Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (16)

Петнадесета глава

Никол излезе от къщи, докато леля й водеше един от своите маратонски разговори по телефона. Говореше високо и често се смееше пронизително.

— Не говориш сериозно! Тя не е ли? Господи, Дафни, наистина ли? И какво? Той не?

Леля Елоиз я остави да рисува някакви цветя, които бе подредила за целта в оранжерията.

— Когато свършиш, можеш да се качиш горе и да започнеш да са приготвяш багажа. Знам, че заминаваме за Ню Йорк чак вдругиден, но трябва внимателно да подбереш вещите, които ще вземеш. Можеш да носиш само един куфар заради досадното ограничение в товара. Все пак не забравяй, че в Ню Йорк ще можеш да си купиш всичко необходимо и че на връщане ще пътуваме с кораб, така че този проблем ще отпадне — тя се усмихна по своя фалшив начин, който Никол толкова мразеше. — А сега се съсредоточи в рисунката, миличка. По-късно ще намина да те видя.

Леля Елоиз беше сестра на майка й и приличаше на нея. Никол никога не я беше харесвала, но това нямаше голямо значение, понеже Елоиз живееше в Манхатън и рядко идваше в Лондон. Сега Франсис Белканон я покани, за да прави компания на дъщеря му, както се изрази самият той. Всъщност му трябваше пазач, който да я държи изкъсо и най-важното — далеко от Шон.

Никол не го беше виждала, откакто го арестуваха. Баща й едва не припадна, когато му съобщи, че иска да го посети.

— В затвора? Дъщеря ми да ходи на свиждане в затвора, и то на един убиец?! В никакъв случай! Това е абсурд. Повече да не ти хрумва такова нещо! Елоиз, измисли нещо. Отвлечи й вниманието.

— Ню Йорк — бе подхвърлила Елоиз. — Защо да не я взема с мен в Щатите? Ще й предложа забавления, ще я запозная с интересни млади мъже, за да спре да мисли за… за онзи.

— Чудесно — отдъхна си Франсис Белканон. — Напълно те подкрепям. Веднага тръгвайте.

Но леля Елоиз искаше да обиколи лондонските магазини, да се срещне с някои стари приятели, да посети най-новите изложби и най-луксозните бутици. Тя не бързаше да се връща в Ню Йорк. Тук се радваше на безплатна почивка — Франсис Белканон бе поел разходите й — и Лондон все още не й бе дотегнал. И това обаче щеше да стане, защото Елоиз де Хавиланд се отегчаваше от всичко. Тя бе голяма пътешественичка. Прескачаше от Пекин в Москва, от Кайро в Истанбул, купуваше и бъбреше, плъзгаше се като златисто водно конче по повърхността на живота. До голяма степен не познаваше дори родния си Ню Йорк. Изобщо не беше стъпвала в някои от кварталите му. Манхатън и Лонг Айлънд бяха предпочитаните от нея места. Навсякъде другаде й се виждаше съмнително; мръсно или опасно, или пък пълно с досадници, хора без пари или влияние, които можеха да поискат нещо от нея, да я нападнат и ограбят.

Живееше в красив и изискан апартамент с изглед към парка, снабден с охрана, на която имаше доверие. Магазините й доставяха всичко необходимо. Прислугата й беше внимателно подбрана. Изобщо никога не й се бе налагало да върши нещо.

Имаше приятели — подходящи приятели. Съпруг нямаше; човекът разумно се бе споминал, завещавайки й огромно състояние. Край нея постоянно се тълпяха лакоми мъже, но никой нямаше шанс да се добере до апетитния кокал, защото тя не възнамеряваше да се омъжва повторно. Един съпруг просто ти свива перките, смяташе тя, въпреки че момиче като Никол все пак трябваше да се омъжи на младини, а после да се разведе и да започне истинския си живот — когато ще разполага с много пари и пълна свобода, ще върши, каквото поиска и никога няма да й се налага да прави компромиси или услуги някому.

Това научи Никол от леля Елоиз през последните няколко дни, докато слушаше оживения й брътвеж.

Не за такъв живот мечтаеше Никол. Тя не искаше да прилича на леля си, да стане безчувствена и егоцентрична, да се плъзга цял живот по повърхността на нещата, без изобщо да преживее нещо дълбоко и истинско.

— Разбира се, че не може да отидеш при този… този който-и-да-е-там.

— Шон.

— Дори не споменавай името му. Не мисли за него. Забрави, че изобщо си го чувала.

— Аз го обичам.

Леля Елоиз ококори гримираните си очи и зяпна, описвайки с устни почти съвършена окръжност.

— Въпреки онова, което ти причини? Миличка, ти нямаш ли гордост? Да те мами с някаква си продавачка, която забременяла от него и той я убил! Ама че негодник! Не можеш да продължаваш да го обичаш.

Въпреки всичко Никол го обичаше. О, тя бе потресена и ужасена от онова, което вестниците пишеха. Домът им бе обсаден от репортери с фотоапарати, които се блъскаха на тротоара отпред, натискаха звънеца, удряха по вратата. Всеки път, когато се отваряше, за да мине татко или някой гост, множеството отвън се втурваше в атака. Те скандираха името на. Никол, но така и не успяваха да я зърнат, защото тя или плачеше горе в стаята си, или киснеше във ваната, за да избегне проповедите на баща си и безспирното бръщолевене на леля Елоиз.

Свита на леглото си, Никол прочете всички вестници, взирайки се в сивите фотографии на момичето, чието тяло бяха извадили японски рибари.

Защо? Защо Шон изобщо се бе захванал с нея? Какво бе намерил в тази безлична блондинка?

Той не пожела да спи с Никол — каза, че ще изчака до сватбата. Ако имаше нужда от жена, защо не преспа с нея? Защо трябваше да търси другаде онова, което тя бе готова да му даде?

Нима не я обичаше? Нима никога не я бе пожелавал?

Чувстваше се объркана и наранена. Непременно трябваше да го види и да го попита, да го накара да й обясни… Защо? Защо, защо, защо?

Щом баща й и леля Елоиз не я пускаха да отиде в затвора, тя трябваше да избяга и да постигне своето. Леля Елоиз все повтаряше колко е важно човек да следва собствените си желания.

Репортерите вече бяха свалили обсадата. Никол успя да се измъкне незабелязано и веднага се качи в едно такси. Какъв късмет! Можеше да вземе и автобуса от Хайд Парк Корнър, но с такси беше по-добре. Тя отиде на Оксфорд Стрийт и си купи чифт евтини джинси и обикновен бял пуловер, с които смени зелената рокля на „Диор“ в тоалетната на „Савой“. Все пак не можеше да отиде в затвора, облечена с дреха за хиляда лири. Новата й премяна привлече погледите на служителите във фоайето на „Савой“.

Но в този случай Никол най-малко искаше да се откроява. Затова си купи и евтин анорак с качулка, под която можеше да скрие лицето и русата си коса. Въпреки тези мерки всички затворници я зяпаха, докато чакаше Шон да седне насреща й.

Когато я видя, той се изчерви. Изглеждаше учуден.

— Здравей, Шон! — срамежливо прошепна тя, без да посмее да срещне открито погледа му.

— Здравей, Никол! — измърмори той. — Не очаквах да дойдеш тук. Адвокатът на баща ти ме посети и каза, че разваляш годежа и аз не трябва повече да те виждам, нито да ти пиша.

— Баща ми не знае, че съм тук. Той не ме пускаше да дойда, но аз все пак трябваше да те видя.

Шон неловко се размърда.

— Виж, съжалявам… Няма да се извинявам, защото няма извинения за това. Но съжалявам.

— Ти… обичал ли си ме някога? — гласът й беше тих, но дори такъв себичен и повърхностен човек като Шон не можеше да не усети болката й.

Той шумно преглътна, без да откъсва очи от нея.

— Да, да, повече, отколкото предполагах. Нея никога не съм обичал. Просто изпитвах нужда да… да го направя. С теб не можех. Твърде много те уважавах. Но аз съм човек и съм мъж. А тя нямаше нищо против и така — всичко беше само секс.

Тя сплете нежните си бледи пръсти и го погледна изпод мокрите мигли.

— Иска ми се да ти повярвам.

— И на мен ми се иска, въпреки че вече е твърде късно.

Тя продължаваше да го гледа с големите си сини очи, които преливаха от сълзи.

— Изглеждаш променен. По-слаб и… Не знам… и иначе си променен. Сякаш си остарял. И си тъжен. О, Шон, всичко е толкова объркано!

Той тихо изпъшка.

— Знам. Но аз наистина те обичам, Никол. Как ми се иска това да не се беше случвало! Честна дума! Ако можех да върна времето… Изплаших се, когато тя ми каза, че ще има дете. Сигурно съм откачил за миг. И сега баща ти никога няма да се съгласи да се оженим, дори и да изляза оттук, в случай че ме оправдаят. Свършено е с мен.

Тя не възрази, защото познаваше баща си.

— Изпращат ме в Ню Йорк и не знам кога ще се върна. Но кълна ти се, ще ти пиша, когато мога.

Той я погледна с отчаяние.

— Наистина ли, Никол? Ще ми бъде приятно. Ще имам някаква опора. Но… ти прощаваш ли ми?

— Аз те обичам, глупчо — прошепна тя. — Наистина те обичам. Винаги съм те обичала. Не мога да не ти простя.

Лицето му се разкриви от вълнение и една сълза се търкулна по бузата му.

 

 

Нийл излезе с лодката на бреговата охрана, за да търси Миранда. Алекс също я търсеше със своята лодка, но Нийл предпочете да не отива с него. На лодката си Алекс се разпореждаше като господар, карайки Нийл да настръхва от възмущение, и всеки път, когато отваряше дума за Миранда, ревността започваше да го човърка. Детективът се чувстваше по-свободно в компанията на непознатия мъж, който освен всичко друго познаваше Миранда.

— Все едно е да търсиш игла в копа сено — каза пазачът, чието име Нийл не можа да запомни. Той беше дребен и жилав грък със сини и червени татуировки по двете ръце. Някога бе служил като моряк на гръцки кораб и говореше грубичък, но разбираем английски. — Виждате ли, тя може да бъде навсякъде. Къде да я търсим? Егейско море може да погълне цял кораб, какво остава за само момиче.

Алекс си мислеше същото, докато обхождаше с поглед хоризонта. Друга лодка не се виждаше островът — също. Трябваше да се върнат и да претърсят друг участък.

Пандора все още не знаеше. Чарлз се страхуваше, да не би да я разстрои и да загуби бебето.

— Пита защо Миранда не се отбива при нея, но ние излъгахме, че е с теб в морето.

— Скоро ще научи истината, когато… ако… я намерим — каза Алекс.

Чарлз го погледна отстрани с колебание.

— Тя… тя може… да се е удавила.

— Знам — нима Чарлз си мислеше, че не бе предвидил и тази възможност?

— Тук наистина се давят много хора — плуват твърде надалеко, схващат се… Случва се постоянно.

— Знам. Но Миранда е добър плувец и познава Егейско море. Тук е достатъчно дълго време, за да знае, че трябва да внимава. Аз ще продължавам да я търся, докато има надежда.

— Разбира се. Нека дойда с теб.

— Не, ти ще си нужен в хотела, докато ние с Мило се върнем. Но благодаря — той тупна Чарлз по рамото и му се усмихна. — Благодаря за предложението.

— Сериозни ли са чувствата ти към нея? — попита Чарлз, но отговор не получи. — Ами Елена? — Но Алекс отмина и този въпрос с мълчание. Не беше свикнал да обсъжда своите чувства.

Вместо това си тръгна бързо и с нетърпение излезе в морето. Трябваше да търси, да прави нещо. Времето минаваше и надеждата намаляваше. Много неща биха могли да се случат на Миранда — да са я похитили, убили, да се е удавила…

Но той нямаше да пресмята тези възможности. Трябваше само да вярва, че тя е още жива и ще я намерят.

 

 

Миранда бе жива, но тракаше зъби от студ. От дългия престой във водата тялото й бе болезнено подпухнало и огнените игли, които следобедното слънце забиваше в него, не успяваха да я извадят от вцепенението. Започна да изпробва малки движения, с които да се задържи на повърхността. Най-напред раздвижи краката, махайки леко встрани. Отначало загуби равновесие и сърцето й слезе в петите, когато тялото й потъна и тя едва не нагълта вода. Трябваше да си наложи да бъде спокойна, да не се паникьосва.

Постепенно свикна с движенията. Обикаляше в кръг, като извиваше в дъга корема и бедрата си. Мускулите й постепенно се затоплиха и схващането отшумя. Но в същото време усилието я умори и изостри желанието й да се откаже от борбата. Знаеше обаче, че тогава със сигурност ще умре, затова продължаваше да се движи.

От време на време обръщаше лицето си настрани и го потапяше във водата. Раменете и лицето й болезнено изгаряха. Гръцкото слънце бе твърде силно за нея.

От колко време се намираше в морето? Нямаше никаква представа. Струваше й се, че е минала цяла вечност. Колко още можеше да издържи? И това не знаеше.

Но болката от спомена за предателството на Алекс бе далеч по-силна от слънчевото изгаряне или физическата й умора. Алекс… как можа? Искаше й се да го намрази, но все още го обичаше. Сигурно бе ненормална, щом изпитваше такива чувства. Той я бе любил, знаейки какво се кани да извърши. Всичко, което й каза, е било лъжа. Как можеше да продължава да обича такъв мъж?

Усети леко докосване. Какво беше това? Миранда замръзна на мястото си и ужасена погледна настрани.

Видя едно око — голямо, кръгло и блестящо. Страхът я стисна за гърлото. Какво бе това? Никакво движение не бе усетила около себе си. Нещото отново я докосна, побутвайки я с нос като куче.

Едва тогава разбра кой се бе прокраднал незабелязано до нея. Един делфин.

Гладката му сребристосинкава кожа бе хладна на пипане. Миранда наклони глава и потри бузата си в него, радвайки се на този неочакван другар. Делфинът се приближи още повече, като изви тялото си и я подпря, сякаш разбираше затруднението й.

Изведнъж той сниши главата си под водата и Миранда усети странна вибрация. Какво ставаше?

След няколко секунди до тях доплува друг делфин. Двамата докоснаха носове, издавайки смешни хихикащи звуци. Дали си говорят? — помисли си Миранда.

Вторият делфин я подпря от другата й страна и тя се почувства като в сандвич. Сега вече можеше да се отпусне.

Делфините заплуваха и трябваше само да размахва леко крака от глезените, за да им помага. Виждаше само морето и небето. Къде ли я водеха?

Напрегна се да си спомни всичко, което бе чувала за делфините. Сети се само, че не са риби, а морски бозайници.

Лесно се убеди в това. Под гладката сребристосинкава кожа пулсираше топла кръв. Нейното тяло се движеше в синхрон с техните, като че ли и те бяха човешки същества.

Беше чела някъде, че делфините имат език, с който общуват помежду си. Дали първият не правеше точно това, когато усети водата да вибрира? Дали не изпрати зов за помощ?

Миранда си спомни и това, че делфините харесват хората и обичат да бъдат в тяхната компания. През онзи първи ден, когато пътуваха от Пирея за Делефорес и около корабчето им се заиграха онези делфини, Чарлз май й беше казал, че те неведнъж са спасявали давещи се хора.

Докато се носеше по вълните редом с тях, тя си мислеше колко елегантни създания са всъщност и в каква идеална хармония са със средата си. Кръглите им палави очи имаха почти човешко изражение и когато разтягаха дългите си усти в усмивка, Миранда не можеше да не им отговори със същото.

Тяхното присъствие изцяло променяше хода на нещата, вдъхваше й надежда. Тъжните спомени за Алекс бяха забравени. Делфините сякаш лекуваха наранената й душа.

Умората затваряше очите й. Тя вдигна глава и се огледа, за да не заспи. Въобразяваше ли си, или наистина виждаше някакъв бряг? Той танцуваше и изплуваше над вълните като захвърлен спасителен пояс. Нима делфините наистина я водеха към брега?

Един звук преряза вятъра и вълните. Дали не беше рев на мотор? Нима насреща идваше лодка?

Миранда се надигна по посока на шума и видя как една сигнална жълта лодка пори водата, хвърляйки бели пръски. Можеха да отминат, без да я забележат. Затова тя с последни сили източи врат, молейки се да я видят.

Моторът спря и лодката намали. Делфините спряха и зачакаха, помахвайки с опашки. Някакъв човек с жълта спасителна жилетка се наведе, хвана я за раменете и започна внимателно да я тегли нагоре.

Миранда едва се сдържа да не извика от болка. Изгорялата кожа на раменете я болеше и при най-лекото докосване.

Вече в лодката, тя попадна в нечии мъжки ръце и когато погледна нагоре, видя лицето на Нийл Мадрел.

— Нийл! — хрипливо рече тя. Беше почти изненадана, че успя да проговори. — О, благодаря, благодаря ти!

— Кой, по дяволите, те подреди така? Видя ли ги? Позна ли ги? — той развързваше глезените й.

— Някакви гърци, които никога преди това не съм виждала — понечи да стане, но краката не я слушаха. — Делфините ме спасиха.

Нийл нежно я подкрепи.

— Да, именно те привлякоха вниманието ни, а после видяхме и теб. Невероятно е! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Постоянно се говори, че делфините са свръхинтелигентни. Непрекъснато чуваш подобни истории, но не са ти звучали сериозно, нали?

— Те бяха чудесни — каза тя, а Нийл я отведе до ръба на лодката, за да погледне отново водата, от чиято хватка току-що се бе изтръгнала.

Морето бе така красиво със сменящите се цветове и слънчевите отблясъци. Кой би могъл да си помисли, че може да бъде толкова опасно, дори смъртоносно?

Бреговият пазач хвърляше сурова риба на делфините, а те пъргаво скачаха, за да я уловят и глътнат цяла.

— Благодаря, благодаря ви! — извика Миранда и те разбиращо я погледнаха, усмихнаха й се, отново смешно захихикаха, а после заедно обиколиха лодката, допрели носове, за последен път скочиха, махайки с опашки, и изчезнаха в морските дълбини.

Миранда се натъжи. Искаше й се да владее техния език, за да изкаже чувствата си, но усети, че й се вие свят и й призлява.

Нийл я занесе в малката каюта и я сложи да легне на меко. Погледна я смръщен.

— Ужасно си изгоряла.

— Знам.

Цялото й лице бе на червени петна, а очите й гледаха сякаш през цепки, похлупени от отеклите клепачи. Нийл направи гримаса.

— Боли ли?

Тялото й трепереше.

— Чувствам се особено. Едновременно ми е адски горещо и умирам от студ. Възможно ли е да ти бъде хем горещо, хем студено?

Той нежно я зави с одеялото и тя усети как топлината попива в косите й. Дори коравата пейка й се стори истински разкош.

— Искаш ли да пиеш нещо топло? Шоколад? Гладна ли си? Мога да ти направя сандвич с шунка и сирене. Какво искаш?

Клепачите й все повече натежаваха. Вече нямаше нужда да будува и да бъде нащрек. Искаше миг по-скоро да заспи, да се отпусне напълно и да забрави за всичко.

— Да, шоколад — прошепна тя. — Чудесно.

— Сандвич?

— Не — и направи гримаса на отвращение. — Гади ми се.

— Добре, ей сега се връщам. Тук имаме шоколад на прах. Да те оставя ли за малко сама?

— Ммм… — унесено отрони тя.

Той излезе и Миранда се предаде на съня, в който плуваха делфини, а страхът пъплеше като отровна змия.

На палубата Нийл заговори пазача.

— Трябва да я заведем в болница. Тя е в шок, а това е сериозно нещо. Освен това е получила жестоко слънчево изгаряне и хипотермия. На острова има ли болница?

Пазачът поклати глава.

— До лекарския кабинет има малка клиника за леки контузии — като порязвания и натъртвания например. Но при тежки случаи хората се транспортират до континента с хеликоптер. Веднага ще им се обадя, за да им кажа, че имаме нужда от тях.

След малко Нийл занесе горещия шоколад на Миранда, но я намери дълбоко заспала. Той сложи ръка на челото й и чак се сепна от хладината на кожата й.

Трябваше час по-скоро да я заведе в болница.

 

 

След като говори с пилота на хеликоптера, пазачът се свърза по радиото и с Алекс.

— Не е контузена, но е престояла с часове във водата и е в шок. Сега спи. Получила е слънчево изгаряне и хипотермия. Трябва веднага да я заведем в болница. Вече говорих с хеликоптера. Джорджо ще я откара до континента веднага щом стигнем до брега.

— Изчакайте ме, Статату! — настоятелно рече Алекс. — След половин час ще бъда при вас.

Той увеличи скоростта, устремен изцяло към нея. Допреди малко бе толкова сигурен, че тя е мъртва и че никога вече няма да я види.

Но, слава богу, Миранда беше жива. И при това не беше сериозно пострадала. Явно никак не й е било лесно в морето и сигурно е загубила ума и дума от страх. Негодници! Как са могли да постъпят така с жена? Това бе нечовешко, варварско. Откриеше ли извършителите, щеше да ги убие, но не изведнъж. Не, ще им пререже гърлата и ще ги остави да издъхнат мъчително.

Забави се, противно на очакванията си. Когато най-сетне стигна там, той видя излитащия хеликоптер. Пазачът го чакаше горе на пристана.

— Съжалявам, английският полицай искаше веднага да тръгнат. Каза, че шокът го притеснява — състоянието й се влошавало и искал колкото е възможно по-скоро да получи лекарска помощ. — Последва пауза. Явно човекът бе смутен и не можеше да го погледне открито. — Каза още, че… че предпочита да не я виждате сега. Имала нужда от пълна почивка.

Алекс потисна яда си. Не искаше да се издава пред другите хора. Стисна зъби, кимна отривисто и тихо рече:

— Е, благодаря ти за помощта. Много сме ти задължени. Навярно ти си й спасил живота.

— О, спасили са я делфините. Те я крепяха на повърхността и й правеха компания. Подарих им вечерята си — един кош прясно уловена риба. Мислех да я сготвя с домати и чесън, но нали трябваше по някакъв начин да им се отблагодарим, та затова им я отстъпих.

— Ела с мен в хотела и ще те гостим с най-вкусната вечеря в живота ти — каза Алекс.

Той го заведе в хотела и го повери на Мило, след което отиде в стаята си, за да се изкъпе и преоблече.

Яд го бе на Нийл, задето така безапелационно я бе отвел. „Иска я само за себе си — помисли си Алекс. — Виждал съм го как я гледа. Но той греши, ако си мисли, че ще ме изпревари. Още утре ще бъда там.“

Миранда лежеше в малката болнична стая и слушаше песента на цикадите. Вътре беше тихо и хладно.

Спеше й се от обезболяващите лекарства, които й бяха дали, но се чувстваше добре. Смътно си спомняше случилото се с нея, дългите часове на страх и напрежение, делфините, избавлението.

В стаята влезе Нийл и тя го видя като през мъгла. Беше сменил мокрите си джинси с костюм и отново изглеждаше като истински англичанин.

— Нийл… къде съм? На острова ли?

— Не, сега сме в Гърция. Ти имаше нужда от болнично лечение, а на острова няма болница — затова те доведохме тук.

— Алекс тук ли е?

— Не, реших, че най-добре е да не го чакаме, но предполагам, че още утре ще дойде да те види.

— Не! — извика тя и се вкопчи в ръкава му. — Не му позволявай. Не искам да го виждам.

Нийл застана нащрек.

— Защо?

— Мисля… че се е съюзил с Тери Финигън. Чух го да казва по телефона… Нийл, той е организирал моето отвличане…