Катрин Стоун
Обещания (25)

Двадесет и пета глава

Сан Франциско,

декември, 1991 година

В неделя, двадесет и първи декември, докато Питър разговаряше с инспектора от пожарната полиция на нос Код, Лариса и Елизабет привършиха приготвянето на багажа за пътуването до Европа, Кристин изглади малките филцови костюми, които се бяха изпомачкали по време на генералната репетиция. Стивън се опитваше да се концентрира в работата си, но го разсейваха златокоси видения с теменужени очи, а Николас и Джастин Чеиз се присъединиха към тълпата пазаруващи в последния момент коледни купувачи на „Юниън Скуеър“.

Ник беше дежурен на повикване в трансплантационната секция, но там беше спокойно. Всички пациенти, които можеха да се приберат за празниците у дома, вече си бяха тръгнали, сутрешните прегледи на останалите бяха приключили и сега те двамата избираха последен подарък за Маргарет от Джастин. Щедрият четиригодишен Джастин беше обхванат от еуфорията на празничното веселие на „Юниън Скуеър“ и имаше купища идеи за подарък на Маргарет. Той си тананикаше весело коледните песни, които се носеха във всеки магазин и често спираше да разглежда богато украсени витрини. Джастин, а не Ник, беше този, който даде тон за следобедното пазаруване и Ник, безкрайно търпелив, се радваше през погледа на своя син на веселата коледна картина.

Докато пресичаха „Гиъри“, за да разгледат отблизо искрящото коледно дърво в средата на площада, Ник дочу бързо приближаващи ги стъпки. Този звук предизвика някакъв тревожен импулс, който премина през цялото му тяло и в същото време усети мощно покачване на адреналина. Мускулите му се стегнаха. Това беше професионален рефлекс, придобит в болницата, където щом някой тича, значи, че става въпрос за най-лошото и той веднага се подготвяше за борба на живот и на смърт: травматологичният екип тичаше към спешния кабинет, за да спаси жертвата от някоя катастрофа; Синият екип се втурваше в отделението с надеждата да спаси някой пациент, чието сърце вече е спряло. От дългогодишната работа в болницата Ник възприемаше звука на бягащите стъпки като сигнал за нещо спешно.

„Но не и тук“, припомни той на препускащото сърце и изопнатото си тяло. Тук, през този празничен следобед на „Юниън Скуеър“, тичащите стъпки можеха да сигнализират единствено за развълнувани деца, които са се втурнали лудешки към Дядо Коледа.

„Само дето, това не са леките стъпки на тичащи деца“, опроверга се Ник. Тези стъпки бяха тежки и целеустремени и приближаваха все повече. И когато Ник се обърна по посока на звука, разбра, че тези стъпки, също както в болницата, бяха предвестници на злокобни събития.

Двама души с пистолети в ръце и изопнати свирепи лица тичаха един след друг към тях. Пистолетът в ръката на преследвача изтрещя. И тогава смъртно раненият човек подивя, в последните мигове на своя живот започна да стреля яростно и напосоки със собственото си оръжие. В тълпата, напълно неподготвена за пистолетните изстрели, слисана и уплашена, настъпи смут и безредие. Джастин не разбираше какво става. И дори след като изстрелите затрещяха и пистолетът на умиращия се насочи право към него, той все още беше объркан от хаоса наоколо, но не видя нито мъжа, нито пистолета и не изпита никакъв страх. Страхът прониза до мозъка на костите Ник, пред чиито очи се разигра всичко. Той направи единственото, което можеше да направи в момента, просна се пред сина си, предпазвайки го със собственото си тяло.

Ник предпазваше Джастин едновременно от куршумите и от ужасяващата сцена, която можеше да се превърне в кошмар, спохождащ сънищата му. Всичко, което Джастин разбра, беше, че неговият любим баща го беше привлякъл плътно към себе си — както Джастин винаги с любов приемаше да се сгуши в него. Ник го защити изцяло — очите му, тялото, бъдещите спомени на младата му памет.

Но нито здравото тяло на Ник, нито цялата му любов бяха в състояние да спрат куршума.

Джастин се изненада от някакъв глух мек удар. Пронизващата болка на куршума беше притъпена при преминаването през гърдите на баща му. Заболя го, когато Ник го вдигна и го прегърна дори още по-силно, отколкото преди, но съвсем леко. След това баща му хукна, понесъл го в ръце, навън от тълпата, която беше образувала стена, около сцената на масовото убийство.

Ник нямаше намерение да чака нито линейка, нито полицейското разследване. Той добре разбираше случилото се. Куршумът се беше забил в гърдите му и, счупвайки ребрата, премина през белия му дроб, излезе през гърба и се впи в корема на сина му. Обезумял от ужас, Ник се молеше горещата кръв, която бликаше там, където телата им се докосваха да е само негова. Но д-р Николас Чеиз не можеше да се заблуди. Мигновената експертиза, извършена почти подсъзнателно, му казваше с мъчителна яснота, че повечето от кръвта беше на Джастин. Той знаеше, че раната на Джастин е много по-сериозна от неговата.

Ник успя да се провре през устремилата се тълпа и отведе Джастин встрани от навалицата. Не бяха изминали и една пресечка, когато спря една от полицейските коли с включени сирени и помоли изненадания полицай да ги закара в „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“.

— Защо да не повикам лекарския екип?

— Синът ми има нужда от много по-сериозна помощ, отколкото един лекарски екип може да даде. Ще стане много по-бързо, ако просто ни закарате там. Моля ви! — прошепна Ник разтреперан от вълнение: — Моля ви, помогнете ни!

Полицейската кола пресичаше улиците между „Юниън Скуеър“ и „Пасифик Хайтс“ надула сирената и с пуснати сигнални светлини, за да спре движението и да премине на червен светофар. Веднага след кръстовището полицаят се свърза по радиото с диспечера в болницата, който трябваше да предупреди травматологичния екип в центъра за предстоящото им пристигане.

— Става въпрос за четиригодишно момченце с огнестрелна рана в корема. Баща му също е тук. Явно е лекар в центъра. Доктор Ник Чеиз. Моли да предадете на травматологичния екип, че момчето е в шок. В безсъзнание е, но диша и трябва веднага да се направи операция. Предполага се, че куршумът е засегнал черния дроб на момчето.

Няколко мига, след като полицейската кола пристигна в спешния сектор, Джастин беше, въведен в операционната на травматологично отделение. Шефът на отделението, д-р Ед Муър, го прегледа, докато останалите членове на екипа наместваха системите за кръвопреливане. Поставиха ендотрахеалната тръба в гърлото му и пълнеха необходимите епруветки с кръв.

Винаги, когато пациент на травматологията можеше да бъде стабилизиран, особено при случаи с вътрешно коремна травма, беше желателно да му се направи скрининг и рентген за установяване на нараняването. Но кръвното налягане на Джастин беше много нестабилно въпреки многото влети течности и кръвопреливането започна от момента, в който прободоха първата вена. Беше пределно ясно, че той все още кърви обилно и нямаше никакво време за каквито и да било предоперационни изследвания. Старата хирургическа пословица гласеше: по-добре да погледнеш, за да видиш, отколкото да чакаш, за да видиш.

Сигурно вече беше прекалено късно. Тази мисъл отекваше в съзнанието на всички, които работеха върху малкото бледо телце. От входящата и изходната рана беше очевидно, че куршумът беше преминал през целия черен дроб, а той беше васкуларен орган, толкова лесно се разбиваше и толкова ужасно трудно беше да се възстанови.

— След една минута започваме операцията — изрече тихо и непоколебимо Ед пет минути след пристигането на Джастин.

Докато Ед направи това съобщение за екипа, за да се подготвят всички за следващата важна стъпка, очите му потърсиха Ник. Двамата бяха на една възраст и много надарени хирурзи. Бяха прекарали хиляди часове заедно в операционната зала и на оперативките като шефове на съответните отделения. И тъй като беше буквално невъзможно някой да прекара с Ед Муър известно време, без да чуе за неговия малък син, то на Ед му беше известно, че Ник знае за сина му. Самият той обаче никога не беше предполагал до този трагичен момент, че Ник е баща като него — един баща, който щеше да загуби своя малък син.

„Искаш ли да наблюдаваш операцията?“ — попита го Ед с поглед. Ед нямаше представа как самият той би отговорил на такъв невъзможен въпрос. Дали беше по-добре да присъстваш на операцията, за да си сигурен, че всичко необходимо е сторено, въпреки че то далеч не е достатъчно? Или беше по-добре в тези мигове да бъдеш просто баща, който чака далеч от действителността в операционната и моли да се случи чудо.

Докато Ед чакаше отговора на невъзможния за решение въпрос, очите му се отместиха от измъчения поглед, защото не издържаха повече да се взират безнадеждно в застиналото лице на Ник. Едва сега той забеляза потъналите му в кръв гърди. Това поне разрешаваше въпроса. Ник нямаше шанс да бъде в операционната. В измъчените му сини очи Ед прочете, че тежката рана в сърцето на Ник може би никога нямаше да се възстанови, но сега отведнъж осъзна, че животът на самия Ник беше в опасност.

— Ще направим всичко възможно, Ник — обеща му тихо Ед. След това се обърна към главния си асистент и нареди: — Погрижи се за доктор Чеиз.

Ник дори не забелязваше малката армия от медицински работници, които действаха бързо, енергично и компетентно, за да спасят живота му. Той не усещаше нито иглите, нито тръбата, която поставиха между ребрата му, нито дори яростните пламъци, разгарящи се все повече от изтощителната борба между кървящия гръден кош и ранения бял дроб. Ник беше далеч оттам — в операционната, при своя син…

Трябваше да хвърли Джастин на земята.

Трябваше да хвърли сина си на земята и да падне върху него. Това щеше да нарани и уплаши малкото момче и въпреки че той се беше заклел никога повече да не му причинява болка, това щеше да го избави от бедата. В онези ужасяващи мигове, когато видя пистолета, насочен срещу Джастин, Ник беше действал подтикнат не от разума, а от инстинктивния импулс да предпази сина си, дори с цената на собствения си живот. Може би, ако някога бе ходил в казарма и беше преминал през военна подготовка, той щеше да направи необходимото вместо да предпазва момчето с тялото си. Но единствената война, която Ник някога беше водил, беше с невидимите фантоми и призрачните кошмари. Той беше научил много от своята лична война, но не беше натрупал този опит, който би му помогнал да реагира правилно в този миг. Сега неговият обичен син лежеше в операционната с рана, която Ник знаеше, че е смъртоносна.

„Не, изкрещя отчаяно сърцето на Ник. Джастин ще се оправи. Възможно е траекторията, която куршумът е описал, да минава встрани от черния дроб, а не през него. Сигурно е имал голям късмет. Не заслужава ли поне малко късмет моето скъпо момче? Не му ли се струпа вече достатъчно за толкова малко живот?“

Но Джастин Чеиз нямаше късмет.

— Успяхме да овладеем кървенето и вече е стабилен, Ник, но успяхме да спасим една съвсем малка част от черния му дроб. — Ед добави, като полагаше усилия, за да овладее чувствата си: — Много съжалявам, Ник. Ник сякаш не го чу. Може би, помисли Ед, е прекалено болезнено да се чуе такова нещо. Вместо отговор той видя как постепенно потъмнелите далечни сини очи се изясняват и съсредоточават.

— Имаше ли и други рани, Ед?

— Не, никакви, само черния дроб. Искам с твое разрешение да вкарам името на Джастин веднага в националната трансплантационна банка.

— Не е необходимо. — Неговият безценен син имаше късмет все пак. — Нали каза, че Джастин е стабилен сега, Ед?

— Да. — Това беше истина, но и двамата знаеха, че няма да изтрае дълго. Джастин щеше да се чувства добре и за известно време щеше да изглежда измамно нормално, докато тялото му осъзнае, че е останало без черен дроб и щеше да започне да умира. — Успяхме да спрем кървенето и налягането му е добро. Възстановява се в реанимацията на педиатрията. Когато го оставих, още спеше.

— Трябва да намериш Елизабет, Ед. Моля те, кажи й, че съжалявам. Знам, че трябва да замине за Англия след няколко часа, но имам нужда от помощта й.

— Добре.

— Нали ще ми се обадиш веднага, щом се свържеш с нея?

— Разбира се. Нещо друго?

— Трябва да запиша нещо.

Ед извади химикалка и няколко празни листчета от джоба на престилката си и ги подаде на Ник.

— Заповядай.

— Благодаря.

Веднага щом Ед излезе, за да потърси Елизабет, Ник усети порой от горещи сълзи в очите си. Той просто им позволи да се изливат на воля. Всъщност, не беше в състояние да ги задържи.

Накрая все пак намери сили да се овладее. Трябваше да се концентрира. Ник започна изготвянето на най-важния списък.

Най-отгоре изписа с главни печатни букви най-важната от всички точки: ЕЛИЗАБЕТ.

— Ще бъде толкова забавно — каза весело Лариса. Беше седнала на леглото на Елизабет и наблюдаваше последните приготовления на приятелката си за пътуването. „Толкова забавно, помисли тя, и ще имаме възможност да разговаряме, истински да разговаряме.“

— Много забавно — съгласи се Елизабет и тъкмо се канеше да уточни, шегувайки се закачливо, че ще превземат с гръм и трясък Бъкингамския дворец, когато телефонът иззвъня. Тя се усмихна топло и предрече: — Питър.

— Надявам се — отвърна Лариса вече отправила се към телефона. „Да“, увери тя себе си. „Сигурно е Питър. Обажда се, за да ме осведоми за последните разследвания на пожарната полиция, да ми пожелае приятен полет, да ми обещае да се обади в Лондон и да ми напомни, че ще прекараме заедно новогодишната вечер. Сигурно е Питър. Едва ли се обажда Джулиан, за да ми каже, че независимо от моята категоричност по въпроса, той няма да позволи всичко да свърши ей така.“ — Ало?

— Обажда се доктор Ед Муър. Търся доктор Елизабет Джанингс.

— Един момент, моля. — Лариса закри с ръка слушалката. — Доктор Муър е. Не си забравила да се разпишеш, нали?

— Не. Защо ли ме търси? — Елизабет леко се намръщи, пресягайки се за слушалката. — Здравей, Ед.

— Предай му моля те, че тръгвам веднага — каза накрая тя с изопнат от напрежение глас. След това постави слушалката на мястото й. Едва когато се обърна, Лариса видя ужасените й очи.

— Какво има, Лиз?

— Ник е бил прострелян — отвърна тихо тя и добави още по-тихо: — И сина му.

— Сина му?

— Той е на четири години и е тежко ранен. Това е всичко, което знам, Лара. Трябва да вървя.

— Идвам с теб.