Катрин Стоун
Обещания (30)

Тридесета глава

Сан Франциско,

февруари, 1992 година

Кошмарите бяха по-ужасни от всички, спохождали го преди. Сънува Джастин, съживявайки в паметта си безмилостно сцената от онзи ужасен ден на „Юниън Скуеър“. Сънува и Елизабет. Срещу нея също бяха насочени пистолети и той не можеше да спре куршумите, въпреки че отчаяно се опитваше да направи това. „Обичам те, Ник“, извика му Елизабет от някаква безкрайна пропаст, в която пропадаше все по-надолу и по-надолу. Той стоеше на самия край на бездната, виждаше ужасния й полет надолу и в отговор на нейното вричане в любов миг преди смъртта й, прошепна едно грубо ледено предупреждение: „Не се грижи за мен, Елизабет.“ Той видя болката и смъртта в изумрудените й очи, миг преди тя да изчезне в тъмнината завинаги.

Кошмарите идваха всяка нощ. Той се събуждаше, плувнал в пот, останал без дъх, само няколко мига, след като заспи. И въпреки че изтощеното му и слабо тяло имаше нужда от сън, той ставаше от леглото, прекосяваше коридора и заставаше пред стаята на Джаси, опитвайки да се успокои като наблюдава спокойния сън на здравия си син.

Бяха изминали шест седмици от онзи ден на „Юниън Скуеър“ и почти пет, откакто двамата с Джастин бяха изписани. Джастин вече се чувстваше добре. Трансплантираният черен дроб функционираше великолепно и дори организмът му внезапно да изхвърлеше чуждото тяло, собственият черен дроб на Джастин вече беше регенерирал достатъчно, за да го издържа. Физически синът му беше почти и здрав, а емоционално Джастин просто не беше засегнат. Той нито имаше кошмари от деня на „Юниън Скуеър“, нито мъчителни спомени от последвалите събития в болницата. Единственият спомен, останал от площада, беше споменът за любящите ръце на баща му, които го бяха обхванали здраво, за да го защитят от злото, което той дори и не видя. Спомените му от болницата бяха неясни, но не и страшни. Баща му беше там, той също спеше, там бяха и Маргарет, и Елизабет, и Мистър Мечо беше с него. Той беше на сигурно място и не му липсваше обич.

Джастин спеше спокойно, както винаги, а сънят на Ник беше по-мъчителен от всеки друг път. Преди, когато тялото му беше здраво и той се чувстваше във форма, можеше да тича в нощния мрак, докато изтощението размаже кошмарите и заглуши писъците на болката. Той можеше безопасно да излезе навън в тъмнината сега, защото Джастин нямаше да се събуди, но силното му някога тяло сега беше твърде слабо, за да пробяга милите, необходими, за да заглуши болката. Вече щеше да се налага да тича много повече и много по-бързо отпреди, защото болезнените писъци на сърцето му, както и ужасните кошмари, бяха много по-страшни отпреди, защото болката на Ник сега беше свързана с Елизабет, която обичаше толкова много… и която също го обича. Но тяхната любов беше невъзможна. Спомняше си болката в очите й, когато й каза да не се грижи за него. Болката в изумрудените очи беше продължила не повече от един кратък миг, но споменът за огромната мъка, която беше причинил на жената, която обичаше, беше незаличимо отпечатана в съзнанието му и се завръщаше всяка нощ с кошмарите.

Ник не беше виждал Елизабет от деня, в който двамата ги изписаха. Същият ден проведоха един болезнен официален разговор за плановете на трансплантационното отделение, докато той отсъства. Щеше да се върне на първи юни, минималния възстановителен срок, за който Ребека Дансинг настояваше. По време на петмесечното му отсъствие щяха да трансформират двата двучленни трансплантационни екипа в един тричленен и Елизабет Джанингс щеше да изпълнява длъжността шеф на отделението.

Ник не беше я виждал от този ден. Можеше случайно да я срещне, ако спазваше точно определените му часове в хематологичната клиника, но Ник не можеше да рискува да види случайно Елизабет, нито да позволи тя да чуе от някой как изглежда. Затвори се далеч от болницата. Маргарет взимаше необходимите седмични кръвни проби вкъщи и той обсъждаше резултатите с Ребека по телефона. Лабораторните изследвания потвърждаваха това, което Ник вече знаеше. Той въобще не се подобряваше. Черният му дроб не се възстановяваше по начина, по който се очакваше.

Оцеляването му беше застрашено. Можеше още дълго да живее така, отдаден на необикновената радост да вижда как щастливият му и здрав син расте. Това беше много повече от всичко, което някога си беше позволил да мечтае. Животът на Джастин беше единственото нещо, което имаше значение. Това беше достатъчен подарък на съдбата, но той получи дори още повече — своя собствен живот благодарение на таланта и смелостта на жената, която обичаше толкова много… и която беше наранил така дълбоко.

Ник знаеше, че ще причини болка на Елизабет, ако се покаже слаб пред нея. Тя би обвинила себе си за това, като че ли вината да не се възстанови черният му дроб беше нейна. Въпреки че беше жив благодарение на Елизабет, той не се възстановяваше така, както трябва заради собствените си големи недостатъци, заради злоупотребата с алкохола в миналото.

Ник не желаеше Елизабет да го вижда в това състояние, а вече беше трети февруари и след няколко часа той щеше да проведе телефонния разговор, който трябваше да проведе преди две седмици, но непрекъснато отлагаше, надявайки се, че ще се почувства достатъчно добре, за да лети за Париж на петнадесети.

В тази мрачна зимна утрин той не беше добре, но въпреки това днес щеше да позвъни… и по някакъв начин през следващите дванадесет дни състоянието му трябваше да се подобри, заради нея.

 

 

Елизабет пое въздух, за да се успокои, преди да натисне мигащото копче на телефона си, което сигнализираше обаждането на Ник.

— Здравей, Ник. Как си?

— Добре. Много по-добре, отколкото може би показват лабораторните данни — каза твърдо той. Ник не знаеше дали Елизабет следи обезсърчителните му изследвания, но знаеше, че след този разговор тя със сигурност щеше да започне да ги следи. Гласът му стана по-топъл. — Много съм добре, Елизабет, и имам едно много здраво малко момче. Ти как си?

— И тук всичко е наред — каза тя, отговаряйки на въпроса му, като че ли той се отнасяше за трансплантационна служба, а не за нея. — Наистина няма никакви проблеми.

— Не се изненадвам от това, но не по този повод се обаждам.

— Така ли?

— Помислих си, дали няма да искаш ти да прочетеш програмната реч на Международния конгрес.

— Ти няма ли да бъдеш в Париж?

— Ще бъда. — „Ще намеря начин да се оправя.“ — Но си помислих, че за програмната реч ще изглеждам по-скоро експонат, отколкото лектор. Един преглед на световния опит на чернодробна трансплантация от жив донор явно ще бъде непълен без подробно описание на това, което ти извърши през декември — и тази операция е твоя. Вече направих пълен преглед на всичко, извършено преди, и мога да ти предоставя тази информация. Всъщност, този преглед се оказва един увод към това, което ти направи с Джастин и с мен. Това трябва да бъде представено с пълни подробности, Елизабет. Тази операция е много важна. — Той не можа да скрие чувствата си, когато добави: — Аз знам само поразителните резултати — аз живея с тях, преживявам ги всеки ден, но нямам представа как извърши чудото.

Докато Елизабет слушаше Ник, изненадващата и топла благодарност в гласа му отново й подсказа, че той не е имал никакви надежди да преживее операцията. Беше я убедил да го оперира, абсолютно уверен, че разрезът, който тя ще направи, би бил смъртоносен за него. Тя усети как цялата се изпълва от надигащия се вътре в нея мощен гняв, но го потисна със спомена за думите му през коледната вечер.

„Той не желае ти да се грижиш за него, така че недей!“, Елизабет потисна гнева си с този спомен, като си припомни най-важната, единствено важната истина — Николас Чеиз беше жив. Това беше нещото, което имаше значение, това беше всичко, което имаше значение. Останалите желания на сърцето й, желанието й той да можеше да я обича така, както тя го обичаше, бяха едва ли не незначителни в сравнение с това.

— Ще прочетеш ли програмната реч, Елизабет? — попита Ник, прекъсвайки настъпилото мълчание. — Разбирам, че ти сервирам това в последния момент, но ще се радвам да направя представянето на бъбречна трансплантация, ако това ще ти даде време да подготвиш своята реч.

— Няма да говорим повече за това. Мога да ти дам всички бележки, които съм направила.

— Не. Ако вече си готова с материала, защо ти да не го представиш? Защо да не представиш и двата?

— Добре — съгласи се тихо тя, борейки се със спомена за щастието, което я беше обхванало, когато той й предложи да представи само единия материал. „Вот на доверие“, реши радостно тя. Беше чудесно. Но оттогава Ник й беше дал най-големия вот на доверие, поверявайки на нейните грижи живота на сина си — без да се смята неговия собствен живот. И след това тя поиска още повече — нещо, което съдбата не й беше отредила да притежава: любовта на Ник. „Николас Чеиз е жив“, припомни си тя, „Това е всичко, което има значение.“ — Искаш ли да се срещнем, преди да заминем за Париж, за да ти представя какво съм подготвила?

— Не е необходимо. Това е твое представяне, Елизабет.

 

 

Стивън се усмихна на украсата, която секретарката му беше направила в горния край на календара над датата за деня. Едно червено сърце, прободено от стрела с настръхнали пера.

Стивън нямаше нужда от подобно напомняне, че днес е празникът на Свети Валентин. Той знаеше това и се усмихна вътре в себе си, като си помисли за предстоящата вечер. Двамата с Кристин щяха да вечерят във „Върхът на висотата“. Високо, над светлините на града, сред рози, запалени свещи и романтична музика. Всеки път след Коледа, откакто започнаха да се срещат често, те подготвяха някакъв план за следващата си среща. Но вечерята на свещи във „Върхът на висотата“ на четиринадесети февруари изискваше предварителни резервации и той я беше поканил две седмици по-рано. Тя прие веднага и двамата решиха, че ще се облекат официално за този специален случай.

Стивън се усмихна, предвкусвайки прекрасната вечер, но усмивката му леко помръкна при мисълта за шестнадесетте дни, които предстояха след това. Преди три месеца, когато определяше посещенията си в най-големите европейски центрове за имунологични изследвания, маршрута, който успя да състави, му се виждаше доста вълнуващ. Той продължаваше да бъде такъв от научна гледна точка. След двата дни на конгреса в Париж той щеше да прекара следващите две седмици във Виена, Единбург, Женева и Стокхолм. Преди три месеца отсъствието му за шестнадесет дни бе грижа единствено от професионална гледна точка — трябваше да намери заместници, които да се грижат за пациентите му и да се увери, че изследователската му работа е на етап, в който може да я повери на асистентите си.

Но сега шестнадесет дни отсъствие означаваха шестнадесет дни далече от Кристин.

Стивън не можеше да отмени срещите си с отвъдокеанските си колеги, но не можеше и да понесе мисълта, че толкова дълго ще бъде далече от нея. Дори обмисляше да покани Кристин да го придружи. Той знаеше, че през първата седмица е заета. Тя, Питър и Лариса щяха да бъдат в Лос Анджелис в дома на Емили Русо Адамсън в „Бел Еър“, за да направят фото сеансите за „Промис“. Лариса искаше Кристин да присъства на сеансите, за да е сигурна, че изящните дипли коприна и нежните дантели на великолепната рокля падат както трябва. А през втората седмица? Кристин щеше да е заета с проектирането и шиенето на красивите рокли, които все повече се търсеха в залива.

Но имаше още една причина, която спираше Стивън да покани Кристин да го придружи в Европа. Той не искаше да я завладява. Една цяла седмица заедно щеше да бъде голям скок в отношенията им в сравнение с това, което бяха постигнали след коледната вечер, много срещи, вечеря или вечеря и театър, разговори до зори. И това беше всичко.

Всичко? Стивън знаеше какво означават за него тези чудни вечери, изпълнени с нежен смях, тихи разговори и прекрасните й светло теменужени очи. Знаеше какво иска да означават: началото на един общ живот. А ако това беше невъзможно желание? Ами ако Кристин беше омъжена завинаги за Дейвид?

Тогава Стивън предпочиташе да изживее своята собствена илюзия възможно най-дълго…

 

 

— Уших си абитуриентска рокля — каза Кристин, като го поздрави, обагряйки страните си в същото бледорозово като цвета на романтичната и в същото време сдържана и елегантна копринена рокля.

Това беше рокля за жена, но Кристин никога не беше ходила на абитуриентски бал и въпреки че роклята беше женствена, теменужените й очи пламтяха, пълни с надеждата и чистотата на осемнадесетгодишно момиче.

— Красива е — Стивън добави нежно: — Ти си красива.

— О! — Сияйните светло теменужени очи смело срещнаха одобряващия му поглед. — Благодаря ти.

— Няма защо. Донесох и рози.

Когато тя пое ухания букет от изящни кремави розови пъпки от ръката му, сърцето на Стивън почти спря.

Тя бе свалила брачната си халка. Очите на Кристин проследиха погледа му до бялата ивица на кожата й върху безименния пръст на лявата ръка. След това повдигна красивото си лице към него и каза тихо:

— Реших, че ми е време да я сваля.

Двамата си разменяха нежни погледи и топли усмивки през проблясващите пламъци на свещите. Докосваха се леко, докато танцуваха под звуците на най-романтични любовни песни. Когато танцът свърши, ръцете им се преплетоха безмълвно… неговата дясна ръка, която бе приложила на Дейвид чудодейната оздравяваща терапия… и нейната лява ръка, сега без халка. Деликатните връхчета на пръстите й, изнежени от убожданията с иглата, които естествено я бяха отдръпвали от смайващите, ужасяващи и понякога много тъжни мисли, които се въртяха в главата й след Коледа…

В полунощ те двамата седяха на верандата на нейната малка къща, скрити от чужди погледи. Стивън я целуна и тя отвърна на целувката му.

Това беше един нежен поздрав, посрещнат топло, радостно начало на великолепните открития, на страстната топлина, на безмълвните обещания, на леките въздишки от растящото желание. Една споделена и чудна радост. Кристин се отдръпна.

Стивън все още виждаше желанието в очите й, но докато още я наблюдаваше, страстта беше изместена от объркано смущение.

— Кристин?

— Благодаря ти за прекрасната вечер, Стивън.

— Няма нищо — каза топло той. Изгаряше от желание да й помогне, но очите й му показваха съвсем ясно, че иска да остане сама.

Целувката му ли я смути? Да не би нежната му, но неприкрита страст по някакъв начин я беше уплашила? Не, реши Стивън, Кристин беше объркана и смутена от собствените си конфликти, но не беше уплашена. Той дори се надяваше в един миг, че тя ще каже още нещо, ще се опита да изрази с думи обърканите си чувства.

Но очите й се отдръпнаха от неговите и тя затърси ключовете си в чантичката. След като отключи вратата, тя се обърна към него и кратко промълви:

— Лека нощ.

— Лека нощ — повтори нежно Стивън и тръгна.

Не се опита да я спре. Внезапно обзелото я желание да остане сама беше толкова очевидно и толкова неудържимо. Но докато се прибираше, Стивън вече знаеше, че на следващата сутрин ще разговаря с нея, преди да замине за Париж — преди да започнат тези шестнадесет дни, които щеше да прекара далече от нея.

Сълзите рукнаха в очите й в мига, в който затвори вратата зад себе си. Докато влизаше у дома си, в тяхната къща, всичко пред погледа й се размаза от топлата влага. Но Кристин можеше да се озове и със затворени очи там, където я водеше сърцето й.

И тя застана там, пред великолепния портрет, на който той я беше нарисувал и прошепна нежно:

— О, Дейвид, Дейвид.

 

 

Стивън изчака да стане осем часа сутринта, за да й се обади. Но когато позвъни, никой не отговори. Същият беше резултатът и в осем и петнадесет, и след това в осем и половина. Обезпокоен, той тръгна към къщата в „Туин Пийкс“.

Кристин не отговори на почукването му. Светлините на верандата бяха загасени. Капакът на пощенската кутия беше вдигнат и Стивън реши, че тя се е събудила рано и е излязла. Този ден може би беше една от малкото съботи, в които тя работеше „При Сидни“, един дълъг ден, посветен на многобройните клиентки, чиито гардероби все още зависеха от нейния усет за красивото. Очевидно Кристин беше излязла рано, за да се подготви.

„При Сидни“ не отваряше преди десет часа, така че Стивън се върна у дома си, свали багажа в колата и пристигна в бутика в момента, в който отваряха елегантните френски врати.

Самата Сидни го посрещна на входа.

— Стивън?

— Здравей, Сидни — отвърна той малко изненадан от топлината в поздрава й. Бяха се виждали само два пъти със Сидни, през август, когато дойде да разгледа фоайето и няколко седмици по-късно, на бала във „Феърмон“. Може би, помисли той, Сидни поддържа свеж спомен за мен, заради нещо, което Кристин й е казала.

— Търся Кристин.

— Днес тя не е на работа. Мисля, че в момента е на важна закуска с Колин Галахър.

— Колин Галахър?

— Той сега е най-нашумелият моден дизайнер в Ню Йорк.

— Да, знам — каза тихо Стивън, Кристин му беше разказала всичко за Колин Галахър, за неговия талант, изобретателност и богатото му въображение. Беше говорила за Колин Галахър преди няколко седмици, но не беше споменала и дума за него снощи. Стивън долови недоверието, изпълнило гласа му, когато попита:

— Кристин е с Колин Галахър тази сутрин?

— Така мисля. Знам, че целият следобед вчера беше с него и сигурно са вечеряли някъде на свещи. Той я ухажва, нали разбираш, опитва се да я убеди да се премести в Ню Йорк и да работи с него. — Новините бяха вълнуващи, но Сидни спря изведнъж, забелязала, че Стивън не споделя нейното вълнение. — Всичко това означава, че Кристин не е на работа тази сутрин. Шейла е на нейно място и ще се опита да ти помогне, сигурна съм, че много ще я зарадваш с това.

— Не, благодаря ти, Сидни. Отбих се без причина и всъщност трябва да хвана самолета.

 

 

Докато караше към летището, Стивън реши, че явно Сидни не знае нищо за връзката му с Кристин. „Защо трябва да знае?, смъмри се той. Каква връзка?“

Въпреки внезапно обзелия я смут след целувката, който беше толкова обясним, Стивън беше почувствал едно радостно начало, една смела и чудна стъпка към вечното щастие.

В същото време се питаше: не беше ли тази вечер почувствана не като едно великолепно начало, а всъщност е била нежно сбогуване. Дали още преди вечерята им на свещи принцът не беше сложил на деликатния крак на Пепеляшка стъклената пантофка, с която тя щеше смело да се отправи към своите приказни мечти?

 

 

Докато вървеше към запазеното си място в салона на първа класа, Елизабет се замисли дали пътническата агенция в Париж не беше получила поръчка кой до кого ще седне. Тя вече знаеше, че двамата със Стивън бяха определени да летят един до друг. А Ник? Тя го видя да заема едно място до прозореца от срещуположната страна на просторния салон и реши, че такава поръчка е била дадена.

Тя, разбира се, вече беше разговаряла с Ник — едно кратко, любезно приветствие в чакалнята на летището, Елизабет щеше да остане повече, но Маргарет и Джастин бяха там и докато разговаряше с тях, Ник мълчаливо ги наблюдаваше отстрани.

Елизабет и Ник не говориха, но тя усещаше силно неговото присъствие, забеляза колко беше блед, тъмните кръгове под очите му, колко несигурна беше усмивката му. Елизабет видя несигурността и умората, но усети, както винаги, изопнатата сила в слабото му, но властно тяло. Благородният войн беше тежко ранен, но той оставаше все така горд, силен и дисциплиниран.

Дали силата на неговата гордост не беше предизвикала най-накрая такова рязко подобрение в лабораторните му изследвания? Подобрението беше започнало преди шест дни толкова внезапно, че Ребека, изпълнена едновременно с надежда и недоверие, помоли Маргарет отново да му вземе кръвна проба вчера и повторното кръвно изследване беше дори още по-добро.

Дали невероятно дисциплинираният Ник не си беше наложил просто да подобри състоянието си, защото знаеше, че през следващите пет дни ще бъде изложен на показ? Повечето от хирурзите, поканени на конгреса, вече знаеха какво се бе случило с известния Николас Чеиз и сега щяха да го гледат с огромен интерес и любопитство.

Горд, силен и дисциплиниран. Същите прилагателни лесно можеха да се използват и за нея. Тя също изглеждаше много бледа и под очите й имаше тъмни кръгове от недоспиване. Седмиците между Коледа и Свети Валентин бяха страшно натоварени. Тя се справяше с административните задължения на службата по трансплантация и по нейно настояване продължи да взима дежурства и в отделението по трансплантация, и в травматологичното отделение. Елизабет беше много заета, но през цялото време, както Ник, се подготвяше за излагането на показ. Не пред стотици очи, както Ник, а само пред тъмносините очи, които не я обичаха.

Елизабет се надяваше, че с времето ще се почувства по-добре. Но когато това не стана, тя направи с нараненото си сърце това, което Ник беше направил с нараненото си тяло. Просто си наложи с усилие на волята да се излекува, поне толкова, че да е в състояние да изпрати гордо и силно послание до чувствените тъмносини очи: „Добре съм, Ник. Чувствам се добре без теб.“

 

 

По време на последвалите Коледа трескави седмици Елизабет не беше провела нито един среднощен разговор, нито дори бе изпила чаша следобеден чай със Стивън. „Сега ще можем да поговорим, помисли тя като се настани на мястото до приятеля си, с когото почти не се беше виждала напоследък. Можем да говорим оттук до Париж. Един хубав, личен разговор, заглушен от шума на двигателите и, слава Богу, далече от Ник.“

Но в мига, в който седна, Елизабет разбра, че Стивън също се бе отнесъл някъде много надалече. Тя не го заговори в продължение на много мили, но накрая, когато вече не можеше да понася мъката в замислените му тъжни очи, тя попита топло:

— Какво има, Стивън?

— Чувала ли си за Колин Галахър?

— Да, разбира се. Защо?

— Знаеш ли, че Кристин има шанс да работи с него?

Елизабет почти се скова от този обвинителен тон. Като че ли тя знаеше това, но нарочно беше крила тази информация от Стивън. Елизабет си спомни кога беше чувала и преди същите нотки в гласа на Стивън — когато той рязко я попита дали е смятала да сподели с него откритието си, че известната Кристин от „При Сидни“ е мисис Дейвид Ендрюс. И двата пъти ставаше въпрос за Кристин, но този път Елизабет не разполагаше с несподелена информация.

— Не.

— Сега, докато ние с теб провеждаме този разговор, той е в Сан Франциско и се опитва да я убеди да се премести в Ню Йорк.

— Аз наистина не знаех това, Стивън. Дори не съм виждала Кристин от Коледа. Лариса се среща с нея доста често, но ако Кристин е казала нещо на Лариса за Колин Галахар, то тя не го е споделяла с мен. — Елизабет се подвоуми, преди да добави нежно: — Мисля, че не знаех и за теб и Кристин.

— Кристин сигурно не е споменавала за това на Лариса. Но и защо ли е трябвало да споменава? Очевидно няма нищо за казване.

— Говорили сме и преди за това колко дискретен човек е Кристин, Стивън.

— О, да. Тя е много дискретна. — Горчиво се съгласи той. — Вчера е прекарала следобеда с Колин Галахър, а вечерта с мен и не казва нито дума за това, че той е в града.

— Може да има други причини за това.

— Наистина ли? Часове наред се опитвам да намеря такава причина, само една, но засега не съм измислил нищо.

— Ами — започна Елизабет, но бързо се отказа да търси сребърната нишка. — Просто ще се обадиш на Кристин от Париж и ще разбереш.

Стивън мислеше да й позвъни, но това не беше разговор за телефона. Беше мислил също и дали да не вземе първия самолет обратно от Париж до Сан Франциско, но…

— Няма ли да й се обадиш, Стивън? Тя няма ли да очаква да й позвъниш?

— Не знам дали тя очаква да й се обадя, Елизабет, и не знам дали аз ще се обадя. Какъв е смисълът да й задавам въпроси за нещо, което тя очевидно не желае аз да знам? Мисля, че тя трябва да приеме работата с Галахър. Просто ми се струваше или по-скоро се надявах, че тя ще иска да обсъди това с мен.

— Защото ти ще отидеш с нея в Ню Йорк, ако тя пожелае това, нали?

— Да, ще отида, Елизабет. Веднага.