Катрин Стоун
Обещания (27)

Двадесет и седма глава

— Елизабет, това е Маргарет.

— Здравей, Маргарет — каза Елизабет, усмихвайки се топло на привлекателната белокоса жена, която се появи в лекарския кабинет на спешния сектор заедно с Лариса. Маргарет дори не се опитваше да скрие тревогата в очите си. Кокалестите й пръсти стискаха здраво многообичания Мистър Мечо.

— Здравей, Елизабет. Много се радвам, че си тук, и знам, че по същата причина и Ник е спокоен. — След това уверена, че баща и син са заедно, тя попита: — Къде са те?

— В реанимацията в педиатрично отделение. Бих ви завела, но чакам брат ми да пристигне всеки момент.

— Защо аз да не изчакам Марк? — предложи Лариса. — Вие вървете, а ние ще ви намерим, когато той дойде.

 

 

Николас Чеиз трябваше да лежи в болничното си легло в стая номер осем в южното крило под упойващото въздействие на „Демерола“ и да събира сили за предстоящата атака срещу вече доста нараненото му тяло: Дотогава оставаха само няколко часа. Но вместо това той седеше на един стол, разположен близо до леглото на Джастин в реанимацията, без да е взел никакви болкоуспокоителни. На лицето на Ник беше изписана тихата и дълбока загриженост на любящия баща, но беше ужасно блед и потръпващите мускули на напрегнатата му челюст сигнализираха безмълвно за физическата болка, прибавена към душевните му страдания. Ник беше в болнична пижама и халат, а на ръката му имаше гривна, която го идентифицираше като пациент, а не като посетител. Към тялото му бяха прикрепени найлонови тръбички.

Ник гледаше заспалия си син. Не искаше да го буди, защото почивката за Джастин беше много важна, а и той самият имаше нужда от повече време, за да намери точните думи, които да му каже. Ник искаше да изрече пред обичния си син думи, които да надживеят смъртта му. Да му вдъхне тази любов, която да остане завинаги с Джастин. Но толкова се страхуваше да не го изплаши със сбогуването. Джастин спеше. Ник пренебрегна болката от раната, идваща от все по-отслабващото му тяло и просто се наслаждаваше на спокойния сън на сина си, опитвайки се да запечата в съзнанието си този миг и да го превърне в скъп спомен.

Ник усети движение зад себе си и се обърна, за да поздрави с мълчалива усмивка Маргарет и Елизабет, които влязоха в малката стая.

— Татко?

— Здравей, малкият ми мъж — прошепна Ник, обръщайки се отново към Джастин. — Обзалагам се, че те боли коремчето, нали? Ти и аз преживяхме заедно една катастрофа и сега сме в болницата. Маргарет е тук. И Мистър Мечо е тук, Джаси, а това е Елизабет. Сещаш ли се, че съм ти говорил за Елизабет?

Джастин кимна на Ник, след това премести погледа си към останалите и изпрати щастливата си усмивка на малко момче на Маргарет, Елизабет и Мистър Мечо.

— Спомняш ли си за операцията, която двамата с Елизабет направихме през лятото на Моли и Мери Ан? Е, Елизабет ще направи същата операция на теб и мен. Тя ще сложи част от мен в теб. И ти трябва да помниш, Джаси, че тази част от мен винаги ще бъде с теб, ще бъде вътре в теб, и ще те обича. — Ник спря изведнъж, прекъснат от изплъзващите му се от контрол чувства и внезапните проблясъци на тревога в сините очи на сина му. — Както и да е. Имаме голям късмет, че Елизабет е тук днес, защото тя е най-добрата.

— Ще трябва да те прегледам след малко, Джастин — каза тихо Елизабет, почувствала моментната нестабилност на Ник и спасявайки го като привлече за миг сините очи на сина му. — Нали нямаш нищо напротив?

— Не.

— Добре. Сега обаче — добави тя, поглеждайки отново Ник — когато двете с Маргарет пристигнахме, сестрата ми съобщи, че са готови за снимка.

— Трябва да направят снимка на черния ти дроб — обясни нежно Ник на доверчивите очи на своя син. — И на мен ще ми направят една снимка, така че Елизабет да може да разбере всичко за размера и формата преди операцията. Това е просто снимка, нищо повече. Няма да боли.

След като Маргарет придружи Джастин до скенера, Ник беше официално записан като пациент в стая номер осем в южното крило. Трябваше да легне, това беше ясно и на него, независимо че продължаваше да отказва да взима болкоуспокояващи. Съзнанието му трябваше да остане чисто и будно за срещата с Марк Джанингс.

Ник лежеше по гръб на болничното си легло, когато Елизабет и Марк пристигнаха, но веднага щом влязоха той се изправи и седна. Рязкото движение предизвика пожар в гърдите му и световъртеж в главата и му бяха необходими няколко мига, за да се възстанови. Чувстваше се толкова безпомощен. Трябваше да свърши толкова много неща, а се чувстваше безпомощен.

— Благодаря ти много, че дойде, Марк.

— Не си ме затруднил ни най-малко, Ник. Елизабет ми каза, че имаш съображения относно попечителството на сина си.

— Да.

— Ще бъда в спешния кабинет, Марк — каза Елизабет, отворила вратата, за да ги остави насаме.

— Би ли останала, Елизабет? — попита Ник. — Ти ще се грижиш за Джастин, така че трябва да знаеш истината. — „И още, помисли той, искам да научиш всички мои тайни, преди да умра. Така ще понесеш по-леко смъртта ми.“

„Ще се грижа и за двама ви“, поправи го мислено Елизабет.

— Добре.

— Благодаря ти. — Ник погледна отново Марк и започна своя разказ: — Преди пет години се обвързах с една жена на име Глена Паркър. Не бяхме влюбени, нямаше нищо подобно, но въпреки това тя настояваше да увековечи връзката ни и забременя. Оженихме се, но стана ясно, много преди Джастин да се роди, че бракът ни е обречен на провал и се споразумяхме за развод, който да влезе в сила след раждането му. Глена искаше да бъде единствен попечител на Джастин и солидна сума пари, за да го издържа — аз й дадох с готовност и двете. Трябва да знаеш това, Марк, защото ако тя твърди пред съда, че някога аз съм бил тоя, който е избрал да няма нищо общо със своя син, то това е напълно вярно.

— Добре — каза Марк. — Имаше ли причина за това?

— Да. Аз бях — съм — алкохолик. Поради това и заради други неща, които бях разбрал за себе си, мислех, че за Джастин ще бъде по-добре, ако никога дори и не се опитам да бъда негов баща. — Ник едва си пое въздух, но това беше достатъчно, за да пламне отново болката в гърдите му. Но тази болка по никакъв начин не можеше да се сравнява с болката от това, че беше оставил Джастин да живее с Глена. — Когато той стана на шест месеца, Глена реши, че повече не иска да се грижи за него — не че някога го беше правила истински. Тя явно напълно го беше пренебрегнала. Беше ужасно страхлив, много тих и затворен. Сякаш нямаше никакво понятие какво означава това да те закрилят и обичат. Трябва да разбереш как се е отнасяла Глена с Джаси, когато беше при нея, Марк. Трябва да разбереш, че той не може да бъде върнат при нея.

— Мислиш ли, че ще се опита да си го поиска? Опитвала ли се е преди това?

— Нямам никаква вест от нея през тези три години и половина. Но ако умра, тя ще узнае за смъртта ми, защото масмедиите ще проявят голям интерес към тази операция, на нея ще й хрумне веднага, че Джастин няма родители, а има страшно много пари. Парите винаги са били от огромно значение за Глена, а Джастин ще наследи много повече от значителните спестявания, които съм направил през последните няколко години. Имам застраховка живот на стойност два милиона долара, на която Джастин е единствен наследник, а и Маргарет е завещала повечето от личните си спестявания на него. — Ник посочи към големия плик, който Лариса беше донесла от дома му, поставен върху нощното шкафче. — Имам, разбира се, завещание. То е тук вътре, заедно с документите за развода и попечителството. В него съм посочил Маргарет за законен настойник на Джастин.

— Извинявай, Ник — прекъсна го Марк. — Но коя е Маргарет?

— Маргарет Рейли — уточни Ник. След това, като уточняваше останалото, гласът му се изпълни със синовна любов. — За Джастин Маргарет е съчетание на майка и баба. Но — продължи той поставяйки на предно място загрижеността си пред чувствата — тя няма роднинска връзка с него. Маргарет е съпругата, вдовицата, на хирурга, който ми беше наставник като стажант. Когато Глена доведе Джастин, помолих Маргарет за помощ и оттогава сме семейство. Джастин я обича и й вярва. В случай, че умра, трябва да остане с нея. Това е моето желание и то е записано в завещанието. Но се страхувам, че в съда, след като не знаят истината за Глена, биха дали попечителството по-скоро на нея, като на биологическа майка, отколкото на една седемдесет и четири годишна жена, която не му е никаква роднина. — Ник смръщи вежди, погледна сериозното лице на Марк и попита: — Имаш ли някакви опасения?

— Мисля, че да — призна откровено Марк. След това се усмихна окуражително и добави: — И така, да видим какво можем да направим, за да сме сигурни, че това няма да стане. Какво знае Джастин за Глена?

— Може би заради Маргарет той не е проявявал особено любопитство или тревога за отсъствието й. Когато сме разговаряли за нея, винаги съм му казвал, че тя и аз не сме били достатъчно добри приятели, за да живеем заедно и че съм много щастлив, че аз съм този, който може да живее с него. Ще иска да узнае повече, когато порасне, разбира се, и винаги съм имал намерение да му разкажа всичко, когато видя, че е достатъчно готов да ме чуе. — Нямото ехо на собствените му думи — „винаги съм имал намерение“ — разтърси огромната тъга, с която Ник упорито се бореше. Той нямаше да бъде този, който щеше да разкаже на сина си за неговата майка в крайна сметка. Някой друг щеше да каже това на Джастин. Навярно Маргарет.

— Може ли да погледна документите? — попита Марк.

— Разбира се.

В настъпилото мълчание, докато Марк разглеждаше документите за развода, последвалото попечителство и завещанието на Ник, Ник погледна Елизабет за първи път, откакто започна своя разказ.

„Сега знаеш вече всичко за мен, Елизабет, сякаш казваха очите му. Сега знаеш какъв човек съм в действителност. Надявам се, разбираш защо стоях толкова далеч от теб.“

Ник очакваше да види у Елизабет потвърждението: „Да, Ник, разбирам. Бил си много прав да стоиш далеч от мен.“ Но в същото време се страхуваше и от укора: „Изоставил си бебето си? Избрал си алкохола пред сина си?“

Това, което видя в очите й, нямаше нищо общо със страховете му. То беше чисто, много ясно и без никакви задръжки. „Обичам те, Ник.“ Сияйният й поглед смело му каза истината и го подкани с обич да разкрие своята дълго крита, най-важна от всички истини. И той го направи. Не можеше да не го направи, защото тя избликна от сърцето му и се понесе към тъмносините очи по щастливата и мощна река на любовта. „И аз те обичам, Елизабет.“

В няколко невероятни мига Елизабет и Ник се бяха пренесли някъде далеч оттук, в някакъв прекрасен сън. Бяха в някакъв въображаем свят, където бащите и синовете никога не умираха, където всички грехове от миналото се забравяха, където и най-тежките и най-болезнени рани магически оздравяваха — едно място, където всичко бе възможно…

— Това е интересно — гласът на Марк разруши запленяващата магия, като ги върна бързо от великолепния полет на въображението към горчивите истини на действителността. — В допълнение на това, че дава съгласието си ти да си единствения попечител, Глена е подписала документ, който дава законно право на бъдещата ти съпруга като настойник на Джастин. Това е малко необичайно, в смисъл, че е по-безвъзвратно от обикновено споразумение за попечителство.

— Значи, това може да помогне, така ли, Марк? — попита Елизабет. — Не е ли това поредно доказателство, че Глена никога не е искала своя син?

— Да, но…

— Но не е чак от такава полза, щом не съм се оженил повторно — добави тихо Ник, правилно разбрал забележката на Марк. След това Ник погледна към Елизабет, и въпреки че те вече не бяха в онова приказно въображаемо място и никога нямаше да могат да се върнат там, и въпреки че въпросът беше зададен заради Джастин, а не заради него, в гласа на Ник имаше толкова надежда, както когато погледна прекрасните изумрудени очи и попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет.

— Не.

Бързият и рязък отговор дойде от Марк, а не от Елизабет. Ник не успя да види отговора в очите на Елизабет, защото толкова рязко се извърна към Марк, сепнат от бурната му реакция, че не можа дори и за миг да срещне погледа й. Ник не се обиди от инстинктивната защита, която Марк оказа на своята малка сестра. Ник също по някакъв начин беше имал покровителствено отношение към нея. Все пак беше я защитавал толкова внимателно от своята любов.

— Бракът може да бъде анулиран, ако живея, Марк — каза тихо Ник. — Но ако умра, Джастин ще има законна майка и това ще лиши Глена от възможността да предявява какъвто и да е иск. От практическа гледна точка Джастин ще продължава да живее с Маргарет.

— Първо, адвокатите на Глена могат много лесно да установят, че Елизабет няма трайна връзка с Джастин. — Марк си пое въздух, опитвайки се да се успокои и след това добави възможно най-спокойно: — И второ, Ник, вече съм достатъчно обезпокоен от операцията, която искаш сестра ми да направи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ако умреш, някоя самозвана адвокатска група може да реши, че това, което Елизабет е направила, е неетично и дори могат да заведат наказателен иск срещу нея. Ако тя по някакъв начин се облагодетелства от смъртта ти, не се съмнявам, че моментално ще започнат обвинителни дела.

— Не моля Елизабет да прави нещо неетично, Марк. Моля я да използва своя невероятен талант, за да спаси живота на едно малко невинно момче. — Ник се извърна към Елизабет и със същата нежност, с която й предложи да се ожени за него, попита: — Прекалено много ли искам от теб, Елизабет?

Тя не само че не беше в състояние да отговори, все още невъзстановила се от предложението за брак, но сега този втори въпрос… Но Елизабет знаеше отговорите на двата въпроса и те бяха еднакви: „Да.“

„Да, Ник, ще се омъжа за теб. Разбира се, че ще се омъжа.“

Но това, което Николас Чеиз искаше от Елизабет Джанингс беше много по-малко от това, което искаше от себе си. Ник беше готов да умре, за да спаси живота на своя син и дори и за миг не беше подложил на съмнение това свое решение. Решение, взето от обич.

И сега Елизабет не подлагаше на съмнение решението, което тя също беше взела от обич.

— Не, не е прекалено много, Ник — каза нежно тя. След това се обърна към брат си: — Не е неетично, Марк. Просто е малко авангардно.

— Въпреки всичко ти можеш да се окажеш едно от потенциалните облагодетелствани лица. От законова гледна точка най-добре е Ник да направи клетвена декларация, в която открито да признае обвиненията, които Глена може да повдигне срещу него и да опише подробно безотговорността й към Джастин — както докато е бил под нейно попечителство, така и през следващите три години и половина. А след това да подчертае, че неговото желание е Маргарет да стане законният настойник на Джастин.

— Това може ли да стане сега, днес, преди операцията?

— Разбира се. Мога да уредя това без никакви затруднения. — Марк видя благодарност в очите на Ник. Той все повече променяше отношението си към човека, за когото знаеше, че беше повлиял на емоционалната стабилност на Елизабет още от самото си пристигане. Какъвто и да беше Ник, той беше любящ баща, какъвто беше и самият Марк. — Обещавам ти, Ник, няма да позволя Джастин да бъде даден на Глена. Ако е необходимо, ще обжалвам решението, в случай, че не е в наша полза, докато Джастин стане на необходимата възраст и няма да докосна нито цент от завещанието му.

 

 

След като Марк излезе, за да подготви писмената декларация, Елизабет остана в стаята с Ник, за да го запознае с развитието на подготовката на предстоящата операция.

— Определено е да започнем в осем и засега този срок изглежда осъществим. Ед прие да ми бъде главен асистент и в двете зали.

— Добре.

Елизабет му каза поименно всеки от членовете на двата екипа. Списъкът вдъхваше доверие, беше съставен от най-добрите и най-опитните специалисти, някои от които не бяха официално дежурни през този коледен уикенд, но въобще не стана нужда да ги убеждава, за да дойдат.

— Може би сега трябва да те прегледам.

— Добре.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

Ако пациентът не беше лекар, Елизабет трябваше да му зададе цял списък от въпроси, които да обхванат всички аспекти от миналото му здравословно състояние. Дори и най-далечните, отдавна забравени заболявания от детството можеха да се окажат важни. Но нямаше защо да извършва цялата тази процедура с Ник. Той много добре знаеше всичко, което трябваше да открие пред нея, преди тя да го въведе в операционната зала.

— Казах ти, че спрях да пия преди три години и половина в деня, в който Глена доведе Джастин при мен. Но не съм ти казал кога започнах. От единадесетгодишен пиех ежедневно. И то много. Така беше до стажантските години. След това пиех, когато можех, когато не бях в болницата или на дежурство. — Ник спря за един момент, за да се увери, че тя, която беше толкова отдадена на медицината и държеше толкова на своите пациенти, е разбрала, че той също никога не беше нарушавал лекарската клетва. Изумрудените очи на Елизабет не го укоряваха, дори не бяха изненадани. — Както споменах по-рано, не съм имал поражения на черния дроб от алкохола.

Елизабет попита:

— Има ли някакво наследствено заболяване, за което трябва да зная?

— Не знам много за майка си. Тя се самоуби, когато бях на три години. Мисля, че е възможно, дори вероятно тя също да е пиела. Баща ми беше определено алкохолик и, освен това, преуспяващ и много уважаван съдия. Умря преди шест години от комбинация на алкохол и приспивателни. Съдебният лекар реши, че нещастието е в резултат на случайно предозиране. — Ник забеляза внезапно появилото се съчувствие в очите на Елизабет и каза топло: — Смъртта му не беше трагедия за мен. Аз никога не съм го чувствал като баща.

„Не, помисли тя. Трагедията е, че никога не си имал нито майка, нито баща.“

— Мисля, че всичко това е важно в миналото. По отношение на Джастин, той е прекарал всички детски болести. Маргарет може да ти каже точно. Няма нищо друго, не е бил в болница друг път. Много е здрав. — Ник долови в собствения си глас същите нотки, които толкова често беше долавял в гласовете на обезумелите родители, чиито деца бяха станали невинни жертви на безсмислените капризи на съдбата. „Но той е толкова здрав. Само преди няколко часа играеше и се смееше.“ Само преди няколко часа Джастин се веселеше на „Юниън Скуеър“, очите му блестяха от радост пред празничната картина, усмихваше се широко и сияйно, въодушевен от подаръците, които избираше за Маргарет. „Той отново ще се смее и лудува“, каза си Ник. „Няма да съм там, за да видя това, но моето малко момче ще живее.“ — Мисля, че това е всичко. Сещаш ли се за нещо друго?

„Да. Когато се погледнахме един друг, докато Марк четеше документите, в очите ти имаше любов, нали? И когато ми предложи да се оженя за теб, въпреки че направи това, за да защитиш Джастин от Глена, имаше нещо много повече, нали?“

Елизабет знаеше, че сега не е най-неподходящият момент да задава подобни въпроси. По-късно, когато Джастин и Ник щяха да бъдат отново в безопасност и вече възстановени, щеше да ги зададе. Сега тя беше хирург, който преглежда пациент преди най-важната операция в своя живот — и в неговия.

— Не, мисля, че това е всичко — отвърна тя, сваляйки стетоскопа от бялата си престилка като безмълвен знак, че смята да започне физическия преглед.

Ник беше подложен на щателен преглед в спешния кабинет. Раната от изстрела беше правилно описана в диагнозата на Ед, но сега тя търсеше последствия, които биха могли да се появят по-късно на базата на това нараняване — скрит кръвоизлив, който можеше да се дължи на парченце кост, пробило далака, или аритмия, предизвикана от рикошетен удар върху сърцето. Тя трябваше да повтори прегледа, за да се увери, че няма усложнения и да провери за нещо, което би могло да бъде пропуснато при предишните прегледи.

Когато деликатните пръсти на Елизабет докоснаха кожата му, тя я усети леденостудена на повърхността… но точно под повърхността беше гореща и тя долови огъня, който беше усещала и преди.

„Той е пациент, каза си Елизабет, докато тънките й пръсти преминаха с необходимата и компетентна дързост по цялото му тяло. Като всеки друг пациент.“

Но той не беше като всеки друг пациент.

Той беше Ник.

И беше лекар, което означаваше, че Елизабет може да го прегледа, без да му обяснява и нарежда. По същия начин, по който винаги оперираха заедно. В съвършена и безмълвна хармония. Елизабет не трябваше да казва на Ник да гледа в една точка над рамото й, докато тя преглеждаше очните му дъна, или да вдишва всеки, път, когато стетоскопът й докосне ново място на гърдите му. Не бяха необходими никакви думи и прегледът протичаше в абсолютна тишина. Когато тя постави стетоскопа на сърцето му и се заслуша напрегнато, за да долови и най-малките затруднения или шум, пропуснати при прегледа в спешния кабинет, Ник каза:

— Елизабет?

— Да? — отвърна тихо тя, като отмести стетоскопа и го погледна.

Имаше толкова много неща, които можеше да й каже, преди да умре. Но всичко, което Ник каза, беше:

— Благодаря.

И онова, което Елизабет отвърна, докато безмълвно обещаваше пред сърцето си да му каже толкова много неща, когато двамата с Джастин са добре, бе кратко:

— Няма защо.