Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gemstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Барбара Делински. Диаманти в нощта

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

ISBN: 954–459–527–9

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Сара едва се бе върнала в Ню Йорк, когато Джефри получи известие за предварителната обработка на документите по осиновяването и за насроченото интервю за петък сутринта същата седмица. Бързо премествайки ангажиментите си, Сара долетя обратно на Западното крайбрежие само два кратки дни след като бе заминала. Доброто протичане на срещата със съдебния социален работник беше достатъчно оправдание за привързаността, с която трябваше да се действа. Това, че Джефри изглеждаше особено доволен, компенсираше умората. А и фактът, че си беше у дома, в Сан Франциско, с него и с Лизи, даже след такова кратко отсъствие, правеше удовлетворението от положените усилия още по-голямо.

Но на изморените не се полага почивка. В събота телефонът в малката къщичка не спря да звъни. Сара използва неделята, за да очертае предварителните си планове за партито. В понеделник — бизнес, както винаги; предимно междуградски разговори до Ню Йорк. Честно казано, струваше й се удивително лесно да работи по този начин, даже и при съществуващото напрежение, породено от бенефиса, който, по съвпадение, трябваше да се проведе седмица след партито. Нейният нюйоркски екип бе запретнал подобаващо ръкави за случая, като се справяше с всичко възможно и задържаше останалото за онези два-три дни от седмицата, когато тя се присъединяваше към тях.

Макар че нещата протичаха по план и продължиха така през втората седмица на януари, в определени моменти на Сара й се струваше, че се е захванала с прекалено много. Защото, в добавка към бизнес делата и плановете за партито, съществуваха също и Джеф и Лизи, всеки един, от които изяждаше огромни порции от времето й. Те не го изискваха; тя сама им го предоставяше. Не би се съгласила, ако нещата стояха по друг начин. Тя искаше да прекарва известно време с Джеф всяка сутрин на закуска, а после и вечерта, когато тихо си говореха за случилото се през деня. Искаше да се грижи за Лизи, като я хранеше и къпеше винаги, когато бе възможно, четеше й, играеше си с нея и даже я заведе на контролен преглед при педиатъра, за когото Джеф се бе изказал толкова възторжено. Й ако това да прекарва времето си със семейството — както съвсем определено бе започнала да смята Джеф и Лизи — означаваше да работи още по-усърдно и в странни часове на денонощието, тя чувстваше, че целта оправдава средствата.

Два дни преди насроченото вечерно парти, докато Сара и Джеф закусваха в осем сутринта, телефонът иззвъня.

— Нещо неприятно ли? — попита Джефри, когато Сара се върна от библиотеката с пребледняло лице.

— Обадиха се от офиса. Дейвид е болен.

Дейвид беше изпълнителният вицепрезидент, който с орловия си поглед държеше нещата под око и заместваше Сара, когато тя отсъстваше от Ню Йорк. Разсеяна, Сара се облегна на рамката на прозореца и впери невиждащо очи в пода.

— Какво му е?

— Не са съвсем сигурни. Събудил се посред нощ с болки в гърдите. Жена му е с него в болницата — бавно поклати глава, а после вдигна поглед. — Трябва да се върна.

— Да летиш за Ню Йорк, днес? Не можеш да направиш това, Сара. Та ти долетя едва вчера!

За секунда погледът й стана твърд.

— Не мога ли? Нашата сделка не предвижда ли спешни случаи?

Джефри се извърна и застана лице в лице с нея, а тонът му съвсем не отстъпваше по дълбочина и твърдост на погледа й.

— Не това имах предвид и ти го знаеш! Ако настояваш да се метнеш на самолета и да отпрашиш за Ню Йорк — моля. Мислех си за теб и за онзи списък, пълен със задачи, който прехвърляше снощи.

Осъзнала грешката си, Сара отмести поглед. Нима наистина се държеше отбранително, или просто беше уморена и поради това — по-чувствителна? От мигновената му реакция ясно пролича, че й мисли само доброто. Заговори по-меко.

— Тези неща просто ще трябва да почакат. Първо, искам да видя как е Дейвид. Той е с мен, откакто открих магазин в Ню Йорк, и е специален човек. Освен това намръщи се — с този бенефис, който идва след малко повече от седмица, някой трябва да движи нещата. Ако отлетя днес, ще имам на разположение целия утрешен ден, за да свърша това-онова. В събота сутринта ще мога да летя и да се върна тук навреме преди партито.

Като отмести стола си от масата, Джефри скочи на крака.

— Но ти вече си съвсем изтощена! Я се погледни. Цяла седмица си бледа. Този график явно не е здравословен — а понеже това беше така най-вече по негова вина, се почувства отговорен.

— Всичко ще бъде наред, Джеф. Наистина! Нещата за партито са почти готови. Тези, които осигуряват храната, си знаят работата, също както и цветарят. Мога да направя списък с другите неща и госпожа Флеминг ще ги следи. Докато съм в Ню Йорк, ще се погрижа за телефонните обаждания, които щях да направя днес…

— Няма да издържиш, Сара!

Тя въздъхна, сведе глава и потърка слепоочията си. После го погледна отново.

— Нямам избор, нали?

Последвалата тишина прикова вниманието й. Когато най-накрая Джефри проговори, Сара остана изумена.

— Аз ще отида — натъртено обяви той. — Ще ми кажеш къде да отида, с кого да се видя, какво да направя и ще го направя. Мога да започна от болницата и да видя как я кара твоят Дейвид, а после ще мина през офиса. Какво ще кажеш?

— Не мога да искам от теб да го направиш — прошепна зашеметена.

Той се приближи до нея като олицетворение на смелостта.

— Не ти искаш; аз ти предлагам. Искам да го направя, Сара — освен ако не предпочиташ обратното.

— Уверявам те, че искам! Това толкова би улеснило нещата. Ами твоята, работа? Ти си имаш достатъчно ангажименти.

— Ще почакат — той хвана раменете й и я повдигна. — Освен това наистина е мой ред.

— Твой ред?

— Да ти помогна малко с това пътуване. Сигурно ти е трудно — да сновеш като совалка напред-назад, както ти правиш.

— Нямам нищо против това — прошепна тя и се почувства толкова близка с него.

— Е, аз имам — контрира я той. — Но ще отида в Ню Йорк само при едно условие.

Тя плъзна ръцете си около кръста му, огледално отразявайки неговото движение и наведе назад глава.

— И какво е то?

— Да се наспиш. Да си лягаш рано. И двете нощи.

— А какво друго бих могла да правя, докато те няма? — откликна тя с мека спонтанност. Зачуди се още повече, когато той наведе глава и я целуна.

— Не знам — промърмори той върху устните й, а после погали бузата й с леки целувки, които водеха към ухото. — Какво правеше преди?

— Не знам — въздъхна тя със затворени очи, зашеметена от близостта му.

Когато Джефри я прегръщаше така, толкова нежно, толкова силно, Сара не можеше да мисли за нищо друго, освен за настоящия момент. А той беше главозамайващ — обвили ръце един около друг, телата им плътно се притискаха. Тя вдъхна чистата мъжествена миризма, която я опиваше, плъзна ръце по широкия му гръб. Когато Джеф се върна към устните й и отново я целуна, тя безмълвно изрази любовта си в отговор.

— Знаеш ли какво искам да направя? — прошепна той по-дрезгаво.

— Какво? — попита тя, като че ли напрегнатото му тяло не го издаваше.

— Да те върна в леглото.

— Веднага ли?

— Веднага.

— Чие легло? — ето че въпросът бе поставен, зададен сякаш от миниатюрно животинче, стаено в някое кътче на сърцето й. Това бе най-близко до открития въпрос дали Джеф я обича. Но тъкмо когато сърцето й бе потупало в трескаво очакване, кухненската врата се отвори поривисто и вътре влезе госпожа Флеминг.

— О! Извинете… — възкликна тя и изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Но и двете глави се бяха обърнали натам и магията бе развалена.

— Ами… Аз… По-добре да се обадя в офиса, после на летището да видя какви полети имат днес. Ако можеше да нахвърлиш някои бележки какво да направя за теб, ще е от голяма полза.

Сара кимна, неспособна да пророни и дума. Беше се доближила толкова много до момента, в който щеше да разбере; просто не беше честно. Но сякаш за да компенсира разочарованието й, съществуваше мисълта за онова друго бреме, което Джефри бе свалил от плещите й. Докато го следваше към библиотеката, осъзна, че само половината от облекчението й се дължи на факта, че не се налага да предприеме пътуването. Другата половина идваше от съзнаването, че нейният съпруг го върши заради нея. А един ден и на този въпрос щеше да има и друг шанс да се отговори.

 

 

Пътуването от Сан Франциско до Ню Йорк сякаш отвори очите на Джефри. Бе очаквал четири часа и половина отмора, но вместо това през цялото време размишляваше. Обичаше ли го Сара? Не го ли обичаше? За първи път успя да оцени предимството на това да бъде в Сан Франциско, зает през цялото време, освен когато беше с нея. Ако на него му се налагаше да прави това пътуване два пъти в седмицата, щеше да си загуби ума — освен, разбира се, ако не знаеше, че тя го обича и го чака — а още по-добре, ако беше с него по време на полета. Това би могло да бъде забавно, разсъди той. Може би дори и от полза за нея, може би щяха да се връщат заедно… В края на краищата, Карин и госпожа Флеминг щяха да обграждат Лизи с грижи, а на Сара й трябваше придружител.

Тя беше забележителна, реши Джефри с първата глътка от второто си шотландско уиски. Бе организирала всичко за партито — храната, местата за сядане, цветя, вино и песни… Къде ли беше намерила този малък оркестър от дървени духови инструменти? Или пък къде бе открила другите неща? Сякаш всеки се отзоваваме на нейното позвъняване, а и тя самата се чувстваше напълно в свои води, докато работеше с тях. В сравнение с миналото, това беше, меко казано, промяна. Тогава тя имаше всичко необходимо за подобно събитие, а просто се паникьосваше; бе повече от щастлива да предостави организирането на някой друг. Всъщност, когато първоначално бе предложил идеята за партито, предполагаше, че тя ще остави почти всичко на госпожа Флеминг. Сега обаче Сара не просто бе поела грижата за всичко до най-малките подробности, а и бе успяла да накара госпожа Флеминг да се чувства страхотно, внушавайки й, че ролята на контролираща другите е жизненоважна, докато истината бе, че тя е просто символична.

Да, Сара беше едно чудо… Но изморено чудо. Можеше да го забележи по бледността й, по начина, по който често задрямваше на рамото му вечер, по сенките под очите, преди да ги е покрила с грим. Стараеше се далеч повече, отколкото изискваха задълженията й, а той не знаеше защо. Обичаше ли го? Или просто изпълняваше своята част от сделката с присъщата си всеотдайност? Отново се връщаше на изходната точка. Може би беше време за още един скоч.

Една стюардеса се приближи изотзад и подмина мястото му, като спокойно се оглеждаше наляво-надясно в търсене на пасажери, които имат нужда от помощта й. Джефри се канеше да я извика, но после отпусна ръка и просто проследи с очи слабата блондинка, която се отдалечаваше. Имаше време, когато може би щеше да се опита да грабне вниманието на една толкова привлекателна жена. Но не и сега. Сега само една жена представляваше интерес за него.

Погледът му се спусна към златната халка на пръста му и той забеляза колко комфортно се чувства. Тя беше част от този комфорт. Самата женитба беше комфортна. Само да знаеше какво крие бъдещето… Само да можеше свободно да признае любовта си… Но това можеше да се изтълкува като натиск. Ако Сара се отдръпнеше при една клетва, която намекваше за по-дълбоко обвързване, той щеше да е още по-обезсърчен. Освен това, щеше ли изобщо да му повярва? Преди бяха влюбени, а той бе допуснал някои неща да застанат между тях. Какво можеха да й дадат думите? По-добре да й покаже любовта си.

Ъгълчетата на устните му се свиха иронично, когато си спомни за своя план да се държи хладнокръвно, да я държи на разстояние. Нима наистина бе смятал, че е възможно? Или просто беше твърде боязлив да си признае истината — че сега Сара го интригува дори по-силно, отколкото преди десет години в Сноумас? Това бе част от имиджа на един мъж: да се мисли за силен и за контролиращ напълно съдбата си. Но така ли беше наистина? Що се отнася до Сара, Джефри се чувстваше безпомощен.

Сара, от друга страна, далеч не беше безпомощна. Джефри го виждаше навсякъде, където се обърнеше в Ню Йорк — колегите й пееха хвалебствени песнопения по неин адрес; фирмата „Сара Макрей Ориджиналс“ функционираше безотказно. Дори предвид факта, че Дейвид беше на легло в болницата вследствие на, както се оказа, за щастие, лек сърдечен удар, бизнесът беше в отлично състояние. Не му трябваше много, за да се досети, че сърдечният прием, който му бе оказан, просто представляваше капка в морето от обожание, което бе насочено към съпругата му, а не изстрадано облекчение за това, че най-сетне е пристигнала помощ. За много други мъже това би било деморализиращо преживяване — да се окажат в положението на хванали се за пешовете на съпругите си. За Джеф обаче, преуспяващ и уверен в себе си, това бе източник на гордост, която се задълбочи в събота вечерта на партито, организирано толкова умело. Беше един ненадминат, неописуем успех. Храната беше превъзходна, обстановката — елегантна, а атмосферата — даряващ наслада лукс. Съвършената домакиня, Сара се движеше от група на група, излъчваща искрена топлота, присъединяваща се към водения разговор, забавляваше се и в пълна степен се наслаждаваше на своя триумф.

Смайването на Джефри от успеха на вечерта се смекчаваше само от постоянното му внимание и вежливост. Винаги беше някъде наблизо, за да представи Сара на новодошлите, да привлече интереса на хората към „Сара Макрей Ориджиналс“, когато скромността й я принуждаваше да замълчи, да се увери, че не се нуждае нито от храна, нито от питие. Макар че, както се полага на домакин, обикаляше наоколо, винаги се връщаше при нея, за да усети прилива на задоволство, когато тя протягаше ръка и хващаше неговата, за да го привлече в кръга на разговарящите.

Сара беше идеалната жена и домакиня, докато си тръгна и последният гостенин, докато помощниците приключиха с работата си, а после се свлече на един стол напълно изтощена. Джефри, който бе прекарал вечерта едва ли не боготворейки я, се притесни повече, отколкото при по-нормални обстоятелства.

— По дяволите, Сара! Знаех си, че не бива да вършиш всичко това! Изглеждаш така, сякаш не можеш да направиш и една крачка повече!

— Не мога — изтощено се засмя тя и го погледна. — Но и не се налага, не и до утре — хм, до днес.

Той присви очите си, които гледаха мрачно.

— Ти няма да…

— Трябва — каза с въздишка тя. — Все още има толкова много работа по бенефиса. Трябва да поговоря с дизайнерите и да проверя как напредва работата — поклати глава. — Надявах се да остана тук до четвъртък, но при условие, че Дейвид още не е на линия, по-добре да се върна в сряда. Ако искам всичко да е готово до петък вечерта…

— Ако не позабавиш малко темпото, ти ще се озовеш в болница, а не Дейвид. А какво ще стане с нас? — възкликна импулсивно той, като съзнаваше колко много бе започнал да зависи от присъствието й, но въпреки това го изрече, без да се замисля за възможното тълкуване на думите си — или за погрешното им тълкуване.

Смразена, Сара се оттласна от стола и се отправи към стълбите, а цялата радост я напусна. За Джефри тя беше, както видя, не повече от това, което бяха за нея снабдителите с храна, цветарите или музикантите. Просто служеше на една цел, която стоеше над всички други.

— Не се притеснявай — процеди през зъби тя. — Ще се оправя.

Но не стана така. И въпреки че бе очаквала Джефри да се държи спокойно и всеопрощаващо на следващата сутрин, не стана така. Неделята, понеделникът и вторникът минаха напрегнато. Когато дойде сряда и тя се качи на самолета за Ню Йорк, беше изцедена не само физически, но и емоционално.

Почувства известно облекчение, когато подготовката за предстоящия бенефис я отклони от най-мрачните й мисли. Но пък оставаше проблемът с физическото й изтощение, чието решаване само би й предоставило време, през което да се отдаде на мислите си, а тя далеч не искаше това. И така, съзнателно оставаше непрестанно в движение, като правеше дори повече от предвиденото и си казваше, че ще си почине, щом мине бенефисът. Когато пристигна Джефри, Сара се трудеше с пълна пара.

— Джефри? Тук? — извика прегракнало на рецепционистката, която се обади с това известие в средата на следобеда. Когато въпросният мъж се появи лично на вратата на нейния офис, отговор вече не беше необходим. Измърмори едно изумено „Благодаря“ и затвори телефона. Изправи се, с лудо разтуптяно сърце, неспособна да свали очи от високото, тъмно видение пред себе си.

— Джеф! Ти пък кога влетя тук?

Макар че изглеждаше невероятно официален, вече сякаш не й бе ядосан.

— Дойдох направо от летището — обясни той, като напрегнато я изучаваше с поглед. В полуусмивката му нямаше никакъв хумор. — Сметнах, че трябва да видя с очите си събитието, което ти отне толкова много сили напоследък.

— Добре съм. Наистина — определено беше по-добре сега, след като разбра, че се е сетил да дойде. Всъщност, част от нея ликуваше, че си е направил труда да прелети цялото разстояние до Ню Йорк, след като бе летял и в двете посоки миналата седмица. Присъствието му тук щеше да й действа ободрително, а в момента ужасно се нуждаеше от подобно нещо. Усмихна се уморено.

— Във всеки случай, ще се радвам, когато свърши. Не мога да си спомня нещо да ме е уморявало толкова много досега.

Очите му се присвиха, с намек за старото им спречкване.

— Това е така, защото може би никога не си носила толкова много дини под една мишница. Някога да ти е хрумвало, че може би се претоварваш прекалено много?

— А какво да направя, Джеф? Не възнамерявах всичко да ми се струпа изведнъж. И ако държиш да знаеш, съгласих се да направя този бенефис преди повече от година! Тогава не знаех, че ще хвърча от едното крайбрежие до другото, както сега! — бе повишила глас гневно и обвинително. Изглеждаше така, сякаш се захващат за стария спор оттам, откъдето го бяха оставили. Но Сара нито бе подготвена за болка от такъв характер, нито бе в достатъчно добра форма, за да се справи с нея. — Виж какво — каза с въздишка, — ти си прав. А аз съм изтощена. Последното, от което се нуждая, е да се препирам с теб — погледна часовника си. — Тук имам работа за още един час, преди да отида вкъщи да се преоблека. Ако искаш, можеш да ме почакаш…

Но той поклати глава и взе преметнатото през ръката си палто с намерението да го облече.

— Трябва да свърша една работа. В колко часа трябва да бъдеш в хотела?

— В шест.

— Ще те взема в пет и четиридесет и пет. О̀кей?

— О̀кей.

 

 

До края на вечерта Сара се убеди в съществуването на своя ангел хранител. От бенефиса не само бяха събрани четвърт милион долара в помощ на децата с увреждания, но, в светлините на прожекторите, нейните бижута изглеждаха още по-великолепно, отколкото се бе надявала. А и Джефри бе до нея, красив и изтънчен придружител, който събираше повече от полагаемите му се погледи, в които се четеше негласно любопитство. Като двойка изглеждаха просто зашеметяващо — той в черния си смокинг, тя в дългата до земята рокля от меко драпиран червен шифон. Джефри я допълваше съвършено във всяко едно отношение, като поемаше най-тежката част от бремето на разговора всеки път, когато тя започнеше да отпада. Когато почивката от няколко мига отново й влееше сили, отдръпваше се дискретно в сянка. На силната му ръка винаги можеше да се облегне, от мълчаливото му присъствие — да почерпи сила.

Когато вечерта я заведе в апартамента, Сара беше оптимистично настроена. Когато страстно се любиха в ранните часове на деня, потъваше в екстаз. Когато обаче телефонът звънна в девет сутринта и събуди и двамата от съня, от който тя поне се нуждаеше толкова отчаяно, Сара веднага скочи.

Заопипва сляпо и откри слушалката. Прокашля се и я доближи до ухото си.

— Ало? Да? — гласът й изведнъж се проясни. — Госпожо Флеминг? — топлото, издължено тяло на мъжа до нея се размърда. Когато една дълга ръка посегна към телефона, Сара се извърна и настойчиво продължи с разговора. — Няма нищо. И без това трябваше да ставаме. Какво се е случило? — докато слушаше гласа, който идваше от Сан Франциско, очите й се разшириха от притеснение. — Кога започна всичко? Някаква температура? Ъ-хъ… И това не я свали?

— Какво има? — настойчиво прошепна Джефри в свободното й ухо, но тя вдигна към него ръка в знак да почака и отдаде цялото си внимание на госпожа Флеминг.

— Обадихте ли се на доктор Шоу? Зная, но телефонният й секретар ще запише съобщението.

— Сара…

Като се изправи и седна отстрани на леглото, тя пренебрегна и голотата си, и настойчивия тон на съпруга си.

— Не, не, госпожо Флеминг. Постъпили сте правилно — присви очи към часовника в другия край на стаята. — Слушайте какво — защо не се обадите на доктора и не оставите съобщение, а през това време аз ще позвъня на летището и ще се опитам да намеря ранен полет. Ще ви се обадя до час. О̀кей? — след още една-две думи затвори и остана лице в лице с основателно загрижения Джефри.

— Какво има? Нещо с Лизи, нали?

— Разболяла се вчера следобед и изкарала зле нощта.

— Разболяла се? От какво?

— Капризничи и има температура. Стомахът й не може да задържи много — лицето на Сара бе олицетворение на тревогата. — Бих искала да взема първия възможен полет — но Джефри вече я бе изпреварил, като се пресегна през нея да достигне телефона. След минути вече имаха резервация за полета в десет и петдесет и трескаво се заловиха да се изкъпят, облекат и приготвят багажа, преди да повикат такси.

Полетът им се стори безкраен. Седнали един до друг, те почти не говореха, а всеки бе потънал в тревога и вина. До момента, когато Сайръс ги посрещна в Сан Франциско, вече бяха успели да изпаднат в мрачно настроение. А докато пристигнат в къщата, лошото настроение бе изместено от неприкрита напрегнатост.

— Как е тя? — попита Сара, като нахлу през вратата и веднага свали палтото си.

Госпожа Флеминг ги посрещна.

— Почти без промяна. Лекарката обаче се отби. Тя мисли, че не е нищо повече от някаква стомашна бактерия. Но на мен сърцето ми се къса за малката. Постоянно иска някой да я държи на ръце.

Джефри вече бе започнал да се изкачва по стълбите. Сара мълчаливо стисна ръката на госпожа Флеминг в знак на благодарност и го последва. След секунди се озоваха в стаята на Лизи, а там Карин люлееше детето в ръце. Джефри бързо я пое в своите.

— Какво ти става, тиквичке? — изгука той, като отмахна косицата от челото й и целуна топлината му. Малките й бузки бяха бледи, очите й блестяха трескаво, долната й устничка трепереше. Преди Джефри да успее да каже още една дума, Лизи протегна малките си ръчички към Сара.

— Мами-и-и-и… Мами-и-и-и… — проплака тя и се успокои едва когато Сара я взе на ръце и я прегърна силно.

— Хайде, скъпа, всичко е наред. Мами е тук — гушна детето, обърна се и потъна в люлеещия стол, който Карин бе освободила. — Мами е тук.

Мами беше там през по-голямата част от следващите няколко дни, като дремваше само когато Лизи заспиваше, и то — с едно отворено око, в случай, че Сънчо, примамен с толкова труд да кацне на клепките й, внезапно решеше да се завърне в своите селения.

— Нека аз да поседя малко с нея — подканяше Джефри отново и отново, но отговорът на Сара оставаше един и същ.

— Сега й е по-добре. Всичко е наред.

— Ами ти? Не успя въобще да си починеш.

— Добре съм. Лизи, изглежда, се оправя. Ще си почина, когато температурата й спадне.

Когато настана това време, Сара бе в почти толкова изтощено състояние, както и детето. Спа двадесет и четири часа, а после подремваше от време на време и на другия ден. Но когато въпреки това не се възстанови, Джефри пое нещата в свои ръце.

— Ти си направил какво? — попита Сара, току-що събудила се от дрямката си, виждайки Джефри седнал на един стол до леглото й.

Той я гледаше мрачно.

— Помолих Том Ройс да се отбие. Искам да те прегледа.

— Нищо ми няма, Джеф! Само се нуждая от малко почивка.

— Вече от два дни си почиваш и все още не си на себе си. Лизи вече се оправи, и още как, но не и ти.

— Тя е дете. Децата се възстановяват много по-бързо. Между другото, сигурна съм, че просто съм пипнала вируса или каквото беше там, от който тя се беше разболяла. И като се има предвид колко бях смазана, нищо чудно, че все още съм уморена.

— Ти не се храниш.

— Не съм гладна.

От самата мисъл за храна й прилошаваше.

— Но как ще си възвърнеш силите, ако не ядеш? Изтощена, Сара потъна назад във възглавниците и затвори очи.

— Ще ям утре.

— А дотогава аз ще се чувствам по-спокоен, ако чуя мнението на лекаря.

Бързо отвори очи и се канеше да протестира, но той стана, отиде до вратата и изчезна, преди тя да събере сили да каже нещо. Може би има право, замисли се Сара. Освен това, какво можеше да й навреди едно лекарско посещение?

Няколко часа по-късно обаче, когато Том Ройс затвори чантата си и я погледна, както беше седнал край леглото й, преразгледа мнението си.

— Ти си изтощена. В това няма съмнение.

Прекъсна ги едно тихо почукване на вратата. Джефри надникна и като видя, че прегледът е свършил, влезе и застана до леглото й.

— Е?

— Тъкмо казвах на жена ти, че определено е изтощена — погледна отново Сара. — Но се съмнявам, че си прихванала нещо от детето. Няма нито треска, нито повръщане — поколеба се, погледна към Джефри, а после обратно. — Има ли някаква възможност да си бременна?

— Бременна? — очите на Сара се разшириха, а лицето й стана още по-бледо. — Не. Не съм бременна.

Джефри се вкамени.

— Моята жена взема строги предпазни мерки — процеди през зъби той.

Като пренебрегна жлъчния му тон, лекарят се обърна към Сара.

— Какво вземате?

— Да вземам?… — думите й прозвучаха глухо, като някакво ехо.

— Хапчета против забременяване. Джеф имаше предвид това, нали?

— Ами… — Сара погледна уплашено съпруга си и се замисли дали да не излъже. Но вече беше зрял човек, за да прибягва до това. — Да, но всъщност — не…

Джефри пребледня.

— Какво „не“? — гласът му беше нисък и напрегнат, а нейният, когато отговори, едва доловим шепот.

— Не, не вземам нищо.

В очите му проблесна загадъчна светлина.

— Нищо? — възкликна той, а всяка фибра на тялото му сякаш се концентрира внимателно. — Значи, наистина може да си бременна?

— Не съм! — контрира го тя, а лекарят беше съвсем забравен.

Джефри се намръщи; изглеждаше раздразнен.

— Откъде знаеш?

— Знам. Това е всичко.

Том Ройс се приведе напред.

— Кога за последен път си посещавала гинеколога си, Сара?

Тя се обърна към него, изумена.

— Аз… ами… миналото лято.

— А кога беше последният ти цикъл?

Няколко секунди остана толкова неподвижна, че ударите на сърцето й сякаш караха нежното й тяло да трепери като лист. Отново погледна Джефри; отново отмести поглед.

— Не съм сигурна. Всичко… всичко беше толкова напрегнато. Предполагам, че съм изгубила представа.

Сега не можеше да има никакво съмнение относно раздразнението на Джефри. То беше съвсем реално — всъщност, граничеше с гняв.

— Каква е тази история? Толкова те бива за всичко друго, а очакваш от мен да повярвам, че не можеш да следиш нещо толкова просто като…

— Не е редовен!

— Не и ако си бременна!

— Но аз не съм!

Лекарят потупа ръката й.

— Успокойте се — каза, като хвърли поглед през рамо. — И двамата. При всички положения, мисля, че е добра идея да се посети лекар. Трябва да се направят някои кръвни тестове, а моето предположение е, че те очаква цял чаршаф рецепти с витамини. Що се отнася до другото, когото и да посетиш, може да изясни нещата. Ако желаеш, мога да се обадя на лекаря ти и да му кажа за визитата си.

Сара се усмихна бързо, но насила.

— Няма нужда. Той е в Ню Йорк. Когато се върна там следващата седмица…

— Дума да не става! — Джефри поднови спора, а очите му ядно искряха. — Ще посетиш някого тук. Тази седмица — обърна се към приятеля си. — Кой е най-добрият?

Лекарят извади едно топче с листчета за рецепти от джоба на сакото си и започна да изписва някакво име. Очевидно съгласен с твърдата намеса на съпруга, откъсна листчето и, като пренебрегна Сара, го подаде на Джефри.

Сара позеленя от яд, но това не облекчи състоянието й. Нито пък съня през нощта, който изобщо не я отмори. Все още кипеше от яд, когато на следващата сутрин Джефри я набута в кабинета на един от най-добрите гинеколози. Знаеше, че гневът е защитен механизъм, нещо, с което прикрива надеждата, страха и острото си състояние на обърканост. А за това докторът нямаше лекарство, както щеше бързо да разбере при произнасянето на диагнозата му.