Нан Райън
Игра на любов (40)

Четиридесета глава

Мери стоеше под стелещия се като мъгла ситен дъжд и гледаше след съпруга си. Когато Клей стигна до края на покритата с речни камъчета алея и зави към „Ривър роуд“, тя си каза, че ще влезе вътре в къщата.

Но не го направи.

Не помръдна от мястото си дотогава, докато и конят, и ездачът се превърнаха в миниатюрна точица и най-накрая изчезнаха.

Но пак не влезе вътре.

Сигурно предпазена от дебелата вълнена пелерина, тя само се премести на място, откъдето щеше да има по-добра видимост. Точно се ядосваше, че не се бе досетила да вземе силния военен бинокъл със себе си, когато старият Тайтъс, облякъл износеното си палто, я накара да подскочи, тъй като се бе приближил неусетно до нея.

Младата жена смръщи вежди, обърна глава и видя как прегърбеният старец, който се движеше вече само с помощта на бастун, ситнеше бавно и мъчително към нея. Той обаче се усмихна, когато й подаде въпросния военен бинокъл.

Мери се засмя и побягна насреща му.

— Тайтъс, ти май ми четеш мислите! Много ти благодаря.

Вдигна бинокъла пред очите си, но в този момент той я смъмри, като размаха кокалестия си, изкривен пръст пред очите й.

— Единствената причина, да ти донеса бинокъла, е, за да можеш да хвърлиш един поглед и после да влезеш вътре, където ти е мястото.

— Добре, обещавам — отвърна тя и го потупа по рамото.

Тайтъс не помръдна от мястото си. Очевидно вече се бе заел с изпълнението на възложената му от Клей задача и каза:

— Кап’танът ми каза да са грижа за теб и аз възнамерявам да го сторя, мис. Ако не се върнеш след няколко минути, ще си отрежа една дълга върбова пръчка. И ще те нашибам хубавичко по краката, да знаеш. Да, изобщо не съ съмнявай.

Младата жена не се засмя, колкото и комична да й се струваше сцената, в която сгърбеният стар Тайтъс реже дълга върбова пръчка в дъжда. Дори още по-смешно звучеше заплахата да я „нашиба хубавичко по краката“. Добрият старец не бе удрял никого през живота си.

— Ще бъда добро момиче, обещавам — рече Мери. — Само ме остави да видя Клей, когато стигне до пристана.

Тайтъс раздруса белокосата си глава, като се правеше на раздразнен и я информира:

— Наш’то момче шъ са качи на борда на „Андрю Джаксън“, който шъ го откара донякъде. Янките ползват старата шхуна, за да превозват войските си.

— Тайтъс! — възкликна изненадана Мери. — Клей не е споменавал с кой кораб ще потегли. Откъде имаш подобни сведения?

— Знам много неща — повдигна яката на палтото си верният слуга. — Винаги е така. Обърна се и закуцука нататък, като се подпираше на бастуна си и си мърмореше. — Не че някой някога ме е слушал, не, нищо подобно, изобщо не ми обръщат внимание, когато говоря, но би трябвало, и освен това…

Мери се усмихна с любов след стареца, отново се обърна към реката, вдигна военния бинокъл и тревожно затърси любимия си из пълния с народ пристан.

На него имаше какви ли не плавателни съдове: шлепове, търговски гемии, салове, рибарски лодки и корабчета, движещи се с пара влекачи и други параходи.

Най-после откри „Андрю Джаксън“ и фокусира поглед върху него.

Взира се почти без да мига, докато не откри Клей. Тогава ръцете й потрепнаха неволно и картината се замъгли.

— Проклятие! — рече на глас тя, ядосана на самата себе си.

Овладя се и отново вдигна бинокъла по посока на високия мургав офицер, яхнал буен черен жребец, застанал на мостчето към парахода.

Повече не го изпусна от погледа си.

Още щом стъпи на палубата, Клей бе приветстван от боцмана. Младият мъж съблече шинела си и му го подаде, заедно с личния си багаж и юздата на коня. Морякът и жребецът излязоха от полезрението й. Остана само Клей.

Машините на речния параход се задвижиха и към дъждовното небе започнаха да се издигат кълба дим. Двете веслени колела разпениха водата и камбанката заби гръмогласно, когато корабът се отдели от кея.

„Андрю Джаксън“ се насочи към средата на реката. Клей изкачи пъргаво стълбата към мелтердека. Кимна на лоцмана, застанал на поста си в стъклената си кабина и продължи да се изкачва към горната палуба.

Когато и последните сиви светлинки на студения, дъждовен ноемврийски ден започнаха да се стопяват, движещият се на юг параход, чиито светлини вече бяха запалени, достигна онази точка в Мисисипи, която се намираше точно под Лонгууд.

Капитан Клей Найт, който се виждаше прекрасно в бинокъла на Мери, беше съвсем сам на горната палуба. Самотната фигура стоеше неподвижно като статуя до белия парапет. Мокрото му от дъжда лице бе обърнато към скалите, студеният вятър рошеше косите му.

Младата жена усещаше, че в гърлото й засяда буца, докато гледаше как Мисисипи отнася надолу по течението си съпруга й. Същата Мисисипи, която й го беше върнала през една гореща юнска нощ, сега си го вземаше обратно през една студена ноемврийска вечер.

„Клей. — Устните й оформиха безмълвно името му. — О, Клей, моля те, върни се при мен.“

За нейно щастие и учудване, високият мургав мъж, на когото говореше беззвучно, вдигна ръка и помаха с нея. Той я виждаше! Знаеше, че тя е тук и й махаше.

В отговор Мери размаха диво ръка във въздуха, като едновременно плачеше и се смееше. През мощния бинокъл, насочен неизменно към него, тя видя как красивото му лице се разтегна в широка, момчешка усмивка. Тя изду устни, докосна пръстите си до тях и му изпрати въздушна целувка. Клей вдигна длани до устните си, целуна ги и изпрати поздрава си по въздуха.

А след това вече го нямаше.

Погълнат от мъглата и нощта. Само след секунди вече не се виждаше нищо от „Андрю Джаксън“.

Младата жена свали от очите си тежкия бинокъл. Потръпна от страх и студ.

Той беше заминал. Клей беше заминал.

И можеше да не се върне никога.

 

 

Войната не съществуваше за Мери, докато Клей бе с нея в Лонгууд. Сега обаче, след като той бе заминал, тя се превърна в най-важното нещо за нея. Изчиташе жадно както „Мемфис ъпийл“, така и всеки друг вестник, до който успееше да се добере. Всекидневно разпитваше мичман Джони Бригс, за да научи каквото може за битките из южните щати, водили се както по суша, така и по вода.

Сърцето й се смрази от ужас, когато, малко преди Коледа, до Мемфис достигна вестта, че съюзническият броненосец „Кайро“, на който беше Клей, е бил потопен от мина на 12 декември. Имало жертви, но все още точният брой на загиналите не бил известен.

Мери прекара най-кошмарната седмица в живота си в очакване на известието. Когато най-после телеграмата пристигна в Мемфис, младият мичман Бригс побърза да я зарадва с добрата новина. Името на капитана не беше сред списъка на загинали и ранени на борда на „Кайро“.

Няколко дни по-късно тя получи кратко писмо от Клей, в което той я уверяваше, че е жив и здрав и че това положение няма да се промени. Бил на път към Арканзас, където трябвало да се присъедини към флотата на контраадмирал Дейвид Портър.

И тя не трябвало да се притеснява.

Младата жена постави писмото в скута си и поклати глава.

Да не се притеснявала ли? Та това бе единственото, което правеше. Подобно на хилядите други съпруги, майки, сестри и любими, тя се тревожеше непрекъснато за живота на любимия си.

Сега, след като Клей бе отишъл на война, Мери започна да гледа по съвсем друг начин на задълженията си в болницата. Всеки път, когато се наведеше да утеши някой страдащ нещастник, тя си представяше, че всъщност това е Клей, ранен и безпомощен, и сърцето й се изпълваше със състрадание. Удвои усилията си да даде на ранените и умиращите мъже толкова внимание и нежност, колкото заслужаваше всеки герой от войната.

За онези, за които се грижеше, нямаше никакво значение, че тя бе съпруга на офицер от Съюзническите войски. За страдащите хора, за които Мери полагаше безкрайни и търпеливи усилия, важен бе само фактът, че хубавото й лице, надвесено над леглото им, ги даряваше със слънчев лъч светлина в света на мрака, в който бяха попаднали. И че ръцете й даряваха известно облекчение на изкривените им от болка тела.

Младата жена работеше, без да се щади, дежуреше допълнителни часове, тъй като знаеше, че скоро няма да може изобщо да помага. Зимните рокли вече бяха започнали да й стягат неприятно в талията, а доктор Кайн я бе предупредил, че стресът и напрежението от работата в болницата бяха прекалено големи за една бъдеща майка.

Новогодишният ден бе последният й работен ден в клиниката. Беше в края на четвъртия месец и вече трябваше да се усамоти в Лонгууд, за да чака раждането на своето бебе.

Тъй като сега вниманието й не се отвличаше от задълженията в болницата, времето се превърна в истинско бреме за нея. Това бе най-дългата и най-самотна зима в живота й. Всеки ден се молеше да получи писмо от Клей, но той пишеше рядко. Откакто бе заминал, бе получила само шест писма, които препрочиташе отново и отново.

Зимното време бе в хармония с мрачното настроение на Мери. Дните си приличаха — студени и сиви. През януари и февруари една след друга се вихреха снежни бури, след които крайречният град оставаше под бяла покривка. По тъмната Мисисипи се образуваха големи ледени блокове, а бреговете й бяха здраво замръзнали. Младата жена се чувстваше като в затвор и ако не бяха посещенията на Лия, която винаги успяваше да я разведри, тя със сигурност щеше да изгуби разсъдъка си.

Всяка нощ трепереше сама в голямото махагоново легло, като изгаряше от желание Клей да бъде до нея. Питаше се къде се намира сега и дали не му е студено, дали не е гладен, уморен, мръсен или… ранен? Налагаше си да не мисли за подобна вероятност. Клей не беше ранен. И нямаше да го ранят.

„Мили Боже, не позволявай да го ранят!“

Най-после в Тенеси настъпи пролетта и никой не я посрещна с по-голяма радост от самотната Мери Пръбъл Найт. Но дори и когато времето се затопли, тя пак не можеше да излиза, тъй като, както бе заявил не много любезно Тайтъс, „възпитаните дами в нейното положение не се показвали пред хората“.

— Майка ти шъ съ обърне в гроба си, ако излезеш да парадираш по улиците на Мемфис в този си вид.

— Тайтъс, аз и не възнамерявам да „парадирам из улиците на Мемфис“ — уверяваше го тя, притиснала длан към болезнения си гръб. — Но мислиш ли, че ще шокирам благородническото съсловие, ако седна на собствената си централна веранда?

— Но трябва да изчакаш залеза на слънцето — отвърна замислено старецът. — Тогава вече почти никой не минава.

— Няма да чакам залеза — заяви младата жена, излетя през главната врата и се намести в един люлеещ се стол.

Въздъхна и погледна тъжно към покритата с речни камъчета алея. Един ден Клей щеше да се зададе по нея и тя щеше да се спусне да го посрещне с тяхното дете на ръце. Усмихна се щастливо и постави длан върху издутия си корем.

През този слънчев майски следобед Мери се полюляваше самотно върху люлеещия се стол на верандата, а по поляната бляскави пеперуди прелитаха от цвете на цвете, ласкавият ветрец развяваше малките кичурчета по слепоочията й.

Беше се унесла в мечти по щастливите дни, които я очакваха в Лонгууд с Клей и децата им. Скоро заспа.

Не бяха минали и няколко минути, когато се събуди от чаткането на конски копита по чакълестата алея. Младата жена премигна и се вгледа по посока на звука. Мичман Бригс слезе от коня си и влезе през главната порта.

Мери затаи дъх. Не помръдна, докато червенокосият моряк бързаше към нея. Когато се приближи, по изражението му разбра, че не носеше лоши новини. Олекна й малко и дори успя да се усмихне.

Беше дошъл да й съобщи за току-що получената в щабквартирата в Мемфис телеграма. На осемнайсети май адмирал Портър бе изпратил шест бойни кораба нагоре по течението на реката, за да подкрепят армията на Грант при операцията източно от Виксбърг.

Въпросните кораби бяха под командването на капитан Клейтън Терел Найт.