Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 41 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Шарлот Лъм. Ангел на смъртта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Красимира Станева

ISBN: 954–459–943–6

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Синът на Бърни и още един недружелюбен на вид момък пристигнаха точно в десет. Тери ги посрещна лично, усмихна се насила и любезно ги заговори по пътя към своя офис.

— Как е баща ти? Надявам се — добре? А майка ти? Сигурно знаеш, че се познаваме много отдавна. Ти не би могъл да ме помниш, но аз те знам като дете — засмя се. — Разбира се, оттогава доста си пораснал.

Анди Сътклиф приличаше на баща си от онова време, за което говореше Тери. Беше як и жилав, с остра кестенява коса и приятна естествена усмивка. Правеше впечатление на спокоен и добродушен човек, но същото можеше да се каже и за Бърни. Под външния чар обаче се криеше един безскрупулен устрем към постигане на собствените цели. Цял живот Бърни бе мечтал за власт и се бе сдобил с такава по един или друг начин.

— Чувал съм родителите ми да говорят за теб. Боя се, че аз самият не те помня — бил съм твърде малък. А това е нашият човек компютър Лиам Грейди. — Двамата си стиснаха ръцете и Тери внимателно го погледна.

— Някога и аз минавах за такъв — каза той с усмивка. Увлечението към компютрите му бе отворило очите за един нов свят, за нова кариера. Страстта си той превърна в бизнес. Понякога съжаляваше за това и му се искаше отново да изпита забравеното трескаво вълнение.

— Да, ние всички трябва да умеем да разбираме компютрите и да си служим с тях, ако искаме да успеем в съвременния свят.

Лиам Грейди беше дребен, суров и догматичен ирландец с бледоруса коса и светли очи. В държането му имаше известна войнственост. Възгледите му за живота не подлежаха на обсъждане или оспорване. Той бе наясно със себе си и всеки, който не беше съгласен с него, трябваше да разбере, че греши. Лиам Грейди бе от типа мъже, които предизвикват сбиване във всеки бар, в който влязат. Тери бе срещал много такива като него по времето, когато живееше в Манчестър и се бе присъединил към ирландската католическа общност, обединена около местната църква и живота в клуба.

Той самият бе такъв като млад, преди да научи, че е по-добре да насочи физическата си енергия към постигане на успех в живота.

— Прав си — дружелюбно рече той и се усмихна.

Анди погледна часовника си.

— Искам да се прибера в Манчестър днес следобед, защото ме чака работа. Имаш ли нещо против да караме по същество? Трябва да разберем как работи фирмата ти — поръчки, баланс, всичко. Баща ми ти е казал, нали?

— Каза ми. Последвайте ме.

Тери ги заведе в друга стая. Всички компютри бяха включени в очакване — като навити часовници. Той седна и подаде паролата за достъп. Машината забръмча.

Тери бързо стана. Трудно му беше да остане любезен с тези натрапници, които се канеха да тършуват в неговите работи.

— Ще се оправите и без мен. Ако все пак ви потрябвам, вътрешният ми телефон е записан в този бележник. Тук са и паролите за достъп.

Лиам разсеяно кимна.

— Добре.

Той зае мястото на Тери и пръстите му веднага затанцуваха по клавишите. Отнякъде изплуваха цифри и таблици. Лиам внимателно ги огледа.

— Може ли по-късно да се разходим из фирмата? — попита Анди.

— Разбира се. Само ми звъннете, когато сте готови. Можем да обядваме в кръчмата отсреща. Стара е, но храната си я бива и има голям избор от бира и алкохол.

— Звучи страхотно. Довиждане — Анди седна пред друг компютър. Тери си отдъхна, когато излезе. Боеше се да не избухне.

След годежното парти на Шон и случилото се на другия ден нервите му бяха изопнати до краен предел. Той отново бе станал агресивен, какъвто бе на младини, но не можеше да си позволи да загуби самообладание пред сина на Бърни. Когато се срещнаха в Манчестър, възрастният мъж му бе заприличал на изгорял бушон, на лъв, останал без зъби. Но Тери не беше от лековерните и знаеше, че ако се наложеше, Бърни би се превърнал в един зъл и опасен враг.

Макар че бе не по-малко зъл като приятел — безмилостен и алчен. При първа възможност щеше да заграби компанията на Тери, но ако външно си останеха приятели, поне нямаше да прекалява. В случай че Тери си позволеше да избухне обаче, Бърни щеше да захвърли добродушната маска и да разкрие истинските си намерения.

Усилието да остане спокоен му костваше невероятно напрежение. Той се затвори в кабинета си и се опита да свърши някаква работа. Новата му секретарка не работеше добре. Налагаше се Тери да проверява всяко писмо, което тя изпращаше, за правописни, граматични и дори фактологични грешки. Случваше се да бърка имената на клиентите, а в деловодството й цареше хаос и постоянно губеше документи. Тери не избухна пред Анди Сътклиф, но затова пък цяла сутрин вика по нея и на няколко пъти почти я разрева.

— О, недей сега да пускаш кранчето! Просто следващия път го направи както трябва и ми спести труда да ти посочвам грешките.

Тя излезе, като подсмърчаше и попиваше с малка кърпичка влагата около очите и носа си, но той усети ядното й недоволство. Навярно щеше да си потърси друга работа, но на Тери му бе все едно. Още колко риба имаше в морето!

По обяд му се обади адвокатът. Както винаги гласът на Едуард Диъринг прозвуча уморено и отегчено.

— Как върви? — попита Тери и Едуард въздъхна.

— Прекъснаха за обедна почивка. На Шон изпратиха сандвичи и бира. Аз прескочих до китайския отсреща.

— Как се държи Шон?

— Честно да ти кажа, Тери, синът ти е твърде невъздържан. Все вика, а така само си създава врагове.

Тери не беше изненадан. Шон бе арогантен млад глупак с буйна кръв. Но той се тревожеше, защото не можеше да го предпази от собствената му глупост.

— Ами доказателствата? Смяташ ли, че ни държат в ръцете си?

— Тери, те разполагат с труп, а в наши дни той може да им разкрие много неща. Съдебната експертиза е достатъчна, за да заведат дело, а те разполагат и с много косвени доказателства. Например факта, че Шон е имал връзка с момичето, както и че е налице силен мотив, за да пожелае смъртта й. Нещата се натрупват.

— Едва ли могат да получат толкова много информация от труп, престоял от седмици във водата.

— Опасявам се, че могат. Разполагат с ДНК, а и тази черга… те знаят откъде е. Имат снимки от твоя офис, на които се вижда подобна. Знаеш ли дали не е останало някое парче, когато са слагали килима? Да не би някъде да има излишна ролка?

— Да, в шкафа.

— Още ли е там?

— Не съм гледал.

— Тогава незабавно погледни! Трябва да знаем точно с какво разполагат те, за да изградим нашата защита. Честно казано обаче, тя не ми изглежда особено надеждна. Мисля, че ще му предявят обвинение днес или утре. Или в най-скоро време.

— Но дори и да докажат, че Шон е познавал момичето, че е спал с нея и че тя е била бременна от него, това не е достатъчно, за да докажат, че той я е убил. Мога да кажа, че съм изхвърлил чергата.

— Ще им кажеш, че си я изхвърлил — натърти Едуард.

— Да, да, така ще им кажа.

— Хм, тогава ще поискат да разберат къде и кога си я хвърлил. Ще разчитат и на показанията на онова момиче, което е работило за теб. Те са гръбнакът на обвинението. Успяхте ли да я намерите?

— Може би е в Гърция.

— Тери, опитай се да я намериш. Не бива, разбира се, да я заплашваш или нещо такова. Но трябва да разберем какво точно смята да каже. А, ето го и обяда ми! Мирише страхотно. Ще говорим довечера.

Тери остави слушалката и погледна през прозореца. Непременно трябваше да отиде в Гърция. Сега Миранда представляваше още по-голяма опасност. Ако повдигнеха обвинение срещу Шон, нейните свидетелски показания щяха да бъдат решаващи.

Може би утре ще успее да се измъкне за няколко дни. Последния път, когато беше в Гърция, прекара чудесно. Семейство Мануси бяха очарователни и гостоприемни хора.

Бе останал изумен от срещата с техния начин на живот; от посещението в Атинския музей; от паметниците на гръцкото минало — невероятните статуи, красивите бижута… Всичко му се стори странно: храната, сградите, пазарът на онова място… как се наричаше… агора? Или това беше старият пазар, който вече не работеше? Тери се влюби в малките алеи и улички, пълни със сергии, където предлагаха какво ли не на туристите: от репродукции на гръцки вази и малки статуетки до военни ботуши, плодове и пердета. Глъчката, блъсканицата, откритото дружелюбие…

Да, той обикна Атина.

Но този път щеше да бъде различно.

 

 

На другата сутрин Миранда се събуди потисната. Изпитваше омраза и презрение към себе си за това, че се бе отдала на Алекс толкова лесно. И той сигурно я презираше. Превзе я без никаква съпротива и после си тръгна.

Как щеше да го погледне в очите? Понеже не беше гладна, тя пропусна закуската и отиде направо в офиса, чувствайки се страшно неловко. Дали околните щяха да разберат за случилото се между нея и Алекс? Едно от двете момичета говореше по телефона на рецепцията и когато Миранда мина, то й махна с ръка и й намигна. Миранда на свой ред поздрави, усмихвайки се насила.

Вратата на управителя бе открехната и тя ясно чу гласа на Алекс. Навярно обсъждаха нещо с Чарлз.

Спря и се подвоуми дали да влезе, но бързо разбра, че той водеше телефонен разговор. През открехнатата врата се виждаше целият кабинет. Алекс беше сам. Стоеше до прозореца и докато говореше, гледаше навън и поглаждаше назад гъстата си черна коса.

— Спри да се притесняваш — рече той. — Пазя я за теб, нали? Тя няма да избяга — та това е остров, забрави ли? Ела и я вземи, когато пожелаеш.

Миранда изстина. С кого говореше?

Едно обаче беше ясно: говореше за нея.

Но какво искаше да каже с това, че я държи тук и онзи, с когото говореше, може да дойде и да я вземе по всяко време?

— Виж, Тери — рязко рече Алекс и спря. — Добре, добре, ще те чакам. С кой полет ще пристигнеш? Ще пратя да те посрещнат. Днес се връщам в Пирея.

Краката й се подкосяваха, но някак си се добра до своя кабинет и се строполи на стола.

Алекс я беше предал. През цялото време я беше лъгал. Лъжовна бе неговата загриженост; лъжовна бе и страстта, с която я люби. Призля й само като си спомни за своето порочно желание, за силата на усещанията си. Всичко е било лъжа. Алекс й се подигра. Как можа да постъпи толкова жестоко, да я примами тук и да я накара да си загуби ума от страст, само за да я предаде на Тери, който искаше да я убие?

Още първия път, когато го видя, тя го оприличи на ангела на смъртта. Интуицията й подсказа, че той носи смърт. И наистина! Първо се удави Том, после Шон уби онова нещастно момиче, а сега идеше нейният ред.

Миранда чу стъпки. Външната врата се отвори със замах и вътре грациозно пристъпи Елена, облечена в черен костюм — с дълбоко деколте, пристегната в талията и с много къса пола, която откриваше красивите й крака.

— О! — възкликна тя, като се огледа. — Къде мога да намеря господин Мануси?

— Следващата врата по коридора.

Елена излезе, без да затвори след себе си. Миранда се вбеси. Бързо отиде до вратата и видя как Елена влезе при Алекс. Двамата се прегърнаха и тя се заумилква край него.

— Скъпи Алекс!

Всъщност той не я отблъсна.

— Добро утро, Елена. Как си? Надявам се, че си спала добре. Съжалявам, но имам работа. Може би ще обядваме заедно?

Миранда затвори вратата и отново седна на бюрото си. Слепоочията й болезнено пулсираха. Погледът й се замъгли. Беше постъпила толкова глупаво. Тя закри очите си и натисна с длани.

Искаше й се да е мъртва.

Поседя така, като дишаше бавно, докато болката постихна. Изведнъж вратата се отвори и към нея се приближи Алекс. Миранда отчаяно се мъчеше да запази спокойствие.

— Добро утро. Как си днес? — гласът му беше топъл, с оттенък на страст.

— Добре — рече тя, а стомахът й се свиваше от болка и отвращение. Как успяваше да се преструва така?

— Красива си — Алекс я погали по косата и нежно вдигна брадичката й, заставяйки я да го погледне. — Всеки път, щом те видя, се изненадвам от това колко си красива. Ще ми бъде адски трудно да те оставя пак. Но за съжаление се налага. Трябва да свърша една важна работа. Заминавам днес.

И след него щеше да дойде Тери, за да я убие? Задави я страх, страх и мъка заради предателството на Алекс. Миранда извърна глава, за да не го гледа. Как щеше да продължи да живее, след като знаеше, че я е обрекъл? Може би заминаваше, за да не става свидетел на нейната смърт? Навярно така разбираше чистата съвест. Щом не го виждам, значи не ме засяга, а?

— Ще ми липсваш. Не искам да те оставям — дрезгаво рече той.

Какъв актьор! Някои мъже бяха изпечени лъжци.

Тя не можа да му отговори, защото не умееше да се преструва като него.

— Иска ми се да се преместиш в хотела — така ще бъде по-лесно да те пазят. Защо не го направиш, докато ме няма?

Този път му отговори сковано.

— Не, вече ти казах, че държа да бъда независима — защо толкова настояваше да отиде в хотела? Може би защото искаше да улесни работата на Тери, който непременно щеше да отседне там?

— Инати жени! — въздъхна Алекс. — Е, вече трябва да вървя. Утре ще ти звънна.

Целуна я по бузата и тръгна, а тя остана на мястото си, унило заслушана в отдалечаващите се стъпки.

Кога щеше да пристигне Тери? Днес? Утре? А какво трябваше да предприеме тя? Да стои като заек в капан и да чака фаталния край? Можеше да отиде с ферибота до континента и оттам да вземе самолет за Лондон. Но паспортът й беше заключен в офиса. Още преди няколко седмици Мило го прибра заради някаква справка от гръцката полиция.

Навярно го пазеше в сейфа. Поискаше ли си го, щеше да се наложи да обяснява защо й трябва, а после — и да каже, че смята да си отива. Но ако разкриеше причината за това, Мило щеше да я сметне за луда.

По-късно Миранда разбра, че Елена е напуснала хотела. Навярно се бе върнала в Атина с Алекс? Ето защо беше заминал така неочаквано.

След работа Миранда се прибра в бунгалото си, хапна съвсем малко и си легна рано, изтощена от напрежението и мъката, които преживя през деня.

Тази нощ отново сънува стария сън, в който Том се давеше, а тя не успяваше да стигне до него въпреки усилията си. Той я повика и тя му отвърна: „Идвам, Том. Мъча се да стигна до теб“, въпреки че знаеше, че няма да успее. Студеното море я блъскаше назад. Ехото не спираше да звучи в ушите й. „Миранда, Миранда“ — викаше Том и в съня си тя се разплака.

— Господи, Том!… Съжалявам.

Този път чу и друг глас, който я мамеше към себе си: „Миранда, Миранда, ела при мен“. Тя отмаля и зеленото море я понесе към неговите ръце.

— Спаси Том — молеше тя. — Остави ме и помогни на Том.

Той я улови в прегръдките си, устата му властно потърси нейната и тя отвърна на целувката въпреки вината, която изпитваше.

Алекс я хвана с две ръце за врата. Започна да стиска, като забиваше пръсти в плътта й. Миранда разбра, че иска да я удуши.

Събуди се с писък. Лицето й беше мокро от сълзи. Стаята й приличаше на топла бърлога. Ослуша се за външни шумове, но долови само шумоленето на палмовите листа и далечния плисък на морето. Наоколо бунгалата бяха заспали дълбоко и Миранда се почувства така, сякаш се намираше на самотен остров.

Последният път, когато изпита такава мъка, бе след смъртта на Том. Този път нещастието й бе породено от съзнанието, че Алекс я беше излъгал, предал, организирал нейното убийство. Но тя пак го обичаше, този неин ангел на смъртта. Обичаше го от първия миг и затова се чувстваше виновна пред Том. Желаейки Алекс, тя бе изневерявала на своя съпруг, а сега бе изневерила и на себе си, защото му позволи да я люби. Той не я обичаше. Господи, каква глупачка се бе оказала!

 

 

Същата вечер повдигнаха обвинението срещу Шон. След това той бе поискал да остане насаме с Едуард Диъринг. Беше блед и изпит, лицето му изглеждаше подпухнало като след плач и гледаше вяло.

— Искам да видя баща си.

— Боя се, че днес няма да дойде, Шон. Наложи се да замине за няколко дни.

— Заминал ли? — тъпо повтори момчето. — Аз се пека на огъня, а него никакъв го няма.

— Да, но скоро ще се върне.

— Къде, по дяволите, е отишъл? Толкова ли е важно?

Диъринг се намръщи. И стените имаха уши, особено в полицията.

— Това не мога да ти кажа, но повярвай ми — той мисли само за твоето добро.

Лицето на момчето злобно се изкриви.

— Да бе, нали? И не е духнал, защото не иска да се забърква мен сега, когато ще ме съдят за убийство? — той легна по очи на затворническия нар. — Изчезвай, ако не можеш да ми помогнеш, безполезно копеле!

Едуард го изгледа с антипатия. Ето как ти се отблагодаряват за вярната служба! Денят бе дълъг и тежък и Едуард се чувстваше много уморен. Преглътна язвителните думи, с които бе готов да отвърне на Шон, почука на вратата на килията и мълчаливо си тръгна.

Щом остана сам, Шон ядно заплака.

Защо стана така? Винаги се бе смятал за късметлия. Досега животът му приличаше на приказка. Но вече всичко се обърка.

 

 

Миранда повече не можа да заспи. На зазоряване стана, облече банския си, сложи халат и сандали и се запъти към плажа. Трябваше да поплува, за да срещне във форма идващия ден. След тежката нощ се чувстваше прегряла, отпаднала и зашеметена от мъка и страх.

Докато вървеше по криволичещия път през градините, тя гледаше изгряващото слънце, което пламтеше на хоризонта като разтопено желязо и обагряше небето в розово и червено като кръв, която се просмукваше в бледосинята дрезгавина. Все по-осезаемо Миранда усещаше морето с шума на вълните, крясъка на чайките и последното му плисване на брега.

Съвсем скоро бе дошла тук по това време на деня и Алекс я бе изненадал в морето. Изскочи и я грабна в ръцете си.

Сърцето й се сви при спомена за онази сутрин и за вкуса на устните му.

Тя прокара потната си длан по лицето. Няма да мисли за него. Трябваше да забрави, ако не искаше наистина да полудее.

Бавно свали халата и сандалите си и тръгна към морето. Водата все още беше ледена. Миранда си пое дълбоко въздух, потопи се и отново изскочи. След малко видя една лодка около скалите, които затваряха залива откъм северната му страна.

Платната й белееха. На борда й имаше двама мъже, които се суетяха около въжетата.

Миранда заплува, като се придържаше към плиткото. Морето я плашеше. То бе хищно и непредвидимо като див звяр, който се нахвърля върху теб, когато най-малко го очакваш. Отне й Том и тя така и не можа да го прежали.

Лодката се приближаваше. Единият от двамата мъже я поздрави на гръцки. Миранда стъпи на краката си и вдигна глава, за да го чуе.

Mia kyria[1]… — останалите думи се удавиха в шума на вълните.

Lypamai[2] — рече тя, след като се извини, че не знае добре гръцки.

Той се наведе през лодката и тя доплува до него, за да може да го чуе.

Мъжът протегна ръце и я хвана за раменете.

— Какво правите? — извика Миранда и усети, че я изтеглят нагоре в лодката. — Пуснете ме!

Само след миг тя се свлече на дъното на лодката. Онзи, който я издърпа, се наведе и я вдигна на ръце. Тя започна да се бори, крещейки от ужас.

Занесе я в малка каюта и я пусна на леглото. Миранда направи опит да се изплъзне, но той я дръпна обратно. Тъй като не преставаше да вика, мъжът запуши устата й и завърза ръцете й отзад. Тя започна да рита и да се мята, като издаваше приглушени гневни звуци. Той не се впечатли и завърза също краката й в глезените.

После си тръгна и заключи вратата след себе си. Миранда остана сама, неспособна да помръдне. Обзе я ужас. Какво ли я чакаше?

Бележки

[1] Една госпожа (гр.). — Б.р.

[2] Съжалявам (гр.). — Б.р.