Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нан Райън. Игра на любов

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Мери се отдели от вратата, пресече пипнешком тъмната спалня и запали лампата край леглото си с треперещи ръце. Погледна към часовника върху камината.

Четири и трийсет.

Нямаше смисъл да си ляга. Не беше способна да заспи. Младата жена въздъхна отчаяно, обърна се бавно и погледна към голямото огледало. Намръщи се и се приближи още малко, без да отделя очи от странното отражение. Светлите й коси падаха в безредие по лицето и голите й рамене. Тя повдигна ръце, прибра назад разпилените кичури и направи още няколко крачки към огледалото.

Спря се на трийсетина сантиметра от него.

И изтръпна.

Голата жена насреща й, й беше почти непозната. Беше повече от очевидно, какво бе правила тази развратница през непрогледните нощни часове. Голите й гърди все още бяха по-розови и по-чувствителни от обикновено, несъмнено следствие на страстните целувки, а от вътрешната страна на бедрото й с цвят на слонова кост, имаше малка драскотина. Непривичната лека болка между краката постоянно й напомняше, че мургавият капитан я бе притежавал напълно.

Очите на Мери се изпълниха със сълзи. Съжаляваше за постъпката си и се чувстваше унизена. Мразеше се за това, което бе сторила. Което му бе позволила да направи. Мразеше и арогантния, любвеобилен капитан Найт, защото я бе лишил от достойнството й.

Тялото й все още носеше мириса му. Внезапно тя се почувства толкова омърсена, че не можеше да понесе и миг повече това положение.

Обърна се с гръб към огледалото, взе синия копринен пеньоар и го облече. Приближи се към звънеца до леглото си и го раздруса като побесняла. Завърза колана на робата си и започна да ходи напред-назад из стаята, неспособна да застане на едно място. Изминаха пет минути. Върна се до звънеца, дръпна го още няколко пъти и зачака нетърпеливо. Защура се отново из спалнята с усещането, че ще изскочи от кожата си.

Мръсната си, осквернена кожа.

На вратата се почука лекичко и тя прекоси тичешком стаята. Отвън стоеше старият Тайтъс, като премигваше сънено, почесваше посивялата си глава и се прозяваше. Мери сграбчи ръката му и го дръпна в стаята си.

— Трябва да ми стоплиш вода — рече тревожно тя, — и веднага да ми я донесеш.

— Мис Мери-Елън — възпротиви се той, — още няма пет часа и аз…

— Тайтъс, слез незабавно долу и стопли вода! Чуваш ли? Трябва да се изкъпя непременно и то на часа.

Тонът и дивият й поглед го възпряха от по-нататъшни коментари. Старият слуга поклати глава и отиде да изпълни поръчката й, но бе озадачен от странното й поведение, от необичайното й гневно избухване. И не можеше да си обясни тази промяна в навиците й. Защо бе станала толкова рано? Ами тази баня по никое време?

Тя се къпеше неотменно всяка вечер. Чудеше се какво я бе прихванало. Но не беше негова работа да я пита. И дума да не става. Нека си се къпе и посред нощ, ако ще.

Но не престана да си мърмори под носа, докато чакаше водата да се стопли и после, докато я качваше с огромни усилия нагоре по стълбите.

Задъхан и изпотен, той най-после я занесе на господарката си. Щом го видя, Мери почувства разкаяние. Съжаляваше, че в гнева и срама си го бе събудила и му се бе развикала. Съжаляваше, че го бе накарала да мъкне водата до горе. Подобни усилия не бяха за годините му.

— Тайтъс — рече извинително тя, като пое тежкото ведро от ръцете му, — сама ще се оправя. Ти се връщай в леглото. Извинявай, че те събудих. Прости ми, задето постъпих толкова егоистично.

Старият прислужник примигна, обърна се и си тръгна още по-озадачен.

Щом остана сама, младата жена се съблече и изля ведрото димяща вода във ваната си. Започна да се търка толкова яростно, че бялата й кожа порозовя. Сапуниса се от глава до пети, твърдо решена да измие от себе си всякакви следи от любовта на капитан Найт.

Когато тялото й бе чисто като на новородено, тя излезе от ваната, изсуши се и се заоблича припряно, тъй като искаше да излезе от Лонгууд преди другите, и най-вече преди военноморският офицер на янките, да се е събудил.

Едва се бе зазорило, когато Мери отвори предпазливо вратата на стаята си и се измъкна в коридора. Погледна автоматично към затворената врата на господарския апартамент и усети по гръбнака й да преминават тръпки. Изрече на ум благодарствени слова, че вратата бе затворена и че обитателят на апартамента очевидно все още спеше.

Младата жена забърза надолу по стълбите и скоро беше навън. Въздъхна едва тогава, когато имението се скри от погледа й. Пое си дълбоко въздух. Утрото беше свежо, а розовите лъчи на изгряващото слънце оцветяваха няколкото малки облачета, полегнали на изток.

Побърза да остави „Ривър роуд“ зад себе си и забави крачка, когато наближи града. В този ранен час Мемфис все още спеше. Улиците бяха почти празни и по тях не се виждаше нито една синя униформа. Беше толкова тихо, че чуваше песента на птиците, кацнали по най-високите клони на дърветата.

Стигна „Франт стрийт“.

Тръгна бавно по „Котън Роу“ и спря за момент пред матираните стъкла, на които пишеше „Памучна компания Пръбъл“. Вратите бяха заключени с катинари. Вътре нямаше никой. Бе приключила всякаква дейност. Капаците на прозорците бяха спуснати, а в канторите вече не се извършваха трескави покупко-продажби. Край на големите контракти за покупка на тонове от „бялото злато“, благодарение на което се бе появил на картата Мемфис.

Мери въздъхна тъжно и зави на изток, когато стигна до „Адамс авеню“. На следващата пресечка се намираше католическата църква „Сейнт Питър“. Прииска й се да влезе вътре и да поиска прошка. Мина покрай всички красиви имения по „Адамс авеню“, като поспря, когато стигна до прекрасната къща на семейство Уитли, точно срещу болницата.

Всички големи и хубави имения бяха окупирани от войските на Съюза. Сега обаче, толкова рано сутринта, не се виждаше никой от неприятелските войници. Като че ли ужасната война не бе избухвала. Като че ли янките не бяха стъпвали в любимия й Мемфис и всичко това бе само един кошмарен сън, от който току-що се бе събудила.

О, ако наистина беше само сън. Ако действително нищо от това не се бе случвало. Ако Съюзническата флота не бе завзела града. Ако властният капитан Найт не бе окупирал Лонгууд. Ако не беше я… ако тя не беше… ако не бяха…

Младата жена стигна триетажната сграда на болницата.

— О, Мери-Елън Пръбъл, какво правиш тук в този безбожно ранен час? — попита я един от хирурзите, видимо уморен, с изцапана с кръв бяла престилка, седнал върху стъпалата на главното стълбище. — Какво има? Да не би да не си могла да спиш?

Мери усети, че се изчервява. Надяваше се, че ужасната вина не бе изписана върху лицето й. Усмихна се нервно на лекаря и каза:

— Аз ли? А какво ще кажеш за себе си? Беше тук, когато си тръгнах вчера вечерта. Цялата нощ ли стоя?

Хирургът кимна, като мърдаше схванатите си от умора рамене. После се изправи бавно, усмихна се, взе ръката на младата жена и рече:

— Радвам се да те видя, Мери-Елън. Хората не достигат, затова аз…

— Точно затова съм дошла и аз — отвърна тя, докато двамата влизаха в болничната сграда.

— Добро момиче. Цялото ми отделение е пълно с пациенти, чиито превръзки трябва да се сменят непрекъснато.

— Оставете тази работа на сестра Мери, доктор Нийл.

Когато слънцето изгря напълно, Мери вече бе потънала в работата си. Беше благодарна, че има да върши нещо — нещо, което да отвлича вниманието й.

Но колкото и заета да беше, не можеше да се пребори с разсеяността си. Нямаше представа за броя на ранените, които бе превързала и измила в леглата им, за количеството писма, които бе написала до съпругите и любимите от името на най-слабите и най-тежко пострадалите, но така и не успя да забрави напълно за мургавия, красив, силен мъж в Лонгууд.

Около десет сутринта, когато бързаше по дългия болничен коридор с нови превръзки в ръце, пред погледа й внезапно изплува образът на голия капитан Найт, легнал по гръб, докато тя се извиваше отгоре му.

Мери се препъна и за малко не падна.

По-късно, докато хранеше с горещ бульон един от ранените, чиито ръце бяха превързани до раменете, съзнанието й политна към смълчания коридор в Лонгууд и това, което офицерът на янките бе правил с нея в горещия, мастиленочерен мрак.

— Ей, внимавай! — извика стреснатият пациент и Мери видя ужасена, че бе разляла част от супата върху пижамата му.

— Божичко — възкликна тя, остави встрани купата с бульона и започна припряно да попива разлятата течност. — Изгорих ли те? Заболя ли те?

— Не, добре съм.

— Съжалявам. Колко съм несръчна!

— Да не би нещо да ви притеснява днес, мис Пръбъл?

— Не, ни най-малко.

Срамните спомени, които предпочиташе да забрави, продължаваха да я преследват. „Трябва да ги залича от паметта си“ — повтаряше си тя. Не трябваше да мисли повече за случилото се. Но в края на деня вече не можеше да мисли за нищо друго и се страхуваше да се върне в Лонгууд.

Не си тръгна в обичайния час. Остана до по-късно в болницата и нарочно изчака слънцето да залезе, преди да се отправи за вкъщи. Все пак не можеше да отлага до безкрайност.

Изтощена от дългия горещ ден в клиниката, с бодящи я рамене и гръб, Мери пожела „лека нощ“ на пациентите си и заслиза уморено по стъпалата на външното стълбище.

Спря рязко.

Премигна и потръпна в полумрака. Насреща, от другата страна на улицата, стоеше самотен офицер в синя униформа, яхнал черния си жребец. Въпреки оскъдната светлина, нямаше как да не познае капитана на янките по широките рамене и стойката.

Незабавно почувства пристъп на срам и тревога. Огледа се уплашено. Нямаше как да избяга. Нямаше как да се промъкне незабелязано покрай него.

Младата жена стисна зъби. След това изправи уморените си, крехки рамене, повдигна тежките си поли и с вид, че няма представа за присъствието му, тръгна надолу по улицата.

Капитан Найт опъна леко юздите на черния жребец и той потегли бавно. Без да обръща внимание на своя мъчител, Мери вървеше с гордо вдигната глава по дървения тротоар. С нещо като усмивка на устните, офицерът яздеше след нея. Младата жена все така не поглеждаше встрани. Продължи пътя си, докато капитан Найт не застана с коня си така, че да заеме целия тротоар.

Мери бе принудена да спре.

Тя вдигна тъмните си очи, от които изскачаха гневни светкавици, към Клей и ядосано му нареди да се махне от пътя й. В отговор младият мъж слезе от седлото си. Погледна я студено и каза:

— Кога ще разбереш, че е опасно да се разхождаш сама посред нощ? — Кимна към съседната пресечка, където се бе събрала голяма група съюзнически войници. — Добре ще сториш да ми повярваш. Виждаш ли всички тези войници? Те са самотни, далеч от домовете си. Търсиш си белята.

— Единственото опасно място за мен е собственият ми дом! — озъби се Мери.

Все така здраво стиснала челюсти, тя заобиколи голямото черно животно и отново забърза към Лонгууд.

Капитан Найт остана неподвижен за момент, загледан в нея. Поклати чернокосата си глава и присви очи. Каква високомерна лицемерка беше само. Снощи, когато нямаше опасност да бъдат открити, му се бе отдала с желание и страст. А сега изглежда предпочиташе да забрави случилото се. Е, той пък нямаше да я остави да го забрави.

Устните му отново се разтеглиха в лека усмивка и той реши, че по време на престоя му в Мемфис, Тенеси, и имението, и неговата господарка, щяха да му принадлежат.

После поведе жребеца си на известно разстояние след Мери, за да е сигурен, че ще се прибере благополучно. Спря пред главния портал на Лонгууд, за да я наблюдава, докато изкачи почти тичешком стъпалата и изчезне зад тежката двойна врата.

Щом се озова вътре, младата жена се отби в кухнята, само колкото да си нахвърля набързо нещо за вечеря върху един поднос. Отнесе го на горния етаж, влетя в стаята си и заключи вратата след себе си. Подскачаше всеки път, когато чуеше и най-слабия шум, уплашена, че това бяха стъпките на капитана.

Измина час. После — два.

Изтощена, Мери си легна. Но не заспа. Докато лежеше сама в мрака, тя се измъчваше от мисълта, че капитан Найт беше, или след малко щеше да бъде, от другата страна на коридора. А тази близост бе едновременно заплаха и огромно изкушение.

Колкото и да не й се искаше да го признае, снощното любене я бе развълнувало невероятно. То бе толкова възбуждащо, че нямаше как да го забрави. Нещо повече. Бе също толкова невъзможно да не копнее за още.

Не можеше да не си дава сметка, че трябваше само да стане от леглото, да прекоси коридора и да влезе в господарския апартамент, за да преживее отново този невероятен екстаз. С основание се съмняваше, че той щеше да я отблъсне. Беше почти сигурна, че щеше да разтвори обятията си за нея и да я люби отново така чувствено.

Мери се обърна нетърпеливо и погледна към прозорците край леглото си, за да види дали бяха отворени. Бяха отворени, но откъм реката през тях не проникваше никакъв ветрец. В стаята беше горещо и задушно. Завесите висяха неподвижно. Усещаше, как в браздата между гърдите и от задната страна на коленете й се стичат вадички пот.

Изрита горния чаршаф към краката си, дръпна горницата на нощницата и духна в пазвата си. Но и това не помогна.

Младата жена въздъхна.

Представяше си капитана, легнал гол в мрака. Представяше си гарвановочерните му коси, разпилени върху бялата възглавница. Суровото, красиво лице с жестоки, чувствени устни. Изпъкналата артерия, която пулсираше отстрани на мургавия му врат. Широките, мускулести рамене. Силните тъмнокожи ръце, изпъкващи още повече върху белотата на чаршафите. Гърдите, покрити с къдрави черни косъмчета. Стегнатият корем. Тесният като на момче ханш. Дългите мускулести крака.

Дишането й се учести, а по горната й устна избиха капчици пот. Мери стана от леглото. Раздразнено разкопча бялата си нощница, която според нея бе причината за дискомфорта й. Съблече я през главата си, избърса с нея потта по стройното си тяло и я захвърли върху килима.

Легна си отново, този път почти напълно гола.

Но не й беше по-хладно от преди малко.

Въртеше се и се мяташе, като си повтаряше, че не желае да има нищо общо с капитана. Че не иска да отиде при него. Нито пък той да дойде при нея. Искаше само да забрави напълно за миналата нощ.

И щеше да забрави.

Заби юмрука си във възглавницата и прошепна:

— Върви по дяволите, капитан Найт! Проклет да си! По-скоро ще вали сняг през юли, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново!