никога няма да се осъществи. Кристин можеше да стане знаменита дизайнерка. Тя беше съвсем млада, само на тридесет години и при това толкова надарена. Но възрастта на Лариса бе пречка тя да се върне в професията. Въпреки че светът се наслаждаваше, наблюдавайки красивото стареене на супер моделите Кристи Бринкли, Лорън Хатън и Черил Тиегс, Лариса Локсли изчезна от погледа на публиката преди повече от шест години. Никой не я помнеше, освен това имаше много голяма разлика между жената, която беше преди, и жената, която беше сега.

Проблемът не бе само в тялото й. Когато беше здрава и силна, фигурата й беше все така стройна и предизвикателна. Не, Лариса знаеше, че проблемът се крие в нейните очи. Преди да срещне Джулиан, великолепните й сини очи все още можеха да греят от радост и надежда. Този бляскав поглед й беше вдъхнала Елизабет, тя го беше провокирала със своя вечно щастлив вид и оптимистичните си представи за безграничните възможности, които предлага животът. Нейните собствени сини очи бяха видели твърде много и тя не беше в състояние да контролира излъчването им, излъчване пълно с невидимите послания, на безнадеждността и прекършените мечти, и предадената любов.