Нан Райън
Игра на любов (41)

Четиридесет и първа глава

21 май, 1863, сутринта

Капитан Клей Найт потръпна на ярката слънчева светлина на носа на кораба „Синсинати“, водач на ескадрата. Въпреки топлината, усети ледени тръпки и ръцете му трепнаха леко, когато извади нервно пура от джоба на куртката си. Захапа я и я запали.

Докато вдишваше дълбоко в дробовете си дима, Клей се чудеше на себе си. Никога досега не бе изпитвал страх. Никога. Нито когато бе изпратен още съвсем като новак до Буенос Айрес, за да защищава изложените на опасност американци. Нито когато бе взел участие в изгонването на китайските бандити от Шанхай. Нито пък когато бе трябвало да се бие срещу хиляда враждебно настроени индианци в Сиатъл, Вашингтон.

Страхът му беше непознат.

Досега.

Присвил сивите си очи, за да се защити от блясъка на отразените в реката слънчеви лъчи, Клей бе принуден да признае пред себе си, че се страхуваше.

Само след час броненосецът, на който стоеше, щеше да стигне във Виксбърг. И тогава щеше да се започне. След шейсет минути вече щеше да участва в бой. Битка, която за него щеше да завърши по един от двата възможни начина. Или крайречният град Виксбърг щеше да се предаде на силите на Съюза. Или щеше да бъде убит при изпълнение на дълга си.

Нямаше друга алтернатива.

Заповедите, които бе получил, бяха съвършено ясни. Да се приближи до врага и да го бомбардира откъм Мисисипи, докато армията на Грант атакува откъм сушата. И сухоземните, и военноморските сили не трябваше да отстъпват, докато градът, намиращ се на такива жизненоважни позиции, не паднеше в ръцете им, колкото и дълго да продължеше това.

Клей познаваше южняците.

Виксбърг нямаше да се предаде без продължителна, кървава битка.

Както гражданите, така и войниците, защитаващи града, знаеха, че ако той паднеше в ръцете на Съюза, Конфедерацията щеше да бъде разделена на две. А това вероятно щеше да доведе до спечелването на войната от Северните щати.

Димът от пурата, която Клей стискаше между зъбите си, дразнеше очите му. Той потупа горния ляв джоб на синята си куртка. До сърцето си бе сложил грижливо сгънатото писмо до Мери. Беше го писал през последната дълга и безсънна нощ.

Неспособен да се освободи от преследващото го предчувствие, че ще му се случи нещо лошо, той бе станал от леглото и бе написал краткото послание до съпругата си. След като запечата и надписа плика, младият мъж го постави в джоба до сърцето си, с намерението то да бъде с него по време на предстоящата битка.

Ако паднеше покосен от вражеския огън, щяха да открият писмото и, надяваше се, да го изпратят на Мери.

Хвърли изпушената пура, изпълнен с горчива ирония при мисълта, че никога досега не се бе страхувал. Просто за него беше без значение дали щеше да живее или да умре. Това беше безразличие, а не смелост. Но сега животът му се бе променил. Имаше Мери и му се искаше толкова много да живее, че бе много по-вероятно да умре.

Не след дълго вече нямаше възможност да размишлява.

„Синсинати“ се приближаваше все повече към вражеските кораби и капитан Клей Найт нареди на хората си да заемат бойните си позиции.

Напрегнал тяло, впил поглед в речния бряг, младият капитан заповяда да бъдат готови за стрелба при първия даден от него знак. Броненосецът се плъзгаше покрай обраслите с гори брегове. Дясната ръка на Клей замахна надолу и обстрелването започна.

За да не спре повече.

Опитите да завземат Виксбърг с щурм се провалиха, точно както се бе опасявал младият мъж. Армията на Грант се бе приготвила за дълга обсада. Активната роля в операцията бе предвидена за военноморския ескадрон на Портър. През първите шест дни добре екипираните броненосци на Съюза изстреляха в крайречния град повече от две хиляди снаряда. Бунтовническите батареи, разположени върху скалите, ги обстрелваха от време на време, без да им причинят значителни щети.

— Те със сигурност не могат да издържат още дълго на това, капитане — каза един от плувналите в пот артилеристи, когато слънцето се приготви да залязва на шестия ден и за кратък миг над реката настъпи затишие.

— Не знаеш колко са твърдоглави южняците — отвърна Клей. — Може да си стоим тук със седмици. Те ще се държат, докато…

Така и не успя да довърши изречението си.

Внезапно всички батареи върху скалите оживяха и оръдията от дясната страна на „Синсинати“ отвърнаха незабавно. Последвалата битка бе изключително ожесточена. Реката бе почервеняла от отблясъците на стрелбата. Стрелбата на оръдията и избухването на гранатите бе оглушително. Гъстите черни кълба дим, които се носеха във въздуха, ослепяваха артилеристите и задушаваха моряците. Нереалните викове и писъци на ранените от шрапнелите и умиращите добавяха последния ужасяващ щрих в целия този кошмар.

Застанал непоколебимо на мястото си, капитан Найт даваше ясни и точни заповеди, без да обръща внимание на насълзените си от дима очи и изгарящото от жажда гърло. В разгара на битката бяха изчезнали всички следи от неотдавнашните му страхове. Хладнокръвният военноморски офицер доказваше спокойно способността си да действа и да ръководи в екстремни условия.

Капитанът се готвеше да даде следващата си заповед, когато самотен бунтовнически снаряд избухна в предната част на „Синсинати“, където бе складът с амунициите. Експлозията на кораба освети бойното поле така, сякаш слънцето бе изгряло отново.

„Мери“ — промълви Клей, когато тъмните води на Мисисипи покриха главата му и изпълниха пробитите му от шрапнел дробове.

— Клей! — извика Мери и се изправи рязко в леглото си. — Не! Не! Клей!

Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че несъзнателно притисна ръка към болезнените си гърди. Цялото й тяло трепереше, макар да бе топла майска нощ. Дланите й лепнеха от пот, лицето й бе покрито с дребни капчици. Все още не можеше да се съвземе от кошмара, който й се бе сторил толкова истински и който я бе събудил.

По бузите й се стичаха сълзи. Опитваше се да се изправи. Бременна в деветия месец, тя беше станала доста тромава и трудноподвижна. Резките й несръчни движения събудиха спящото в нея дете. Бебето започна да рита буйно и Мери стисна подутия си корем. Заплака неудържимо, неспособна да се придвижи до ръба на леглото, за да провеси надолу краката си.

Чу почукването, но плачеше толкова силно, че не можеше да отговори. Вратата се отвори лекичко. Подаде лампа, последвана от главата на Тайтъс, когото младата жена видя размазан през сълзите си.

— Дете, какво има? — попита тревожно той, отворил уплашено очи. — Бебето ли е това? Да не би бебето…

— Не, не — хълцаше тя. — Клей. Убиха Клей, знам, че го убиха! Тайтъс, Клей е мъртъв! Клей е мъртъв!

— Няма нищо таквоз — отвърна старецът.

Постави лампата върху нощната масичка и се приближи до леглото.

— Какво става? — провикна се Мати, която нахлу в спалнята, като завързваше колана на пеньоара си.

— О, Мати — проплака Мери. — Убиха Клей, сигурна съм. Видях го в съня си. Беше толкова истинско, че…

— Шшшт — рече успокоително Тайтъс, като разсеяно потупваше дланта й, поставена върху подобния й на кубе корем. — Ще навредиш на себе си и на детето, коет’ носиш, ако не внимаваш.

— Трябва да стана! Помогнете ми да стана от леглото — помоли младата жена.

Мати измести Тайтъс от пътя си, надвеси се над хълцащата Мери и я приюти в месестите си ръце. Подпря буза на русата й глава и прошепна:

— Това е само един лош сън, дете, нищо друго. Легни си пак и се отпусни. Скоро ще заспиш отново.

— Не, не мога! Случило се е нещо ужасно — скимтеше младата жена. — Видях го, казвам ви. Всичко видях. О, Боже, видях Клей…

— Не, не си го видяла — прекъсна я Мати, като даде знак на Тайтъс да й помогне да сложат Мери да легне върху възглавниците. — Това е било само един ужасен кошмар. То не означава нищо. Нищичко.

Неубедена, Мери продължаваше да плаче, докато двамата слуги се суетяха край нея и не преставаха да я уверяват, че всичко е наред. Ако нещо се бе случило с капитана, щяха да са чули. Нали едва този следобед младият мичман Бригс й бе казал, че нито един от корабите на янките не бил потопен край Виксбърг?

— Ще стоя до теб, докато заспиш — обеща Мати.

— Аз ще стоя — побърза да каже покровителствено настроеният Тайтъс.

— Няма никаква нужда да стоим и двамата — рече Мати. И посочи към банята. — Донеси ми кърпа. Бедното дете изгаря като от огън.

Като си мърмореше, старецът закуцука към бялата мраморна баня и се върна с кърпа и порцеланов леген, пълен със студена вода. Мати попи потта по лъсналото чело на Мери и изтри с мокра кърпа облените й със сълзи бузи. Притисна прохладното парче плат към гърлото й, а след това провря ръка в деколтето й и разхлади раменете и набъбналите й гърди. През цялото време шепнеше успокояващо, а когато привърши, запя тихичко една стара песен, която Мери бе обичала много като дете.

Най-после младата жена спря да трепери. Риданията й започнаха да затихват и накрая престанаха съвсем. Мати се усмихна и рече:

— А сега просто затвори очи, миличкото ми, и забрави напълно този глупав кошмар. — А след това повтори: — Ще стоя до теб, докато заспиш.

Седнали един до друг на двата стола, които бяха придърпали до леглото, Мати и Тайтъс скоро потънаха в дълбок сън.

Но не и Мери.

Тя не мигна до края на нощта.