Нан Райън
Игра на любов (39)

Тридесет и девета глава

Времето остана топло и приятно до началото на октомври, но първите признаци на есента не закъсняха. Листата на високите дъбове и брястове започнаха да променят цвета си и да падат на земята. Слънцето, като че ли се появяваше от друга посока. Светлината му вече не беше така ярка, а лъчите му бяха много по-милостиви.

И, разбира се, старата Мисисипи също се промени със смяната на сезоните.

През дългите и горещи юлски и августовски дни реката имаше златисто сияние и бръмчеше от хилядите насекоми, плъзгащи се по повърхността й. Всеки ден, когато слънцето залязваше, за кратко време Мисисипи придобиваше блестящ меден, а след това — кървавочервен цвят, след което голямото светило потъваше зад западните й брегове.

Не след дълго, със застудяването на нощите, покрай реката започнаха да се образуват ледени дантели, първите вестители на настъпващата зима.

Макар да не разговаряха за неизбежната си раздяла, и Мери, и Клей знаеха, че няма да могат да отпразнуват заедно в Лонгууд първата си Коледа като съпрузи. Младият мъж бе изненадан, че изобщо бе останал толкова дълго време в Мемфис. В крайречния град царяха мир и спокойствие. Развихрилата се контрабандна дейност бе озаптена. Нямаше причина да го оставят още тук. Всеки момент можеше да пристигне заповед да замине и да се върне на бойното поле.

Но не споделяше опасенията си с Мери.

Когато с ноември от север пристигнаха ледените ветрове, Мери разцъфна като пролетно цвете. Тъмните й очи бяха озарени от някаква нова вътрешна светлина, а иначе бледите й бузи бяха поруменели.

Клей се питаше дали съпругата му наистина ставаше по-хубава и щастлива с всеки изминал ден, или това бе просто плод на въображението му. Нямаше представа, че тези промени се дължаха на прекрасната тайна, която засега Мери пазеше за себе си. Подозираше, че е бременна, но не възнамеряваше да сподели с мъжа си нищо, докато не бъде абсолютно сигурна.

През първата седмица на ноември, през един студен и дъждовен вторник, тя си уреди час за преглед при доктор Кайн, храбрия белокос лекар, с когото работеше в болницата. Лекарят потвърди предположенията й и за Мери слънцето изгря с пълна сила.

— Действително си бременна, мисис Найт — рече доктор Кайн. — Трябва да очакваш детето около първи юни.

— О, доктор Кайн — възкликна щастливо младата жена. — Безкрайно ти благодаря!

Старият лекар се усмихна на сияещата си пациентка.

— Не благодари на мен, а на съпруга си.

И той се засмя тихичко на шегата си.

— Така и ще направя — каза Мери.

— Трябва да си забременяла по време на първата ви брачна нощ — започна да разсъждава на глас доктор Кайн, като смяташе нещо на пръстите си.

Мери усети, че бузите й пламват.

— Така излиза — отвърна тя.

След това скокна от стола си и понечи да напусне малкия, разхвърлян кабинет, който се намираше на първия етаж в болницата, но лекарят я спря.

— Почакай, Мери-Елън. Седни, трябва да поговорим.

Усмихната, Мери кимна и седна, но не я сдържаше на едно място. Стиснала здраво ръце в скута си, събрала глезени и потупваща с върховете на обувките си по пода, тя възкликна:

— Божичко, имам да уча толкова много неща, нали? Никога в живота си не съм се намирала близо до някое бебе и… и… Какво има, доктор Кайн? Защо се мръщиш?

— Така ли? Не съм усетил. — Той се облегна върху бюрото си, свали очилата и рече: — Мери-Елън, не искам да те притеснявам, но мой дълг, като твой лекар е да те предупредя, че е много вероятно да имаш големи проблеми с раждането на детето. Едни жени са създадени да раждат, други — не.

Сега бе ред на Мери да се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не мога да имам…

— Не. Не. Нищо подобно. Просто казвам, че когато дойде време да раждаш, може да ти се наложи доста да страдаш и…

— Това ли е всичко? — засия отново младата жена. Изправи се и заяви: — Предполагам, че мога да изтърпя болка, колкото хиляди други жени. Както и мъже. — Тъмните й очи блестяха възбудено, когато добави: — Не се притеснявай. Обещавам, че няма да се държа като някое разглезено, уплашено дете.

— Знам това — отвърна докторът, — но искам да бъда сигурен, че ще изпратиш да ме повикат веднага, след като почувстваш първите болки.

— Обещавам, доктор Кайн. И вече очаквам с нетърпение този щастлив ден!

Мери изгаряше също така и от нетърпение да сподели с Клей, че ще имат бебе.

Най-после дойде краят на работния ден. Младата жена наметна нетърпеливо дългата си вълнена пелерина, сложи качулката и излезе навън в очакване да види съпруга си.

Вместо него, до нея се приближи мичман Джони Бригс.

— Добър ден, мисис Найт — усмихна се широко той. — Капитан Найт е временно ангажиран, затова помоли мен да ви закарам у дома.

И той кимна към очакващата ги карета.

— О, благодаря, мичман Бригс — отвърна Мери.

Разочарованието й, че няма да може да сподели веднага с Клей щастливата новина изчезна, тъй като си даде сметка, че така дори беше по-добре. Много по-добре. Можеше да му я каже, когато останеха само двамата. И той със сигурност щеше да бъде толкова възторжен, колкото и тя и щеше да има възможността да й го покаже.

Въпреки, че небето бе мрачно и валеше непрестанно, младата жена се усмихваше по целия път до Лонгууд. Още щом влезе, подаде мократа си пелерина на верния Тайтъс и го попита къде може да открие съпруга си.

— В кабинета — отвърна верният слуга.

Мери, която изгаряше от нетърпение да види Клей, не забеляза разтревожения поглед на стареца.

Но когато пристъпи прага на топлия, осветен от огъня кабинет и видя красивото лице на любимия си, тя разбра. Разбра, че онова, от което се бе страхувала от седмици, се бе случило. Неизбежното, за което се бе опитвала да не мисли, бе станало.

Клей трябваше да тръгне.

В този момент той я забеляза. Мургавото му лице се смекчи веднага и той се изправи. Заобиколи масивното бюро. Мери се спусна към него. Той я обхвана в обятията си. Притисна я силно към себе си и загали светлите й коси.

Стори й се, че й прималява, бе обзета от силно чувство за загуба и й се искаше да извика да не й казва нищо, да не й съобщава онова, което вече бе отгатнала. Не можеше да я остави, нямаше да го пусне. Носеше неговото дете и имаше нужда от него. Детето им се нуждаеше от него.

Младата жена не каза нищо, само вдъхна дълбоко чистото, мъжко ухание, което си бе типично негово.

Прилепил устни към лявото й слепоочие, Клей промълви:

— Любов моя, напускам Мемфис.

Ръцете й го обхванаха още по-силно. Притисна се към него така, сякаш не възнамеряваше да го пусне.

— Къде?

— Мисисипи. Наредиха ми да тръгна с броненосеца „Кайро“.

— Кога? — попита едва чуто тя.

Клей вдигна длани, обхвана бузите й и обърна лицето й нагоре.

— Тази нощ.

Мери събра последните си останки от хладнокръвие и предложи храбро:

— Ще ти помогна с багажа.

— Вече е готов — отвърна той. — Всичко е готово.

— А! Е, тогава…

— Преди да тръгна — прекъсна я младият мъж, — люби ме за последен път, скъпа моя.

Тя се опита да се усмихне, но се провали.

— С удоволствие, капитан Найт.

Хванати за ръце, женените влюбени се изкачиха до господарския апартамент. В мраморната камина в огледалната спалня гореше весел огън. Нищо друго не осветяваше стаята. Тежките завеси бяха спуснати, за да ги изолират от шума на зимния дъжд, който биеше по стъклата. Обширното помещение бе топло, приятно и уютно.

Светът с всичките си проблеми бе изолиран, той не можеше да нахлуе тук.

Заключила новината за бебето в сърцето си, за да не тревожи допълнително заминаващия си съпруг, Мери се покачи гола върху пухеното легло. Без да откъсва влюбения си поглед от приближаващия се към нея мургав мъж, тя се отдаде и телом, и духом.

Огледалата отразиха как Клей проникна в нея и прошепна:

— Сърцето ми никога не се е променяло и няма да се промени. Нито времето, нито раздялата могат да разрушат властта ти над мен. Винаги помни това, Мери. Единствената жена, която някога съм обичал, си ти.

Когато излязоха от спалнята, дъждът се бе превърнал в леденостудена мъгла, но оловносивото небе бе все така ниско надвиснало.

Застанал в подножието на стълбището, Клей каза:

— Не искам да идваш на пристана с мен, Мери.

Младата жена се усмихна.

— Страхуваш се да не се разплача и да те поставя в неудобно положение, така ли?

— Не — усмихна се по момчешки той. — Страхувам се, че аз мога да се разплача.

— Нека тогава да те изпратя до коня ти.

Той кимна, уви дебелата пелерина около раменете й и облече тежкия си мундир. Точно когато се готвеха да излязат, Тайтъс влезе във вестибюла. Младият мъж се ръкува с него, потупа приведените му рамене и рече:

— Тайтъс, искам да те помоля за една услуга.

— Само кажете, кап’тане.

— Грижи се за Мери, заради мен.

— Шъ съ грижа — поклати белокосата си глава старецът. — А вий са грижете за себе си, чувате ли.

— Добре. Довиждане, стари приятелю.

Клей хвана ръката на Мери и я поведе навън. Докато пресичаха студената веранда, я уведоми, че оставя в Лонгууд двама от хората си, за да я пазят.

— Джони Бригс го познаваш — каза той. — А мичман Дейв Брейбил си виждала неведнъж в Лонгууд — един висок, светлокос, свенлив мъж, с пълна със зъби уста. — Младата жена кимна, заслушана в обясненията на съпруга си. — И двамата са добряци. Ако имаш нужда от нещо, ще казваш на мичман Бригс. Ще ти изпращам заплатата си, но ако закъсаш нещо, имам банкова сметка в „Мемфис нешънъл“ на „Франт стрийт“. Тегли толкова, колкото са ти нужни. — Достигнаха главната порта и преминаха през нея. — Забравил ли съм нещо?

— Не — увери го тя. — Помислил си за всичко.

Приближиха се до очакващия го, оседлан жребец. Голямото животно поклати глава и изпръхтя, усетило, че заминават.

— Само минутка — успокои коня си Клей и се обърна отново към съпругата си. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

„Да! — искаше й се да извика. — Да, искам да ти кажа, че нося твоето бебе!“

— Не, нищо. Всичко ще бъде наред. Не се тревожи за мен, моля те.

— Тогава ме целуни — рече той и я прегърна.

Мери го целуна с всичката си любов, а след това се отдръпна, докато той яхна възбудения жребец. После се приближи отново, повдигна длан и я постави с безкрайна любов и нежност върху бедрото на Клей.

Капитан Клей Найт сведе поглед към жената, която обичаше почти откакто се помнеше и сърцето му се сви от болка, че я оставя отново.

— И не забравяй, Мери — промълви тихо той, — ти принадлежиш на моето сърце. Обичам те, скъпа моя, и ще се върна при теб.

Мери се усмихна смело през сълзи и отговори:

— Пази се, любими. Обещай ми, че ще останеш жив.

— Обещавам — отвърна младият мъж, наведе се от коня си, за да я целуне за сбогом, изправи се и потегли.