Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gemstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Барбара Делински. Диаманти в нощта

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

ISBN: 954–459–527–9

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Не беше честно — прошепна Сара при нанесения й под пояса удар, чувствайки го почти физически осезаем.

Но Джефри отказваше да отстъпи.

— Нима е честно, че това бебе никога вече няма да види родителите си? И докато говорим по темата, нека да разсъдим и да преценим нещата. Да видим кой и какво би загубил от твоето решение.

Заради формулирането на тези аргументи не беше спал цяла нощ. Спря за малко, колкото да си поеме дъх, и после продължи с дълбок и решителен глас.

— Ако откажеш, Лизи може да загуби най-безболезненото преминаване от онова, което имаше допреди седмица, към това, което я очаква в бъдеще. По мои сметки, загубата е достатъчно голяма за едно дете, изгубило почти всичко останало. — Сега нека погледнем теб — продължи систематично той. — Очевидно, ти би предпочела по-скоро да се качиш на самолета днес и да се върнеш в Ню Йорк, като оставиш Алекс и Даян, и всичко друго от Сан Франциско в миналото. Но да предположим — просто да предположим — че се съгласиш да се омъжиш за мен: какво ще загубиш?

За част от секундата Сара остана без отговор. После, реагирайки инстинктивно на опасението, че може и да започне да обмисля предложението му, се вкопчи в най-очевидния факт.

— Ще загубя собствения си живот, Джеф — той е там, в Ню Йорк. Всичко, което съм днес, е заключено в този град.

— „Сара Макрей Ориджиналс“?

— Да.

— Открий свой офис тук. Спомена, че си го обмисляла. Защо не го направиш?

Не можеше просто така да му каже, че бе отхвърлила възможността именно поради присъствието му на Западното крайбрежие. А ако приемеше предложението му, и бездруго твърдението би било много спорно.

— Ами… Би било доста трудно. Всички са в Ню Йорк.

— Има цял куп хора тук, Сара — смъмри я Джефри. — Би могла да удвоиш бизнеса си.

— Но аз не искам да го правя! Вече е достатъчно голям! В това бе смисълът да наложим някои ограничения. Когато твърде много хора притежават „оригинали“, цената неизбежно пада.

— Тогава прояви избирателност. Можеш да се справиш успешно, работейки от едното крайбрежие до другото — вдигна ръка в успокоителен жест. — Виж, обмислил съм всичко. В началото можеш да пътуваш до Ню Йорк всяка седмица и да се връщаш тук само за уикенда. Това ще ни даде шанс да разгласим брака си и да започнем с необходимите процедури по узаконяването на осиновяването. Междувременно аз мога да се погрижа за предекорирането на къщата за гости.

При споменаването на малката кокетна къщичка, разположена в пределите на имението, Сара моментално я извика в съзнанието си. Пулсът й се ускори.

— Онази в гората ли?

— Ти винаги си я харесвала — добави Джефри с по-мек тон.

— Аз исках ние двамата да живеем там. Но ти упорито твърдеше, че е твърде далеч и изобщо…

При леката проява на укор от нейна страна, той извърна поглед за първи път. Стана рязко и седна на другия край на леглото. Подпря се на таблата и, леко приведен напред, загледа как Сара си играе с едно от копчетата на ризата, която меко падаше по тялото й, свито на кравай в другия край на леглото. Изглеждаше толкова млада, тъй ранима.

— Не аз бях този, който можеше да вземе подобно решение, Сара. Къщата е част от имението, а то принадлежеше на майка ми. Колкото пъти си ме молила да се преместим там, толкова пъти исках от нея да ни позволи да използваме къщата. — Гласът му прозвуча някак твърдо. — Но тя не искаше и да чуе. Желаеше да сме около нея. Да ни държи под око.

Неговата собствена неприязън някак си освобождаваше Сара от необходимостта да изрази нещо подобно. Но на нейно място дойде обърканост.

— А защо аз винаги приемах, че ти не искаш да живеем в къщичката? — попита го с намръщен поглед тя.

— Може би защото така и не ти обясних нещата както трябва.

— А защо не го направи?

— Бях точно между чука и наковалнята, Сара — ти от едната страна, а от другата майка ми. Тогава ми се струваше, че е по-добре да понеса лично недоволството ти от това конкретно разочарование, отколкото да ти дам още един повод да я ненавиждаш.

Първият импулс на Сара бе да отрече, че е ненавиждала майка му, но в името на честността се спря навреме. Наистина бе започнала да мрази Сесилия Паркър, макар че подобно признание бе безсмислено сега, толкова дълго след случилото се.

— Просто ми се ще да бях разбрала истината — промърмори тихо, като си мислеше за женитбата си с Джеф. Да беше го разбирала по-добре тогава… Но сега колата се бе обърнала, а пътищата… Ала той й предлагаше да обзаведе наново къщичката.

— Това би бил идеалният офис за теб, Сара. Можеш да разполагаш с няколко стаи на приземния етаж, а таванът да бъде превърнат в ателие.

Биваше си я идеята, наистина, помисли си с ново чувство на уважение тя, представяйки си ателието, сгушено под островърхия покрив.

— Аз вече не върша кой знае колко от действителната работа — произнесе гласно, коментирайки един блян. — Макар че би ми било приятно да се върна към нея. Май сега работя предимно с молив и хартия, като се занимавам с дизайн и адаптирам проектите към различни модни тенденции и личности.

Очите й се устремиха отново към тези на Джефри, когато той изрече окуражителните си думи.

— Би могла да вършиш каквото решиш, Сара. Нима не разбираш? Можеш да си устроиш офис тук, да, наемеш хората, които ти трябват, да посещаваш Ню Йорк, когато сметнеш за необходимо… Ако възприемеш една положителна нагласа, промяната би могла да бъде приятна.

Една положителна нагласа. За свое учудване, виждаше как тя изгрява на хоризонта.

— Не зная — опита се да се пребори с появата на тази представа. — Има и… други неща.

— Назови едно от тях.

Тя го изгледа по-остро. Ако той очакваше, че ще се поддаде на първото предложено й предизвикателство, както може би онази Сара от отминалите времена би сторила, сам си готвеше изненада.

— Ами например, приятелите ми.

Брадичката й се вирна решително.

— Ще ги виждаш, когато си в Ню Йорк, а това може да значи доста често. Назови друго.

— Моят… светски живот.

— А, значи все пак има някой. — Беше предполагал, че сигурно в живота й има някой друг, но самото споменаване за това някак си го притесни. Направо не можеше да се отърси от собственическото си чувство. Какво неподходящо време да го изпита.

— Има немалко „някои“ — произнесе тихо Сара. — Добри приятели, които ме познават достатъчно добре, за да разберат, че работата ми е на първо място. Но има и някои обществени мероприятия, на които трябва да присъствам.

— Аз бих те придружавал.

— В Ню Йорк?

— Освен ако не можеш да организираш преместването им — добави с шеговита ирония. С това запасите му от подръчен хумор се изчерпаха. — Но аз ще бъда твой съпруг, Сара. Не бих позволил на друг мъж да ти бъде кавалер — особено предвид целта на брака ни. Това да бъдеш виждана с други мъже би дало на всеки съдебен социален служител сериозни подозрения относно стабилността на семейния живот, който бихме предложили на Лизи.

Присвитите му устни издаваха намерението да не отстъпва по този параграф. Но пък, каза си Сара, оставила съзнанието си свободно да се рее в реката от възможности, не би и искала той да го прави. Част от нея хареса идеята да представи Джефри на своя кръг. Но една друга част й внушаваше, че е изгубила ума си, и именно тя взе думата, макар и по отношение на един тривиален въпрос.

— Но един съдебен служител не би ли поставил и бездруго под въпрос подобно положение? Искам да кажа, с майка, която кръстосва напред-назад страната…

Самият Джефри беше разсъждавал по това и сега бавно изложи позицията си, докато отново се приближаваше към Сара.

— Ето защо бих искал да откриеш офис тук. И поради същата причина ми се ще да прекарваш поне част от работната седмица и уикенда наблизо. Не една майка работи в наши дни. Да използваш малката къща на територията на имението би било идеално. Всеки социален работник би трябвало да бъде впечатлен от възможността ти да работиш и да изпълняваш задълженията си на майка.

Майка. Едва когато той се изрази по този начин, реалността на предложението му удари Сара като гръм. Ако се съгласеше да се омъжи за Джефри, а процесът на осиновяване минеше успешно, тя щеше фактически да бъде майка. Пред очите й отново изплува личицето на Лизи. Лизи — толкова очарователна и така зависима и… нейна? Тази мисъл я плашеше и възбуждаше едновременно.

Разкъсана от противоречиви чувства, Сара го погледна безпомощно.

— Не знам, Джеф. Ти все пак ми предлагаш женитба. Женитба!

Той сведе глава.

— Защо не, Сара? Ти така и не се омъжи повторно. Да не би да си запазвала отворения край на тази перспектива?

— Нямам намерение да се омъжвам повторно! — каза тя. Но при абсурдния завой в мислите си от вчера, би трябвало да употреби минало време. Вместо това, даде воля на въображението си.

— В такъв случай, това не може да е причината, поради която се колебаеш.

Когато Джефри седна на леглото с лице към нея, Сара разбра какво точно я възпираше: перспективата да бъде близо до Джефри от днес за утре. И то по силата на един фиктивен брак.

— Причината е обвързаността, Джеф. Не съм уверена, че мога да сключа брак само и единствено в името на едно дете. Не би било честно спрямо нея.

Ръката му, подпряна на леглото, се сви в юмрук.

— Най-важното е осиновяването да мине успешно.

— Но какво ще стане с нас двамата? — попита импулсивно тя. Колкото и да й се искаше да бъде съвсем безкористна като него, не можеше да стесни живота си единствено до детето. — Знаеш, че ти и аз също имаме някакво бъдеще пред себе си. Далеч не съм сигурна колко дълго ще мога да понеса една женитба фарс, такава, каквато искаш ти.

Думите й бяха не само безцеремонни и прями, но и преднамерено двусмислени. Чертите на лицето му се стегнаха и от това Сара разбра, че ги бе приел с най-укоризненото им значение.

Той я изгледа продължително и безмълвно, задавайки си въпроса дали в действителност не бе пожертвала съчувствието си в името на успеха. Къде беше сърцето й, чувството, което я бе довело тук, на Западното крайбрежие? Би ли могла да обърне гръб на едно дете по този начин? Щеше ли да отвърне лице от него?

С уморена въздишка призна пред себе си, че тя го бе притиснала до стената. Вече й беше предложил свободата да работи, беше предложил да й помогне да осъществи разширяването на бизнеса си на Западното крайбрежие. В запаса от примамливи предложения оставаше само едно.

— Ами ако фиксираме някаква времева граница? Например, една година.

— Една година? — запита безизразно Сара.

— В течение на една година, ако няма непредвидени пречки, ще сме в състояние да финализираме осиновяването. Веднага щом договорът бъде подписан както следва и Лизи стане моя, ти можеш да подадеш молба за развод. Няма да оспорвам. Дори ще допринеса с…

— Не го казвай! — избухна Сара, като трескаво закри уши с ръце. Ако бе смятала първоначалното му предложение за хладно, тази допълнителна клауза беше направо смразяваща. — Не искам парите ти! — каза през зъби. — Имам си предостатъчно. И не можеш да ме купиш!

Джефри посегна към ръцете й, хвана ги и ги постави обратно в скута й.

— Това, което исках да кажа — продължи решително той, — е, че ако в края на годината решиш да поискаш развод, но все още желаеш да задържиш офиса си тук, можеш да го преместиш в новата сграда с офиси, която имаме в града.

— Звучи така, сякаш преговаряме по някаква сделка — насили се да прошепне с горчивина Сара. Джефри не взе под внимание забележката и довърши мисълта си.

— Аз самият съм бизнесмен. Първо на първо, добре разбирам колко усилия ще бъдат необходими, за да откриеш офис тук. В този смисъл искам да те уверя, че ще ти съдействам, каквото и да решиш да предприемеш.

Тя не можеше да мисли толкова надалеч. Едва ли можеше да погледне по-далеч от първоначалното решение, което трябваше да вземе. Още по-лошо, не можеше да мисли за нищо друго, освен за ръцете, които държаха нейните силно, но така нежно. Той беше толкова близо до нея и я привличаше тъй силно… Дори очевидното му крайно изтощение не можеше да помрачи силната мъжественост, която струеше от него.

А къде се вместваше това в неговата схема, запита се, вдишвайки дълбоко мъжествения аромат. Тъкмо колко „реална“ искаше той да бъде женитбата им? Преглътна с мъка и отклони поглед към ръцете си. Но там бяха неговите, със своя открояващ се тен и с тъмните косъмчета, които й се струваха толкова привлекателни. Размисли за удоволствието, което бяха открили един в друг миналата вечер, нахлуха в съзнанието й. Удоволствие… освобождение… изход…

Джефри вдигна ръка, обхвана брадичката й и повдигна лицето й.

— Ще бъде дори още по-хубаво отпреди, Сара — приласка я нежно той. — Няма да бъдеш разочарована.

— Но ще бъде толкова фалшиво — насили се да го обори тя, въпреки затоплящото чувство, което почувства дълбоко в себе си. — Без любов…

Стиснал зъби, той пусна китките й, а тялото му се изпъна като струна.

— Както беше снощи? — каза гърлено.

— Това не беше… — започна тя, но се спря. Нямаше нищо фалшиво в нуждите им снощи, нито пък във взаимната удовлетвореност. Не, собственият й упрек бе в контекста именно на опасението й, че изпитаният екстаз ще бъде еднократен. Във всеки случай, ако сега се съгласеше да се омъжи за Джеф…

Леглото потрепна от неговото изправяне.

— Казах, каквото имах да казвам — постулира мрачно Джефри. — Знаеш какво искам, знаеш и причините да го желая. Ще те оставя да вземеш решението си.

— Къде отиваш? — внезапно разтревожена, извика Сара.

Той се спря при полуотворената врата.

— Трябва да отида набързо до офиса. Ще се върна по-късно да те заведа до летището… ако такова е окончателното ти решение — силата на погледа му настойчиво изискваше съгласието й за последен път, преди да прекъсне контакта с очи, затваряйки решително вратата.

 

 

Сара остана да седи като парализирана в тишината. Загледа с невиждащи очи петното на вратата, вдигна поглед към прозореца; постави длани на очите си и прекара пръсти през косата си, като я остави да падне свободно по гърба й със същата сянка на неизбежност, която прозираше и в нейните жестове, и в развоя на събитията.

Когато бе решила — нима това беше едва по-миналата вечер — да предприеме пътуването на запад, се бе ръководила от усещането за недовършена работа, своето рода преследване на духове. Бе желала тихо да благодари на Алекс и Даян за това, че някога бяха нейни приятели. Сега изглеждаше така, сякаш те искаха в замяна последна услуга от нея. Можеше ли да им откаже?

Стъпка по стъпка, проследи развитието на логиката и аргументите на Джефри. За свое огорчение, трябваше да признае солидната основа на всеки един от тях. Да, разширението на Западното крайбрежие бе в рамките на напълно реалното и осъществимото; той дори бе направил така, че да звучи лесно изпълнимо. Да, благодарение на честите си посещения в Ню Йорк, щеше да съумее да запази контактите си в деловите среди. И, не на последно място, да, имаше някакво предизвикателство в едно умело осъществено разрастване на бизнеса.

Но да се омъжи за Джефри? Изминалите осем години бяха донесли промени в живота и на двамата. Как изобщо щяха да знаят дали ще се разбират добре във всекидневието? Преди бяха нещастни. Щеше ли да бъде по-различно втория път?

Но всъщност, беше по-различно. Елизабет Оуенс го правеше такова. Тя беше, в края на краищата, единствената цел на споразумението. Сега Сара съсредоточи вниманието си върху този факт, питайки се дали би понесла женитбата само заради детето и неговото осиновяване. На този въпрос не можеше да се намери лесно отговор, а Джефри очакваше нейния до края на следобеда.

С омекнали колене под тежестта на евентуалната внезапна промяна в живота й, Сара се измъкна от леглото и подири утеха под струите на един горещ, горещ душ. Но нищо не бе в състояние да отслаби напрежението в мускулите й. Когато се облече в същия сив вълнен костюм, с който беше пристигнала вчера сутринта, и оправи грима си, почувства само силно желание да се върне обратно в леглото. Не искаше да вземе това решение! Защо изобщо й го бяха натрапили?

Ами ако не се беше върнала в Сан Франциско? Попита в огледалото собственото си отражение със сенки под очите. Тогава никога не би му хрумнала тази идея, нали? Но беше дошла, донякъде от чувство за вина пред Алекс и Даян, за това, че никога не им бе казала колко много означаваше за нея фактът, че бяха на нейна страна през онези месеци.

Сега се изправяше пред една още по-голяма вина. Как е могла да се върне в Ню Йорк, знаейки, че по този чин намалява шансовете на Джефри за навременно осиновяване на Лизи?

Четката й за коса се стовари глухо върху тоалетката. Стресната от шума, Сара погледна бързо надолу. Лизи — защо това мъничко лице нахлуваше отново и отново в мислите й? Щеше ли някога да може да си прости, ако отклонеше молбата на Джефри и се върнеше към живота си в Ню Йорк?

Прегърбена под товара на тази дилема, бавно заслиза по стълбите. Преди да стигне най-долното стъпало, я посрещна госпожа Флеминг.

— Мога ли да ви предложа нещо за ядене, госпожице Макрей?

Сара стреснато излезе от унеса си.

— Моля? Ъ-ъ, не. Е, може би малко чай… — насили се да се усмихне. — Всъщност, не съм много гладна.

Икономката й върна една по-непосредствена усмивка.

— И не мога да ви заинтересувам с пресен кроасан?

— Пресен кроасан? — поспря се Сара. — Като се замисля, това наистина звучи добре — слезе от последното стъпало.

— Ако желаете да седнете в стаята за закуска…

— О, не. Ще ям в кухнята, госпожо Флеминг.

После добави по-срамежливо:

— Да се храниш съвсем сам, дори и в стаята за закуска, може да бъде много самотно занимание.

С почтително кимване, което отмахна изписалия се за миг върху лицето й израз на почуда, икономката се отправи директно към кухнята и постави пред Сара чай и топъл кроасан. Сара бе заета със старателно изучаване на стаята.

— Знаете ли — отбеляза тя, докато разглеждаше декоративното, но практично разположение на тиганите с лъснали медни дъна, които висяха от поставката си над централния кухненски плот в средата на стаята, — за две години брак ми се струва, че мога да преброя на пръстите на едната си ръка моментите, в които съм се хранила тук. В онези дни протоколът беше спазван много строго.

Икономката приключи с бърсането на печката.

— Разбирам, че много неща са били по-различни, докато майката на господин Паркър е била жива — отвърна предпазливо тя.

— Вие постъпихте тук едва след смъртта й?

— Да, така е.

— А защо се е стигнало до тази масова смяна, госпожо Флеминг? Служителите на госпожа Паркър — по своя воля ли напуснаха, или?…

— Господин Паркър ги уволни. Всички, освен Сайръс — изречен бе един факт, без излишна сантименталност.

— Харесвате ли работата си тук?

За първи път от началото на разпита, лицето на жената грейна.

— О, да. Господин Паркър е един от най-внимателните и разбрани работодатели, които съм имала. Разбира се, той е сам през по-голямата част от времето… — тя млъкна смутено, разтревожена, че в спонтанността си е изрекла нещо нередно. Но после, осъзнавайки, че не може да върне думите си назад, продължи. — Малкото момиченце — каза с топла усмивка — разведри атмосферата. Господин Паркър си играе с нея, сякаш… нищо не се е случило — усмивката изчезна от лицето й, но Сара отказа да потъне в мисли за миналото, когато бъдещето занимаваше така ума й.

— Той я обича.

— О, съвсем определено. Когато господин и госпожа Оуенс — развълнува се икономката и заговори по-бавно — идваха тук, той прекарваше с бебето толкова време, колкото и с тях. Тогава малката пищеше и се заливаше от смях. Не съм я чувала толкова щастлива, откакто…

Последните й думи бяха твърде много за самата нея и госпожа Флеминг тихо се затвори в себе си, като си намери някаква работа в най-отдалечения ъгъл на просторната кухня. Сара също се умисли, представяйки си отново Джефри в ролята на баща и със задоволство започна да съзерцава този образ. А в ролята на съпруг? Това й отне малко повече усилия.

Когато си изпи чая и дояде кроасана, меко поблагодари на икономката и напусна кухнята. Минаваше единайсет и половина. Имаше запазено място за полета, който заминаваше след малко повече от два часа. А все още не бе взела решение.

Краката й я понесоха безцелно из всекидневната, приемната, библиотеката и после отново в салона. Искаше ли да живее отново тук? Сега беше толкова по-различно — тихо и съвсем не така заплашително. За първи път безгласното достойнство на дома се разкри пред очите й. Сара дори започна да оценява красотата му. Нима беше заради смяната на стражата? Или просто собствените й очи бяха станали по-чувствителни към изискания стил?

Сара се загърна по-плътно със сакото си и се поддаде на порива да се поразходи наоколо. Денят беше хладен, дори мрачен, но при все това изрядно поддържаният пейзаж сякаш излъчваше някаква собствена светлина. Годините не бяха оставили тежък отпечатък тук, с изключение на ръста на дърветата и храсталаците. Но Сара отново почувства още по-ясно естествената елегантност на природата. Нима беше само поради факта, че гледката представляваше такъв контраст с апартамента й в Манхатън? Или, помисли си отново, причината беше в собственото й израстване?

Докато се разхождаше, припомни си моментите, в които бе правила същото в онези дни. Чувстваше се толкова самотна, на моменти като затворничка в пределите на имението. С приятелите, които й бяха предоставили, нямаше нищо общо. Предишните й приятели бяха напълно неприемливи. А Сесилия Паркър бе пълновластна кралица в толкова много отношения, намусено налагайки диктата си върху младата новопостъпила аматьорка, която синът й бе избрал за нейна приемничка. Кога точно по-възрастната жена бе взела решението да я измести? В измъчените очи на Сара — от самото начало. Всяка външна проява на примирение бе единствено за доброто на Джеф.

Когато решително отърси от себе си задушаващата пелена на миналото, по тялото й премина тръпка. Предпочете да последва избора на нозете си, които сами я поведоха по тясната пътека, поемаща от задния вход на къщата. Когато, миг по-късно, се озова на прага на къщурката, която представляваше такъв коз в предложението на Джефри, не си даде труда да търси извинение. Вместо това, облегна тежестта на тялото си върху входната врата и като разбра, че не е заключена, влезе вътре.

Беше просто съвършено, размишляваше Сара, докато обикаляше из стаите, стараейки се да остане равнодушна, но проваляйки се с гръм и трясък. Каква промяна само щеше да бъде — от офиса й в Ню Йорк, където постоянната градска шумотевица съответстваше на забързания делови живот. Заслуша се, но не чу нищо. Толкова различно…

Брак с Джефри? Повторен брак с Джефри? Ако звучеше абсурдно, то по-абсурдно бе, че изобщо обмисляше тази възможност! Като оставим настрана малката къща и бебето, на другия край на везните бяха тя и Джефри. Тя и Джефри! Щеше ли да може да го понесе, сред спомена за всичко, което можеше да бъде някога, съзнавайки същевременно, че връзката им сигурно ще продължи само година? Ами после? Как ли би изглеждала една повторна раздяла?

Една година. Година, в която отново щеше да бъде госпожа Джефри Паркър. Но не, възпря потока на мислите си, този път щеше да си остане Сара Макрей — пък било и само по професионални причини. Сега бе господар на себе си и на живота си. Джефри, изглежда, бе склонен да приеме това в замяна на едната година, която можеше да му даде.

Затвори плътно вратата след себе си и с бавни крачки се върна в главната сграда. След това, без да спре, за да анализира мотивите си, се качи по стълбите и се насочи към западното крило.

Вратите бяха отворени, а стаите — празни. Нямаше и следа от Карин или бебето. Странно разочарована, Сара постоя няколко минути до креватчето. Освен този новоприбавен елемент от мебелировката, стаята не беше по-различна от другите стаи за гости. Да, бе просторна и безукорна, професионално декорирана на едри шарки в синьо и кайсиево жълто, но определено не приличаща на детска стая. Първото нещо, което би направила, ако бе майка на Лизи…

Пресече мисълта си и бързо се втурна навън от стаята, отново мина по коридора и се спусна по стълбите. Когато стигна до средата на изящната спирала на стълбището, някакъв странен шум я прикова на мястото й.

Кракът й несигурно потрепери над следващото стъпало, внимателно го спусна надолу и пристъпи безшумно, вдигна в недоумение глава и й се стори, че звукът идва от посоката на кухнята. Някаква неведома сила я накара да замръзне в тази поза и тогава към глухите удари се присъедини по-отчетливият писък на ядосано дете. Сара се спря на прага на кухнята. Ето там, седнала на високото си столче, толкова мъничка и при все това изпълваща пространството на стаята, беше Лизи. Личицето й бе намръщено, а устните й — увиснали в сърдита гримаса. Бойко стискаше в ръка голяма дървена лъжица. Пред изумения поглед на Сара, лъжицата увисна във въздуха, задържа се там в момента, който предшестваше неизбежното падане, и остана в това положение, когато детето я зърна.

От мястото си до печката госпожа Флеминг бързо вдигна очи. Както беше кацнала пред високото столче, Карин рязко се извърна. А изражението на Лизи бавно премина от неудоволствие към по-неутрален, трезв поглед. Сара нямаше друг избор, освен да пристъпи напред.

— Такъв силен шум от едно толкова малко момиченце — промърмори тя нежно с очи, приковани в детските.

Карин бе тази, която предложи обяснение с крива усмивка.

— Само си чакаме обяда. Доста нетърпеливо.

Но за всеобща изненада детето се укроти. Наведе ръчичка към таблата и продължи да стиска лъжицата, но прекрати разочарованото думкане, с което бе привлякла вниманието на Сара. Вместо това я погледна с широко ококорени очи, в които се четеше невинно очакване. Реакцията на Сара бе опит да пропъди от съзнанието си късащата сърцето й детска молба. Това бе някакъв заговор, реши тя, като нервно прехапа долната си устна, докато изучаваше огромните очи, малкото вирнато носле, блясъка на меките руси къдрици. Някакъв заговор. Джефри и Елизабет определено се бяха съюзили.

— Ето, готово — каза госпожа Флеминг, като взе една чиния, внимателно изсипа в нея съдържанието на два отделни тигана, постави вътре и нещо, завито във фолио и заобиколи от другата страна на плота. Остави храната и една малка чаша мляко в таблата пред столчето. Едва тогава Лизи погледна надолу.

— Ам-ам-ам — прилъга я Карин, — не изглежда ли вкусно? Само да ти нарежа всичко — каза, като се зае с яденето — и ти можеш да го хапнеш сама — което Лизи и направи. Малките пръстчета поставиха парченце хамбургер в дървената лъжица, после лъжицата бе залепена към устата, а късчето храна се озова в скута й. Лъжицата пострада по-лошо и с твърдо приземяване се озова на пода, а Лизи посегна за ново късче месо и установи директен контакт ръка — уста.

— Умница — рече Сара и устните й се разтегнаха в усмивка, докато гледаше как детето посяга към парченце зелен фасул със същата съсредоточеност. Насърчавана от Карин и под зоркото око на развеселената икономка, Лизи изгълта още едно парченце месо, още едно фасулче, после трето парченце месо и чак тогава посегна към намазаната с масло кифличка.

— Не искаш ли още месце? — попита я Карин.

— Или фасулче? — напевно добави госпожа Флеминг. — Страшно полезни са за теб.

Но Лизи отново се бе втренчила в Сара, с такъв интелигентен поглед, че младата жена не можа да сдържи усмивката си. На детето му сечеше пипето, помисли си тя. Прекрасно разбираше какво става. Щеше да яде месото и фасула едва когато преценеше, че желае.

Облегнала се на хладилника, Сара с интерес наблюдаваше развитието на обяда. Като цяло, Лизи се хранеше сама, а Карин й помагаше да пие от чашата. Когато по брадичката й потече една тъничка бяла струйка, Карин я попи с лигавника. Когато парче хамбургер полетя към тезгяха, госпожа Флеминг сръчно го подхвърли в мивката. Малките пръстчета поставиха още едно парченце месо на ръба на чашата с мляко; очаровани оченца проследиха потъването му в бялата течност. Едно фасулче се плъзна по пода към Сара. Тя се наведе, вдигна го и го сложи в протегнатата ръка на икономката. Но по-голямата част от обяда скоро изчезна в стомахчето на детето, предизвиквайки възторжените овации на детегледачката и икономката. Когато за награда й предложиха банан, Лизи нетърпеливо посегна към него. По лицата на двете й придружителки обаче скоро се изписаха болезнени гримаси, понеже тя се заигра с него, мачкайки го с лекота между пръстите си, разстилайки го на парчета по таблата и хапвайки от него по малко само когато прибягваше до осмукването на някое пръстче.

Но детето бе доволно и, следователно, бъркотията можеше да се пренебрегне. Издаваше на пресекулки сладки бебешки гукания, а ръчичките й махаха щастливо. Когато вдигна личице към Сариното и я дари с една бананова усмивка, Сара си помисли, че ей сега ще се разтопи. Джефри сигурно бе репетирал с това дете! Просто не беше честно!

Изоставяйки опората на хладилника, бавно се приближи до високото столче.

— Трябва да тръгвам — прошепна, като се наведе и оправи едно паднало кичурче зад мъничкото детско ушенце. Толкова меко… и топличко… — Чао! — рече внимателно и излезе от стаята, без да се обръща назад.

Не беше и необходимо. Ясно виждаше личицето й пред себе си. Но имаше още нечий образ, който с всяка стъпка се уплътняваше в съзнанието й. След като всичко бъде речено и сторено, той бе човекът, за когото щеше да бъде омъжена.

Джефри. Мисълта за него предизвика онова познато раздвижване в същността й, но този път обгърнато с някакъв ореол на удоволствие. Снощи беше толкова хубаво… Бързо и бурно, но много, много хубаво. Върховният акт на общение, който удовлетворяваше нуждите и на двамата. Наистина се бе нуждала от него и не само за да изтрие от съзнанието си събитията на деня. Тя беше жена. И дълбоко в себе си чувстваше някакво странно чувство на удовлетвореност, което надвиваше и над умората, и над объркаността. Може би беше време да си признае, че от твърде дълго време е сама.

Замислено крачейки обратно към библиотеката, съзнаваше, че е време да вземе още едно решение. Отиде до прозореца, сложи едната ръка на кръста, а с другата заслони устните си и затвори очи. Ню Йорк — забързан, стимулиращ, удовлетворителен. Но самотен. Сан Франциско — забързан, стимулиращ, удовлетворителен… И?…

Не знаеше колко дълго е стояла там, претегляйки на везните двете възможности. Ако една от страните спечелеше превес с повече плюсове, определено щеше да поеме в тази посока. Но привидното равновесие хвърляше в смут съзнанието й, караше я да се мята безпомощно от едната крайност в другата.

Отвори очи и уморено втренчи поглед в сиво-зеления пейзаж. Всичко се бе случило толкова внезапно. Но нима не ставаше така в живота… и в смъртта? В този миг в душата й се вклини същият онзи страх, който я бе обзел на погребението. Алекс и Даян си бяха отишли в разцвета на силите си, тъкмо когато бяха започнали да вкусват от нектара на битието. Животът бе твърде кратък, често трагично мимолетен, сред всичките неща, които да бъдат свършени, преживени, споделени…

Хвърли поглед към часовника си, после отново погледна навън. Обърна глава през рамо и се отправи към телефона. Вдигна слушалката, поколеба се и я остави на мястото й. Вдигна поглед към тавана, а после сведе очи.

Животът беше твърде кратък, преизпълнен с мечти, които бяха обречени никога да не бъдат реализирани. Но нима, в редки случаи, съдбата не проявяваше гъвкавост? Нима й се предоставяше втори шанс?

С лицето на Джефри, което изпълваше съзнанието й, Сара вдигна отново слушалката и я притисна към гърдите си, в които бясно препускаше сърцето й. Задържа я така в един последен, решителен миг. Втори шанс. Така ли бе наистина? А можеше ли да си позволи да го отхвърли?

Решението бе взето под напора на внезапно залялата я вълна от яснота. Накратко казано, бяха й предложили една година с Джеф, година, през която нещата щяха да бъдат поставени на друга основа, през която да се опита да улови всичко онова, което бе желала някога и бе оставила да отлети. Никога през годините не бе забравила славните мечти, които я бяха изпълвали тогава, докато лежеше в ръцете му в Колорадо. Трябваше да си признае, че сега нещата бяха по-различни. Той имаше своята независимост, а тя — кариерата си. Бяха по-възрастни на години, по-мъдри. Й, макар че сега никой не говореше за любов, Сара го дължеше на самата себе си — да даде криле на мечтите си в последен опит.

Импулсивна ли беше? Да. И втория път — не по-малко. Но преди беше твърде млада и зависима, можеше да загуби всичко наведнъж. Сега имаше бизнеса си. Тя беше своят бизнес. Ако годината с Джеф се окажеше един жалък провал, все още щеше да притежава „Сара Макрей Ориджиналс“ и живота, който бе изградила за себе си в Ню Йорк.

Може би Джефри беше прав. Щеше да се отнесе положително към нещата. Годината щеше да бъде едно предизвикателство, едно приключение. Не на всяка преуспяла жена й предлагаха съпруг и дете, поднесени на сребърна тепсия. Що се отнася до любовта, Сара не хранеше заблуди по отношение на съществуването й. А и без заблуди нямаше да бъде наранена.

Или поне така й диктуваха разсъжденията, когато спокойно се обади до летището и резервира място за полета, който се връщаше от Ню Йорк рано в събота сутринта. Когато най-после остави слушалката с напълно потвърдено решение, обърна се и намери Джефри застанал до вратата.

Макар че беше гладко избръснат и изглеждаше ослепително в тъмния си делови костюм с преметнат през ръката шлифер, изтощението му явно си личеше. Но стойката му бе изправена и излъчваше сила.

— Взе ли решение? — попита с нисък и напрегнат глас.

Да, бе взела своето решение и изведнъж се почувства по-силна. Изправи гръб възможно най-елегантно и го погледна.

— Да. Ще трябва да се върна днес в Ню Йорк и да съобщя новината, а и да се заема с уреждането на някои неща. Но си направих резервация и ще се върна тук в събота — пое си дълбоко въздух с облекчение пред взетото решение. — Предложението ти е твърде добро, за да бъде пренебрегнато, Джефри. Да, ще се омъжа за теб.

Така и нямаше да разбере никога какво бе очаквал той, понеже лицето му представляваше непроницаема маска на самоконтрол.

— Сигурна ли си? — попита с равен глас.

— Да.

— И ще издържиш една година?

— Да.

Той погледна безстрастно часовника си.

— Бих желал да се кача да видя Лизи за малко. После ще те откарам до летището.

— Ако си уморен, Сайръс може…

— Ще се върна веднага — каза и излезе.

След десет минути поеха по пътя. Разговорът им спокойно би могъл да бъде част от бизнес конференция.

— Ако си нахвърлиш план на задачите, които искаш да бъдат свършени, и ми го донесеш, ще организирам хората да започнат работа по къщата в понеделник. Включи и списък на необходимите материали.

Сара му хвърли един бърз страничен поглед.

— Познавам доставчиците. Ще бъде по-лесно, ако поръчам директно.

Джефри не отклони поглед от пътя.

— Тогава се погрижи да ми представиш сметката за закупеното.

— Няма! — избухна възмутено тя. — Става въпрос за клон на моя бизнес. Моята компания ще поеме разходите.

— Не сме се договорили така.

— Сега се договаряме.

Той изпусна въздишка и разтри мускулите на врата си.

— Страхотно начало — промърмори под носа си, толкова тихо, че ако трафикът бе по-оживен, Сара можеше и да не го чуе. Тя усети нужда да го накара да разбере чувствата й. Имаше толкова много неща, които не бяха изричани досега.

— Слушай, Джеф — започна тя, като леко се извърна към него. — „Сара Макрей Ориджиналс“ е като мое дете. Аз я създадох, аз я отгледах и съм горда с нея, както подобава на един родител.

Забеляза лекото присвиване на очите му, но предпочете да го отдаде на внезапното изтъняване на пелената от облаци.

— Част от моята гордост се корени в съзнанието, че бизнесът ми е… независим.

— Искаш да кажеш, че „Паркър Ентърпрайсиз“ няма пръст в него?

— Искам да кажа, че никоя друга компания няма пръст в него. Държа да остане така.

Нотката на окончателност в думите й ги преведе през моментното затишие в разговора. Когато обаче Джефри се обади отново, гласът му звучеше не по-малко твърдо.

— Къщата ми принадлежи, Сара. И ще настоявам да извърша по-грубите структурни промени. Можеш да осигуриш оборудването, но ще трябва да се откажеш от строителната дейност.

Устните й се присвиха.

— Ако това е твоята къща, предполагам, че ще трябва да плащам наем за използването й.

— Не, по дяволите! Нали ще бъдеш моя жена? Не го забравяй!

— Има много съпруги и съпрузи, които стриктно спазват тези правила. Какво толкова, ако ти плащам наем?

С бърз поглед над дясното рамо, Джефри се пристрои в линията за спиране и удари спирачките. После се обърна към Сара и се намръщи.

— Разликата е в моята гордост, Сара. Не ти отстъпвам по това и на косъм. Може би за теб тази женитба е един фарс, някаква сделка. Но аз я смятам за нещо повече — напрегнатите му думи красноречиво говореха за това. — Докато съм твой съпруг, аз ще се грижа за теб — вдигна ръка, когато тя отвори уста да каже нещо. — Чудесно. Занимавай се с ежедневната работа по своя бизнес. Достатъчно съм зает със своя собствен, за да ти се меся. Но нека изясним нещо. Що се отнася до храна, дрехи и ежедневни разходи, аз плащам.

— Но…

— Никакво „но“! — погледът му бе стоманено твърд. — Може да съм бил прекалено млад миналия път, за да се боря и да отстоявам правотата си, но извървях доста път оттогава. Аз ще уважавам гордостта ти; ти ще уважаваш моята. Разбрано?

От разпаления му тон Сара усети, че ако сега поклати глава в знак на отказ, цялата сделка ще отиде по дяволите. И с изненадваща за самата нея пламенност осъзна, че не желае това. Всъщност, той се бе изказал много разумно. Като преглътна с мъка, тя кимна.

— Много добре.

С това се изчерпаха произнесените от него думи, докато стигнаха до летището. Като пренебрегна предложението на Сара просто да я остави на терминала, той настоя да паркира и да чака с нея, докато дойде време да се качи в самолета.

— Е… Значи, ще те видя в събота? — попита тя, като извърна несигурно лице към него. Въпреки пропастта, която сякаш се бе вклинила между тях, оставаше миналата вечер…

— Ще бъда тук.

Тя кимна и се обърна, готова да си тръгне, но той хвана ръката й над лакътя и я задържа. Когато Сара вдигна въпросително очи към неговите, видя, че погледът му е омекнал. И за първи път, откакто се бе съгласила да му стане съпруга, всичко изглеждаше истинско.

— В неделя — започна той, а после прочисти гърлото си. — Да насроча ли сватбата за неделя?

Тя почувства как потрепва вътрешно при вида на мъничката искрица в очите му, как гърлото й се стяга от вълнение. Кимна, негласно изразявайки готовността си за обвързаност. После, почувствала наново ръката си свободна, се обърна и пое по пътя си към Ню Йорк.