Барбара Делински
Диаманти в нощта (8)

Осма глава

За миг играта на лунната светлина придаде на Джефри влюбен израз, така че надеждите на Сара пораснаха. Тя съвсем не се обезкуражи, когато той я отмести от себе си, положи я отстрани, стана от шезлонга и я вдигна на ръце. Стана точно така, както си го бе представяла преди — да бъде отнесена в тъмнината към една страстна нощ, прекарана в леглото му.

Но леглото, в което я отнесе, не бе неговото. Когато почувства допира на хладните чаршафи, стомахът й силно се сви. Колкото и да се бе надявала да бъде негова жена, все още беше гостенка в къщата на Джефри. И това, че я бе занесъл обратно тук, бе още едно доказателство.

Когато той се надвеси над нея, засегната, Сара отвори уста да протестира, но думите й се удавиха в целувката му, толкова мощна, че задуши всякакъв бунт в зародиш. Когато отново я помилва, тя забрави всичко друго, освен неговото докосване и се подчини на силата на любовта си. И макар че тъмнината придаваше някаква анонимност на страстта им, тя също така позволяваше на фантазиите да се развихрят — в нейния случай фантазията гласеше, че Джефри я обича.

През цялата нощ бленуваше и се опиваше от тази фантазия, изпадайки в екстаз в ръцете му отново и отново. Не говореха, с изключение на страстните думички, произнесени в изблик на опиянение и изречени сякаш насън. Когато Сара се събуди на сутринта обаче, сънят бе свършил и тя беше сама в леглото си. Прилежно сгъната, в краката й лежеше нощницата, която беше изоставена в солариума; сигурно Джефри бе станал и намерил дрехите им преди разсъмване.

Милостиво Сара бе задрямала, иначе може би щеше да го умолява да остане, за да задържи илюзията малко по-дълго. Но неговото послание беше ясно — използването на две отделни спални в противоположните крила на къщата символизираше дистанцията, която той държеше да запази. Както беше намекнал разпалено, Сара му принадлежеше за една година и той възнамеряваше да я използва според волята си — поне така се беше изразил, когато снощи дойде при нея в солариума. Що се отнася до спалнята му, тя бе неговото светилище, а на Сара не й беше позволено да нарушава покоя в него.

Ядосана на Джефри заради отношението му и на себе си, задето го обича толкова много, че е съгласна да понася временно това, тя взе душ, облече се и се отправи към кухнята за чаша чай. В началото изпита леко неудоволствие от присъствието му там. А после се смая от начина, по който я поздрави, сякаш нищо не се беше случило, и това я вбеси още повече.

Джефри си седеше при кръглия кухненски плот в средата на стаята с чаша кафе и вестник. Когато Сара се появи на прага, той бързо вдигна очи, усмихна се и остави вестника.

— Здрасти. Тъкмо се чудех кога ще станеш. Мога ли да ти приготвя нещо за закуска?

Това, че тя се озова почти в средата на стаята, си беше просто от набраната инерция.

— Къде е госпожа Флеминг? — попита тя, отчаяно опитвайки се да не обръща внимание на трапчинката на бузата му.

— Качи се горе да почисти — отвърна той с полуусмивка, от която трапчинката му стана още по-предизвикателна. — И двамата се събудихме… малко късничко.

На Сара й бе необходим целия наличен запас от самообладание, за да каже с равен тон:

— Лизи станала ли е?

— Да не се шегуваш? На крак е от седем часа. Искаш да кажеш, че не си я чула?

— Аз съм в най-далечния край на къщата.

Той за пръв път осъзна, че спокойствието в гласа й се крепи на косъм.

— Това притеснява ли те?

— Разбира се, че не! — как ли пък би му казала.

— Можеш да се преместиш по-близо, ако желаеш.

Интересно, на каква цена ли, запита се Сара.

— Моята стая си е много добре.

Той направи кратка пауза и я изгледа загадъчно.

— Е, какво да бъде? Омлет? Пържени филийки? Яйца по бенедиктински?

— Наистина ли можеш да приготвяш всичко това?

— Мога да опитам — отговори Джефри и добави трезво, — което е нещо повече от това, което правиш ти сега.

Сара за секунди се настрои отбранително.

— И какво би трябвало да означава това?

Тя забеляза как той се поизправи, а един мускул на бузата му затрепери.

— Означава, че би могла да се опиташ да се държиш приветливо. Бог ми е свидетел, че аз се старая.

Това бе капката, от която чашата на търпението й преля. С един дълъг, красноречив поглед тя се обърна и ядосано тръгна към вратата.

— Ако това представлява чак такова усилие за теб, моля те, отпусни се — извика през рамо. — Мисля, че малко свеж въздух ще ми се отрази по-добре от закуската.

Джефри мигновено застана до нея и сграбчи ръката й, за да предотврати излизането й.

— Какво има, Сара?

Тя отвърна поглед от него.

— Нищо.

— Сара…

В гласа му звучеше предупреждение, което тя продължи да пренебрегва.

— Пусни ми ръката, Джеф.

— Не и преди да ми кажеш какво те притеснява.

Извърна глава и го стрелна с очи.

— И ти наистина не знаеш?

— Не. Наистина не знам. След снощи…

— Моля те, Джеф! Недей да повдигаш тази тема.

— Тогава ми кажи какво има.

С дълбока въздишка тя извърна глава.

— Ако още не знаеш, опасявам се, че не мога да ти помогна.

Слисан, Джефри отвори уста да каже нещо, а после я затвори и пусна ръката й. Докато я гледаше как се отдалечава към фронталната врата по коридора, се почувства по-объркан от всякога. Беше сигурен, че е останала доволна от миналата нощ. По дяволите, ако нямаше едно наум, можеше да си въобрази, че е толкова влюбена, колкото и той. Беше откликнала на ласките му така поривисто. Той не можеше да й се насити. Но пък трябваше да има едно наум — та тя бе сключила сделка. Беше се съгласила да му стане жена в замяна на помощта му да построи тук клон на своята фирма. Дори сега знаеше, че ще я намери в къщичката.

Даже, преди да беше стигнал окончателно до някаква съзнателно решение, също се озова там. Сара стоеше сред купчина дъски и стърготини и не вдигна глава, когато той влезе.

— Хайде да изясним нещата.

— Няма какво да изясняваме, Джефри. Остави нещата така.

— Какво значи това! — кресна той достатъчно силно, за да прикове моментално вниманието й. Когато се приближи към нея, тя заповяда на коленете си да не се огъват. — Искам да знам какво стои зад тези внезапни обрати всеки път, когато правим любов. На теб ти харесва — и не се опитвай да твърдиш, че не е така. Но после ми обръщаш гръб или пък като се събудиш, нещо ти е криво.

Очите й хвърляха гневни искри.

— Да ми е криво?! А ти си спиш и нищо ти няма, нали? Ако беше стоял далеч от мен, първо на първо, щях да съм си точно както исках.

— А какво ще рече това? Сама? Разочарована и незадоволена? Това ли искаш от живота си? — ноздрите му се разшириха от усилието да запази самообладание. — Или просто скъпият на сърцето ти бизнес ти дава повече удоволствие, отколкото който и да е мъж? — гласът му се сниши до опасно ръмжене. — Така ли е, Сара? Възбужда ли те властта, която усещаш? Нима си пожертвала човешкия род за… за някакво си нещо?

— Не! — прошепна тя, а сърцето й блъскаше лудо в гърдите. — Изобщо не е така!

— Тогава как? Какво те прави толкова нервна?

Тя се поколеба, но за кратко, а когато заговори, сякаш изричаше някаква изстрадана клетва.

— Оцеляването, Джефри! Зачената съм с него, израснала съм с него, навлязох в живота с него… Защо, мислиш, те напуснах преди осем години? — пряко волята й, очите й се напълниха със сълзи. — Най-накрая все пак ми се струваше по-добре да спася каквото мога от мечтите си и да потърся осъществяването им някъде другаде. Опитах се. Бог ми е свидетел, че се опитах — сразена под бремето на емоциите, сведе глава и стисна очи. — Да, желая те през нощта — прошепна съкрушено. — Няма да го отричам. Но не мога да го преодолея — когато всичко свърши, винаги изпитвам гняв и преживявам спомена за онази стара болка.

Със стиснати юмруци, които висяха безпомощно от двете й страни, тя почувства как се олюлява. Само след миг, Джефри я придърпа към гърдите си, предложил тихата, непридирчива подкрепа, от която се нуждаеше.

— Ш-ш-ш-т, принцесо — прошепна нежно в косите й, отново разкъсан от чувство на вина за всичко, което се бе случило толкова отдавна. — Всичко е наред. Виж, съжалявам, че те притиснах. Знам, че си под голямо напрежение. Само че просто… — пое си дълбоко дъх. — Просто не искам да се караме. И не искам да те виждам нещастна всеки път, когато сме заедно — ръцете му нежно обхванаха гърба й, едва помръдвайки. — Това, което искам, е да можеш да се наслаждаваш на всичко, което имаме, без да се самоизмъчваш.

Сара отметна глава назад и го погледна.

— Искаш да приемам всичко лековато, като на шега? — попита тя и отново се почувства засегната.

Поглеждайки я, Джефри въздъхна.

— Не, Сара. Съвсем не желая това. Искам да оставиш нещата да се случват. Просто… Да ги оставиш да следват собствения си ход.

Тъкмо в това беше проблемът, тъжно размисли тя. „Ходът“ на нещата беше задънена улица с едногодишен лимит.

— Не ме бива много за подобни начинания. През последните осем години упражнявах контрол върху всичко, което правих. Не зная дали…

— Опитай се, Сара. Ако не заради самата теб или заради мен, то за… за… — спря се неохотно, но и отчаян. — За Лизи. Ако между нас има напрежение, тя ще го усети на минутата. Не смяташ ли, че вече е преживяла достатъчно? — съзнаваше, че е нечестно да си играе с чувствата й, но нямаше друг избор. Когато Сара го сряза с поглед, почувства се още по-виновен. Но ако тази тактика можеше да му помогне да спечели благоразположението й, щеше да си струва удара под пояса.

— Това е изнудване — обвини го тя, но гласът й вече не звучеше толкова остро. — В нашата сделка нямаше клауза, която да изключва напрежението.

— А ти искаш ли го?

Тонът й омекна.

— Не.

— Тогава за какво спорим?

За част от секундата тя изобщо не знаеше. Преди малко беше наранена и ядосана. Сега, когато жилестото тяло на Джефри я подкрепяше, когато ръцете му я бяха обгърнали, а широките му рамене я пазеха като щит, тя усети как гневът й се изпарява напълно. Е, да, мечтаеше си нежният израз на лицето му да бъде и за нея, както и за Лизи, но пък детето се нуждаеше от него още повече. Но поне й оставаха бизнесът и животът й в Ню Йорк.

Сякаш понесъл се по гребена на мозъчната й вълна обратно към мястото на събитието, Джефри се огледа наоколо.

— Доста е разхвърляно, а?

Когато той свали ръцете си, тя отстъпи назад и проследи погледа му.

— Но когато свършат, ще стане страхотно. Особено ателието. Виждал ли си го?

— От петък насам — не.

Сара импулсивно протегна ръка. С конкретен източник на вдъхновение, което да сподели, побърза да остави разочарованието зад гърба си. А и самата тя не искаше да се карат.

— Ела. Нека ти покажа — поведе го нагоре по тясното стълбище към онова, което някога беше таванската стая.

— Направиха прозорците в петък следобед. Ще бъде фантастично да се работи тук.

Един до друг, те огледаха най-напред тавана, после останалата част от единичната стая с малките ниши и пейки.

— Доволна ли си от работата им?

— О, да! Успели са да спазят много точно указанията ми! — тя се отдалечи да разгледа онова, което скоро щеше да се превърне в работна пейка.

После обърна лице към Джефри.

— Нямам търпение да започна работа тук. Толкова е светло и просторно! Само се надявам да ми остава време — помисли си за семейството, с което временно се бе сдобила, и за нарастващото си желание да бъде с тях.

— Създай си време.

Тя се засмя. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. А Джефри би трябвало да знае това много добре.

— Кога за последен път си работил по първоначалния проект за някоя от твоите сгради?

Той повдигна вежди.

— Хм…

— Наистина, трябва да се позанимаваш малко с това, Джефри. Имаш голям талант.

Той премести поглед към прозореца.

— Мнението ти се гради на няколко рисунки, направени преди петнайсетина години. Това обучение беше нещо като върховното удоволствие, повече от което майка ми не би ми позволила. Сигурен съм, че съм изгубил повечето от това, което притежавах някога. А и ти си права. Аз едва имам време да наглеждам архитектите, които наемаме, камо ли да работя с тях.

Сара приседна внимателно върху издадената напред полица от борово дърво, скръсти ръце на гърдите си и погледна Джефри изпитателно.

— Обзалагам се, че би могъл да свършиш по-добра работа от мен с проектирането на този офис.

— Няма начин! Нищо не разбирам от направата на бижута. Що се отнася до това, ти беше голяма скъперница в осигуряването на подобна информация. Хайде, кажи ми. Как го правиш?

Сара потисна усмивката си, докато размишляващи върху полукомичното му изражение. После, почувствала се изведнъж по-уверена, сви рамене. Това, че Джефри уважаваше познанията й за занаята, беше обещаващо.

— О — сбърчи нос тя, — няма нищо сложно. Взимаш едно парче злато и го обработваш малко — изчукваш, каляваш, ецваш, почистваш…

— Ецваш?

— О, да. Когато загряваш парче метал в процеса на обработка, повърхността се замърсява — окислява се. За да я почистиш, използваш разтвор на сярна киселина — разтвор за ецване.

— Сигурно мирише страхотно.

Тя вдигна глава към вентилационните отверстия на тавана, разположени така, че да бъдат ефективни, но и практически незабележими — под стрехата.

— Без вентилация щеше да бъде доста зле. Но този етап е необходим.

— Къде се научи на всичко това?

Тя отново сви рамене, но този път някак замислено.

— Ами, усвоих някои неща оттук-оттам…

— Оттук-оттам? Значи, не само в Тъксън?

— Всъщност, не. Прекарах известно време в Далас и Форт Уърт, в Сейнт Пол… Даже и в Провидънс, Роуд Айлънд. След като усвоих изработката на обеци от мъниста и тел в Тъксън, станах чирак на един майстор на сребро от Далас — работех за него, а той ми даваше уроци. Когато исках да усвоя друг процес, премествах се. Цялата работа заприлича на снежна топка — направо тръгна лавинообразно. На всяко място, където отивах, научавах все повече, създавах си контакти. Продавах бижута по пътя си. До момента, в който пристигнах в Ню Йорк, вече можех да си позволя едно малко ателие. Оттам насетне — махна с ръка тя, — е, може да се каже, че нещата потръгнаха.

— И още как — промърмори Джефри, като бавно поклати глава в учудване. — А имаш ли представа какво ще стане, когато откриеш представителство тук? Знаеш колко много запитвания съм получил вече?

Очите на Сара се разшириха.

— Наистина ли? И какво им каза?

— Казах им, че ще мине поне месец, преди да можеш се срещнеш с някого. Така работиш ти, нали?

— Аха. Преди да почна да нахвърлям нещо на хартия, обичам да разговарям с клиентите. Понеже всяко изделие е уникат, много е важно да познаваш личностно клиента, както и целта, с която ще се носи украшението — очите й заблестяха. — Ето откъде идва до голяма степен предизвикателството. Обожавам го.

— Това е очевидно — каза меко Джефри, като се запита отново дали в живота й има място за някаква друга любов. Но колкото и да я ревнуваше от огромния ентусиазъм за работата й, приятно му беше да го наблюдава. Когато цялата светваше по този начин, ставаше просто неотразима. Може би един ден… Но не, нямаше смисъл да подхранва надеждите си. Прокашля се.

— Предпочиташ ли да работиш със злато?

— Аз лично, да.

Погледна венчалната си халка, толкова широка и все пак семпла, ярко отразяваща светлината от таванските прозорци.

— Златото е… щастлив метал — продължи. — Има и други, които са също толкова красиви, но усещането ми за тях е различно. Затова винаги изслушвам предпочитанията на клиента. Ако зависеше от мен, щях да правя всичко от злато.

За момент се уплаши, че е казала прекалено много. Смутена, извърна поглед и се осмели да го погледне отново, едва когато той заговори. За нейно облекчение, ако бе заподозрял силата на емоциите, които предизвикваше не само нейната халка, а и неговата, той дипломатично избегна да каже нещо по въпроса. Вместо това Джефри се облегна на прозореца.

— Ти работиш и със скъпоценни камъни. И за тях ли имаш някакви предпочитания?

— Отново зависи от клиента и повода, както и от конкретното облекло, ако има такова, на което бижуто трябва да подхожда. Гривната и обеците, които носех снощи, илюстрират идеално това. Слоновата кост беше необходима, за да подчертае белия мотив, макар че ми отне доста време, докато открия парче слонова кост, което да отговаря съвсем точно по цвят. Изработвала съм доста неща от перли, опушен топаз, от черен оникс, аметист и нефрит.

— Но твоят любим камък? — настоя той. — Лично за теб. Ако трябваше да шашнеш всички и да си ушиеш и рокля специално, за да подхожда на бижуто, така че да можеш да създадеш гривната или медальона, или обеците от какъвто и да е камък, кой би избрала?

Сара сведе очи и се замисли. Отговорът беше много прост. От четирите най-благородни скъпоценни камъка имаше един, с който никога не бе работила. За нея той носеше твърде силен емоционален заряд. Някой ден… Може би тогава щеше да го направи. Дотогава щеше да си остане просто мечта.

— Обожавам да работя със скъпоценни камъни — тя се усмихна с някаква нотка на страхопочитание, която не беше съвсем престорена. — Рубини, сапфири, смарагди — бавно изреди останалите три. — Те са най-искрящите, най-цветните, най-скъпоценните. Всеки от тях е уникален.

Толкова много бе останало недоизречено, че Сара се зачуди дали Джефри е разбрал. Двамата стояха и тихо се наблюдаваха. Тя отново почувства как потъва в дълбините на погледа му и се наслади на разлялата се по тялото й топлина. Но когато един облак засенчи слънцето, Сара осъзна с горчивина ефимерната природа на връзката им и потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Джефри и бързо се приближи.

Тя направи гримаса към тавана, импровизирайки прекрасно.

— Утре, когато поставят стъклата, ще бъде по-добре.

— Ела — той нежно прехвърли ръка през рамото й. — Да се върнем в къщата. Ти си даже без пуловер.

Вярно беше. Когато беше изтърчала навън толкова вбесена, съвсем не й беше до това да забележи, че леката туника върху джинсите, макар и с дълъг ръкав, все пак бе само тънък памучен плат. При мразовития въздух и отворения покрив може би един пуловер или шал щяха да й се отразят добре — не че имаше нещо против топлата ръка на Джефри, който я беше придърпал към себе си.

Рамо до рамо тръгнаха надолу по стълбите, като се побутваха, смееха, а накрая се разделиха и заслизаха един по един. Когато слязоха, Джеф се обърна с ръце на хълбоците и преценяващо изгледа тясното стълбище. — Ще трябва да се разшири. Само това и всичко ще бъде наред.

— Не ставай глупав, Джеф. Аз може би ще съм единствената, която ще го използва.

Той мигновено се смръщи.

— Искаш да кажеш, че няма да имаш екип, който да върши самата работа тук?

Това беше нещо, което Сара беше обмислила много внимателно, едно решение, до което беше стигнала след продължили с часове разговори с екипа в Ню Йорк.

— На първо време — не. — Предвид времевото ограничение на тяхната връзка, това означаваше може би никога. — Ще се опитам да изработвам някои специални изделия тук, но по-голямата част от останалото ще продължи да се прави в Ню Йорк. Ако се окаже, че търсенето е голямо, може и да наема някого. Но, освен работата, която ще извършвам самата аз, този офис ще бъде повече за договаряне и проектиране.

След като се позамисли върху думите й, Джефри кимна.

— Тогава трябва да бъде разширен с оглед на безопасността.

— Но, Джеф…

Той вдигна огромната си длан.

— Без повече аргументи. Разбрано?

Това, което тя разбираше, бе по-дълбокото значение на тихата му молба. В продължение на минута просто го гледаше. След това проговори по-меко.

— Ще се опитам, Джеф. Не мога нищо да обещая. Но ще опитам.

Бяха изминали пълен кръг в своята сутрешна дискусия. Джефри отвърна на погледа й, но неговият беше с няколко безкрайни секунди по-продължителен.

— Напълно справедливо — каза и й протегна бавно ръка. Тя с готовност я пое и му позволи да я притисне към себе си, докато вървяха обратно към къщата.

Неговият мотив беше мирът. Знаеше това. Също така знаеше, че това беше възможно най-практичният мотив. Една година — сега вече малко по-малко — би могла да бъде дълга и предълга, ако постоянно се карат. А освен това, както внимателно беше изтъкнал, съществуваше и Лизи, която наистина заслужаваше цялото щастие, което са в състояние да й дадат. Може би играта му беше непочтена, но той имаше право. И Сара щеше да опита, закле се в себе си, черпейки сила от ръката, която държеше нейната.

— А ти наистина ли можеш да правиш омлет? — пошегува се тя, като го изгледа изпод спуснатите си ресници и за първи път след събуждането си се почувства по-добре.

Джефри се усмихна накриво.

— Може да не изглежда чак толкова добре, но определено е вкусен.

Предвид подобреното настроение на Сара, може би всичко би имало фантастичен вкус. И, действително, Джефри приготви омлет, пълен с — всъщност, преливащ от, както бе предупредил — шунка и сирене, чесън и зелен пипер. За Сара беше истинско удоволствие да го гледа как нарязва продуктите на лентички, хареса й и непринуденият разговор, който водеха междувременно. Той разказваше за работата си, за новия жилищен комплекс, който строяха в центъра на града, за хартиения комбинат в Орегон, който тъкмо беше осъвременен, за неотдавнашното навлизане на отдела по електроника в света на роботиката. По-късно, след като малко виновно оставиха чиниите на госпожа Флеминг, отидоха да потърсят Лизи и над русата й главица продължиха дискусията си за работата на Сара. Тя с гордост разказваше забавни случки с различни свои видни клиенти, като споделяше разкази за изправящи косите поръчки в последната минута и други подобни приумици, комични единствено от висотата на времето.

Въпреки сивото утро, денят се оказа много приятен, помрачен само от мислите на Сара, че в понеделник на обяд трябва да бъде в самолета, обратно на път към Ню Йорк за работната седмица. Дали е заради дългия празничен уикенд, запита се тя, докато си мислеше колко много й се иска да остане? Или просто се беше отпуснала и свикнала с новия си дом дотолкова, че „отвикването“ беше много по-трудно от преди?

Де да беше само това причината, размишляваше тя, докато самолетът й се издигаше високо над Сан Франциско, в посока на изток. Де да беше толкова просто… Но не, именно Джеф щеше да й липсва през следващите няколко дни. Джеф и Лизи, да. Като тричленно семейство те си подхождаха идеално — а това представляваше част от мечтите на Сара в реализиран вид. Не можеше да си спомни друг Ден на благодарността, в който да е била по-щастлива. Но сега се прибираше сама в Ню Йорк.

За момент се отдаде на една фантазия — представи си колко забавно ще бъде да покаже на Джеф Голямата ябълка, както наричаха този град. О, да, той беше ходил там много пъти, но не беше виждал нейните приятели, нейната работа, нейния свят. Щеше да ги покори всичките, знаеше го. Може би един ден щеше да го убеди да дойде.

Но пък неговият свят беше детето. Щеше ли да го остави само за достатъчно дълго време, та да направи пътуването? Всъщност, може да вземе и Лизи, сети се Сара и се усмихна при мисълта как двамата бутат детска количка из Сентръл парк в някой слънчев следобед. Въпреки първоначалните съмнения, беше установила, че грижите за Лизи й носят удовлетворение — особено сега, когато малката с готовност обвиваше ръчички около врата й, облягаше румените си бузки на гърдите й и очите й светваха, когато я разпознаваше при влизането й в стаята. А и това се бе оказало едно от най-естествените неща, които някога бе правила. Както се бе опасявала, бързо се привързваше към детето. Това беше нещо опасно — много опасно — и за двете. Ами Джеф? Как стояха нещата с него? Макар че го обичаше до полуда, той си оставаше една загадка. Защото всеки изблик на страст или просто няколко мига в приятната компания на другия все още съдържаха бариерата, която оставаше помежду им. Колкото и да го желаеше, той нито веднъж не бе споменал думата „любов“. Та как стояха нещата с него?

 

 

С нарастващо объркване Джефри забелязваше как седмиците се изнизват. Където беше очаквал — и почти се бе надявал заради мира на собствените си чувства — да намери закоравяла бизнес дама, беше открил жена, изпълнена с топлота и състрадание. Където беше очаквал да намери жена, специализирана тясно в своята област, бе открил дама, която изглеждаше учудващо способна да се справи почти с всичко. И там, където беше очаквал да намери жена, която да понася присъствието на едно дете само и единствено заради сключената сделка, бе открил жена, която естествено и ентусиазирано посрещаше предизвикателството на майчинството.

Сега стаята на Лизи бе довършена и изглеждаше просто очарователно: от веселите перденца на воланчета, които подхождаха на тапетите, до яснозеления мокет на пода, музикалната лампичка на тоалетната масичка и пъстрия десен на точки на крачетата на детското кошче. При всяко завръщане от Ню Йорк имаше малки подаръчета и големи прегръдки; и парти за рождения ден сред цяло ято балони и торта, и едно пълно с дунапрен, но в естествен ръст куче санбернар, което да стои на пост в един ъгъл на стаята. А между Сара и Лизи се бе установило едно неподправено чувство на обич, което го развълнува дълбоко. Понякога седеше отстрани и ги наблюдаваше заедно; едната главица руса като другата, едната усмивка сладка като другата, и му беше трудно да повярва, че Лизи не е собствено дете на Сара. Но се възпираше и си напомняше, че това бе невъзможно, а мислите му се помрачаваха.

Защото с всеки изминал ден, с всяка следваща седмица все повече и повече се убеждаваше в нуждата си от Сара. Никога преди не беше изпитвал такова емоционално задоволство от живота си с нея. Присъствието на Лизи определено задоволяваше нужда, която бе изпитвал преди, но това тук бе нещо различно. Колкото и да се опитваше един мъж да се посвети изцяло на добруването на едно дете, жената бе това, от което се нуждаеше.

Но Сара беше само наполовина негова, а тази половина бе негова за твърде кратко време. Щеше ли някога изобщо да може да я разбере? Понякога изглеждаше толкова щастлива с него, а редовно се качваше на този самолет за Ню Йорк. А когато веднъж пристигнеше там, съжаляваше ли за прекараното с него време? Или го ценеше заради бизнеса си?

А после идваха нощите, в които се разделяха и всеки тръгваше в своята посока, след като си бяха разменили по някоя вежливост. Понякога, когато изпитваше колебания, Джефри оспорваше в себе си достойнствата на акта, но въпреки това се озоваваше в коридора към крилото за гости. През нощта; винаги през нощта. Й винаги в нейната стая. Колко нелеп бе този жест, жалкият му опит да убеди сам себе си, че тя не може да заеме мястото си в леглото му, а оттам — и в сърцето му. Но, по дяволите, Сара беше там! А и когато му отвръщаше с такава готовност, с такова нетърпение — толкова близко до любов, колкото всеки мъж би могъл да желае — но в тъмното, с въздишки и стонове на удоволствие и нито дума за любов. В такива мигове — дали мечтаеше за друг? Не, извикваше неговото име толкова често, колкото и той нейното. Тогава какво минаваше през съзнанието й, докато беше в обятията му? Какво мислеше тя за бъдещето?

Макар че не такова бе първоначалното му намерение, Джефри усещаше, че я обвързва все повече със своя живот. Бе обещал, че за Лизи ще се грижи детегледачка, а двамата със Сара прекарваха с детето толкова време всеки ден, колкото не една двойка родители. А и след първия бяха последвали и други вечерни ангажименти — парти в клуба, вечер в театъра, вечеря в някои от най-изисканите ресторанти, които Сан Франциско можеше да предложи. И Сара се съгласяваше, без да спори. Нима го правеше просто заради детето, както я бе помолил? Но пък изглеждаше толкова щастлива. Той си спомняте осемнайсетгодишното момиче, за което се беше оженил преди десет години. Тогава в лицето на Сара беше видял обещание за топлина, дом и семейство. Сега, каквито и да бяха нейните мотиви, тя беше всичко това. Не можеше да желае нищо повече — освен да е истинско. Той й беше предоставил вратичката, от която сега се ужасяваше — времевото ограничение, което тегнеше над неговото щастие. И, кълнеше се в живота си, наистина не знаеше какво да прави.

Коледа дойде и си отиде, един прекрасен и спокоен ден, най-хубавото, от който, според Сара, беше перспективата да прекара следващата седмица с Джефри и Лизи. Погрижила се беше нещата да вървят добре в Ню Йорк. Къщичката беше обзаведена и готова да изпълнява предназначението си. За първи път Сара имаше възможността да отиде на работа, без да се налага да се качва на самолет.

Това бе един лукс, който тя оценяваше напълно, защото пътуването вече започваше да си казва думата. Чувстваше се уморена. Тези празни часове, в които не можеше да прави нищо друго, освен да разсъждава кога ще свърши всичко, не допринасяха много за душевното й спокойствие. Когато беше заедно с Джеф или Лизи, се чувстваше на върха на щастието, като решително избягваше всякакви мисли за бъдещето. През седмицата преди Коледа такива моменти имаше в изобилие.

В един такъв момент, когато Лизи беше заспала, а те двамата седяха един до друг на дивана пред камината, Джефри се обърна към Сара, а очите му бяха замислени.

— Ще имаш ли нещо против да прекараме новогодишната вечер сами, само ние двамата? — попита тихо.

— Разбира се, че не. Нима се съмняваше?

— Не знаех. Напоследък си станала доста общителна.

— Всъщност, не напоследък, Джеф — смъмри го леко тя, с нотка на нежност. — Тебе просто те нямаше наоколо през последните няколко години.

— Но ти изглеждаш така, сякаш наистина се забавляваш, когато излизаме.

— А защо да не се забавлявам? Твоите приятели са симпатични.

Той повдигна скептично вежди.

— Спомням си един период, когато не можеше да ги понасяш.

— Тогава бях много млада, без капка самочувствие. Нищо си нямах…

— Не е вярно.

— Чувствах се така, сякаш нищо си нямам — коригира се меко тя. — Това беше вярно. Чувствах се неудобно и не на място — направи пауза и си помисли колко удобно се чувстваше в момента, както си седеше и разговаряше тихо със съпруга си. — Сега нещата са различни. Такава, каквато съм — какъвто е бизнесът ми — вече не се чувствам заплашена.

Джефри взе ръката й в своята и заразглежда нежните линии по дланта й.

— Това поне е очевидно, независимо дали изобщо е било оправдано преди, или не. Но — вдигна поглед той — ще ти бъде ли удобно да ги приемеш тук? — Тази идея беше занимавала съзнанието му дни наред, но едва сега, в топлата атмосфера, която се бе установила помежду им, бе събрал смелост да я сподели.

— Разбира се — отвърна Сара, без окото й да трепне. Знаеше това, което на него не му бе известно — че много пъти бе приемала и забавлявала гости в Ню Йорк — а тази мисъл й даваше още повече увереност.

— Разбира се? — усмихна се накриво Джефри. — Просто така?

— А защо не? Ти какво имаше предвид?

— Една вечеря.

Лицето й се озари от усмивка.

— Моят специалитет.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, говоря сериозно. Кажи ми какво желаеш. Вечеря за колко души?

Той задържа погледа й изпитателно.

— Тридесет?

— Тридесет! Ех, че вечеря ще бъде!

— Много ли са?

— Не, не. От моя страна няма проблеми — понамръщи се и лицето й стана сериозно. — Предполагам, ще можем да наемем маси и да разположим по няколко в няколко различни стаи.

— Ще можем ли?

Сара се разсмя на изненадата в гласа му.

— Разбира се. Как иначе щяхме да се справим с толкова много гости?

— Можеше да направим шведска маса.

Тя сбърчи нос.

— Шведската маса често създава впечатление за такава прибързаност… Ако ще го правим, можем поне да го направим както трябва. Има ли някакъв специален повод за това събитие, или просто е твой ред?

— Така, както го казваш, звучи безсърдечно.

— Ако единствената причина, поради която го правиш, е да отвърнеш на получени покани, предполагам, че наистина е безсърдечно.

Той стисна непоколебимо ръката й.

— В такъв случай мога да те уверя, че не е. Да, има някои хора, които са ме канили на гости през изминалите няколко месеца. А и определено има такива, с които напоследък прекарваме време заедно. Но има и други, с които бих искал да се запознаеш, включително и с някои представители на медиите, които просто биха могли да ти осигурят малко реклама сега, когато офисът ти най-после е открит.

— И така, това е дебют? — шеговито провлече думата Сара.

— Както ти харесва — ухили се Джефри.

— И ти би желал да се проведе… вчера? — пак с този хумор. Тя в действителност се радваше на перспективата да му покаже как може да изпълнява ролята си на домакиня сега, десет години по-късно.

— В средата на януари ще бъде добре — увери я той, като това, че външно се забавляваше, прикриваше вътрешното му учудване. Щеше ли наистина да го направи? Можеше ли?

— Чудесно! Ще се захвана от утре. Но кажи ми, имаме ли някакво шампанско в мазето?

— За партито ли?

— За новогодишната вечер. Ако ще правим нещата както трябва…

Новата година дойде наистина както трябва. Цареше тишина, интимност, топлина. Сара чувстваше как любовта й към Джефри се лее свободно като отворената от него бутилка шампанско. Стана й тъжно единствено при мисълта за празненството следващата година — тъжно и странно… Просто не можеше да проумее как двама души, които се разбират така добре, не се надяват бракът им да потръгне за постоянно. Обичаше ли я Джефри? Изглеждаше така, и все пак, той никога не го бе споменал. Какви бяха неговите мисли? Все още ли просто си търсеше партньор за осиновяването, или бе успяла да му влезе под кожата, макар и малко? Тя беше модерна жена; трябваше да попита. Но не можеше от страх, че ще чуе най-лошото. Страхливка, наричаше сама себе си неведнъж. Но не обели нито дума, за да не развали деликатното равновесие, което, изглежда, тъкмо бяха постигнали. Освен това, беше толкова щастлива така — неведението й наистина беше блажено. Ако просто можеше да престане да си задава въпроси…

Но така се случи, че новата година бързо набра скорост и на Сара не й остана много време за размисли.