Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gemstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Барбара Делински. Диаманти в нощта

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

ISBN: 954–459–527–9

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Той я проследи с очи, докато тя се изгуби от погледа му. После зае позиция до един огромен прозорец и зачака, докато подготвят самолета за излитане. Тя си тръгваше — но щеше да се върне. Невярващо, бавно поклати глава.

Трябваше да й признае превъзходството. Беше установила контакт с него — отново… Първо вчера, после снощи, а сега и днес. След начина, по който бе избягала пораженчески преди осем години, приемането на предложението му бе последното, което очакваше от нея, след като бе осъзнал факта на нейното завръщане. Беше се прицелил отдалеч, несигурен в успеха си — едно отчаяно усилие.

Отправи замислено поглед към входа за излитащите пътници, където се бяха разделили само преди минути. Бе изглеждала толкова уверена в себе си, че отново му беше трудно да извика в представите си образа на самата невинност, която тя олицетворяваше, когато се бе запознал с нея в Сноумас. Самоуверена, изискана — сега тя беше всичко това, а и нещо повече. Едва започваше да придобива представа за нея като шеф на управителния съвет и президент на собствената си компания.

Неочакваният изблик на гордост у него бързо бе помрачен от съмнения. Тя се бе променила тъй драстично от времето, когато я познаваше. Щяха ли да издържат заедно през тази една година? Според плана му, трябваше да има уикенди, които да прекарват изцяло заедно. Щеше ли това да бъде истинско изтезание, или щеше да им бъде приятно, както беше вчера — по своя особен тъжен начин? Щяха ли да пречупят всичко през прагматичната призма на „за доброто на детето“, или отношенията им щяха да прераснат в нещо повече?

Проследи движението на самолета, който бавно се измъкна на заден ход от терминала. Какво беше това „нещо повече“? Какво би искал да бъде? По дяволите, просто не знаеше! Знаеше само, че се разкъсва от противоречиви чувства от мига, в който я видя вчера. Възхищение и гняв, привличане и възмущение, респект и презрение… Вътрешната борба продължаваше.

Нейният бизнес беше всичко за нея. Това поне бе очевидно. Сви устни при мисълта за голямата ирония на всичко това — Сара се бе превърнала в човек от типа, който майка му може би би харесала за снаха. За пореден път си зададе въпроса дали Сара щеше да бъде дотолкова безсърдечна и обсебена от собствената си персона. Някога бе тъй топла и любяща.

Замисленият му поглед проследи самолета, който шумно стъпи на пистата. Какво точно беше казала, запита се той, прекарвайки пръсти по мускулите на тила си. Бе нарекла предложението му „твърде добро, за да бъде пренебрегнато“. Може би времевото ограничение най-накрая я бе склонило. За това време тя щеше да укрепи позициите на бизнеса си на Западното крайбрежие, така че едно най-обикновено преместване от малката къщичка в имението до града — до кой да е голям град от Запада — щеше да бъде просто и лесно като щракване с пръсти. Признаваше й това, че бе отказала финансовата му помощ, но с къщичката и контактите си в качеството си на негова съпруга съвсем нямаше да й е зле.

С присвити очи гледаше самолета, който се изгуби от погледа му в подготовка за последния тласък преди излитането. Една женитба по споразумение — последното нещо на света, което желаеше! Имаше време, когато се надяваше никога повече да не стъпи в зала за конференции, никога повече да не подпише договор или да преговаря по сделки. Сега едва не бе предложил да подготви чрез адвоката си брачен договор! Слава Богу, че не го бе принудила да го направи.

Да го вземат дяволите, Сара умееше да му нахлузва примки на врата. След като бе смятал, че никога няма да я види отново, да я намери тук при себе си… А снощи му бе толкова хубаво да я държи в прегръдките си… Но пък това бе винаги в сила. Един до друг, от плът и кръв, никога не бяха се разочаровали взаимно. Едва когато обличаха дрехите си — той своите скъпи пуловери от известна марка, а тя парцалките си, купени от някоя разпродажба — световете им се сблъскваха с гръм и трясък. Той си пое дълбоко въздух, откъсвайки се от миналото. С осъзнаването, че този път им предстои женитба на мини начала. Вече не можеше да си я представи млада, впечатлителна, Пепеляшката от миналото. Не можеше да предполага, че пак ще се съобразява и с най-малкото негово желание. Нима не го беше доказала преди повече от тридесет минути с настояването за независимост на своя бизнес?

„Сара Макрей Ориджиналс“. Нейното дете, както се беше изразила. Може би този бизнес беше всичко, от което се нуждаеше в живота. Но, по дяволите, изруга той, като удари с длан по перилата на парапета, тя му беше обещала една година от този свой живот и той възнамеряваше да си я получи! В края на годината тя щеше да има своята база на Западното крайбрежие и свободата си. Той щеше да има Лизи. Нима това не бе всичко, което искаше?

С помътнели, далечни очи, Джефри си позволи за момент да се отдаде на спомена за някогашните си мечти. У Сара си бе въобразявал, че е открил противоотровата за безплодното си съществуване, една жена, която въплъщаваше сърцето и душата, чужди на неговия стерилен живот. Тихо изстена. Толкова я бе обичал — още го болеше. Но всичко бе свършило.

Свършило. А сега започваше отново. Разковничето, каза си твърдо, бе да не очаква нищо. Щеше да я приеме такава, каквато е, и нямаше да й позволи да се докосне до същността му. Много разумно. Много хладно. Много просто.

Изправи гръб пред прозореца и зърна самолета, който набра скорост по пистата, а после се откъсна от земята. Със стиснати челюсти проследи как се отдалечава, докато се превърна в сребриста точица. След това, черпейки енергия от някакви скрити основни запаси, се обърна и пристъпи към задължението си да се погрижи за всичко, което трябваше да бъде свършено, преди другият самолет да я върне при него в неделя.

 

 

Стоеше почти на същото място, когато самолетът кацна. След съобщението от високоговорителя Джефри се отправи към указания изход, където застана и зачака, най-напред търпеливо, после с нарастваща тревога при вида на процеждащите се през вратата пътници, сред които нямаше и помен от Сара. Увери сам себе си, че тя не би променила намерението си, не и без да му се обади предварително. Също така би се обадила, ако е закъсняла и изпуснала самолета.

Размърда се с нарастваща неловкост. Всичко беше уредено; щяха да се венчаят на следващата сутрин. Може би все пак трябваше да й се обади снощи, просто за да потвърди нещата. Беше поглеждал към телефона безброй пъти, преди да отстъпи пред разума си. Ако бяха се договорили за една сделка, то той щеше да се държи с обичайната си самоувереност. Разбира се, че щеше да дойде. „Сара Макрей Ориджиналс“ не се бе сдобила с уважението, на което се радваше, благодарение на пропуснатите срещи на основателя и президента си. А и полетът беше претоварен, много от пътниците още не бяха успели да слязат.

Стори му се, че измина цяла вечност, в която се взираше, чакаше, чудеше се как ще изглежда тя, с какво ще е облечена, а после, съответно, смъмряше сам себе си. До момента, в който Сара най-после се появи, той, за свое неудоволствие, далеч не беше самоувереният бизнесмен, за какъвто обикновено се смяташе. Попи с очи прилежния кок, в който бяха стегнати русите й коси, копринената риза и вталения вълнен костюм от сако с панталон, изисканата кожена дамска чанта и доста по-обемистата чанта през рамо, преметнатото през ръката й палто от ламска вълна. После тя вдигна поглед и той остана без дъх. Беше съвършено елегантна и вървеше с тъй естествена грациозност, а всяка частица от самоувереността й си беше на мястото, докато неговата изцяло липсваше в този момент. В друг подобен случай не би желал нищо друго, освен да бъде една муха, кацнала на стената, да я съзерцава дълго и предълго и да се възхищава на израза на спокойствие, пренесен от нея от Ню Йорк. Но тя го търсеше с поглед, а той не искаше да я кара да чака. Поизправи се и се отправи напред да привлече вниманието й.

Тя го зърна моментално. Очите й срещнаха неговите, пристъпи леко разколебано, а после продължи напред, докато се изравни с него, на устните й разцъфна възможно най-нежната усмивка.

— Здрасти, Джеф — пое тъй изящно дъх, че той се зачуди дали за нея съблазняването не е една обикновена бизнес тактика. Мисълта му припомни съвсем навременно целта на повторната им връзка.

— Как си, Сара? — премести чантата й от нейното рамо върху своето, а после наведе поглед към нея.

По дяволите, наистина беше красива.

— Отлично — отвърна тя.

Като я хвана за лакътя, той я поведе далеч от тълпата.

— Добре ли мина полетът?

— Ъ-хъ — усмивката не напусна устните й. Те блестяха от току-що нанесения гланц, бузите й бяха идеално розови, а очите — прецизно очертани с очна линия.

— Сигурно си станала призори. Уморена ли си?

Тя поклати глава.

— Успях да дремна малко в самолета. Предполагам, ще трябва да свикна с това.

Жегна го моментна болка от чувство за вина. Това, което бе поискал — да пътува от едното крайбрежие до другото — сигурно щеше да представлява усилие за нея. Трябваше да се погрижи тя да си почива достатъчно през уикендите.

— Този път носиш и друга чанта, нали?

Смехът й прозвуча кратко и звънливо, сякаш само за извинение.

— Бих казала, че е така. Доста е голяма, настояха да я пусна като отделен багаж. Обикновено минавам само с ръчен, но… Е, казах си, че би било добре да оставя колкото се може повече неща тук.

— Няма проблеми — увери я спокойно той. Нямаше за къде да бързат. Никаква припряност. Имаха на разположение цяла година, която започваше с утрешния ден.

 

 

Сватбата им беше почти толкова семпла, колкото и състоялата се преди десет години. Младоженецът и булката бяха същите, както и широката златна халка, която Джефри постави на Сариния пръст. С това обаче общите неща се изчерпваха.

Кратката церемония се състоя в библиотеката. Това бе като някакво поетично възмездие, каза си Сара, когато Джефри я заведе там. Можеше ли да ги зърне сега отнякъде Сесилия Паркър, или треперенето на пода беше предизвикано от нейните собствени колене?

Джефри стоеше до нея, извънредно елегантен в морскосиния си костюм, който подчертаваше широките му рамене и тесния ханш. Ризата му беше снежнобяла, а вратовръзката — на смели райета в пурпурно и сиво. За не безпристрастния поглед на Сара той изглеждаше по-висок и внушителен от всякога. Тя изпита някакво интуитивно, трепетно очакване при мисълта, че отново ще да бъде неин съпруг.

Съдията, който ги венча, бе приятел на Джефри. Беглата му запознатост с фактите около светлото събитие диктуваше сериозния му тон. Свидетели на двойката бяха шофьорът и икономката. А в едно ъгълче на голямото кожено канапе седеше Лизи, чието детско внимание не се простираше много по-далеч от пухкавото коте-играчка, подарък от Сара от Ню Йорк. Повече от всичко друго, присъствието на детето беше негласен признак за уникалността на обстоятелствата около венчавката.

Когато стигна края на дългата, виеща се стълба, Сара държеше в ръка единствено бялата роза, поднесена от Джефри. Крепеше я нежно в свитите си пръсти, като не забравяше за бодлите й, а дълбоката символика съвсем не й убягваше.

Облечена бе в синя копринена рокля, която беше купила предишния ден, и според всички възможни стандарти изглеждаше ослепително. Дълбокото остро деколте, дългите ръкави и вталената линия съвършено подчертаваха нежните й форми. На ушите си носеше златни капковидни обеци, инкрустирани със сапфири, а на шията — подходящо колие. Бяха оригинали на „Сара Макрей Ориджиналс“, както и пръстенът, който бе подарила на Джефри.

До мига, в който го бе поставила на пръста му, все не можеше да повярва, че той възнамерява да го носи. Не бе носил халка първия път; нито пък имаше навика да носи пръстени… Тя беше го скицирала по време на полета от Сан Франциско и на следната сутрин бе наела за изработката му най-добрия си златар. Бе останала доволна от резултата: една много мъжествена златна халка, в която бе вплетен мотив от нежно преплитащи се релефни нишки. Едва когато бе повдигнала въпроса пред Джефри, у нея се бяха зародили съмнения.

Това беше вчера следобед. От летището се бяха прибрали веднага у дома, за да прекарат известно време с детето, а после, по категорично настояване на Джефри, се бяха отправили на покупки в града. Въпреки гласно изразените й протести, той бе настоял да й купи половин гардероб с дрехи, който да допълни другата половина, останала в Ню Йорк, и да елиминира нуждата да разнася дрехи напред-назад по самолета. Едва когато багажникът на мерцедеса беше препълнен догоре, й бе позволил да спре с пазаруването и я бе завел да се подкрепят в „Жирардели скуеър“.

За първи път имаха възможността да седнат и да си поприказват. Джефри се бе възползвал от това, за да изложи плановете си за венчавката. Когато бе повдигнал въпроса за венчалната халка, която пазеше, откакто я бе свалила от пръста си преди осем години, Сара също се възползва от темата.

— Джеф, аз… искам да ти подаря един пръстен.

Той я изгледа неразбиращо.

— Пръстен?

— Венчална халка — тя задържа дъха си, като отложи и отговора му с част от секундата. Но ако бе успяла да го изненада, той бързо си възвърна самообладанието.

— Това е… Хм, нова идея.

Изписаната на лицето му гримаса не издаваше почти нищо.

— Много мъже ги носят. И аз си помислих, че ти би могъл… — каквато и да бе причината, тя искаше той да има нещо, което е създала, но не можеше да го каже толкова направо. — Това, което се опитвам да обясня — поде отново с въздишка, — е, че ако бракът ни ще бъде показен, можем поне да го направим както трябва. С всичките му такъми, както се казва.

Джефри я изгледа твърдо.

— Както трябва, така ли било?

— Не, разбира се! — възкликна Сара, после се възпря и срещна погледа му. Ако той смяташе да играе твърдо, то и тя го можеше. — Но, щом го споменаваш, имаш право. Ако очакваш от мен да нося брачна халка, сигурно не би имал нищо против и ти да носиш такава.

— Не поиска да нося първия път.

— Тогава не ми хрумна. Сега нещата са по-различни. И то — доста.

Направи пауза.

— Е? — попита с по-тих глас, като се опитваше да прикрие колко много означаваше за нея това.

Неговият глас също омекна.

— Един от твоите?

— Да — Сара сведе поглед и започна да си играе с лъжичката. — Проектирах го за теб, след като аз… след като ние… достигнахме до нашето споразумение.

— Тогава, предполагам, нямам избор, нали? Не бих могъл да отхвърля един оригинал.

Ако бе доловила в гласа му и най-малката следа от подигравка, може би щастливо щеше да плисне ваниловото си фрапе по тъмносивите му габардинени панталони. Но в гласа му нямаше враждебност, макар че тя не можеше да прецени дали наистина е доволен, или просто се държи примирително. Каквато и да бе обаче истината, тя я задоволяваше.

Сега, поглеждайки към сплетените им пръсти, се чувстваше още по-щастлива. Пръстенът му подхождаше идеално, достатъчно тежък, за да подчертае мъжествеността му, и същевременно лек, лъхащ странно на оптимизъм. Вместо да символизира някакво робство, бе атрибут на единението им.

— Можеш да целунеш булката, Джефри.

Думите на съдията изненадаха и двамата. И двете двойки очи се стрелнаха от ръцете към една по-високо разположена пресечна точка. После Джефри наведе глава и целуна Сара толкова нежно, че с всяка фибра на тялото си тя се почувства като новата невеста. Беше нежно, каза си, но усети и някакво вълнение, а в гърлото й неочаквано заседна буца… После на всички бяха предложени шампанско и хайвер, а още по-неочаквано прозвуча вдигнатият от съдията тост. Като погледна последователно булката и младоженеца, той вдигна чашата си:

— За сбъдването на вашите мечти — поотделно и заедно.

Без да смее да погледне Джефри в очите от страх, че нейните собствени мечти могат да се отразят и в неговия поглед, Сара тихо благодари на съдията и отпи от шампанското. Едва по-късно, когато Лизи бе нахранена, забавлявана за малко и сложена да поспи следобедния си сън, а двамата с Джефри останаха най-после насаме в просторната трапезария в очакване на сватбения обяд, Сара коментира думите на съдията.

— Съдията Симс бе много… тактичен.

— Той ми е приятел от години.

— Доколко си му разказал за нас?

— Знае, че сме били женени и преди, както и че искаме да осиновим Лизи, но това е почти всичко.

— Той познаваше ли Алекс?

Джефри кимна с някаква тъга в очите.

— Познаваше ги и двамата.

Госпожа Флеминг се появи с един супник, пълен с деликатесно подправена крем супа от жълъди, и я сервира в приготвените предварително купички. Сара гледаше разсеяно, като си мислеше отново за Алекс и Даян и се надяваше, че е взела правилно решение относно тяхното дете. Когато икономката излезе и останаха сами, изкази гласно мислите си.

— Какво мисли той за осиновяването?

— Одобрява го.

— Смята ли, че ще имаме някакви проблеми?

Джефри вдигна поглед от супата.

— Защо да имаме? За всеки външен наблюдател ние сме идеалната двойка. Имаме своята младост, богатствата си и много любов, с която да дарим това дете.

— Но внезапната женитба няма ли да настрои някого подозрително?

Той отрече тази възможност, като шеговито сви рамене.

— Ако се замислиш, историята е просто сърцераздирателна. Били сме женени някога, когато сме били твърде млади, разделили сме се, за да си дадем възможност да израснем, а сега, събрани отново от общото нещастие, сме решили, че отчаяно се нуждаем един от друг спря за миг и я погледна трескаво. — Никой няма да си помисли нищо друго.

— Освен ние, разбира се — додаде тя. Изглеждаше й важно да си напомня, че това тук не беше романтична история от приказките.

— Разбира се — ироничните му думи прозвучаха като ехо на нейните и той прехвърли вниманието си към супата. Вдигна поглед едва когато Сара произнесе името му.

— Джеф? Ами осиновяването? — знаеше твърде малко за самата процедура и за това, което се очакваше от нея. Когато се бе съгласила да се омъжи за Джеф, съзнанието й бе заето с други неща. — Какво включва то? Какво трябва да се направи?

Погледът му бе зает с изучаването на вълничките и супата, предизвикани от движението на лъжицата.

— Формално погледнато, в момента Лизи е поверена на държавата. Наредил съм на адвокат да подаде молба за временно попечителство. Следва подаването на документите за фактическото осиновяване.

— И всичко се извършва в съда?

Джефри вдигна поглед и усети безпокойството й. Внесе в гласа си подобаваща успокоителна нотка.

— Да. Ще трябва да се попълват купища формуляри. Ще има и разговори със социални работници. Адвокатът, който съм наел, е специалист по семейно право. Той ще се опита да ускори нещата, но в ограничените рамки на възможностите си. Съдът не бърза с дела от подобен характер — устните му се свиха саркастично. — Тяхната философия наподобява вътреутробното деветмесечно развитие.

— Разбирам — рече Сара и извърна очи. Запита се дали той отново не си мисли, че тя не иска деца, а после се почуди дали просто не се чувства виновна. Виновна? Нима беше нейна вината, че нещо в тялото й не е съвсем наред? Това обаче едва ли имаше значение сега. Изглежда, поне за една година, щеше действително да има дете. По закон, след като осиновяването бъдеше извършено, тя щеше да стане майка на Лизи.

Гласът на Джефри прекъсна размислите й.

— Благодаря ти за подаръка, който й донесе, Сара. Беше мило от твоя страна.

— Не беше нищо особено.

— Не е вярно. Не беше необходимо да й носиш нищо. Знам колко си заета.

— Наистина, Джеф, не ми струваше нищо.

Но той сякаш събираше мислите си и се готвеше да каже нещо важно. Изражението му стана напрегнато, а спуснатите вежди сякаш се опитваха да намалят силата на погледа му.

— Това е брак на хартия. Държа да знаеш, че не очаквам нищо друго от теб, освен присъствието и съдействието ти, когато се стигне до формулярите и интервютата.

Сара ясно почувства болка от нанесената рана.

— Колко романтично… И то — на сватбения ден, няма що…

Нейният отбранителен хумор не му се стори забавен. Крем супата беше забравена.

— Говоря сериозно, Сара. Опитвам се да бъда честен спрямо теб. Ти имаш свой живот, а той е доста напрегнат. Веднага щом получа Лизи…

При вида на ужасеното й изражение думите му секнаха.

— Що за коравосърдечен човек си мислиш, че съм аз? — извика тя, отдръпвайки се от него. — Не можеш ли да допуснеш, че чувствам нещо, когато погледна това дете? Не съм машина, така да знаеш. Не смяташ ли, че ми е било приятно да й купя това коте?

— Не знам. Беше ли ти приятно? Предполагам, че „ФАО Шварц“ е на пътя на „Картие“.

Неспособна да възприеме липсата му на чувствителност, Сара си пое дъх с мъка. Като не намери достатъчно жлъчен отговор, прехапа устни. Не можеше да овладее треперенето в крайниците си и сграбчи облегалките на стола. През цялото време се питаше дали сцената не беше предзнаменование за онова, което ги чакаше тепърва. Внезапно я прониза студ и обви ръце около тялото си. После, след като бързо събра мислите си, проговори тихо, бавно, с невероятно самообладание.

— Има нещо, което очевидно не разбираш, Джефри. За две години брак с теб ми бе дошло до тук — направи режещо движение с дланта си на нивото на носа, — от въртенето на неща, които се очакваха от мен. Когато те напуснах, се заклех да живея живота си както аз желая. И оттогава е така. Ако го смяташ за егоизъм, това си е твой избор. Но аз не виждам нещата така — задъха се в стремежа си да се владее и направи пауза, за да си поеме по-дълбоко дъх. Очите й гневно се присвиха. — Ето как виждам вещата — аз съм свободна жена, свободна да действам и да се чувствам така, както ми повелява съвестта. Когато се съгласих да се омъжа за теб, това беше проява на моята свободна воля. Също и когато се съгласих да бъда майка на Лизи. Ако искам да й купя нещо, ще го правя. Ако искам да я изведа на разходка, ще я водя. И докато все още говорим по тази тема — сериозно възнамерявам да обзаведа наново онази стая! На Лизи й трябва детска стая, с ярки цветове, с картинки и играчки, които да я стимулират.

— Ще се погрижа за това.

Очите й се разшириха в знак на съпротива.

— Аз ще го направя!

— Кога? — изръмжа той. — Ще бъдеш в Ню Йорк през повечето време.

— Ти беше този, който обясняваше колко лесно щяло да бъде, със самолетите, телефоните и така нататък — рече присмехулно Сара, но по-меко, понеже гневът й бе примесен с обърканост. Джефри очакваше от нея най-лошото. Защо? — Мога да го направя. Искам да го направя — замълча, а после го попита тихо. — Това не е ли привилегия на майката?

Думите й увиснаха във въздуха. Джефри се втренчи в нея объркано. Обърканост? На свой ред, Сара не разбираше. Най-накрая, останали без изход, отвърнаха очи един от друг и безгласно довършиха супата. Като по команда, госпожа Флеминг раздигна съдовете и след минута се върна с две салати.

Сара се втренчи в прецизно подредения набор от зеленчуци и посегна към по-малката, външна вилица от лявата страна на чинията. Позасмя се.

— Това ми навява спомени — поогледа елегантно мебелираната стая. — Години наред самата мисъл за тази къща бе достатъчна, за да убие апетита ми. Никога няма да забравя първото си хранене тук — поклати глава. — Истински ужас. Не знаех толкова много неща.

— Вината не беше твоя — прозвуча дълбокомисленият отговор.

— Да, но това едва ли можеше да бъде някакво успокоение за унижението, което изпитах. Нямаше как да знам, че това — вдигна малката виличка — е за салатата, а другата — за основното ястие. У дома не ни бяха учили на тези неща.

— Прикриваше се много добре.

Сара го изгледа с укор.

— След първия си провал. Дотогава стореното беше сторено.

— Не беше чак толкова фатално.

— Не и за теб. Не ти бе този, чието его бе направено на пух и прах.

— Да, не бях аз — произнесе замислено Джефри и потъна в мълчание. Той също си спомняше онзи пръв обяд. Знаеше, че Сара ще се притеснява, и бе направил каквото може, за да я успокои. Защо имаше чак толкова голямо значение коя вилица бе употребила? Тогава тя се бе държала учтиво, изразяваше се добре и правеше най-доброто, на което бе способна, за да бъде в тон с останалите. Но майка му се бе възползвала от предоставената й възможност да я унижи. О, спомняше си много добре. Дори фактът, че по-възрастната жена вече я нямаше, не смекчаваше гнева му.

— Е — поде Сара с по-положителна нагласа, — сега вече можеш да бъдеш спокоен, че знам какво да правя. Изучила съм всички подходящи книги, чиракувала съм при подходящите хора. Този път майка ти би била горда…

— Достатъчно! — избухна Джефри, като я накара да подскочи от неочакваната сила на реакцията му. Но той бързо овладя гнева си, защото съзнаваше, че не го бе насочил правилно. — Никога не съм поставял под въпрос способностите ти в тази област и нямам намерение да го правя сега — прочисти гърлото си и въздъхна в знак на края на тази дискусия. — Това, което бих искал да науча, е какво се случи в Ню Йорк.

На Сара й трябваше минута, за да превключи на друга скорост.

— В Ню Йорк?

— Съобщи новината на своите хора там, нали? — когато тя кимна, той бързо продължи нататък. — И как я приеха те?

Сара откъсна със зъби парченце салата и докато дъвчеше, си припомни първата среща, на която се бе изправила лице в лице с управленския си екип и която много наподобяваше съвещание на бойното поле. Беше насрочила импровизирано събиране на управителния съвет за следващия ден. Реакциите бяха еднотипни.

— Те бяха… шокирани.

— Това добре ли беше, или зле?

— Нека кажем просто, че известно време обстановката беше неловка.

Неловкост; вече се превръщаше в експерт по справянето с подобни ситуации. Напоследък те я следваха по петите като сянката й.

— Защо? — запита Джефри с искрен интерес.

Сара забеляза отпускането на устните му след напрежението — най-накрая, и си припомни как нежно я бяха целували. Откъсна се от тези мисли и се върна към настоящето с леко намръщен вид.

— Това е промяна — голяма промяна. Имаха право да се чувстват заплашени от нея.

— Ти какво точно им каза?

— Казах им, че ще открия клон в Сан Франциско и че ще пътувам от Ню Йорк до там и обратно.

Той повдигна вежди.

— И не спомена, че ще се омъжваш?

Чувствайки осезаем страх, тя се намръщи и се загледа в яркия блясък на маникюра си.

— Аз… Мислех да изчакам до утре.

— Защо, Сара? Защо не им каза в началото?

От нейна гледна точка появата на госпожа Флеминг не би могла да бъде по-добре изчислена във времето. Това й даде една допълнителна минута, през която да измисли някакво извинение. За съжаление, нуждаеше се от повече време, отколкото бе необходимо за подмяната на остатъците от салата с подноси с филе миньон, свежо броколи в холандски сос и див ориз. Когато двамата с Джефри останаха отново насаме, се чувстваше в същата безизходица, както и преди.

— Прекрасно е — погледна с интерес ново поднесените ястия. — Госпожа Флеминг е истинско съкровище.

Но Джефри не искаше да има нищо общо с нейната уклончива стратегия.

— Защо не им каза, Сара?

Тя пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Ако трябва да бъда съвсем честна, не възнамерявах да навлизам в подробности. Имаше много неща от неотложен характер, които трябваше да бъдат свършени. А и хората имаха купища въпроси, даже и без да съм им споменала за нашата женитба.

Разумът му бе започнал да подрежда мозайката на случилото се.

— Не знаят, че си била женена преди.

— Не.

— И ти не искаше да им кажеш?

— Няма никаква връзка. Това са моите делови партньори. Макар да ценя приятелството им, опитвам се да пазя личния си живот неприкосновен.

— Но ще им кажеш?… — изглеждаше смутен и несигурен, на свой ред предизвиквайки Сара да започне да го успокоява.

— Да. Ще им кажа — изпъна лявата си ръка и се загледа в широката златна халка на пръста, който бе стоял неукрасен толкова дълго време. — Така или иначе ще забележат. Никога не нося пръстени.

Погледна я със съмнение.

— Шегуваш се — простото поклащане на главата й не го убеди напълно. — Искаш да кажеш, че през цялото време ги изработваш, а никога не ги носиш самата ти?

— Обеци, колиета, гривни — да. Пръстени — не.

— Ще ти бъде ли неприятно да носиш този? — посочи с очи златната халка.

Сара проследи погледа му. Именно заради този пръстен, заради това, което значеше за нея, и поради спомена за него, никога не беше носила друг. Раздвижи пръста си, сякаш проверяваше тежестта на пръстена.

— Може да ми трябва малко време, за да свикна с него, но не ме притеснява. Венчалните халки са… нещо друго.

Гласът й прозвуча меко, а очите й бяха широко отворени, когато Джефри отново я погледна. За миг той изглеждаше сякаш хипнотизиран, а после премести погледа си върху своята ръка.

— Благодаря ти, Сара. Пръстенът ми харесва много.

Когато той вдигна поглед, дъхът й спря. Джефри беше неин съпруг — унищожително красив, а привличането помежду им бе силно както винаги. Достатъчно бе само един негов поглед, и тя отново преживя страстта, която бяха споделили. Пулсът й запрепуска, а страните й порозовяха. Запита се какво ли ще се случи довечера. Само това не бяха уточнили.

Но точно сега Джефри не беше склонен да задоволи любопитството й. Пое си дълбоко въздух и се облегна назад.

— Кажи ми за плановете си относно тукашния офис — нареди той тихо.

Тя не започна да спори с него. Що се отнасяше до „Сара Макрей Ориджиналс“, нямаше от какво да се тревожи. Докато се хранеха, му разказа за проведените срещи в Ню Йорк, за отклика на служителите си, за първоначалните си планове. Той, на свой ред и за нейно удоволствие, предложи няколко ценни съвета по отношение на най-добрия начин да се подходи към общността на Сан Франциско.

За първи път през този ден и двамата се отпуснаха. За Сара промяната бе добре дошла след изминалите дни на душевни търсения, съмнения и лутания. Както си седеше и говореше със съпруга си в пълна хармония, почти можеше да повярва, че всичко е истинско. А да разговаря с Джеф, че и по делови въпроси, на равна нога — и с неговото отношение към нея като към равен — бе също толкова опияняващо изживяване, както и споделените от двамата по-интимни мигове.

Изведнъж някъде от стълбите се дочу плачът на Лизи. С разтревожено изражение Джефри стана от стола и се отправи към коридора, а Сара го последва по петите.

— Съжалявам, господин Паркър — Карин побърза да поднесе извиненията си. Лизи, която се мяташе, извиваше и държеше котето в едната си ръка, посегна с другата към Джефри и той с готовност я взе на ръце. — Надявам се, че не прекъснахме обяда ви. Но тя започна да капризничи. Мислех да я изведа на разходка — върху ръката на детегледачката беше преметнато миниатюрно розово якенце.

Джефри удостои детето с престорено сърдит поглед.

— И за какво е всичко това? — попита с нежен укор. — Капризи? Мислех, че си си легнала — погледна към Карин. — Спа ли изобщо?

— За няколко минути — кимна тя.

Погледът, който отправи към Лизи, определено не бе от най-строгите.

— Като се има предвид, че днес е специален ден, това ще ти е достатъчно. Какво ще кажеш за малко десерт? — обърна се и я понесе към трапезарията. — Защо не отделиш малко време за себе си, Карин — подвикна през рамо. — Ще я изведем навън с нас. Мислим да се върнем за вечеря.

— Благодаря ви, господин Паркър. Ще оставя палтото й тук.

Джефри кимна и се обърна към Сара.

— Как ти звучи това?

Предвид изначалната цел на женитбата им, нищо не би могло да бъде по-подходящо — и приятно. Лизи беше очарователна, най-после усмирена и сгушена в прегръдките на Джефри. Сара познаваше това чувство, но го пропъди от себе си и посегна да погали Лизи по розовото гащеризонче от рипсено кадифе. Едно бегло докосване й бе достатъчно, за да осъзнае остро колко беше крехка малката. Някаква майчина струна в душата й потрепери.

— Звучи чудесно — отвърна Сара с искрен ентусиазъм. После се върна и седна на мястото си. — Има само един проблем.

— А, така ли? И какъв е той? — Джефри се беше настанил на стола и държеше Лизи здраво в скута си.

С устни, леко извити в ъгълчетата, Сара гледаше десерта, донесен междувременно от госпожа Флеминг. Отхапа едно малко парченце и подозренията й се потвърдиха.

— Точно както си помислих. Този шедьовър, превъзходен на вкус, е много опияняващ кейк с ягодов ликьор. Освен ако не искаш едно леко пийнало бебе…

— Госпожо Флеминг!

След броени минути до кейка на Джефри стоеше един ягодов сладолед. Той започна да отправя последователно лъжичка ту към устата на детето, ту към своята. Това бе една стопляща сърцето гледка и Сара ги наблюдаваше с огромно задоволство. На тези двамата им бе тъй хубаво заедно! Освен някой случаен поглед към Сара и два-три мили момента, в които детето протегна котето си към нея, преди да го притисне отново към гърдите си, вниманието на Лизи бе отдадено всецяло на Джеф. Наистина, Сара можеше да се почувства излишна, ако Джефри не бе решен да не допусне това да стане.

— Ето — обяви той, когато и двете панички бяха изпразнени и бе привършил с избърсването на ягодовите поточета от брадичката на Лизи. — Защо не я вземеш при теб, докато се преоблечеш? Сложи си нещо всекидневно и топло. Ще излезем с колата, а после ще спрем някъде да се поразходим. О̀кей?

Сара понижи гласа си до едва доловим шепот.

— Може да се бои от мен, Джеф.

— Глупости — той нежно наведе глава. — Не се боиш от Сара, нали, Лизи? — детето я изгледа някак скептично. Разбира се, че не! Всеки, който специално се отбива от пътя си за малки пухкави котенца, не може да е изцяло лош.

Поел котето в ръка, той го потърка в детското носле. Погъделичкана, Лизи се разсмя. Сара я чуваше да се смее за първи път. Какъв безценен звук!

— Ето — и той прехвърли детето в ръце й, преди която и да е от двете да успее да протестира. — Ще й е много добре да си седи на пода в твоята стая, докато се преобличаш. А после ще потеглим.

Изглежда, беше предвидил всичко. Но той беше мъж. Какво разбираше?!

— Джеф!

— Да? — вече бе поел към вратата.

— Не трябва ли да вземем нещо със себе си? Като например бутилка, пеленки или нещо подобно? — беше като приказката за едноокия, повел слепците, макар да имаше малко общо с традиционната треска от първия брачен ден.

Джефри се намръщи и потри тила си. Най-после вдигна очи, в които проблясваше пакостливо пламъче. Усмихна се, а тази трапчинка… Тази трапчинка…

— Това звучи страхотно, Сара! Знаех си, че мога да разчитам на теб. В коридора след двайсет минути?

Наведе се, залепи една целувка на челото й, а после на челцето на детето и изчезна.

Сара се втренчи в празното пространство, а после във внезапно повереното й невръстно момиченце. То отвърна на погледа й с широко ококорени очи, а по малкото й личице се четеше напрегнато очакване. Това бе достатъчно, за да извади Сара от вцепенението й.

— Добре тогава — пое си дъх тя и намести в ръцете си малкото, топло вързопче, — изглежда, сега сме аз и ти, поне за няколко минутки — гласът й бе като успокояваща песен, а самата тя бавно вървеше към стълбището. — Какво мислиш, Лизи? Вълнени панталони ли да сложа, или пък джинси?

В чест на специалното събитие на деня бе отдадено предпочитание на вълнените панталони. Освен това, изминаха почти тридесет минути, преди двете да слязат по стълбите. Един поглед към чантата на Лизи, преметната върху рамо на Сара и лекото гащеризонче-грейка, с което беше облечена, бе достатъчен на Джефри. Още един поглед към лицата им и, нещо повече, той се почувства дори щастлив в себе си. Ако те бяха доволни, битката бе наполовина спечелена.

Както се оказа, семейният следобед се превърна в истинско удоволствие. Джефри взе по-голямата кола и грижливо закопча колана около Лизи, настанена на задната седалка. Прибра количката й в багажника. След като пристигнаха, без да бързат, в града, той паркира колата и после се понесоха по кей № 39, дъвчейки шоколадови курабийки, като се любуваха на магазините, на уличните музиканти и дори на минувачите. Крайморският въздух бе доста мразовит за ден в средата на ноември. Сара бе доволна, че бе съобразила да облече детето в грейката, а не в по-късичкото якенце, оставено от Карин. Ръцете й бяха замръзнали, макар че се опитваше да ги стопли в джобовете си. Когато Джефри пусна количката и хвана едната й ръка, за да я сложи в своя по-голям джоб, Сара усети прилив на благодарност. Малкият му жест я стопли и отвътре.

Бяха семейство: баща, майка, дете… Сара не можеше да се въздържи да не погледне към отражението им всеки път, когато минеха покрай някоя витрина. Изглеждаше едновременно истинско и нереално, толкова трудно за вярване и все пак почти факт. Джефри буташе количката; Сара вървеше до него със спокойна крачка. Лизи бе доволна да зяпа с интерес заобикалящите я гледки и поглеждаше назад само от време на време, за да зърне познато лице.

— Тя те обожава, Джеф — коментира Сара импулсивно едно подобно мило извъртане назад. — Мисля, че си взел правилно решение относно осиновяването й.

— Знам — тихо отвърна той. Повървяха известно време, преди Сара да се осмели да наруши тишината на задушевната атмосфера.

— Какво мислиш, че става в малката й главичка? Мислиш ли, че понякога, когато поглежда назад така, очаква да види Алекс?

Джефри сви рамене.

— Никога няма да разберем със сигурност. С времето ще забрави, макар че аз не искам да стане съвсем така. Когато порасне достатъчно, за да може да разбере, искам да научи всичко възможно за Алекс и Даян. Може да съм против това да бъде отгледана от някое от двете семейства, но държа да ги опознае. Смятам, че няма да имат нищо против.

— Свързали са се с теб, нали?

— О, да — въздъхна той с някакъв намек.

— Неприятности?

— Не съм сигурен. Държаха се колебливо, когато им казах, че възнамерявам да я осиновя.

— Колебливо? Искаш да кажеш — враждебно?

— Чувстваха, че това — да бъда назначен за легален настойник на Лизи, ще доведе до същия резултат — подобна мисъл мина през главата и на Сара, но бързо бе изместена поради причината, която Джефри тъкмо бе започнал да излага гласно.

— Но аз искам тя да има най-доброто. Искам да има родители. Да не говорим за това, че аз искам нея.

Тъкмо последните му думи накараха Сара да се замисли. Изречени бяха тихо, развълнувано. Беше очевидно, че желае дете и че е готов да му се посвети. Приятният неделен излет му доставяше същото удоволствие, както и на нея. При все това бе озадачена от факта, че въпреки голямото си желание да има деца, не се бе оженил повторно. Но пък сега, разсъди тя, той можеше да има най-доброто от тези два паралелни свята. Веднъж повече или по-малко го бе намекнал: щеше да има радостта от детето завинаги, а бремето на съпругата — само за една година. Една година, а после щеше да обсипва Лизи с любов колкото му душа иска.

За миг се почувства изключена от задушевния свят на двамата и се запита отново дали нещата нямаше да бъдат по-различни, ако бяха имали собствено дете. Но не, тогава женитбата им беше истински кошмар, твърде нестабилна, за да се допусне появата и щастливото развитие на едно дете. Трудно й беше да повярва, че са все същата двойка, която кротко върви край това дете. Нима то бе донесло спокойствието? Или възрастните просто бяха пораснали?

С напредването на следобеда въпросът изникваше в съзнанието й с регулярно постоянство. Появи се по време на прибирането у дома; изплува отново по-късно, докато хапваха леката вечеря; сякаш тегнеше във въздуха, докато седяха, всеки в своето ъгълче на дивана, в стаята на долния етаж, пред искрящия огън на камината със запалени брезови цепеници. Разстоянието помежду им изглеждаше огромно. Бяха ли пораснали, наистина, или това разстояние щеше да се запази? Щеше ли нещо да ги привлече един към друг?

На Сара й трябваше само един поглед към Джефри, за да си отговори. Чувстваше го в изострянето на сетивата си, в ускоряването на пулса. Той беше най-мъжествено привлекателният мъж, когото беше виждала, и тя го желаеше.

Но неговото лице беше изпито, а очите — зареяни хипнотизирано в пламтящия огън. Поради ред практични причини тя не съществуваше за него. Практичност. Поигра си мислено с думата, също тъй загледана в огъня. Топлината, нуждата, грижата — практични ли бяха те? Ами любовта?

Нейната роля на съпруга заради процедурите по осиновяването беше практична. Предложението му да й помогне да разпростре бизнеса си до Западното крайбрежие — също. Дори това, че изведоха малката Лизи на разходка, бе по свой начин практично.

Ами правенето на любов; болката, която бавно се усилваше с напредването на деня; празнотата, която чувстваше сега и която само Джефри можеше да запълни? Какво мислеше той по този въпрос? И къде се вместваше всичко това в неговия малък, прецизен план?

Последвалите часове бяха преизпълнени с душевно страдание за Сара. Поглеждаше към Джеф; после отново към огъня. Искаше да каже нещо; прехапваше езика си. Изпъваше краката си към огъня; свиваше ги под себе си. През главата й преминаваха всички възможни оправдания за това да се приближи, макар и на сантиметър, до съпруга си, но оставаше като закотвена на мястото си.

През цялото това време Джефри беше вглъбен в себе си, като успяваше да изглежда едновременно далечен и извисен. Там ли се криеше изкушението, запита се тя, във факта, че й се струва недосегаем? Или в дългите, силни крака в панталоните от рипсено кадифе в телесен цвят; или в изящния торс, подчертан от удобния черен вълнен пуловер; или в релефно загатнатите ръце, там, където ръкавите на същия този пуловер бяха вдигнати нагоре? Или беше в очите, тъмни и замислени; в челюстта, силна и рязко очертана; в косата, гъста, черна и непокорна?

Където и да се криеше непреодолимото, магическо привличане, то просто я опустошаваше. Когато почувства, че не би могла да го понесе повече, тя се размърда в ъгъла на дивана. Но вместо да се приближи до Джефри, направи крачка към вратата.

— Мисля… да се качвам нагоре — промърмори, без да го поглежда. — Изтощена съм.

Леглото й я очакваше в стаята, която бе използвала предишната вечер; същата стая, в крилото за гости, където бяха правили любов толкова експлозивно в нощта след погребението. Макар че беше чакала знак от него през целия ден, Джефри не бе споменал нищо от рода на това да се присъедини към него в господарската спалня на дома.

Може би той очакваше нейния знак. В края на краищата, тяхното бе брак, основан на устни споразумения. Но тя не можеше да каже нищо, не можеше да говори за нуждите си, не можеше да проси от него нещо, което той може би не желаеше. Не, закле се Сара, докато с въздишка направи още една крачка, после още една, постепенно освобождавайки се от него, както през годините — все още инициативата трябваше да дойде от него.

Обезкуражена, стигна до прага. Едва тогава той проговори.