Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (9)

Осма глава

На другия ден Миранда се премести в служебно бунгало, което се намираше редом с други три, отделно от тези за гостите на хотела. То беше едноетажно, с грубо варосани стени и с покрив от червени керемиди. Имаше спалня, баня, малък хол и кухничка в единия край, а в другия — балкон с изглед към морето.

— Надявам се, че тук ще ви бъде удобно — каза Мило, докато я наблюдаваше как излиза на балкона.

Тя се загледа в ослепителното синьо небе и още по-синьото море, което се пенеше от бушуващия вече близо двайсет часа мелтеми. Силата му намаляваше, но дърветата все още се огъваха под напора му, а слухът тревожно улавяше странния му вой.

— Сигурна съм, че ще ми хареса. И освен това — с удоволствие ще се храня тук отвън.

Миранда си мислеше за срещата с Алекс. Истина или измислица на въображението й беше тя?

В края на краищата една такава среща бе напълно възможна. Той беше грък. Каза й, че живее в Пирея и че корабостроителният му бизнес е базиран там. Спокойно можеше да прескочи до острова с някой от собствените си кораби, а защо не и да отседне в хотела?

Дали пък не се опитваше да намери оправдание за своята растяща лудост?

Миранда се обърна усмихната към Мило.

— Наистина ли не искате да започна работа веднага?

Той поклати глава.

— Първо се аклиматизирайте. Навярно вече сте разбрали, че горещината тук омаломощава човека. След няколко дни ще посвикнете с температурите и тогава ще ви бъде по-лесно да започнете работа. А и в случай че ни потрябвате като преводач, знаем къде да ви намерим! Ако аз съм тук, мога да се справя и сам. Ако ме няма, ще ви се обадят с молба да отидете и да помогнете. Нали?

Тя се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Нали дойдох точно за това!

Мило я остави сама. Миранда подреди дрехите си във вградения гардероб и започна да разглежда окачените по стените репродукции. Едната бе акварелен пейзаж на Атина от деветнайсети век с Партенона в близък план. Около него нагъсто бяха разположени дървета, малко по-надолу — бели старовремски къщи, а в далечината емблематично се синееше морето с миниатюрни лодки и мачти. Имаше и други акварели, но те бяха от острова. Миранда позна пристанището със скупчените таверни и къщи, нарисувани с тъмнокафяво, синьо и червено. До нея имаше рисунка на църква със син купол. Навярно бе същата църква, която посетиха предишния ден.

Най-голям интерес прояви към една стара карта на Цикладите. Огледа я отблизо. В центъра се намираше свещеният остров Делос. После следваха Миконос и малкият Сирос. Но къде бе Делефорес? На някои места не успя да разчете дребния шрифт — сякаш в ярко боядисаното море бяха разпръснати десетки малки островчета.

Миранда реши да се поразходи, докато бе все още хладно. Преди това затвори капаците на прозорците и завъртя ключа два пъти.

Искаше й се да поплува, но не биваше да мокри гипса на крака си. Все пак пое към морето с намерение да се разходи, но по друг маршрут — покрай бунгалата за гости и плувните басейни. Видя хора, които се излежаваха в шезлонгите, и други, които лениво плуваха в басейните. Този път на плажа имаше много деца: влизаха и излизаха тичешком от морето, играеха на топка или лежаха на пясъка при родителите си, които предпочитаха сянката на чадърите. От време на време сухият северен вятър мелтеми напомняше за себе си с някой внезапен пристъп.

Струваше й се невероятно, че се намира далеч от Лондон, в един съвършено различен свят.

 

 

И Тери Финигън не беше в Лондон. Цяла нощ бе шофирал, за да отиде в Манчестър. Нае стая в хотел „Хилтън“ и веднага щом се настани, си наля чаша уиски от запасите в хладилника и позвъни на „Услуги“, за да открие търсения от него телефонен номер.

Когато избра номера, веднага позна бодрия глас отсреща, въпреки че бяха минали толкова много години.

— Ало?

— Айрийн?

— Да, кой се обажда?

Очевидно не го позна.

— Тери.

— Тери кой?

— Финигън — отвърна той и чу как тя си пое въздух.

— Майтапиш се! Тери Финигън? Господи, вече те бяхме отписали. Къде се загуби през всичките тези години?

— В Лондон. Как си, Айрийн?

— Добре, а ти?

— Малко съм загазил.

— Значи имаш нужда от помощ и се сети за Бърни, а? — грубата й откровеност не го изненада. Айрийн винаги си е била такава, а и едва ли в случая можеше да й възрази.

— Нещо такова.

— Тогава ела и поговори с него. За каквото и да става въпрос, надали може да се свърши по телефона. Ела в Манчестър.

— Аз съм тук. Отседнал съм в „Хилтън“.

— Тогава скачай в едно такси и идвай. Живеем на стария адрес. Помниш ли го? Грийби Роуд, номер шест. Пи ли вече чай? Тогава ела да го пием заедно. Направила съм страхотно печено с картофи. Знам колко го обичаш.

— Чудесно — рече той и ясно си представи запеченото до златисто агнешко с картофи, лук и моркови. Още от вратата те лъхваше миризмата му. — Благодаря, Айрийн. Ще дойда след половин час.

Тери потегли със своя „Даймлер“ не просто към къщата на Айрийн и Бърни, а назад към своята младост и родните сиви, сгушени улици. Айрийн и Бърни имаха пари и спокойно можеха да се преместят другаде, както бяха постъпили много богати граждани на Манчестър — в Чешър или Шропшър например.

Вместо това те все още живееха в старата си сива къща на десет минути път от „Олд Трафорд“ — свещения терен, на който играеше „Манчестър Юнайтед“. Бърни беше фанатик на тази тема. За него играчите на отбора бяха богове, а „Олд Трафорд“ — планината Олимп. Не пропускаше техен мач — не само на роден терен, но където и било в страната.

Отвори му Айрийн. Беше остаряла. На колко бе сега — на петдесет и пет? С няколко години бе по-голяма от него. Още като момиче минаваше за закръглена, но сега видимо бе напълняла. Изрусената й коса нелепо жълтееше, лицето й беше силно напудрено, а устата й червенееше като сочна ягода.

Двамата се гледаха и Тери се запита дали изглежда също толкова остарял в нейните очи.

— Здравей, Тери — каза тя със своя здрав, удебелен от пиенето глас и погледна встрани. — Значи не си дошъл за пари!

Той мълчаливо се наведе, за да я целуне по бузата, а тя едва не го задуши в прегръдката си, като междувременно успя да го целуне по устата.

— Бърни те чака в оранжерията — пусна го и го поведе натам, поклащайки едрия си ханш. — Как е момчето ти? — попита го през рамо. — Четохме във вестниците за годежа му с богаташката щерка. Сандра дойде ли на партито?

— Не — Сандра и Айрийн винаги се бяха разбирали добре. Двете бяха от един дол дренки, въпреки че Айрийн бе повече домашарка, отдадена на съпруга и четирите си деца.

— Срамота! Душата си даваше за това момче. Той ходи ли при нея?

— Не.

Айрийн го прониза с поглед.

— Ти ли не го пускаш?

— Никога не съм му забранявал да се вижда с майка си, но нали знаеш, Сандра не обича да се натоварва — предпочита забавленията. Когато идва тук, се отбива да го види, но почти не го е канила в Испания.

Айрийн въздъхна.

— Много лошо.

Минаха през дълъг хол, който заемаше по-голямата част от приземния етаж на къщата и беше пълен с мебели, които изглеждаха като реквизити от някой бардак: столове с позлатени крака, маси от оникс, дълги до земята кадифени завеси в златистожълто и с ресни, разнообразни сувенири, огромен телевизор.

Вечерта бе мрачна и вещаеше дъжд, но пред себе си Тери видя светлина, която идваше от остъклената градина, проектирана във викториански стил.

— Ето го и него! — каза Айрийн на мъжа, седнал в креслото насреща.

Тери беше потресен. Когато се видяха за последен път, Бърни беше на четирийсет и няколко — вече плешив, среден на ръст, но много здрав и силен.

Сега му се стори смален и изсъхнал. Скъпият костюм стоеше нелепо върху това немощно тяло.

— Здравей, Тери — каза той и му подаде ръка. — Извинявай, че не ставам. Айрийн каза ли ти какво ни сполетя? Преди няколко години една от черните банди се опита да завладее нашата територия. Простреляха ме в гръб. Няколко месеца бях в болница и все още не мога да ходя.

— Много лошо, Бърни. Мъчно ми е за теб — Тери пое подадената му ръка — тънка и отпусната. Като че ли у Бърни вече нямаше живец.

— Седни и пийни нещо.

Айрийн му наля уиски и рече:

— Извинете ме, имам много работа. Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

— Печено с картофи — доволно рече Бърни.

— Да, нямам търпение да го опитам. Айрийн винаги е била царица на печеното. Как са децата?

— Добре са. После Айрийн ще ти разкаже за тях. Давай по същество. Имаш проблем и смяташ, че мога да ти помогна. Кажи за какво става въпрос.

— Още ли си в бизнеса? — колебливо попита Тери.

— Да, аз и най-малкият ми син Анди. Помниш ли го? Другите двама печелят парите си съвсем законно. Мат стана адвокат, и то доста добър. Джим е в строителния бизнес — застроил е целия северозапад. А сега ми кажи какъв ти е проблемът?

— Шон, синът ми, е загазил.

— Миналата седмица четохме за него в светската хроника. Нали ще се жени за дъщерята на някакъв богат банкер? Късметлия е.

— Да, но той… ами, ходи по жени.

— Палаво момче, а? Метнал се е на майка си. Сандра все се сваляше с разни мъже.

Тери го разбра едва когато тя го напусна, за да избяга с друг мъж. Почувства се като пълен глупак. Всички ли знаеха? И защо никой не му отвори навреме очите?

— Ами, едно от гаджетата на Шон надуло корема. Заплашила, че ще каже на Никол — годеницата му. Шон се паникьосал и… — Той си пое дълбоко въздух и с мъка изрече: — И я убил.

Бърни тихо подсвирна.

— И сега е в затвора и го чака процес? Интересно как сме изпуснали тази сензация.

— Не. Успял да се отърве от трупа. Полицията знае за случилото се, но няма доказателства — Тери набързо му обясни подробностите: каза му как момичето, което тогава работело при него, неволно е станало свидетел на убийството и се обадило в полицията; и как след това той и Шон са се опитали да й затворят устата. — После тя изчезна вдън земя. Сигурно полицаите са я скрили на сигурно място. Трябва да я намерим. Ако можехме да проникнем в полицейските компютри… Имаш ли още приятели там?

Бърни замислено потропваше с кокалчетата на свободната ръка.

— Значи искаш да накарам моите хора в полицията да разберат къде е тя?

Тери кимна.

— Моля те. Ще ти бъда вечно благодарен. Трябва да я открием и да се справим с нея, преди да е съсипала момчето ми.

 

 

Миранда обърна гръб на морето и след няколко минути се озова пред къщата, в която беше ходил Мило. Капаците на прозорците бяха затворени — значи който и да живееше там, в момента отсъстваше.

Тя отиде право до къщата и бавно я обиколи. Дали това бе оригиналната постройка? От осемнайсети век ли датираше, или бе съвременно творение в старовремски стил?

Миранда си представи как самият лорд Байрон живее в нея, плува гол в морето недалеч от тези прозорци, а вечерта се люби на лунна светлина с красива местна девойка, обгърната от нежен муселин.

Зад къщата растеше чинар. Кората му се белеше на ивици, а между силно набраздените листа се виждаха зелени бодливи топчици. Миранда остана известно време под хладната му сянка и разгледа околността, за да се ориентира.

Чувстваше се толкова добре, че нямаше никакво желание да се връща в хотела или в бунгалото. Часовникът сочеше, че е време за обяд. Отново щеше да обядва в хотела, но скоро трябваше да започне да пазарува и да си готви сама.

Щеше да си набави пресни салати и зеленчуци, яйца, а може би и пиле, което да сложи в хладилника. Персоналът имаше право да се храни в хотела, но Миранда предпочиташе сама да приготвя храната си.

С бърза крачка тя стигна до хотела и разбра, че обядът вече е сервиран. Нареди се до общата маса и се спря на пилешка супа. Тъкмо се обръщаше, за да тръгне към масата си, когато се сблъска с една друга жена и разля питието й.

— Ох, съжалявам — заекна Миранда и смутено се взря в червеното петно, което виното остави върху елегантната рокля с цвят син електрик.

Непознатата изглеждаше доста ядосана.

— Защо не гледате къде стъпвате? — говореше на английски, но акцентът й представляваше странна смесица от американски и гръцки.

Засрамена, Миранда отново се извини.

— Аз, разбира се, ще платя сметката за химическото чистене. Казвам се Миранда. Кажете на рецепцията да ми изпратят сметката — отбягвайки проницателния поглед на Мило, тя се насочи бързо към една от масите. Супата беше вкусна, лека и с аромат на лимон.

Докато си слагаше основното ястие — сардини на скара и салата, Миранда забеляза, че Мило говори с жената, в която се беше блъснала. Дали й поднасяше извиненията на хотела? Задълженията й включваха контакти с гостите и случката с непознатата не беше никак добро начало.

След обяда тя намина при Пандора. Завари я в леглото да пие зелен чай.

— Харесва ли ти? — попита я Миранда.

— Става. Не ми разрешават да пия кафе — казват, че кофеинът ще ми навреди. Но не ме измъчва кофеинов глад.

По лицето й имаше следи от сълзи.

— Нещо не е наред ли? От какво си разстроена?

— От нищо! — излъга Пандора и престорено се прозя. — Смятам да подремна.

Миранда разбра, че трябва да си ходи. Пандора не желаеше да й довери тревогите си. Бебето или нещо друго я притесняваше?

Когато на връщане минаваше през градините, изведнъж спря, дочула гласа на Чарлз.

— Не бива да идваш тук, Елена, знаеш го много добре. Тежко ни, ако той разбере.

Повя вятър. Един лист се откъсна, завъртя се във въздуха и падна почти в краката й. Миранда се отмести, без да откъсва очи от двамата. Чарлз стоеше на няколко крачки, с гръб към нея. Жената бе същата онази непозната с електриковата рокля, която тя заля в трапезарията.

Коя ли беше непознатата? Тя ли бе причината Пандора да плаче и да се чувства нещастна? А какво искаше да каже Чарлз с това „тежко ни, ако той разбере“? Дали пък не каза „ако тя разбере“?

— Той не може да ме уплаши. Това е хотел и аз имам пълното право да стоя колкото си искам — после гласът на жената стана интимно гальовен. — А ти как си, Чарлз? Изглеждаш чудесно. Още не си ме целунал.

Миранда отново се отмести, но за свой ужас видя как непознатата се приближи и тънката й ръка обгърна врата на Чарлз. Чу се звук от целувка — устните им се срещнаха.

Дали не бяха стари любовници? И може би жената на име Елена не искаше да се разделят…

Миранда бе толкова разстроена от собствените си мисли, че не разбра как се озова в бунгалото си. Не успяваше да се отърси от току-що видяното. Ако Пандора разбереше за своя съпруг и онази жена, можеше отново да направи спонтанен аборт.

Тази вечер Миранда не отиде да вечеря, а се захвана с гръцкия, прослушвайки касетата, която Мило й беше дал.

На следващия ден закуси рано и се запъти към морето. Когато стигна до самотната къща, тя се спря и се загледа в нея, потънала в догадки за обитателите й. В този момент чу стъпки, шумолене на трева и сухото изпращяване на настъпена съчка. Обърна се по посока на шума. Към нея енергично приближаваше мъж в черни къси панталони и бяла тениска. В мига, в който го позна, сърцето й болезнено се сви.

Дъхът й спря. Значи преди два дни на брега тя не беше халюцинирала — наистина бе видяла Алекс Минуси!

Той също я видя и за миг се спря, вперил поглед в нея. После продължи неотклонно по пътя си и любезно й кимна с глава.

— Госпожа Грей. Добро утро.

— Какво правите тук? — истерията мигом я завладя. — Проследихте ли ме? Дебнете ли ме? Сигурно вече сте казали на Тери къде съм и той е изпратил някой да ме убие? Или вие сте този някой?

Той сложи хладната си длан върху устните й.

— Държите се истерично. Защо не се успокоите?

Опита се да го захапе, но се отказа и едва смотолеви с отпаднал глас:

— Ти… копеле…

— Шшт! Не трябва да се страхувате от мен! Аз не съм ви проследил. Бях вече тук, когато вие дойдохте.

Той си махна ръката и тя свободно си пое въздух.

— Мислите ли, че ви вярвам?

— Повярвайте ми. Това е моят хотел. Аз съм собственикът, а Пан ми е сестра.

Миранда почувства огорчение и обида.

— Значи тя ме е подмамила в този капан? Подлъгала ме е тук? — Миранда бе харесала от пръв поглед Пандора и нейния съпруг и нито за миг не се бе усъмнила в тяхната искреност.

И докато се бе суетила около Пандора, потънала в съчувствие и тревоги за състоянието й, Пандора е заговорничела с Алекс Мануси, за да я примами тук, на острова.

Алекс поклати глава.

— Не, Пан изобщо не ви е излъгала. Всичко, което ви е казала, е истина. Освен…

— Освен премълчаното! Не е споменавала например за вас; не ми каза, че сте неин брат и че познава Тери Финигън. От него знам, че ви е идвал на гости и познава семейството ви. Значи е знаела всичко за мен!

Той въздъхна.

— Аз наистина й говорих за теб и я помолих да не споменава името ми, но нищо не съм й казвал за Тери. Всичко, което знае по въпроса, го е научила от майка ти. Аз само казах, че може би няма да дойдеш, ако разбереш за мен.

— Не ти вярвам. Не вярвам на нито една твоя дума!

Тя направи опит да се измъкне, но той сложи ръцете си на чинара, затваряйки я в капана им, и се наведе над нея, без да я докосва — накара я само да усети силата му. Сетивата й полудяха. Друг мъж не й беше въздействал така.

Изражението му бе много сериозно и дори мрачно.

— Нима наистина вярваш, че сестра ми ще започне да заговорничи срещу теб? Тя те харесва. И има нужда от помощ. Страхувам се, че ако загуби и това бебе, ще откачи. Тя наистина има нужда от теб, Миранда. Не се настройвай срещу нея заради мен.

— Разбира се, беше чисто съвпадение, че тя попадна в болницата по едно и също време с мен! — хапливо рече тя.

— Трябваше да прекара няколко дни в болница, за да й направят изследвания за бебето, но още не бе решила кога да стане това. Признавам, че когато разбрах за теб, помолих сестра си да позвъни в болницата и да се запише за наблюдение по същото време. Не беше никак трудно, защото като чужденка ползва известни привилегии.

Тя вдъхваше аромата на кожата му — малко солен и с мирис на бор — и несвързано си мислеше дали това бе душ гел или одеколон за след бръснене. Близостта му я притесняваше и тя облегна глава на дървото.

— Дори и така да е, защо ме излъга? Защо тя не ми каза истината?

— Защото аз я помолих да не го прави! Вече ти обясних.

— Не ми обясни защо не си искал да разбера!

— Ако Пан ти бе казала, че е моя сестра, щеше ли да дойдеш?

Миранда погледна настрани:

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Щеше да откажеш.

— Исках да съм в безопасност, да избягам от Финигън. Сега, когато вече знам, че ти държиш този хотел, ще се наложи да си тръгна. Тук не съм в безопасност.

— Не! Не можеш да си тръгнеш. Ти подписа договор за работа и аз няма да те пусна!

Полази я ужасен страх и тя усети как цялата изстива въпреки жегата наоколо.

— Не можеш да ме принудиш да остана!

— Обвързана си с договор за три месеца — нали това е определеният срок?

Тя изобщо не си спомняше, защото му беше хвърлила само един бегъл поглед, преди да го подпише.

— Вече ни дължиш една значителна сума — добави той.

— Дължа ви? Какво искаш да кажеш? Нищо не ти дължа — гласът й трепереше.

— Чете ли подписания от теб договор? Ако напуснеш преди изтичането на трите месеца, трябва да възстановиш разноските по твоя престой тук.

— Не помня такова нещо.

— Тогава прегледай твоето копие от договора.

Тя заби поглед в земята. Дишаше на пресекулки, опитваше се да мисли трезво, за да реши как да постъпи.

— Тери знае ли, че съм тук?

— Не.

Погледна с недоверие непроницаемите черни очи, които й заприличаха на коварни огледала, връщащи собственото й отражение.

— Но ти ще му кажеш?

Той сви рамене.

— Не, защо да го правя? Аз съм клиент на Тери Финигън, а не негов приятел. Сигурно няма да се чуем с месеци, освен ако не възникне проблем с пратката, която скоро трябва да получа от него.

Миранда настойчиво го изгледа.

— Знаеш за убийството, нали?

— Да.

— И знаеш, че той ме уволни заради това, че казах на полицията за сина му и момичето?

Той кимна.

— Знам още и за шофьора, който те блъсна на улицата и избяга. Аз видях как стана. Полицията ме разпита като свидетел.

— Така ли? — това не я учуди. — Значи наистина си бил там? — Не си бе въобразила, че го вижда.

Той повдигна вежди насмешливо:

— Мислеше, че ти се привиждат разни неща ли?

— Предполагам, че съм имала мозъчно сътресение. Не знаех със сигурност какво виждам — Миранда зърна златния му часовник и разбра, че времето доста е напреднало. — О, трябва да вървя. Време е за обяд.

— Не, днес ще обядваш с мен — рече той с онзи повелителен тон, който тя ненавиждаше.

— И защо си толкова сигурен!

— Имаме да си кажем толкова много неща, нали? Аз съм запознат само с версията на полицията. С Тери никога не сме говорили за това. Бих искал ти да ми разкажеш своята версия.

Погледът му бе сериозен и прям. Тя му отвърна колебливо, прехапала устни. Можеше ли да му вярва? Да се довери на човека, който години наред бе превръщал нощите й в мъчение?