Катрин Стоун
Обещания (19)

Деветнадесета глава

Лариса стоеше до прозореца на хола в апартамента на Елизабет и съзерцаваше великолепието на есенния здрач. Яркосиньото небе беше избеляло до бледорозово, като нежен пастелен екран, на който скупчилите се пернати облаци се открояваха яркобели върху бледорозовото и бяха обкръжени с ореола на прощалната целувка на залязващото слънце.

„Колко е красиво, помисли Лариса. И толкова спокойно.“

В същия момент спокойствието и тишината бяха нарушени от острия вой на минаваща наблизо линейка. За другите сирените може би бяха прозвучали като предвестник на трагедия, но нито усещането за покой, нито нежната усмивка на Лариса не трепнаха от пронизителния звук. През последните две седмици толкова често беше чувала този звук, че той се беше превърнал в символ на сигурността, закрилата и успокоително й напомняше, че там навън има хора, които винаги са наблизо и винаги са готови да помогнат на пострадалите. Да направят всичко, което е в силите на човешките възможности. За Лариса сирените се бяха превърнали в символ на Елизабет и като Елизабет, те бяха приятели.

Пронизителният вой секна изведнъж. Това беше безмълвен знак, че линейката е спряла пред спешния кабинет в медицинския център. Почти веднага нов пронизителен звук изпълни хола — звънеше телефонът. Ако не беше чула току-що сирената, Лариса би предположила, че е Елизабет.

„Въпреки всичко, ще е Елизабет“, реши тя, докато отиваше към апарата.

Но не се обаждаше Елизабет и когато Лариса чу гласа, спокойствието й отлетя безвъзвратно.

— Здравей, Лариса.

„Не“, изкрещя съзнанието й. Този безмълвен писък беше много по-остър отколкото звукът на хилядите сирени и още по-болезнен в своето безмълвие. Нямаше как да бъде повикан хирург травматолог да я спаси. Налагаше се сама да лекува тази рана. „Ти обеща, че ако ти дам телефонния си номер няма да се обаждаш поне месец. Минаха едва десет дни.“

— Джулиан — отвърна накрая тя.

— Знам, обещах да не ти се обаждам известно време, но не съм получил никакви сметки от теб и исках да се уверя, че си разбрала, че очаквам да плащам всички твои разходи.

— Разбрах това.

— Знам, че си взела почти четиридесет и четири стотачки със себе си, но сигурно вече са ти останали малко.

Почти четиридесет и четири стотачки. Значи Джулиан знаеше точно колко пари беше взела. Винаги изглеждаше толкова небрежен относно парите в чекмеджето на кабинета си, които бяха най-обикновена сума за човек с неговото богатство. Мисълта, че той вероятно е знаел точно колко пари е взимала и кога, премина през Лариса като ледена трънка.

Гласът на Джулиан разби крехкото й спокойствие и сега думите му й напомняха грубо и безсмислено, че тя почти беше свършила парите, взети от бюрото. Мотелът на летище „Кенеди“, купеният в последния момент без никакво намаление самолетен билет до Сан Франциско, шишенцата „Феронат“ и витамини, красивата рокля, която двете с Кристин избраха за обеда и снимката в Ню Йорк… Скоро, много скоро тя трябваше или да приеме издръжката на Джулиан, или да намери начин да се издържа сама. Не че имаше някакъв избор: тя щеше да намери начин да се издържа. Вече беше решила, следващата седмица, когато нечие друго лице излезе на корицата на списание „Пийпъл“, да започне да търси. Дори беше помислила, че може да отиде при Сидни да попита за работа — като асистент на Кристин, може би?

— Нямаш ли нужда от пари, Лариса?

— Не.

— Добре — каза топло Джулиан. — Разбирам. Не искаш нищо от мен, не искаш да имаш нищо общо с мен, нали? Как бих могъл да те обвинявам за това? Но, скъпа, искам да знаеш, че ми липсвате, ти и нашата любов, и ме прекарвам всяка секунда от живота си, като се опитвам да се изправя с лице срещу недостатъците си и да ги превъзмогна. Въобще ли не ти липсвам, Лариса? Не чудовището, в което се превърнах, а мъжът, който се влюби в теб?

„Това действително ли са двама различни души, Джулиан?“, запита се тя. „Не се ли беше облякло чудовището в нежност, за да ме прелъсти да изневеря на всички обещания, които съм си дала?“

— Лариса?

— Трябва да вървя, Джулиан.

— Окей — съгласи се тихо той, насилвайки се да звучи унило и примирено, въпреки въодушевлението, което го обзе заради прозвучалия страх в гласа й. Тя наистина много се страхуваше от него и от властта му над нея. „Добре, помисли той. Чудесно.“ Той продължи на глас за Лариса: — Разбирам. Съжалявам. Обичам те, Лариса. Довиждане.

 

 

Колко илюзорна беше вярата й, че действително е станала по-силна. Колко наивно беше да се възхищава на спокойния залез с надеждата, че това спокойствие някога може да бъде и нейно. Гласът на Джулиан беше дал воля на сълзите и на болката и безмилостно бе удавил наивните й илюзии в грубата истина. Тя отново и отново се увери, че никога не е била обичана. Била е само притежавана, завладявана и предавана.

Лариса се опита да спре рукналата от сърцето й река от болка, да я прогони с великолепния залез, със спомена за успокояващите сирени и обещанията, които си беше дала, утрешният ден да е много по-добър от днешния. Но слънцето вече се беше скрило. Розовото и златното бяха избелели в сиво и предишните щастливи бели облаци бяха насечени от мрачни черни линии като захарен памук накъсан на конци от лакоми пръсти.

Облаците ги нямаше, сирените мълчаха и реката от болка така я повлече, че Лариса вече се давеше и нямаше сили да си представи утрешния ден.

Трябваше да усмири непрекъснато надигащите се води поне малко. Но не се чувстваше достатъчно силна. Имаше нужда от помощ. Цяла армия травматолози или…

Малко алкохол? Да, това щеше да свърши работа. Ако можеше да избяга поне за малко. Да се понесе над буйната река като пухкав облак. Лариса знаеше, че този облак не го очаква нищо добро, но тя имаше нужда да се понесе, да се стопли за миг от златните целувки на слънцето.

Тя влезе в кухнята и изведнъж се уплаши при мисълта, че в апартамента на Елизабет може и да няма алкохол. О, сигурно имаше. Трябваше да има. Поне нещо приготвено за гости.

Лариса отваряше като обезумяла шкаф след шкаф без никакъв резултат и вече започна да си мисли, че явно ще й се наложи да напусне апартамента, за да намери нещо за пиене. Благодарение на „Пийпъл“ и някои вестници беше твърде вероятно да я разпознаят. Лариса можеше да се усмихне, нали? И да се измъкне с нещо остроумно, от рода на това, че празнува събитието? Може би — но наистина ли тук нямаше никакъв алкохол? Това израз на безкомпромисната любов от страна на Елизабет ли беше в крайна сметка?

„Само една чаша, Лизи, моля те. Обещавам, че ще я изпия много бавно.“

Последно преравяше шкафа над хладилника, когато откри съкровището, което така отчаяно търсеше. Бутилката „Курвоазие“, която беше подарила на Елизабет за двадесет и първия й рожден ден стоеше там едва начената, както почти пълните бутилки бърбън, уиски и джин. Тънките й пръсти трепереха, докато несръчно напълни една чаша с бърбън и след това чашата се разтресе, когато я поднесе към устните си, за да отпие една голяма глътка.

И след това още една.

„Вълшебство“, помисли тя, усещайки да я облива приятна топлина по цялото тяло, един смел и способен войн в битката срещу болката. Питието притъпяваше острите, нанесени като с нож удари по нараненото й сърце, притъпяваше ги и след няколко мига те щяха да бъдат напълно забравени. На устните се появи усмивка, но изчезна при вида на кухнята след нейното тършуване. Приличаше на бедствена зона, чекмеджетата бяха издърпани, шкафовете зееха като безмълвно и ужасно доказателство за нейното отчаяние.

Тя беше толкова отчаяна, изпитваше такава болка заради Джулиан. „Заради Джулиан?“, попита един глас дълбоко в нея. „Ще му забраниш ли да продължава да властва над теб? Ще предадеш ли още веднъж себе си заради него.“

Нямаше смисъл да спори с този глас. Лариса знаеше, че той казва истината. Разбира се, след още една глътка бърбън, след още една чаша той щеше да заглъхне и въобще нямаше да се чува. А може би не. Гласът беше много силен. Дали наистина излизаше от нея. От някое здраво, любящо кътче в сърцето й, което още вярва в нея и й има доверие, въпреки собствените й предателства? Или това беше глас отвън, гласът на някаква далечна памет, глас с тъмносини очи, които сякаш разбираше.

„Какво разбира Николас Чеиз?“, раздразнено попита онази част от нея, която искаше да отпие още малко уиски.

— Той знае много — прошепна нежно Лариса. — Той знае много за мен, за нещата, пред които не искам, но трябва да се изправя лице в лице.

„Можеш да се обадиш винаги, Лариса“, беше казал той.

Тя погледна графика на дежурствата в хирургията на таблото до телефона. Ник не беше дежурен тази вечер, но дали радиотелефонът му щеше да бъде включен? Елизабет винаги държеше своя включен. А ако не е, можеше да избере номера, който беше записан с молив до името му. Личният му телефонен номер, който не фигурираше в нито един указател и който Елизабет никога не бе ползвала, защото това щеше да бъде прекалено дръзко нахлуване в личния живот на Ник.

Лариса реши да позвъни по радиотелефона, но не и на домашния му телефон. Ако той не отговореше на позвъняването, тя нямаше да използва втория номер.

 

 

— Вълшебният дракон Дафни се понесе смело към блестящата дъга — прочете тихо Ник на почти заспалия си син. Джастин лежеше в скута му, малкото му спящо телце се беше притиснало към баща си и устните на Ник нежно галеха кичурите златна косица, докато четеше приказката преди лягане.

Когато радиотелефонът на Ник иззвъня, сините очи на Джастин се отвориха по-скоро любопитни, отколкото тревожни.

— О, татко. В болницата имат нужда от теб?

— Сигурно. — Ник се пресегна за радиотелефона, но преди да погледне осветения циферблат първо го показа на вече напълно будния си син. Това беше една весела игра, която винаги играеха. Джастин прочиташе изписаните на циферблата цифри и казваше на баща си кой го търси. Това беше много повече от игра, разбира се. Това беше начин Ник да споделя със сина си часовете, в които бяха разделени. Ник никога не беше водил Джастин в болницата — синът му беше прекалено малък и техният живот прекалено личен — но му я беше описал до най-малките подробности и в представите на Джастин това беше едно място, където баща му се чувстваше щастлив.

— Кой има нужда от мен, Джаси?

Джастин знаеше наизуст телефонните номера на кабинетите в болницата, откъдето най-често търсеха Ник. Но комбинацията от седем цифри, която святкаше на електронния екран му беше абсолютно непозната.

— Не знам, татко. Кой?

— Е, нека видим. — Ник веднага разпозна номера, който Джастин никога не беше виждал. Елизабет често се беше обаждала от домашния си телефон, но обикновено късно вечер, много след като Джастин е вече заспал. Често се случваше тя да е главен дежурен, а той резервен и Елизабет да му позвъни, защото току-що са й съобщили за пристигането на пациент, който ще има нужда и от двамата. — Това е Елизабет.

— Хубавата лекарка, която работи с теб?

— Да. Хубавата лекарка, която работи с мен — отвърна Ник и се усмихна на сина си, въпреки че всъщност беше малко обезпокоен от обаждането. Винаги беше казвал на Елизабет и на другите си колеги да не се притесняват да му позвънят дори и да е свободен по график. Всички останали никога не се притесняваха да му се обадят, но Елизабет никога не беше правила това досега. — Най-добре да отида да й позвъня. Така че, защо да не те завия, сънливко?

— Добре.

— Добре — повтори нежно Ник, вдигна Джастин от скута си и го постави в леглото, където го очакваше Мистър Мечо. Ник подпъхна пухкавия юрган около момчето и мечето, целуна нежно Джастин по бузата и изгаси лампата, преди да пресече коридора, за да влезе в своята спалня и да позвъни на Елизабет.

— Лариса? Обажда се Ник Чеиз. Отговарям на позвъняването на Елизабет.

— Не е звъняла Елизабет, а аз — призна Лариса. — Направи грешката да ми кажеш, че ако някога имам нужда да поговоря… но може би не се обаждам в подходящо време…

— Не е било грешка, Лариса, и времето е подходящо — увери я Ник. След това попита с окуражаващи нотки в гласа: — Кажи, какво става?

Лариса не можа да отговори веднага. Изведнъж беше завладяна от чувство на благодарност и облекчение.

— Лариса?

— Да, тук съм. — Тя си пое дълбоко въздух. — Става това, че Джулиан се обади, а това, което в момента става, е, че гледам няколко бутилки алкохол. Засега съм изпила малко бърбън, но смятам да изпия всичкия.

— Но не искаш. Мислиш, че имаш нужда от него, но не искаш да го изпиваш.

— Да. Точно така — отвърна тихо Лариса. — Изпитвам нужда, но не искам да го изпивам. Мисля, че това, което най-много искам, е да не позволявам на Джулиан да ме принуждава да правя това.

— Джулиан ли те кара да пиеш?

— Не — призна тя със сериозен глас. — Не е виновен Джулиан за това. — „Моя е вината, че му позволих да направи това, че му вярвах много повече, отколкото на себе си, че бях толкова заслепена от необходимостта да бъда обичана, че постепенно се предадох цялата.“ — Аз съм отговорна. Ако трябва да обвинявам някого, то трябва да обвинявам само себе си. Това ли трябваше да кажа?

— Не, ако не е така.

— Е, така е. Аз съм виновна. Сигурно от мен зависи да намеря начин да се измъкна от това, нали?

— Винаги ли си се измъквала с алкохол?

— Не! Всъщност рядко пиех, а преди брака почти не докосвах алкохол. Не е ли странно това? Избягвах пиенето от страх да не изгубя контрол над себе си, а сега се обръщам към него. — Лариса попита, без да се опита да прикрие смущението в гласа си: — Защо правя това?

— Защото пиенето е един от начините човек да се владее. Защото когато пиеш, най-после можеш да овладееш болката.

— Ти май наистина знаеш, Ник, нали?

— Това, което знам, Лариса, е, че ти ще се оправиш.

— Наистина ли? — Лариса зададе въпроса рязко, за да прикрие объркването си от това, че той така бързо отхвърли въпроса за себе си и опита й да се доближи до него така, както той се доближаваше до нея. Но най-вече ужасно се разочарова и ужасно се уплаши от това, че той толкова бързо изгуби интерес към нея, като й заяви, че съвсем скоро ще се оправи, а тя се чувстваше смъртно ранена. — Това звучи страшно леснопостижимо, докторе. Страшно просто.

— Няма да бъде лесно, Лариса. Не казвам, че ще бъде — отвърна спокойно Ник. — Но истината е, че имаш шанс. Не си пила през целия си живот. Наясно си защо пиеш. И най-важното, знаеш защо не искаш да пиеш. Нали така?

— Да. Но ме боли, Ник, боли ме. И това, което искам най-много е, болката да се махне. Как да постигна това?

— Като се опиташ да разбереш защо те боли.

— И по този начин болката магически ще изчезне?

— Не съществуват вълшебства, Лариса. Но като разбереш защо те боли, ти ще си възвърнеш част от загубената власт върху самата себе си. Това ще увеличи способността ти да направиш самостоятелен избор. Ти знаеш това. Вече ми каза толкова много. Ако оставиш болката да властва над теб, тогава ти винаги ще бъдеш нейна жертва. Сериозно се съмнявам само в теб да е вината за болката, която изпитваш сега, но ти си отговорна и можеш изцяло да поемеш отговорността за начина, който ще избереш да се пребориш с нея.

— В този момент искам да я превъзмогна като избягам от нея. Много искам това — добави тихо тя като смръщи вежди при вида на зейналите шкафове. — Не искам да съм толкова отчаяна, но съм. Не мога да мисля, да анализирам, нито да се опитвам да разбера каквото и да било в това състояние. Нещо много силно в мен ме принуждава да избягам. Как да успея да не се поддам на този зов, Ник? Ти как го правиш?

Лариса съжали за втория въпрос в мига, в който го зададе. Зададе го на себе си, не към него и все пак беше толкова очевидно, че неизвестните за нея пътища за борба със самия себе си, които й бяха толкова необходими, той познаваше на базата на своя собствен опит.

Лариса имаше нужда от помощта на Ник, от неговите знания, от неговия опит. Но той прекалено ясно й даде да разбере, че не желае да говорят за него. Тя вече подозираше, че знае в какво Ник е намерил спасението. Някъде по дългия път на тази борба великолепният синеок лекар е открил, че може да дави своята болка не в алкохол, а в удоволствия.

Ник не отговори веднага. Неговата ситуация беше толкова различна от тази на Лариса. Освен това самият той никога не беше последвал съвета, който току-що й даде. Разбира се, че се беше опитал да открие причините за своята болка и да ги разбере. Въпреки че ги презря, след като ги осъзна, той пак потърси спасението в алкохола. И това беше неговият собствен избор, защото тогава той не беше отговорен за никой друг, освен за самия себе си.

Когато Ник пиеше, той просто нямаше причина, за да не прави това. Когато спря да пие, направи го заради безценното, наранено момче, което се нуждаеше от всичко, което той беше длъжен да му даде. Беше много лесно да спре да пие заради Джастин. Това беше решение, родено от обичта му към детето, което не му коства никакви усилия. Но в същото време му беше трудно, защото мъчителната болка продължаваше да живее в него и нито за миг не го напускаше неудържимото желание да избяга от нея.

— Тичам, Лариса — отвърна накрая той. — Тичам колкото бързо мога и докъдето ми стигат силите — и след това още няколко мили по-нататък, докато толкова се изтощя, че не мога да мисля, да чувствам, дори и да дишам. Не съм сигурен, че това ще подейства и на теб и не ти препоръчвам да тичаш посред нощ по улиците на Сан Франциско, но…

— Мисля, че може да ми подейства. — В гласа на Лариса прозвуча нежният полъх на надеждата. — Спортувах непрекъснато, докато работех като фотомодел. Спомням си какво блажено спокойствие ме обхващаше след най-изморителните тренировки. Това е много полезно предложение, Ник. Благодаря — какво беше това? Радиотелефонът ти ли?

— Да. — Беше номер, който ако Джастин беше видял, веднага щеше да разпознае: реанимацията. — По-добре да отговоря и след това пак ще ти се обадя.

— Не е нужно да ми се обаждаш след това, Ник — каза смело Лариса. — Време ми е да се залавям за работа.

— Сигурна ли си?

— Да. Веднага щом си кажем „дочуване“ ще започна да тичам на място, докато капна от умора.

Ник се засмя топло, после каза сериозно:

— Обади се, когато искаш, Лариса.

— Благодаря ти, Ник. Наистина ми помогна.

 

 

Изглеждаше толкова лесно, докато разговаряше с Ник. Думите му бяха мъдри и тихият му глас успокоителен. Но сега, когато спасителното въже беше прерязано и тя остана отново сама в кухнята срещу зеещите врати на шкафовете, напомнящи за отчаянието й, срещу бутилките алкохол, наредени предизвикателно на плота? Преодолявайки внезапно надигналата се в нея паника, Лариса бавно и отмерено затвори всички шкафове. След това си пое дълбоко въздух и върна бутилките в скривалището им под хладилника.

„Ето“, помисли победоносно тя, докато измиваше чашата, която беше използвала. Победа — само дето силата на болката не намаля въобще, а все по-силно крещеше в нея и страхотната необходимост от облекчение напомняше на Лариса колко е крехка. Тя бързо подсуши чашата и напусна кухнята, за да отиде в просторния хол и да спортува до изтощение.

Докато дърпаше завесите, реши да спортува на музика и се отправи към компактдиска на Елизабет. Въпреки че приятелката й беше подновила техниката си с модерен компактдиск, тя не беше изоставила своите — техните — любими парчета от миналото. Всички стари, но добри мелодии бяха записани върху малките блестящи сребърни дискове; слънчевите песни за романтичното лято на „Бийч Бойс“, любовните на Барбара Стрейзън, „Бийтълс“, „Патси Клайн“ и така необходимата й в момента енергична музика на „Ролинг Стоунс“.

„Ролинг Стоунс“, реши Лариса. Избра единия от двата диска на „Хот Рокс“, нагласи звука, премести се в средата на стаята и започна да танцува.

Танците винаги бяха предпочитания от нея начин за спортуване, но много отдавна не беше танцувала така — нито въобще беше спортувала.

Слабата фигура на манекен, която беше поддържала по време на брака си, не беше онова здраво жизнено тяло от дните, когато беше фотомодел. Слабостта й беше резултат на неспокоен живот, малко храна и много нерви. Някога беше поддържала в идеална форма тялото си, а сега? Сега, бързо, толкова бързо дробовете и мускулите й се задъхаха от болка.

„Но това е добре“, помисли тя и започна да се движи още по-енергично. Защото точно както Ник й беше обещал, тази физическа болка сякаш заглушаваше писъците на сърцето й.

Телефонът иззвъня по средата на „Джампин Джек Флеш“. Докато намаляваше звука, преди да вдигне слушалката, Лариса предположи, че най-вероятно е някой съсед, недоволен от силния шум. Не, опроверга се тя, музиката не звучеше толкова високо, а и жилищният блок беше с добра шумоизолация.

Трябваше да е или Елизабет, или Ник. Не вярваше да е отново Джулиан.

Който и да се обаждаше, тя трябваше да отговори, защото ако звънеше Елизабет и никой не вдигне слушалката, тя щеше да се притесни.

— Ало?

— Лариса? Стивън се обажда.

— О… здравей… Стивън.

— Здравей. Добре ли си? Звучиш малко задъхана.

— Не във форма, за да бъдем точни — Лариса изрече това на един дъх и се задиша често, за да регулира дишането си. — Спортувам. — Направи още една необходима пауза. — Елизабет не е тук.

— Знам. Всъщност трябва да разговарям с теб. Така че защо просто да не говоря само аз, а ти да слушаш, докато си успокоиш дишането. Как ти звучи това?

— Добре!

— Виж, току-що ми се обади Питър Ландън — архитектът, който проектира института. Има намерение да рекламира един нов парфюм тази пролет и търси фотомодел.

— Архитект… рекламира парфюм?

— Казва, че това е дълга история, която аз не знам, но мога да те уверя, че Питър ще си свърши добре работата. Ще наеме най-добрите специалисти да работят за него и ще настоява за качество и перфектност на всяка цена.

Лариса си спомни прецизно изработения макет на института й попита:

— Без никакви компромиси?

— Така смятам. Както и да е, той търси фотомодел, който да представя новия парфюм и прочел в „Пийпъл“, че може би ще подновиш кариерата си. Доколкото разбрах, той те е видял на бала, забелязал е, че си разменяме усмивки и ми се обади, за да разбере дали не може да те намери чрез мен. Не бях сигурен дали ще си съгласна да му дам телефонния ти номер, но му обещах да ти се обадя и да ти оставя неговия, за да му позвъниш, ако си заинтересована. Ако не си, мога да му се обадя и да му кажа това.

Дишането на Лариса вече беше спокойно, гласът й също, когато отвърна:

— Не вярвам, че той иска това, Стивън. Сигурна съм, че иска да разбере дали не познавам някой, който да е подходящ.

— Не. Напълно съм сигурен, че този някой, който иска, си ти.

„Аз съм напълно сигурна, че не иска мен“, помисли тя. Не беше възможно да я иска. Няма да я поиска. Въпреки това дъхът й отново се учести, когато попита:

— Имам усещането, че ти го харесваш?

— Много. И така, да ти дам ли номера му?

— Да. Благодаря.

Преди да избере номера на Питър, Лариса си помисли за архитекта, който беше толкова преуспяващ, че имаше пари да инвестира в пускането на нов парфюм на пазара. Едно начинание, което тя знаеше, че е едновременно много скъпо и ужасно рисковано. Тя знаеше причината за успеха на Питър Ландън — беше видяла макета на института все пак — но си задаваше въпроса: разумно ли беше от негова страна да отделя от времето си за такова рисковано начинание. Дали на света действително му е необходим нов аромат? Дали Питър беше открил нещо толкова неповторимо и специално, че жените да изоставят любимите си парфюми, за да опитат от него? Или просто щеше да го сполети съдбата на повечето нови парфюми — купища енергия и пари, от които после не остава и следа, защото ароматът толкова лесно се забравя, че просто изчезва безследно?

Е, това беше проблем на Питър Ландън и той бледнееше в сравнение с нейния. Питър явно я беше видял от разстояние във „Феърмон“. Лицето й е било огряно от меката светлина на кристалните полилеи, а погледът му може би е бил леко разконцентриран от шампанското. И той беше видял колажа от най-известните й рекламни снимки в „Пийпъл“, публикувани заедно със снимката в „Ле Сирк“, на която изглеждаше почти сияеща.

Някога Лариса Локсли беше талантлива актриса. Някога тя можеше да накара великолепните си сини очи да заблестят оптимистично, като че ли наистина вярва, че светът е пълен с безброй чудни възможности. Но не и сега. Вярно, че идеалното й тяло беше слабо като на манекен и още можеше да изрази с великолепните си устни предизвикателна усмивка, но тя вече не можеше да накара сините си очи да запламтят с надежда. Беше й отнело две седмици, за да успее да се подготви за особено важната снимка в „Ле Сирк“ — едно насилствено представление, което й отне и последната капка енергия и воля. Тя не беше в състояние нито да го повтори, нито да го издържи.

Питър Ландън щеше да се разочарова, когато види изплашените й, уязвими сини очи. Но човек, като този известен архитект, за когото най-важното беше болницата да е уютно и приветливо място за пациентите, най-вероятно щеше да скрие своето разочарование и много тактично да намери погледа й за много прочувствен, но не съвсем подходящ за неговия парфюм.

Освен това… възможно ли беше Джулиан да стои зад всичко това? Питър беше надарен архитект, а Джулиан притежаваше цяла империя от сгради. Лариса никога не беше чувала Джулиан да споменава името на Питър, нито ако съдеше по макета на института Питър някога беше проектирал нещо за Джулиан. Но сигурно те се познаваха.

Джулиан Чансълър никога не бе възлагал на Питър Ландън проект на сграда, но дали не го беше наел сега, за да го изпрати при Лариса с възбуждащото желанията предложение за чудесна работа? Тя, разбира се, нямаше да получи работата. Според инструкциите на Джулиан Питър щеше тактично — или не толкова тактично — да я отхвърли. И всъщност Джулиан щеше да се подиграе с наивността й, че дори само си е помислила как отново може да бъде фотомодел. Щеше да разбие малкото останала вяра с надеждата да я принуди да приеме издръжката му в крайна сметка.

„Приятел или враг е Питър Ландън?“, запита се Лариса. Стивън явно харесваше и уважаваше Питър, което беше достатъчно силно поръчителство, все едно дадено от Елизабет, но…

Лариса леко въздъхна и си обеща веднага, щом приключи разговора, независимо какъв ще е изхода от него, да танцува до изтощение.

 

 

— Мистър Ландън? Лариса Локсли е на телефона. — Локсли, не Чансълър. Тя умишлено се представи с моминското си име. Ако Питър действаше по поръчка на Джулиан, това можеше да доведе до няколко такта неловко мълчание.

— Здравей, Лариса — отвърна Питър, без да направи пауза. Гласът му звучеше приветливо. — Питър е на телефона. Благодаря ти, че прие да ми се обадиш. Обясни ли ти Стивън защо искам разговора с теб?

— Във връзка с някакъв нов парфюм, който трябва да се рекламира.

— Точно така. Търся фотомодел и прочетох в броя на „Пийпъл“ от тази седмица, че възнамеряваш да се върнеш към кариерата си на фотомодел. Помислих, дали не бихме могли да се срещнем и да обсъдим възможността да се появиш в рекламата на парфюма.

— Може — съгласи се предпазливо тя.

— Добре. Кога ти е удобно?

— Напълно съм свободна. — „Свободна?“. Думата се завъртя няколко пъти в съзнанието на Лариса. „Свободна? Истината не е ли, че си вързана здраво в затвора на спомените и болката?“ Тя повтори тихо: — Напълно свободна.

— Е, добре, какво ще кажеш за утре? Проектантската ми кантора е на „Юниън Скуеър“, но всичко свързано с парфюма работя в имението ми в Сосалито.

— „Имението ти?“, отекна в Лариса. Новината за архитект, който пуска на пазара нов парфюм, беше достатъчно поразяваща, но да се движи това начинание за мултимилионни долари от едно имение?

— Защо да не се срещнем в Сосалито? — предложи тя.

— Чудесно. Да ти изпратя ли лимузина и да организирам обяд тук?

— Не… благодаря ти и за двете. Ще карам сама и наистина не е необходимо да обядваме.

След като приключиха разговора, Питър се усмихна топло, замислен за нея. Беше доловил в гласа й тази вечер интригуващата смесица от смелост и уязвимост, която го беше запленила на бала, необикновената комбинация от деликатност и смелост, която му напомняше за гордите предизвикателни цветя от ливадата в „Инис Ардън“. Усмивката му помръкна, когато си помисли за клопката, която й поставяше, като не я предупреди, че вече са се срещали. Но това му беше необходимо. Той искаше да разбере дали искрено ще се изненада, когато го види, или изненадата щеше да бъде престорена, защото тя е знаела през цялото време кой е той — защото е била изпратена от Джулиан да разруши неговите мечти.

Питър страшно много се надяваше на следващия ден да бъде свидетел на първия вариант — тя да се изненада съвсем искрено, че се среща именно с него.

След като приключи разговора, Лариса се усмихна и се остави на крилете на фантастичната си мечта да поднови кариерата си на фотомодел. Този чуден полет беше кратък, както и усмивката й. Дори интересът на Питър Ландън към нея да беше съвсем искрен, той щеше да остане разочарован, когато види Лариса и издайническите й сини очи отблизо. А ако Питър работеше за Джулиан? Изходът щеше да бъде същият. Той щеше да й каже, че е неподходяща. В крайна сметка щеше да може поне бързо да избяга, без да се мотае с някакъв неловък обяд.

Но какво щеше да стане, ако това беше клопка. Ако Джулиан я причакваше в имението?

Ужасяващите въпроси мигновено пренесоха мисълта на Лариса към примамващите бутилки алкохол в кухнята. Цялата трепереща тя направи няколко импулсивни стъпки към тях, но успя да се спре по някакъв начин и се обърна към уредбата… и след миг се понесе във вихрен танц в ритъма на „Сетисфекшън“.