Ги дьо Мопасан
Историята на една ратайкиня (5)

V

От този ден я завладя една-единствена мисъл: да роди дете, още едно; и тя всекиму поверяваше желанието си.

Някаква съседка й посочи средство: да дава на мъжа си всяка вечер чаша вода с щипка пепел. Чифликчията се съгласи, но средството не помогна.

Те си казваха: „Може да има някакви тайни.“ И ходеха да се осведомяват. Посочиха им един овчар, който живееше на десет мили оттам; и един ден майстор Вален впрегна бричката си и отиде да се посъветва.

Овчарят му даде един хляб, над който направи някакви знаци, хляб, замесен с треви, от който трябвало двамата да хапнат по едно парче през нощта както преди, така и след милувките.

Целият хляб бе изяден без никакъв успех.

Един учител им разкри тайни, непознати в селата начини на любов, и съвсем сигурни — както казваше той. Оказаха се безполезни.

Свещеникът им препоръча поклонение пред скъпоценната Феканска Кръв. Роза отиде с тълпата в абатството, падна ничком, вля своята молитва в потока груби пожелания, които отправяха сърцата на всички тия селяни, и помоли тоя, към когото всички се обръщаха, да й помогне още веднъж да зачене. Напразно. Тогава тя си въобрази, че е наказана заради първия си грях, и я обзе огромна мъка.

Тя се топеше от скръб; мъжът й също се състаряваше, „ядеше се“, както казваха, чезнеше в напразни надежди.

Тогава между тях избухна война. Той я ругаеше, биеше я. По цял ден й се караше, а вечер в леглото, запъхтян, злостен, хвърляше в лицето й обиди и дори мръсни думи.

Най-сетне една нощ, като не знаеше вече какво да измисли, за да я накара още повече да страда, той й заповяда да стане, да отиде пред вратата и да дочака деня под дъжда. Понеже тя не се покори, той я хвана за врата и започна да я бие в лицето с юмруци. Тя нищо не каза, не помръдна. Побеснял, той скочи на колене върху корема й и стиснал зъби, полудял от ярост, я заблъска. Тогава за миг тя отчаяно се разбунтува, отметна го с гневно движение към стената, седна и каза с променен съскащ глас:

— Аз си имам дете, имам си! Имах го от Жак; нали го знаеш Жак? Той трябваше да се ожени за мене, но замина.

Смаян, мъжът стоеше толкова стреснат, колкото и самата тя, мърмореше:

— Какво разправяш? Какво разправяш?

Тогава тя захлипа и пошепна през порой от сълзи:

— За това не исках да те взема; за това. Не можех да ти кажа, щеше да ме оставиш без хляб, с детето. Ама ти, ти нямаш дете; не знаеш ти, не знаеш!

Той повтаряше машинално с растящо удивление:

— Имаш дете, а? Ти имаш дете!

Тя произнесе сред хълцане:

— Ти насила ме взе, или не помниш? Аз не исках да се омъжа за тебе!

Тогава той стана, запали свещта и започна да ходи из стаята с ръце на гърба. Заровена в леглото, тя продължаваше да плаче. Изведнъж той се спря пред нея.

— Тогава вината е моя, дето не съм ти направил дете, а?

Тя не отвърна. Той пак започна да ходи; после пак се спря и запита:

— На колко години е малкото?

Тя прошепна:

— Сега ще навърши шест.

Той пак запита:

— Защо не си ми казала?

Тя изстена:

— Че можех ли!

Той стоеше прав, неподвижен.

— Хайде, стани — рече.

Тя се изправи с мъка, после стана на крака и се облегна на стената, а той изведнъж взе да се смее с хубавия си плътен смях от някогашните добри дни и понеже тя все още стоеше замаяна, добави:

— Добре де, ще идем да го вземем, това хлапе, като си нямаме наше, на двама ни…

Тя толкова се обърка, че ако силите не бяха я напуснали, положително щеше да побегне. Но чифликчията потриваше ръце и мърмореше:

— Исках да си осиновим дете, а ето че си намерихме, намерихме си… Бях казал на свещеника за някое сираче.

После, все така засмян, той разцелува по двете страни замаяната си и изумяла жена и й викна, сякаш тя не чуваше:

— Хайде, майко, да отидем да видим дали е останала чорба; цяло гърне ще изям!

Тя си навлече полата. Слязоха долу и докато, коленичила, жената подклаждаше огъня под менчето, светнал от радост, той продължаваше да ходи с широки крачки из кухнята и повтаряше:

— Ех, да ти кажа право, радвам се; няма какво да ти, разправям, доволен съм, много съм доволен!