Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (6)

Пета глава

Тери Финигън опря слушалката на рамото си и прегледа набързо формуляра за поръчката, след което отново заговори:

— Чудесно, Алекс. До две седмици ще ги изпратим и след още толкова трябва да пристигнат в Пирея. Дано това те устройва!

В другия край на линията Алекс Мануси кимна. Слънцето придаваше на гъстата му черна коса син отблясък.

— Да, напълно ме устройва. Ние няма да сме готови преди края на другия месец, така че дотогава електронното оборудване няма да ни трябва.

— Хубаво. Нямаме достатъчно на склад, следователно ще се наложи да произведем част от поръчката. Лично ще се погрижа това да стане бързо. Кога се връщаш?

— Скоро, още не съм определил деня, защото имам да довърша нещо тук. Управителят ми в Пирея се справя отлично, така че няма проблеми.

— Сигурен съм, че госпожа Мануси се грижи добре за вашия дом. Тя е страхотна готвачка. Никога няма да забравя барбекюто в наша чест, когато търговският ни екип посети Гърция. Денят бе великолепен, градината — също, а гледката направо ми спря дъха. Но най-хубавият ми спомен е от онова фантастично агнешко с патладжани и ориз никога не съм опитвал нещо по-вкусно!

— Това е един от нейните специалитети — каза Алекс. — А как е твоето момче?

— Шон? — Тери спря да се усмихва и унило се загледа в сиво-синьото небе и безкрайната редица от покриви; еднотипни повече или по-малко високи административни сгради с тъмни стъкла — такъв бе изгледът, който той съзерцаваше през седмицата. Сега обаче гледаше и нищо не виждаше. — Благодаря, добре е. Ти нямаш син, нали?

— Нямам.

— Е, не бързай много да се сдобиваш със син. Синовете носят мъка. Искаш деца, имаш ги и докато са още малки, ти си влюбен в тях. Един ден обаче те се превръщат във възрастни и започват разочарованията. Слава богу, че имам само един син.

— В Гърция дъщерите са тези, които създават проблеми. Не бива да ги изпускаш от погледа си нито за миг. Когато израснат в девойки, край тях започват да се навъртат млади мъже, като мухи на мед. Това е истински кошмар за бащите.

— Имаш ли дъщеря?

— Не, нямам и се страхувам да имам. Помня как трябваше да следя сестрите си. Родителите ми все повтаряха, че не бива да ги изпускам от очи. Живеех в постоянен стрес.

Тери се засмя.

— И аз си спомням какъв бях на тази възраст! Винаги готов да си пробвам късмета с някоя мацка.

— Мацка ли? — озадачи се Алекс.

— Момиче.

— А, да, момиче. За момент изключих. Е, трябва вече да затварям. Чака ме много работа.

— Разбира се, ти си зает човек.

— По-добре да си зает, отколкото да нямаш работа. Е, Тери, очаквам с нетърпение пратката. Ще изпратя чека по пощата.

След като затвори, Тери се обърна към секретарката си.

— Знаеш ли кое е най-смущаващото в тези гърци? Те въртят глава и казват „не“; когато всъщност искат да кажат „да“, и кимат, когато искат да кажат „не“. Никога не можеш да бъдеш сигурен за какво мислят.

Тя кимна с неопределен поглед.

— Напълно ви разбирам — но явно бе точно обратното.

 

 

„Какво ли крият тези тъмни гръцки очи“, мислеше си Тери, докато избираше номера. Алекс Мануси бе истинска загадка.

Обади се в болницата и без да се представи, заговори главната сестра.

— Обажда се един приятел. Как е тя днес?

— Нормално.

Обичайният отговор, който нищо не казваше.

— Кога ще я изпишете?

— Лекарят ще реши, но определено няма да е днес. Искате ли нещо да й предам?

— Не, аз ще дойда да я видя. Или ще оставя за после, когато ще си бъде вече вкъщи. Знаете ли дали ще се върне в своя апартамент, или ще замине при майка си на село?

— Нямам представа — тонът на сестрата бе станал студен и официален.

Тери затвори и звънна у дома си по мобилния. Икономът прехвърли разговора в стаята на Шон. Шон се обади с натежал глас. Кръвта на Тери кипна.

— Снощи пак ли си пиянствал? Колко пъти трябва да ти казвам, че не бива да посягаш към чашката, докато всичко това не свърши? Полицията може да дойде всеки момент. Умът ти трябва да е свеж, ако не искаш да допуснеш глупави грешки.

— Я не ми се карай! Умът ми си е на мястото. Трябва ли ти нещо, или се обади, само за да ми крещиш?

— Току-що позвъних в болницата. Тя е още там, но майка й е била изписана. Не се доближавай до апартамента й, чуваш ли!

— Не съм глух.

— Не си глух, но си глупав. А сега ставай, вземи душ и свърши нещо полезно. Излез да потичаш, поиграй голф — изобщо излез на чист въздух. Но не се забърквай в неприятности. И забрави момичетата. Защо не поканиш Никол на обяд?

— Добре, добре, ще го направя. Свърши ли вече?

— Да — Тери затвори. Чувстваше се сразен. Момчето бе безнадеждно. Кой би помислил, че онова възхитително бебе с русите къдрици, с големите очи и широката усмивка ще се превърне в такъв сърдит, себичен и равнодушен мъж?

Детството му с нищо не подсказваше тази тъжна развръзка. На осем години Шон беше много забавен — истинско шило, дяволит и много усмихнат.

Като момче бе буен и весел, обичаше футбола и телевизията. Имаше много приятели, в клас се кикотеше и вбесяваше учителите.

Кога настъпи промяната? В пубертета? Да, тогава започнаха неприятностите.

Удари го хормонът и той хукна след момичетата.

Не, в началото те го преследваха, спомни си Тери. На петнайсет години Шон бе красив юноша. Момичетата се тълпяха около него и той можеше да има всяка. Без съмнение не стоеше със скръстени ръце. Тогава това забавляваше Тери, но сега той осъзна, че Шон е бил разглезен от прекаленото внимание, че е повярвал безрезервно в своята сексуална мощ и в края на краищата е започнал да презира жените. Печелеше ги твърде лесно.

А може би фактът, че майка му ги напусна, му се отрази толкова зле? Шон обожаваше Сандра. Тя бе любяща майка и той сигурно бе изживял мъчително нейното заминаване.

Новото момиче, което вече отговаряше за връзките с обществеността, влезе в стаята като че ли на пръсти. Тери я стрелна с празен поглед. Все не можеше да запомни името й. Бе по-възрастна от Миранда и малко безлична: твърде слаба, с къса кестенява коса и мършав врат. Обличаше се със строга черна пола, бяла блуза и равни черни обувки. Досега не го беше изненадвала с нищо.

— Да? — нетърпеливо попита той. Защо се беше спрял на нея? Навярно защото тя бе пълна противоположност на Миранда или по-точно, защото от пръв поглед разбра, че сляпо ще изпълнява волята му.

— Дошли са полицаи — гласът й бе задъхан и тревожен. — Какво да правя? Искат да говорят с вас.

Пак ли! Какво ли пък искаха сега? Нали му бяха задавали всички възможни въпроси и вкъщи, и тук? Тери стисна юмруци, но се помъчи да си придаде спокоен и нехаен вид.

— Ще ги приема. Кажете на секретарката ми да ги покани.

Бяха отново същите — детектив Мадрел и високият полицай с розови бузи, къдрава коса и бележник в едната ръка.

— С какво мога да ви бъда полезен днес, детектив? — ако ги накараше да се почувстват глупаво, може би щяха да престанат да му досаждат с нелепите си въпроси.

— Имате ли частен самолет, сър? — попита детективът и го изгледа изпитателно.

Тери онемя. Откъде бяха разбрали за него? Дори приятелите му не бяха в течение.

— Да, имам малък четириместен самолет. Имам го от няколко години, но напоследък рядко летя, защото съм много зает.

Сигурно Миранда им бе казала за самолета. Трябваше да се сети по-рано. И все пак, защо го беше направила? Как бяха стигнали до неговия частен самолет?

— Къде го държите?

Тери спомена името на летището, което се намираше на няколко мили от къщата му в провинцията. Те и без това сигурно вече го знаеха от Миранда. От години Тери посещаваше летището и там се бе научил да управлява самолет.

— Бихме искали да му хвърлим един поглед.

— И какво си мислите, че ще откриете? — озъби се Тери. — Следи от кръв? Повярвайте ми, няма такива.

Детективът мило рече:

— Била е удавена, така че не очакваме да намерим кръв.

Самодоволното му изражение така вбеси Тери, че му се прииска да фрасне с юмрук негодника.

— Синът ми никого не е удавил! Още ли вярвате на онова побъркано момиче? Не говорихте ли с психиатрите в болницата? Не сте ли виждали картона й? Тя е обсебена от видения за давещи се хора. Всичко идва от болната й фантазия.

Без да обръща внимание на думите му, детективът попита:

— Синът ви умее ли да пилотира самолет?

— Още няма разрешително. Скоро започна да взема уроци.

— На същото летище, където държите самолета си?

— Да, но не му е разрешено да излита без квалифициран пилот. Досега е взел само два урока.

Полицаите се спогледаха и се надигнаха едновременно.

— Благодаря ви за съдействието, сър — учтиво се сбогува Нийл Мадрел.

След като си тръгнаха Тери посегна към телефона, започна да избира нечий номер, после се отказа и тръшна слушалката. Би било грешка от негова страна да звъни на летището, за да ги предупреди да не разговарят с полицията.

Той прокара ръце по лицето си и тихо изпъшка. От години не бе живял в такова напрежение и тревога и не му се беше налагало да внимава за всяка свод дума и постъпка.

Мислеше, че е загърбил този живот. Но ето че отново живееше като в минирано поле: преди да направи каквото и да било, трябваше да провери почвата под краката си и дори тогава не можеше да е сигурен, че няма да предизвика експлозия, която да разруши целия му живот.

Толкова усилия бе положил. Избяга от миналото, загърби старите приятели и дори собственото си семейство, за да промени коренно живота си. Шон нямаше ни най-малка представа за това. Той приемаше всичко за даденост — и къщата, и колите, и парите.

Може би Тери трябваше да му разкаже всичко, но още не се чувстваше готов за това. Стягаше го нещо в гърдите, а в душата си усещаше студ. Тери се страхуваше, че разказът му ще предизвика по-скоро опиянение у Шон, отколкото страх или тревога. Шон изпитваше влечение към тъмната страна на живота — клубове и леки жени, бързи коли и хазарт. Тери съзнаваше, че не само Шон бе виновен. Виновни бяха еднаквите им гени, кръвта, съдбата…

Тери се страхуваше за своя син. Той си имаше само Шон и с него свързваше всичките си мечти за бъдещето. Не можеше да го остави да си счупи главата, без да се опита да го спаси, дори и ако това означаваше да влезе в схватка със самия Шон.

Отново щеше да говори с момичето. Струваше си да поеме такъв риск. Може би този път щеше да го послуша. Тя бе видяла смъртта в очите, а това неизбежно променяше човека — караше го да осмисля мъчителни факти и да взема трудни решения.

 

 

Миранда вече се разхождаше из стаята, подпирайки се на бастун, за да предпазва крака с гипсирания глезен. Разходките я освежаваха. Тя сядаше до нечие легло, бъбреше с болната, а после ставаше и отиваше при друга. И до тоалетната можеше да ходи вече сама.

— Още малко и ще ви изпишат — каза с усмивка сестра Ембри. — При майка си ли заминавате?

Да, време беше да вземе решение. Не можеше да рискува живота на майка си, нито искаше да се връща в своя апартамент. Накъде тогава?

Обади се на номера, който й остави Пандора Лей. Отговори й дълбок мъжки глас с чужд акцент. Стори й се странно познат.

— Кой е? — попита Миранда, защото разбра, че това не е Чарлз Лей.

Вместо да й отговори, мъжът простичко попита:

— Кого търсите?

— Госпожа Лей, моля.

— За кого да предам?

— Казвам се Миранда Грей.

— Изчакайте така.

След малко се обади Пандора:

— Ало, Миранда? Как сте?

— Благодаря, вече съм по-добре. А вие как се чувствате?

— Трябва много да си почивам и това ме отегчава. Гледам телевизия и видео, чета, с Чарлз играем на „Скрабъл“. Обичам да шия и да плета, но не смея да приготвям бебешки дрешки, за да не предизвиквам съдбата.

— О, съжалявам! — рече Миранда в изблик на съчувствие.

Горкото момиче! Миранда бе чувала за старото суеверие, че не е на хубаво да се шият дрешки за неродено бебе или да му се купуват предварително колички и одеялца, но не вярваше в него. Ала в случая с Пандора, която бе преживяла загубата на две деца, тя оправдаваше вярата в старите езически поверия.

— Надявам се, че си обмислила предложението и след като се обаждаш, значи приемаш? — зарадва се Пандора.

— Ами, вече се придвижвам с бастун, а след няколко седмици се надявам да мога да ходя съвсем сама. Ако мястото е все още свободно, мислех си…

— Свободно е! Толкова се радвам. Сигурна съм, че ще се разбираме. Харесах те в мига, в който те видях, и мисля, че ще бъде чудесно да си имам приятелка англичанка, с която да си бъбрим на английски. Имам, разбира се, приятелки в Гърция — момичета, които познавам от детство, но се чувствам наполовина англичанка, защото живях известно време в Англия. Слушай, Миранда, ние смятаме да заминем след няколко дни. Ще можеш ли да дойдеш с нас? Или трябва да останеш още в болницата?

— Не знам със сигурност. Ще говоря с лекаря днес, когато мине на визитация, и ще ти се обадя утре пак.

— Не забравяй да си подготвиш паспорта.

— Разбира се, той е валиден, не се притеснявай.

— Чарлз ще приготви един договор, който трябва да подпишеш, преди да тръгнем. Ще ни трябват и някои препоръки. Нали?

— Ще се заема с това веднага след като изляза от болницата — обеща Миранда и докато чакаше визитацията, направи списък на нещата, които трябваше да вземе със себе си. Налагаше се да се отбие в апартамента, а това я притесни.

След половин час при нея дойде Нийл Мадрел и тя сподели с него проблема си.

— Ще те взема и ще те закарам до апартамента, за да си приготвиш багажа и паспорта. Предлагам, докато тръгнеш за Гърция, да останеш в хотел. Аз ще ти запазя стая.

— Толкова си мил — рече тя с чувство на дълбоко облекчение. — Смяташ ли, че Гърция е добро решение?

— Да, стига да го опазим в тайна. Нали не искаме някой да тръгне по петите ти и да ти направи нещо лошо?

Миранда потръпна.

— Не, разбира се. Ще кажа само на мама — и бързо смени темата. — Защо дойде? Има ли нещо ново?

— Имам още малко въпроси. Знаеш ли откога Шон взема уроци по пилотиране на самолет?

Тя поклати глава.

— Само си спомням, че преди месец и нещо Тери спомена, че плаща за такива уроци.

— Известно ти е, че Финигън старши притежава самолет?

— Да. Знам, че лети с него и съм чувала, че е много добър. Аз не разбирам от тези работи и никога не съм се возила на частен самолет.

Нийл кимна.

— Опитай се да си спомниш всичко, което направи, след като припадна в офиса — каза ни, че първо си потеглила към дома си, после си отбила встрани от пътя и си размислила, за да се върнеш накрая обратно в офиса и да ни алармираш за онова, което си чула. Колко време според теб мина? Колко време те нямаше в офиса, преди да се върнеш и да позвъниш в полицията?

— Не съм сигурна. Не съм поглеждала часовника си. Не много, може би половин час. Но после, докато полицията пристигне… Сигурно се е събрало около час.

— Във всеки случай мина доста време?

Миранда кимна.

— Достатъчно дълго, за да може Шон да почисти банята, да подсуши ваната, да занесе тялото до колата си и да го сложи в багажника… Навярно го е увил в мокрите кърпи, които е използвал, заедно с дрехите й…

— Едва ли му е отнело повече от половин час — съгласи се тя.

— И докато на местопрестъплението пристигне полицията, сигурно е бил минал час, откакто ти се е сторило, че чуваш как се дави момичето?

— Не ми се е сторило, а наистина го чух! — свирепо рече тя.

— Добре, вярвам ти. Значи, полицията всъщност е пристигнала там след около час?

— Бих казала да.

— И тогава вече банята е била безупречно чиста, като неупотребявана.

— Да.

Накъде бие? Тя го гледаше подозрително.

— Да не би да искаше да кажеш, че съм допуснала грешка? Не може да съм си го въобразила. Аз съм сигурна, че не съм.

— И аз вярвам, че не си си въобразила нищо. Но вече дни наред напразно търсим труп. Затова сега обмисляме алтернативни начини за изхвърляне на трупа.

Миранда изпадна в недоумение. Сега пък какво? Нима подозираше, че Шон е транспортирал някъде тялото, за да го зарови далече от Лондон?

Нийл стана.

— Е, благодаря за помощта. Позвъни ми, когато те изпишат, за да дойда да те взема.

Беше много внимателен. Миранда се чувстваше по-добре, като знаеше, че Нийл ще бъде до нея, щом излезе от болницата.

— Веднага щом разбера колко време ще останеш в Лондон, преди да отлетиш за Гърция, ще ти резервирам хотел. Така никой няма да открие следите ти.

Беше точен като часовник. След два дни я взе от болницата и я откара в апартамента й, за да си събере необходимия багаж, а после я заведе в тих хотел на една сенчеста улица в Кенсингтън.

— Тук има само един вход и един изход, така че никой не може да мине незабелязано през фоайето — увери я той.

Качиха се с малкия асансьор до нейната стая, която се намираше откъм задната страна на хотела. В коридора нямаше жива душа, не се чуваше и звук от съседните стаи.

— Тук ще бъдеш в безопасност, но дръж веригата на вратата и поглеждай през шпионката, преди да отвориш. В хотела има камера, която запечатва всеки влизащ и излизащ през деня и нощта — Нийл й се усмихна — Побързай с багажа, че смятам да те водя долу на обяд.

Избраха италианска кухня: за нея — супа, а за него шунка с пъпеш; после и двамата поръчаха печена сьомга в сос, варени картофи и зелен боб, а за десерт — сладолед с горещ шоколад.

— След храната в болницата тази ми се стори истински разкош — въздъхна Миранда. — Така се наядох, че не мога да мръдна.

Нийл я изпрати до стаята.

— И да се наспиш както се полага! — посъветва я той и се обърна, за да тръгне, но тя го хвана за ръкава.

— Кажи ми, преди да тръгнеш, има ли нещо ново около трупа?

Нийл поклати глава.

— Но ако хипотезите ни се окажат верни, скоро ще има резултат.

— Какви хипотези?

— Не мога да ти кажа. Съжалявам.

Миранда се заключи в стаята си и отиде до прозореца. Картината отвън бе потискаща: валеше силен дъжд и яростен вятър брулеше клоните на дърветата, улиците се гушеха в тъжна сивота.

Тя се съблече набързо и се мушна под юргана. След малко заспа. Тялото й беше изнежено от престоя в болницата, а и след уморителните сутрешни занимания и обилния обед, сега наистина имаше нужда от една хубава почивка.

След два дни Миранда пътуваше със семейство Лей към летище „Хийтроу“, откъдето щяха да вземат самолет за Атина. По пътя забеляза, че ги следва черен форд с тъмни стъкла. До летището той изобщо не се отдели от тях.

— Какво има? — попита Пандора, като видя, че Миранда често поглежда назад.

Миранда премълча страховете си. Много от колите в тяхната посока отиваха също на летище „Хийтроу“. Отново ставаше параноична.

Когато излязоха от таксито, тя все пак се огледа за черната кола и я видя да паркира недалеч от тях. Никой не слезе от нея, но Миранда настръхна, когато забеляза, че смъкват предното стъкло.

Нещо подобно на пистолетно дуло проблесна на слънцето.