Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 41 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Шарлот Лъм. Ангел на смъртта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Красимира Станева

ISBN: 954–459–943–6

История

  1. — Добавяне

Трета глава

За миг се загледа в него. Беше в неизменното черно, но днес бе облечен спортно — джинси, тениска и кожено яке. Главата му стърчеше над останалите минувачи. Всеки път оставаше поразена от физическото му присъствие — височината, хубостта, пронизващите черни очи.

Той пристъпи напред, сякаш смяташе да прекоси улицата и да отиде при нея. Тя изпадна в паника. Два пъти го беше виждала наяве и двата пъти появата му предшестваше смъртта.

Сълзи замъглиха погледа й. Беше изплашена и нещастна заради яркия спомен от преживяното, заради изгубената си работа и тревогата за бъдещето. Сълзите почти я заслепиха и тя забрави, че се канеше да се прибира. Подчинявайки се на инстинкта си, Миранда се обърна и хукна към ъгъла на улицата. Трябваше да избяга от него, преди да се е случило нещо.

След като се скри зад ъгъла, Миранда тръгна да пресича с намерението да се мушне в малката уличка, която излизаше на оживен булевард близо до голям търговски комплекс. Там можеше да изчезне от полезрението му, да седне в някое кафене и необезпокоявана от никого да наблюдава минувачите.

Задъхана от тичане, тя се втурна напред, без да се огледа. Беше така самовглъбена, че не усети идващата зад нея кола. Обърна се едва когато чу клаксона. Черна, чужд модел, както успя да прецени, само на няколко крачки от нея. Миранда се хвърли наляво, но в същия миг и колата сви вляво.

Тя почти не усети сблъсъка. Шокът бе изключил сетивата и. Не разбра, че колата я подхвърли нагоре, че при падането се удари в металния калник, който на свой ред я отблъсна и тя падна на асфалта с разперени ръце и крака.

Вече бе загубила съзнание.

Когато се свести, видя кръг от вторачени в нея лица. Миранда се взря в студените, далечни черни очи. Никак не се учуди, че е там.

— Мъртва ли съм, или умирам? — попита го тя и чу как другите ахнаха изумени.

Той не й отговори и продължи да я гледа отвисоко. Болката пулсираше в главата й и страданието й пречеше да събере мислите си.

Не можеше да е мъртва, щом усеща такава болка. Болеше ли, когато умираш?

— Ехо! — усмихна й се плешив мъж в зелена униформа на санитар и клекна до нея. — Казвам се Дерек. А ти?

Устните й помръднаха, но не издадоха звук. Беше прекалено уморена, за да може да говори. Думите беззвучно набъбнаха на устните й.

Животът изсмукваше твърде много енергия. А дали си струваше? Била ли е щастлива и един миг, откакто Том си отиде? Опитваше се да превъзмогне скръбта, но и ден не минаваше, без той да й липсва, без да страда за него. Може би й е било писано да умре с него? Затова ли ангелът на смъртта я преследваше?

— Преследва ме ден и нощ — каза тя на глас.

— Кой, мила? — попита санитарят и се наведе по-близо до нея. — Ако ми кажеш името си, можем да уведомим семейството ти.

Миранда отвори уста, за да каже нещо, но болката се засили и тя само простена. Боли ме, боли, искаше да му каже и го гледаше, без да мигне. Той имаше голям нос, грапава кожа като кора на лимон и добри очи. Миранда чувстваше, че иска от нея да говори, но не можа да каже нищо и накрая се предаде изцяло на болката.

На другата сутрин детектив Нийл Мадрел научи за произшествието от инспектор Бърбидж — закръглена жена с необичайно рижи вежди. Нийл прочете намръщен факса няколко пъти.

— Какво мислиш за това? Дали е съвпадение, или е нещо друго? — попита инспекторът със своя дълбок, грубоват глас.

— По-скоро е нещо друго — Нийл сви рамене. — Не вярвам в такива големи съвпадения. По-добре да се срещна с полицая, който първи е пристигнал на мястото, и после да разпитам свидетелите, чиито показания е взел. Има поне един, който подозира, че бягството и ударът са умишлени.

— Някои хора мислят, че катастрофите са част от световен заговор. Както и да е, има още нещо, което трябва да видиш — инспектор Бърбидж му подаде друг факс. — Сведение за изчезнало момиче от полицейски участък в Ийст Енд.

Лицето на Нийл неочаквано се оживи.

— Трябва веднага да говоря с това момиче. Ако тя е момичето от случая с Финигън, всичко се променя.

Той разчисти бюрото си, като заключи някакви книжа в горното чекмедже.

— Дръж ме в течение — рече инспекторът и се отдалечи, клатушкайки се като някое грамадно рижаво пате.

 

 

Нийл се позабави, докато се измъкнат от натовареното движение през Ийст Енд. Накрая сви в тясна уличка, която водеше до реката и необитаемите вече складове на доковете. Той остави колата и се изкачи в нашарен с графити асансьор до четвъртия етаж.

Отвори му дребно момиче с изражение на раздразнена котка. Жилището бе с изглед към реката и сивата редица от сгради на южния бряг.

— Ммда? — измърка тя. Изрусената коса падаше на едното и рамо.

— Мис Лиди? Мис Делфин Лиди? — дали Делфин беше истинското й име, или си го бе измислила, за да бъде по-интересна?

— Ммда — предпазливо рече тя. — Ти кой си? — Нийл й показа картата си.

— Детектив Нийл Мадрел.

Видя как тя се отдръпна, усети желанието й да му затръшне вратата и побърза да добави:

— Идвам заради твоята съквартирантка. Още ли я няма?

— Да.

Две жени с пазарски чанти минаха край тях и ги загледаха.

— Любопитни крави — измърмори блондинката. — По-добре влез вътре.

Жилището бе невероятно разхвърляно и за момент Нийл си помисли, че са вилнели крадци. На пода имаше боклук, по мебелите — също; кутии от кока-кола се мъдреха върху радиаторите; по масите се виждаха препълнени пепелници, а на килима бяха разпилени списания и дискове.

Делфин Лиди свали с един замах боклука от едно кресло и рече:

— Ето, настанявай се. Искаш ли кафе?

Той се поколеба дали да приеме, опасявайки се за чистотата на чашата, но сетне реши да рискува. Опитът го беше научил, че хората ставаха по-благосклонни, когато приемеш тяхното гостоприемство.

— Да, благодаря.

— Чисто или с мляко?

— Чисто, моля.

Тя изчезна в малка кухничка и скоро се върна с две чаши кафе. Той отново й благодари и с облекчение установи, че неговата чаша изглежда идеално чиста. Тя седна върху някаква чанта с формата на яркожълт банан и втренчи в него големите си като на мече панда очи с почернени мигли. Кожата й имаше невероятен тен, който със сигурност не беше добила по естествен път.

— Разкажи ми за изчезналата си приятелка. Кога за последно я видя?

— Миналата неделя. Както никога беше станала рано — Трейси не е от ранобудните, — но тогава имаше среща за обяд. Беше страшно издокарана, сигурно с часове се е гримирала, и ме събуди, за да ми иска кинти — тая егоистична крава — макар да знаеше, че в събота до късно бях навън. Имах само една десетачка и тя я взе, като обеща, че ще ми ги върне вечерта. Каза, че ще вземе пари от Шон.

— Шон?

— Финигън. Трейси излиза с него от месец-два.

— Сигурна ли си? Виждала ли си ги заедно? Познаваш ли го?

— Веднъж-дваж идва да я вземе. Между другото той не е мой тип. Хубав е, има готини дрехи, но аз предпочитам по-възрастните мъже, с характер — тя премига с начернените си клепачи срещу Нийл, но той не остана поласкан от думите й. Все още не бе достигнал средна възраст — какво искаше да каже тя с това „по-възрастни мъже“? — Той е бъкан с пари. Баща му има някакъв бизнес, май компютри, а Шон му е единствено дете.

— С Шон ли щеше да обядва?

— Да, иначе защо ще ми казва, че Шон ще й даде кинти, щом му поиска? Каза ми, че й бил длъжник. Но тя така и не се върна и си останах на сухо в крайна сметка.

— В какъв смисъл й е бил длъжник?

— Отде да знам? Трейси каза, че щял да си плати за удоволствието. Колкото е мила, толкова е и корава. Всички трябва да станем такива, ако искаме да оцелеем.

— Ами семейството й? Свърза ли се с тях?

— Тя няма семейство. Има баща, но е в лудницата. Трейси казва, че той себе си не познава, какво остава за нея. Тъй че няма никой вкъщи.

— А майка й?

— Умря от рак още докато бяхме в училище. Трейси бе направо съсипана, тя обичаше майка си. Струва ми се, че това я направи корава. Социалните я взеха от баща й — опитал се да я изнасили. Още тогава му хлопаше дъската.

— Имаш ли снимки на Трейси? Как е цялото й име?

— Имам една отпреди месец — аз и тя в Брайтън. Ако това те устройва?

Двете много си приличаха. Бяха еднакво високи и с еднакъв грим, с изрусени коси и големи очи, които гледаха дръзко и някак лукаво. И двете бяха сходно облечени. Трейси носеше дантелена блуза, през която прозираше бледата й кожа; на главата й имаше сламена шапка с червена панделка и щампа „Целуни ме бързо“.

Блузката издаваше нейния сексапил, а с евтината си шапка приличаше на ученичка — много млада и трогателна, навярно защото подозрението, че може би е мъртва, променяше начина, по който я възприема човек. Така разсъждаваше Нийл.

— Казва се Трейси Морган. Споменавала ми е, че семейството й произхожда от Уелс. Познавам я от училище. Двете сме живели тук цял живот.

Нийл се вгледа в отблъскващата сивота на улицата. Животът тук сигурно бе доста потискащ.

— Има ли и друго, което можеш да ми кажеш за момичето или за младежа, с когото се е срещала?

— Да. Тя бе твърде добра за него и мога да го потвърдя, ако се наложи. Тя беше окей, беше Трейси. Смяташ ли, че нещо се е случило с нея? Или просто е избягала с онзи пич?

— В момента нямам никаква представа.

 

 

Миранда се събуди в тиха, приглушено осветена болнична стая. От двете й страни имаше легла, в които спяха увити до брадичката жени. Отсреща имаше още три заети легла. Прозорците бяха плътно покрити от бежови щори. Тя разбра, че навън е нощ. Някой се изкашля. Отвън се чуха тихи равномерни стъпки.

Преди три години Миранда бе прекарала толкова много време в болница, че всичко й се стори познато и дори някак успокояващо. Тук се чувстваше в безопасност.

Болката и се бе уталожила. Чувстваше се спокойна и натежала. Знаеше, че е упоена. Познато й беше това състояние на приятно замайване и отнесеност. Не усещаше нито тревога, ни страх, защото бе под въздействието на транквиланти.

Размърда се внимателно, за да види пораженията по тялото си. Десният й крак беше в гипс, дясната й ръка бе превързана, превързана бе и главата й.

Явно колата я беше блъснала откъм дясната й страна. Другата изглеждаше сравнително здрава. Свободно раздвижи лявата си ръка и левия крак и с предпазливо любопитство опипа превръзките от другата страна на тялото си.

Убеди се, че нито е мъртва, нито бе на път да умре. Ангелът на смъртта отново я беше изпуснал.

Този път поне не го видя, когато отвори очи. До леглото и пристъпи широко усмихната сестра.

— Отново се върнахте при нас? Това е чудесно. Как се чувствате?

— Жива — рече тя и се засмя, макар че положението не беше никак смешно.

— Изглеждате весела и това е добре. Аз съм Сали, сестра Ембри. Ще ми кажете ли как се казвате? Така ще можем да се свържем с ваши роднини или приятели, или с когото вие пожелаете.

— Казвам се Миранда Грей. Най-добре ще е да се обадите на майка ми, но не точно сега, защото ще се уплаши до смърт.

Сестрата записа името върху картона й, който висеше на края на леглото. Миранда забеляза бледността и сенките под очите й. Имаше уморен вид и без съмнение бе работила през цялата нощ. Миранда си помисли, че работата тук не би й понесла, че не ще може да свикне с дългите дежурства и ниското заплащане, да не говорим за ужаса при вида на обезобразените тела, кръвта и смъртта.

— Трябват ми адресът и телефонният номер на майка ви.

Миранда ги съобщи с тих глас и сестрата ги записа старателно с дългите си и тънки пръсти.

— Дорсет? Дорсет е много далеко. Там ли израснахте?

— Не, майка ми се премести да живее там, когато се пенсионира.

През последната учебна година майка й реши да продаде жилището им в Лондон и да се премести в провинцията. В продължение на месеци тя напразно търсеше нещо специално, докато накрая се влюби в една къща със сламен покрив, която се намираше в някакво село встрани от пътя и на мили от морето, в Лайм Риджис. Къщата имаше две тесни спални, голяма баня, просторна кухня и уютна всекидневна. Бе идеална за сам човек или най-много за двама.

Но истинското очарование на „Фърн Котидж“ идеше от градината. Всеки ден майка й прекарваше там часове наред — подрязваше, плевеше, косеше ливадата, грижеше се за розите си. Всяко лято фасадата на къщата се окичваше с трендафил, в съперничество с ароматните цветове на орловия нокът.

Когато имаше време, майка й обичаше да стои отпред до залез-слънце, да чете или бродира под закрития вход на къщата. Но тя винаги бе заета, защото водеше активен обществен живот — много по-наситен от този на Миранда и със сигурност по-интересен от лондонския й период. Изглежда, хората от провинцията бяха по-загрижени за своите обществени изяви. През лятото в църквата се провеждаха благотворителни празници, всеки месец се организираха разпродажби на стари вещи и антики, изложби на цветя и домашни любимци, филмови представления и спортни състезания. Всяка събота в селото имаше танци — кънтри, старовремски и всякакви други. Музикантите от оркестъра бяха местни хора и работеха на други места, но живееха за тези съботни вечери. Те си имаха местна агитка. Когато човек нямаше друго развлечение, освен радио и телевизор, се радваше на всичко ново.

Въпреки че русата й коса вече сребрееше, Дороти все още бе привлекателна жена. Още щом я видеха, мъжете попадаха под въздействието на нейния вроден чар; улавяха излъчването й, ослепителната, обезоръжаваща усмивка, бляскавия поглед и радостта, с която тя говори, движи се и се смее. Редяха се на опашка, за да излязат с нея. Дороти се чувстваше добре в тяхната компания, но отхвърляше всички предложения за брак.

— Не мога да си представя, че отново ще се обвържа с някой мъж. Твърде добре се забавлявам — каза веднъж тя. — Всичките ми харесват, но само толкова. Искам да имам партньор за танци и за вечери, но обичам промените. Щом веднъж ги опознаеш, мъжете ти доскучават.

— Ти си порочна жена — каза през смях Миранда. — С напредването на възрастта ще чувстваш все по-голяма нужда от другар — някой, който да бъде край теб ден и нощ. Нали?

— Може би, но още не съм на такава вълна. Миранда, сигурно още не си разбрала, че в живота на човека има различни периоди. Когато си млад, искаш да се забавляваш. После започваш да мечтаеш за брак, деца и такива неща. Биологичният ти часовник върви. Помня как се чувствах тогава. Сега съм на друга вълна. Открих свободата и отговорността за собствения си живот. Харесва ми да контролирам живота си и не искам да имам мъж постоянно до мен. Мъжете обичат да командват — такава е природата им. Заради тестостерона е. Е, аз пък не искам да го търпя. В момента сама съм си господар и не искам да променям това положение.

Докато Миранда осмисляше казаното, майка й закачливо се усмихна. Дороти имаше все същите малки, бели и равни зъби, както и същата стройна фигура, която Миранда помнеше като малка. Майка й се грижеше за себе си: ядеше много плодове и зеленчуци, пиеше задължително по чаша вино, ходеше пеш, плуваше и винаги вършеше някаква работа в къщата или в градината.

— Права ли съм или греша? — бе попитала тя.

— Животът си е твой — Миранда сви рамене. — Откъде да знам права ли си или не?

— О, права съм. Ако перифразираме Жан Жак Русо, излиза, че и жени се раждат свободни, но навсякъде живеят в окови. Още по-лошо — това като че ли им харесва. Е, не и на мен. Вече бях омъжена и нямам намерение отново да си надявам оковите.

— Но ти обичаше татко, нали? Не помня той да е бил такъв тиранин.

— Не, разбира се, но все пак се чувствах като затворник — колкото негов, толкова и твой. Не забравяй, че дългът е най-тежкият от всички затвори. Имаш ли съпруг и деца, никога не можеш да бъдеш свободна. Но сега ставам, когато си искам, лягам, когато си искам — изобщо правя това, което искам.

— На какво се усмихвате? — попита сестра Ембри, докато опъваше чаршафа на леглото.

— На нещо, което веднъж каза майка ми.

— Тя сама ли живее? Баща ви…

— Почина. Още не сте ми казали какви точно са пораженията по мен.

— Десният глезен е счупен — затова е в гипс. Боя се, че ще мине време, докато зарасне. Дясната китка е навехната — най-вероятно е станало при падането. Имате повърхностни рани и натъртвания по главата и затова сте превързана, но нямате сътресение или друго сериозно нараняване.

— Е, значи положението не е чак толкова лошо.

— Да не би да сте разочарована? — усмихна й се сестра Ембри. — Разбира се, че е сериозно.

Миранда й отговори с усмивка:

— Повярвайте ми, олекна ми.

Една жена от другата страна се надигна и извика:

— Сестро, сестро… лошо ми е!

Сестра Ембри бързо отиде при нея. Миранда затвори очи и се унесе в сън за градината в Дорсет: присъни й се ароматът на карамфили; един дрозд, който клъвна охлюв и го пусна върху камъните; шумът на вятъра в липата и майка й, която ходеше насам-натам, подрязваше и плевеше.

На другия ден тя хапваше за обяд салата с пиле, когато до леглото й се доближи някакъв мъж, придърпа един стол и седна. Останалите жени в стаята го гледаха с любопитство. Една от тях рече натъртено:

— Времето за посещение изтече.

Мъжът не й обърна никакво внимание. Дежурната сестра влезе и другите настръхнаха в очакване, че ей сега ще изгони посетителя. Вместо това обаче тя дръпна завесите около леглото на Миранда и промърмори:

— Казах ви, че можете да останете съвсем малко.

Миранда го гледаше.

— Здравейте — рече той. — Помните ли ме? Аз съм детектив Мадрел, Нийл Мадрел. Разговаряхме преди няколко дни.

Тя се сви във възглавниците. Изведнъж я върнаха към онова, което искаше да забрави. Да, спомняше си този мъж. Но защо бе дошъл? За да я упреква отново, че губи времето на полицията?

— Съжалявам за това, което ви се е случило. Осведомих се за вашите наранявания. Опасявам се, че известно време ще ви се наложи да останете в леглото. Навярно ще ви дотегне, но поне ще си починете, а тук ще се грижат добре за вас. Струва ми се, че имате нужда от почивка.

Чертите на лицето му бяха като изсечени, кожата му беше опъната върху костите и целият този аскетичен портрет бе обрамчен от тъмна права коса. Очите му бяха светли и умни, не беше красавец, но бе привлекателен. Беше й приятно да го гледа, може би заради спокойствието и самообладанието, които излъчваше. Чувстваше, че може да му се довери. Трудно щеше да забрави това лице.

— Как се случи?

Тя нервно прошепна:

— Помня само, че пресичах улицата, когато ме блъсна една кола.

Много добре си спомняше неговия тих и равен глас. Разпитваше търпеливо и повтаряше всеки щекотлив въпрос, докато не си изяснеше нещата. Сега я върна към произшествието с вече познатия й маниер.

— Забелязахте ли марката на колата?

— Не, видях само че е черна.

— Виждали ли сте я и преди?

— Не си спомням — въпросът я озадачи. Защо трябва да е виждала колата и преди? Накъде биеше той? И защо бе дошъл всъщност? Защо един детектив ще се интересува от обикновена пътна злополука? Пак ли подозираха, че си измисля?

— Видяхте ли шофьора?

Миранда поклати глава.

— Всичко стана твърде бързо — после троснато рече: — Наоколо имаше много хора. Не си измислям.

Той я погледна сериозно и ясно каза:

— Знам, че не си измисляте. Разполагаме с показанията на свидетели, включително на един, който твърди, че колата умишлено се е насочила към вас, след като сте се махнали от пътя й.

— Умишлено ли… — Миранда го погледна, стресната и невярваща.

— Изглеждате изненадана. Не ви ли е минавало през ума? Нашият свидетел каза, че шофьорът е тръгнал право към вас.

С неочаквана, изумителна яснота тя си спомни колата зад себе си и после удара в бронята.

— Искал е да ме блъсне?

— Не сте ли си го помисляли?

— Не. Никога — не й се искаше изобщо да й минава подобна мисъл — че някой се е опитал да я убие. Сега изтръпна.

Детектив Мадрел я гледаше, без да мигне.

— Спомнете си как точно се случи, как се приближи колата до вас и помислете. Възможно ли е шофьорът да е целял да ви блъсне?

— Не знам, откъде мога да знам? Чух колата отзад и се огледах — тя се съсредоточи. — Не, почакайте… Шофьорът натисна клаксона, за да ме предупреди. Да, точно така. Чух клаксона и се обърнах — едва ли щеше да ме предупреди, ако е искал да ме блъсне?

— Сигурно е така — съгласи се Нийл. — Дотогава не сте знаели, че зад вас идва кола?

— Не, клаксонът ме накара да се обърна. Когато я видях, се опитах да се махна от пътя й, но тя сви в същата посока и ме удари. И… така де, защо му е на някой да ме убива?

Настъпи кратко мълчание. В погледа му тя прочете нещо, което я накара да настръхне.

— И не се сещате за никой, който би могъл да го направи? — гласът му остана безстрастен, но тя разбра намека му.

Бавно поклати глава, отказвайки да приеме подозренията му.

— За някой, който иска да ви запуши устата?

— Тери не е способен на това — избухна тя — тази идея е направо абсурдна. — Той не е убиец.

— Но вие обвинихте сина му в убийство.

Миранда прехапа устни при спомена за долитащите от банята звуци. Шон бе толкова млад, с това нежно лице и бистри очи, човек много трудно можеше да си го представи в ролята на хладнокръвен убиец. Ако наистина бе убил бременната си приятелка, това най-вероятно беше станало в пристъп на дива ярост. Не би посегнал да убива отново — той не беше роден убиец и Миранда не можеше да допусне, че ще се опита да убие и нея.

— Вие не вярвате и на дума от това, което ви казах! — извика тя и видя пламъчето в очите му. Изведнъж осъзна, че зад неговото посещение се крие и нещо, за което все още не знае. — Всъщност защо дойдохте тук, детектив Мадрел?

Той се поколеба и с неохота рече:

— Получихме нови сведения. Изчезнало е момиче. Нейната съквартирантка е алармирала местния полицейски участък за изчезването й. Излязла е сутринта в неделя и оттогава я няма. Аз се срещнах със съквартирантката и тя ми каза, че от известно време изчезналата се е срещала с Шон Финигън.

Миранда го гледаше ужасена, но същевременно почувства странно облекчение. Тя разбра, че полицията вече не я смята за някаква луда, която се изживява като героиня във филми на ужаса.

— Значи най-сетне ми вярвате!

Той не отговори, само сви рамене.

— Заинтересувах се, след като разбрах, че ви е блъснала кола. Изглеждаше голямо съвпадение, а и разполагаме с неколцина свидетели, които твърдяха, че колата е тръгнала право срещу вас, блъснала ви е и е изчезнала, без да спира и без дори да намали. Жалко, че не сте успели да видите шофьора.

— Казах ви, че стана много бързо.

— Да, но ако го бяхте видели… — той забеляза как се изостри погледа й. — Какво има? Да не би да си спомнихте нещо? Видели сте някой познат?

— Не и в колата — с пресъхнала уста рече тя. — Непосредствено преди това и после, след като паднах. Видях го веднага щом дойдох в съзнание. Около мен се бяха събрали хора и един от тях… — Миранда мъчително преглътна.

— Да?

— Познах единия от тях. Най-напред го видях пред апартамента ми — стоеше от другата страна на улицата. Всъщност заради него побягнах надолу. Той ме плаши, не ми харесва начинът, по който ме гледа. И после, когато лежах на пътя, отново го видях — сред другите хора.

— Кой е той? Познава ли семейство Финигън?

— Той е грък…

— Грък ли? — остро я прекъсна полицаят.

— Да. Казва се Александрос Мануси и е клиент на фирмата.

— Фирмата на Финигън?

— Да, ние… тоест фирмата прави компютрите за навигация на неговите кораби. Той строи кораби в Гърция.

— И го видяхте пред апартамента си преди злополуката?

— Да.

— И после пак, след като ви блъснаха?

Миранда си спомни злокобното чувство, което я обзе в мига, когато го видя след удара — чувството за предстояща гибел. Тя не довери страховете си на детектив Мадрел, нито му каза за ангела на смъртта, защото се опасяваше, че отново ще я сметнат за луда.

Странно колко ясно си спомняше онази картина с ангела на смъртта от нейното детство. Беше се вцепенила от страх пред тъмните пронизващи очи, ръката, която властно призоваваше, пред черната броня и крилата. Навярно я бяха разстроили думите на дядо й, че ангелът на смъртта идва да прибере душите на невинните деца. Никога повече не видя тази картина, но помнеше всеки детайл от нея, сякаш беше вчера. Но нима не бяха такива всички спомени от детството — дори и да потъваха в съзнанието, един ден изплуваха, непокътнати от годините.

— Но вие го познавате само от фирмата? Някакви лични отношения?

— Никакви. Срещали сме се само два пъти — за първи път преди три години, когато Тери нае неговата яхта.

Детектив Мадрел я наблюдаваше.

— Яхтата, на която сте били със съпруга си и която се разби?

Миранда кимна.

— А втория път, когато се срещнахте?

— На купона по случай годежа на Шон.

Полицаят замислено присви очи.

— Ама че странно съвпадение. Първо го срещате точно преди съпругът ви да се удави, а после точно преди да чуете как се дави някакво момиче в служебния апартамент.

Миранда не отговори. Мадрел бе достатъчно интелигентен, за да свърже фактите, ала тя все още не беше готова да му каже, че нарича гърка ангел на смъртта.

— Говорихте ли с Тери и Шон, след като момичето е било обявено за изчезнало? — попита тя.

— Днес следобед смятаме да отидем до вилата им.

— Не беше ли Тери на работа тази сутрин?

— Да, беше, но предпочитаме да го разпитаме на вилата. Искаме да поогледаме наоколо.

Навярно щяха да търсят трупа на момичето. Къде ли го беше скрил Шон? Трябва да го е заровил някъде. Тери имаше голям имот.

Но тогава той може би знаеше, че синът му е убил момичето. Шон едва ли би заровил тялото й близо до къщата без знанието на баща си.

Сестрата докара количката с лекарствата, дръпна завесите и кимна мило, но повелително към Нийл Мадрел.

— Извинявайте, детектив, но вече трябва да тръгвате. Време е пациентите да си вземат лекарствата. Ако имате още въпроси, елате утре пак.

Той веднага се изправи.

— Може и да дойда. Надявам се утре да се чувствате по-добре, госпожо Грей.

Сетне напусна стаята, сподирян от осем чифта женски очи.

— Хубав е — рече сестрата и Миранда кимна утвърдително.

После я заговори жената от съседното легло.

— Онзи наистина ли беше полицай? За злополуката ли питаше? Шофьорът те е блъснал и е избягал, нали? Хванали ли са го?

Мълвата бързо се разнасяше. Сигурно бяха питали сестрата.

— Още не, но са събрали някои сведения и смятат да ги проучат.

Лекарствата я замайваха и успокояваха, а новината, че полицията вече й вярва за Шон, я отпусна допълнително.

— Дано скоро да го хванат. Направо си просят затвора такива. За малко да те убие.

Спорно бе дали намерението му е било такова или не, но Миранда не смяташе да обсъжда въпроса със съседката си по легло.

— Между другото — казвам се Джоан Патерсън. Ти си Миранда, нали? Чух, че сестрата те нарича така. Нали нямаш нищо против да си говорим на ти? Викай ми Джоан.

Жената бе около петдесетгодишна, със слабо, зачервено лице и остър любопитен поглед.

Миранда учтиво й отговори, но с ужас установи, че съседката й е от жените, които говорят непрестанно и почти не дават възможност на събеседника си да отговори.

Майка й пристигна вечерта с потока от посетители, които напълниха отделението с цветя, плодове и бонбони. Всички пациенти ги очакваха, седнали в изрядно оправените легла, сресани, а повечето от тях и с грим, който бавно и усърдно бяха нанасяли през последния половин час.

Миранда не очакваше никого и се изненада, когато видя майка си с шалче на цветя около врата и букет в ръцете.

— Какво е станало с теб? — попита тя, като пусна завитите с кафява хартия цветя на масичката и целуна дъщеря си по бузата. — Да се оставиш да те сгазят! Глупаво момиче.

— Здравей, мамо.

Миранда изведнъж бе обвита от аромата на майчиния си парфюм — домашно приготвена есенция от лавандула, която Дороти правеше всяка година. Правеше и розова вода от своите градински рози. После подреждаше шишенцата с ароматите върху кухненските рафтове. Слънцето ги осветяваше и шареше стените с розови и лилави ивици.

— За бога! Как се подреди така, скъпа?

— Просто ме блъсна кола. Много мило, че си била целия този път заради мен. Знам, че не обичаш да напускаш дома си, особено така непредвидено. Можеш да се настаниш в моя апартамент. Ако ми подадеш чантата, ще ти връча ключовете.

Госпожа Нокс се огледа наоколо.

— Къде е тя?

— Долу, в шкафчето.

Тя отвори шкафчето под масичката и извади чантата, която Миранда си беше купила миналата година от един базар на кожени изделия в Дъблин, където бе в командировка заедно с Тери. Тя отвори ципа и намери ключовете.

— Ето, мамо. И да ми ги върнеш, че нямам други.

— Ще взема да ти направя още един комплект, докато съм тук. Нали знаеш, че трябва да имаш резервни, в случай че ги загубиш.

— Така е. Благодаря ти, че се сети.

Госпожа Нокс издърпа пъхнатия под леглото стол и седна, като приглади кафявата си кадифена пола. Днес бе облечена в жълто и кафяво: яркожълт пуловер, като окраска на канарче, велурени обувки с цвят на карамел и разкошната пола. Миранда усещаше погледите на хората върху нея. Майка й винаги беше център на внимание. Като млада беше красавица. Сега — вече на възраст — тя отново изглеждаше чудесно, но по друг начин. Дороти преливаше от живот и хората я гледаха с възхищение и завист, като си пожелаваха и те да бъдат щастливи колкото нея.

Някои хора се чувстваха толкова затъпели и обременени от празния си живот, че се влачеха с наведени глави, докато издрапат до следващия ден. Животът на Дороти Нокс бе като песен.

Сигурно е от гените, помисли си Миранда. Но аз трябва да съм ги наследила от нея — защо тогава не излъчвам нейната лъчезарна самоувереност? Наистина гените на баща ми са коренно различни и няма как да разплета загадката на собствената си природа. Колко са гените? Стотици? Не, хиляди са и дори милиони. Онези, които определят цвета на кожата, ръста, склонността към напълняване, таланта за рисуване, пеене или танци. Онези, които те, правят благ или сприхав, които решават дали ще станеш превъзходен готвач, или ще изваеш чудни неща от дърво. Беше като игра на карти, в която слепешката изтегляш някоя карта и се стремиш да я изиграеш по най-добрия начин.

А имаше ли ген, който превръща хората в неудачници? Не се ли раждаха някои хора с късмет? Такива, които постоянно печелеха от лотарии или от залагания на конни състезания? И други, които се раждаха без късмет?

Миранда беше сигурна, че не е от щастливците. Смъртта на Том бе лош късмет, но кой го беше предизвикал — тя или гените на Том? А когато видя Шон в онази баня, чий лош късмет бе надделял? Със сигурност този на Шон. И все пак тя се чувстваше така, сякаш носеше „нещастни“ гени — ако изобщо имаше нещо такова.

— Разкажи ми за злополуката — каза майка й и си взе една слива от купата на масичката. Внимателно я обели и апетитно я лапна.

— Пресичах една улица близо до апартамента ми. Някаква кола изскочи от завоя и ме връхлетя.

— В полицията ми казаха, че не е спрял.

— Блъсна ме и избяга.

За трети път този ден повтаряше историята и вече взе да й писва. Затова и гласът й прозвуча сърдито.

— Омръзна ли ти? — досети се майка й. — Тези сливи са малко твърдички за мен. — Но тя си взе още една и започна да я бели: Обичаше плодове и може би непоклатимото й здраве се дължеше на това, че ядеше много плодове, зеленчуци и салати. Повечето от тези неща бяха собствено производство. Дороти можеше да накара и най-трудното растение да порасте и да вирее в нейната градина.

— Не се чувствам съвсем добре — призна Миранда.

— Не се и съмнявам — майка й внимателно я огледа. — Добре ли се грижат тук за теб?

— Сестрите са много мили.

— Мразя болниците. Ако си болен, те разболяват още повече. А ако си здрав и си попаднал по погрешка там, обезателно хващаш някой бацил от многото, които бъкат наоколо. Веднага щом лекарите те изпишат, трябва да дойдеш при мен на село. Имаш нужда от чист въздух и здравословен живот.

— С удоволствие, мамо. Благодаря ти.

Майка и приключи с втората слива и избърса пръстите си в книжна кърпичка.

— Предполагам, че си се обадила вече във фирмата?

— Аз напуснах и засега съм без работа.

Миранда нямаше желание да се впуска в подробности за Шон и момичето, за онова, на което стана свидетел.

Дороти Нокс остана изненадана.

— Мислех, че работата там ти харесва.

— Така беше. Много е сложно за обясняване, но някой път ще ти разкажа. Още не съм готова за това.

Майка й поседя десетина минути и видя, че Миранда вече притваря очи и тялото й се отпуска. Преди да си тръгне, я целуна.

— Утре пак ще дойда. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря. Добре съм, мамо.

— Хапвай повечко плодове. Те ще ти се отразят по-добре от лекарствата, които ти дават. Толкова си бледа, че направо ме тревожиш. Имаш нужда от много витамини и антиоксиданти.

Когато остана сама, Миранда потъна в съня за Том, морето и ангела на смъртта. Толкова пъти го беше преживявала, а страхът й не намаляваше; усещанията я заливаха като опустошителна водна стихия.

Изведнъж се стресна и се събуди. В стаята беше тихо. Посетителите си бяха тръгнали, а жените от стаята се бяха вторачили в нея. Джоан Патерсън — жената до нея — се наведе и рече:

— Сънуваше кошмар, нали, скъпа? — жълтеникавата пудра и яркото червило придаваха нелеп клоунски вид на жената с болнична нощница, но лицето й изглеждаше сериозно и загрижено.

— Какво?

— Сякаш плачеше насън.

Миранда се зачерви от срам, но успя да се усмихне.

— Сигурно съм сънувала болничната храна.

Госпожа Патерсън услужливо се засмя.

— О… даже не я споменавай! Дано повече не ни дават от онази гадна манджа. Готова съм да се закълна, че месото беше кучешко.

Останалите се включиха със свои коментари за храната и Миранда използва случая, за да затвори отново очи. Всичко би дала, за да си отиде вкъщи. Мразеше да живее сред непознати, които винаги можеха да я наблюдават — когато страда, сънува или просто докато мисли. Тук не можеше да остане насаме със себе си. Дори сестрата да дръпнеше завесите, другите пак разбираха какво става вътре.

 

 

Детектив Нийл Мадрел намали, за да влезе през портите на „Блу Гейбълс“ — вилата на Тери Финигън в Съсекс, на десет мили от Хоршъм.

Нийл леко подсвирна.

— Не е зле! Малко кичозна за моя вкус, но е голяма и градините са великолепни.

Детектив Хедън направи гримаса.

— Обзалагам се, че скоро е строена. Сигурно е струвало цяло състояние. С тези пари е можел да купи палат от времето на Елизабет.

— Някои хора предпочитат новото.

— Някои хора нямат вкус. Ако имах богатството на Финигън, щях да си купя нещо старо.

Паркираха на чакълестата алея пред входната врата. Едно момиче в тъмносиня рокля с бяла яка и маншети им отвори и ги покани вътре.

— Имате ли уговорена среща?

— Обадихме се по телефона и предупредихме господин Финигън, че ще дойдем!

— Моля, изчакайте тук. Ще го уведомя за вас.

Джим Хедън започна да разглежда окачените по стените гравюри със златисти рамки.

— Купени са от Хокстън Маркет — измърмори той.

— Всъщност ги купих на търг в Сотби. Истински са — каза Тери Финигън зад гърба му.

Джим Хедън се изчерви и смотолеви:

— О… извинете… не съм познавач на изкуството.

— Тези гравюри с боксовите сцени са много стари. Доста ценни са.

Тримата внимателно заразглеждаха гравюрите с голи до кръста мъже, готови за схватка.

— Забележете, че нямат ръкавици — каза Тери. — През осемнайсети век боксьорите не са носели ръкавици. Били са се с голи ръце и често са получавали грозни контузии по лицето. Ето защо от време на време просто са го забранявали.

Нийл открито погледна часовника си.

— Не искам да ви притеснявам, господин Финигън, но трябва да се върнем в града преди шест. Може ли да поговорим насаме? Синът ви тук ли е?

Лицето на Тери застина.

— Да, елате в моя кабинет. Искате ли нещо за пиене? Чай, кафе или нещо по-силно?

— Чай, благодаря ви.

Шон стоеше до прозореца на стаята, в която влязоха, и студено им кимна.

— Седнете, господа — рече Тери и изгледа сина си. — И ти, Шон. — После вдигна телефона. — Елън, донеси в кабинета ми чай за четирима.

Шон неспокойно се въртеше.

— Днес имам много работа. Може ли да започваме? Всеки ден ми задавате едни и същи въпроси — той погледна Нийл навъсено и дръзко. — Мога да си прекарвам времето далеч по-добре.

— Познавате ли момиче на име Трейси Морган?

Шон се дръпна назад. Той отвори и затвори уста като риба на сухо, без да може да издаде смислен звук.

Тери замръзна на мястото си, тревожно наблюдавайки сина си.

Шон преглътна и дрезгаво рече:

— Трейси? Да, донякъде. Срещали сме се. Но не бих казал, че я познавам добре.

— Осведомен съм, че в последно време сте излизали с нея.

— Кой ви го каза? Сигурно Миранда Грей! Трябва да я преместят в психиатрията и изобщо да не я пускат оттам.

— Ще я пуснат, защото е напълно нормална.

— Ще я изписват? Кога?

— Оставете Миранда. Не тя ми каза, че с Трейси Морган сте гаджета. Истина е, нали? От няколко месеца се срещате доста често.

— Не! Това е лъжа — мръсна лъжа. — Шон беснееше, лицето му беше тъмночервено, очите му горяха. — Е, може и да съм излизал с нея един или два пъти, и това е всичко. Изобщо не означава, че сме гаджета.

— Смятам, че сте се срещали доста по-често, отколкото твърдите. А сега изведнъж я няма. Изчезнала е в деня, в който госпожа Грей е станала свидетел на една сцена в банята на вашия апартамент. Голямо съвпадение, нали?

Шон се олюля. Приличаше на ранен бик.

— Нищо не можете да докажете! Не можете да докажете, че е мъртва. Престанете да ме тормозите или ще се оплача на адвоката си!

— Мисля, че адвокатът ще ви трябва, когато намерим трупа.

— Намерете го, преди да дойдете отново, за да ме измъчвате!

 

 

На път за апартамента на дъщеря си Дороти Нокс се отби да пазарува. Тя нямаше високо мнение за Миранда като домакиня. Не се съмняваше, че в жилището й е чисто — дъщеря й беше доста придирчива в това отношение — но всеки ден тя обядваше навън, закусваше оскъдно, а вечер вадеше от хладилника готова храна и я затопляше в микровълновата фурна, както правеха младите днес.

Миранда не изглеждаше добре и причината за това не беше само в злополуката с нея. Откакто Том си отиде, тя бе нещастна.

Дороти рядко бе виждала двойка, в която мъжът и жената да си пасват толкова добре, почти идеално. Смъртта на Том попари Миранда. Тя не беше от студените, саможиви хора. Бе обичлива от малка и открито даряваше семейството и приятелите си с нежност.

В деня на сватбата си бе великолепна булка. Щастието й бликаше дори от снимките, които Дороти държеше на камината вкъщи. Всички присъстващи се радваха на лъчезарната млада двойка.

Ужасната загуба на Том помрачи живота на Миранда. Дороти усещаше, че дъщеря й все още не е оздравяла от преживяното. Сега повече от всякога тя имаше нужда от почивка. Дороти бе решена да я заведе на село, да я храни насила, ако се наложи; да следи за ранното й лягане и да я разхожда на чист въздух; да я кара да работи в градината; и изобщо да я остави в лечебните ръце на природата.

В своята голяма пазарска чанта Дороти носеше някои неща от село: пресни яйца; една торба с измити зеленчуци — домати, тиквички, лук, карфиол, картофи; друга торба с боровинки и малини. Но трябваше да набави и ориз, спагети, сол и пипер, брашно и зехтин.

Пристигна в апартамента на Миранда, натоварена с чанти и пликове. След като отключи и влезе, тя пусна товара си на пода и потърси ключа на осветлението.

Стресна я някакъв звук, докато опипваше стената. Изумена, тя осъзна, че в тъмнината има и друг човек, който се опитваше да остане незабелязан.

— Кой е там? — извика тя, напрягайки очи в мрака. Зърна само някаква грамада пред себе си.

Връхлетя я след миг. Дороти се сви назад, но не успя да му избяга. Ударите заваляха върху главата й.