Чарлс Шефилд
Летен прилив (7)

Глава 5

Трийсет дни до летния прилив

Дариа Ланг се чувстваше безкрайно разочарована. Да дойде толкова далеч, да се мобилизира за сблъсъци и опасности, за вълнуващи нови преживявания… и след това по нечие нареждане да бъде заставена да чака дни наред, докато други решават кога — и дали — да й бъде разрешено да предприеме последната и най-важна част от пътуването.

Никой в Съюза не беше очаквал задачата й на Куейк да бъде лека. Но и никой не беше предполагал, че след като пристигне на системата Добел, ще има трудности да достигне до побратима на Опал. Досега Дариа беше видяла Куейк само отдалеч. Тя беше оставена на Старсайд на Опал за неопределено време, без нищо да върши, с транспорт, който можеше да пътува само на малки разстояния, без да знае какво ще стане с нея след това.

Пери й беше предоставил цялата сграда до космодрума. Той я беше уверил, че има пълна свобода да скита, където поиска, да говори, с когото поиска и да прави, каквото поиска.

Много мило от негова страна. Само че в сградата нямаше никой, освен нея и нищо, освен жилищни помещения… Беше й наредил да бъде на разположение за среща веднага щом се върнат. Двамата с Ребка щяха да отсъстват няколко дни. Къде се предполагаше, че може да отиде? Какво се предполагаше, че може да прави?

Дариа извика на екраните на дисплея карти на Опал. За всеки, свикнал с неизменни континенти и добре дефинирани граници суша-вода на Сентинел Гейт, тези карти бяха странно неудовлетворителни. Контурите на океанското дъно на Опал бяха показани като постоянни планетни очертания, но те изглежда бяха единствените географски константи. За самите слингове не можа да намери нищо, освен сегашното положение и скорост на дрейф на няколкостотин от най-големите. Плюс едно обезпокоително множество от данни — приблизителната дебелина и времето на съществуване на всеки слинг. В момента тя стоеше на слой от материал с дебелина по-малко от четиридесет метра, непредсказуемо променяща се всяка година.

Дариа изключи дисплея и потри чело. Не се чувстваше добре. Една от причините за това може би беше по-малката гравитация — само четири пети от стандартната. Но главната причина може би беше дезориентацията от бързото междузвездно пътуване. Всички тестове показваха, че двигателят Боуз не причинява на хората никакви физически разстройства. Но тя си спомни за старите арки, които си позволяваха само по едно пътуване в подсъзнателно състояние и твърдяха, че човешката душа не може да пътува със скорост по-голяма от скоростта на светлината.

Ако обитателите на Арк бяха прави, щеше да мине доста време, докато душата й пристигне при нея.

Дариа отиде до прозореца и вдигна глава към облачното небе на Опал. Почувства се самотна и много далеч от дома си. Искаше й се да може да зърне Ригел, най-близката супергигантска звезда на Сентинел Гейт, но облачната покривка беше непрогледна. Беше самотна и раздразнена. Ханс Ребка може би имаше ведър характер и се бе заинтересувал от нея — беше видяла искра в очите му, — но тя не беше дошла толкова отдалеч, за да позволи да се осуетят всичките й планове по каприза на някакъв бюрократ от един изостанал свят.

При това положение беше по-добре да се разходи около слинга, отколкото да остане затворена в ниското клаустрофобно здание. Дариа излезе навън и установи, че беше започнало да ръми. При тези метеорологични условия изследването на слинга пеша щеше да е трудно — повърхността представляваше туфи от острица и папрат върху лека и рохкава почва, свързана от корени и плетеница от пълзящи растения.

У дома през цялото време ходеше боса и голите й палци бяха свикнали да се захващат за здравите пълзящи растения. Дариа се наведе и свали обувките си.

Извън района на космодрума почвата стана още по-неравна, а ходенето по-трудно. Но тя се нуждаеше от раздвижване. Беше изминала цял километър и се бе настроила да ходи дълго, когато от един гъст храст на няколко метра от нея се чу свирепо съскане. Върховете на растенията се огънаха надолу и полегнаха под тежестта на нечие голямо невидимо туловище.

Дариа се стресна и отскочи назад, притискайки се плътно към влажната почва. Ходенето бос — или по-скоро изобщо ходенето — неочаквано се бе оказало много лоша идея. Тя забърза назад към космодрума и взе една въздушна кола. Имаше ограничен пробег, но с нея можеше да отиде отвъд края на слинга и да хвърли едно око на океана на Опал.

— Не трябва да се безпокоите — каза техникът, който й даде колата. Той настояваше да й покаже как да използва пулта за управление, но Дариа беше сигурна, че може сама да се оправи. — Тя никога не прави нищо лошо на брега. При заселването на планетата хората не са докарали никакви опасни видове. Тук няма и нищо отровно. Вие сте в пълна безопасност.

— Какво беше?

— Голяма дърта костенурка — инженерът беше висок мъж с бледа кожа и мръсен гащеризон, с щърба усмивка и непринудени маниери. — Тежи може би половин тон, през цялото време яде. Но само папрат, треви и други подобни неща. Можете да се качите на гърба й и тя дори няма да ви усети.

— Местен вид?

— Не — краткият урок по управление на въздушната кола беше приключил, но той не бързаше да си тръгне. — На Опал няма гръбначни. Най-голямото същество е нещо като четирикрак рак.

— Има ли нещо опасно в океана?

— Не за вас нито за мен. Най-малкото не на вид. Когато напуснете брега, следете за появата на повърхността на голяма, зелена гърбица, около един километър широка. Това е даузър. От време на време той поврежда някоя и друга лодка, но само щото не знае, че те са там.

— Ами ако някой даузър се мушне под някой слинг?

— Защо трябва да е толкова тъп, за да го прави? — гласът му прозвуча раздразнено. — Той излиза на повърхността за въздух и слънце, а под слинга тези неща ги няма. Идете лично да видите някой даузър… Гледката си заслужава. По това време на годината излизат много. Вие извадихте късмет и видяхте онази стара костенурка. След няколко дни ще изчезнат. Този път си отиват по-рано.

— Къде отиват?

— В океана. Къде другаде? Усещат, че наближава летният прилив и искат, когато дойде, да са на безопасно и уютно място. Сигурно знаят, че този път приливът ще бъде по-голям.

— Ще бъдат ли в безопасност там?

— Разбира се. Най-лошото, което може да се случи на някоя, е да остане за известно време на високо и сухо, когато настъпи истинският голям отлив. Няколко часа по-късно ще бъде отново във водата.

Той слезе от стъпенката на колата.

— Ако искате да намерите най-краткия път до края на слинга, летете ниско и гледайте накъде сочат главите на костенурките. Те ще ви заведат право там — той избърса ръце в един мръсен парцал, ала те си останаха толкова черни, колкото си бяха, и дари Дариа с най-топлата и възхитителна усмивка. — Някой казвал ли ви е, че ходите и се движите прекрасно? Истина е. Ако се нуждаете от компания, когато се върнете, аз ще бъда тук. Тук живея. Казвам се Кап.

Дариа Ланг излетя, учудвайки се на световете на Фемъс Съркъл. А може би въздухът на Опал караше мъжете да я гледат по различен начин? За дванадесет години като зряла жена на Сентинел Гейт тя беше имала само една любовна връзка, бяха й направени може би четири-пет комплимента и я бяха погледнали възхитено не повече от половин дузина мъже. Тук само за два дни това се случваше за втори път.

Е, посланик Перейра я беше предупредила да не се изненадва от нищо, което се случва извън територията на Съюза. А чичо й Матра беше значително по-ясен, когато научи къде отива: „Всички на световете на Съркъл са сексуални маниаци. Те просто са си такива, иначе биха умрели.“

От избраната от нея височина на летене големите костенурки не се виждаха, но беше лесно да се намери пътя до края на слинга. Тя летя известно време над океана и остана доволна, когато видя чудовищния зелен гръб на един даузър да се подава от дълбините. Отдалеч до момента, когато по целия му гръб се отвориха десет хиляди усти и от всяка излезе съскаща струя бяла пара, той можеше да бъде взет за по-малък, идеално кръгъл слинг. След минути отворите бавно се затвориха, но даузърът остана да се наслаждава на топлата вода на повърхността.

Дариа за първи път разбра какво голямо екологично значение имаха слинговете за един воден свят като Опал. Приливите бяха разрушителна сила за светове като Сентинел Гейт, където движението на океанските води се спираше от относително трайните земни граници. Тук всичко можеше свободно да се движи, слинговете непрестанно плаваха по променящата се водна повърхност. Фактически, макар че слингът, на който беше космодрумът на Старсайд, в момента сигурно се движеше нагоре или надолу в резултат на гравитационното притегляне на Мандъл и Амарант, той беше в пълен покой по отношение на океанската повърхност. Всяка разрушителна сила се пораждаше от ефекти от трети порядък, предизвикани от голямата му площ.

Формите на живот бяха в пълна безопасност. Освен ако някой нещастен даузър не остане в район, където изключително ниският отлив оставя океанското дъно сухо и животното е в пълно неведение за летния прилив.

Дариа долетя до едно място на слинг, достатъчно навътре над сушата, за да се чувства комфортно, и приземи въздушната кола. Там не валеше и дори имаше признаци, че дискът на Мандъл може да надникне през облаците. Тя излезе от колата и се огледа. Беше странно да си на свят, до такава степен лишен от хора, че от хоризонт до хоризонт никой да не се вижда. Но чувството не беше неприятно. Дариа отиде по-близо до края на слинга. Растенията с меки стебла и дълги листа, които растяха в близост до океана, бяха провиснали под тежестта на жълти плодове, големи колкото юмрук. Ако можеше да се вярва на Кап, те бяха ядливи, но това и се стори ненужен риск. Макар преди пристигането флората и фауната на червата й да беше подсилена чрез подходящи за Опал форми, микроорганизмите вътре в нея вероятно все още умуваха кой какво да прави.

Тя отиде до оръфания край на слинга, свали обувките си и се наведе напред да загребе шепа морска вода. Този риск беше готова да поеме.

Пийна няколко глътки от шепата си. Водата беше блудкава, не беше като солената морска вода на Земята. Имаше вкус по-скоро на кръв.

Сложното химическо равновесие на планета като Опал я накара да клекне отново и да се замисли. В свят без континенти потоците и реките не можеха непрекъснато да внасят соли и основи от дълбоките недра под кората. На морското дъно сигурно се извършваше микропросмукване на предисторически метан и по-висши въглеводороди, които се абсорбираха във водните пластове. Равновесието земя-вода беше коренно различно от това на света, който тя познаваше. Наистина ли ситуацията беше стабилна? Или на Опал и Куейк продължаваше еволюцията отпреди онзи травматичен час преди около четиридесет милиона години, когато са били захвърлени в тяхната съвсем нова орбита около Мандъл?

Тя извървя сто метра навътре в сушата и седна по турски на тъмнозелена дюна.

Високо в покритото с облаци небе като ярко петно се показваше звездата родител. Оставаха най-малко още два часа до разсъмване. Сега, когато бе разгледала по-отблизо Опал, тя все пак го видя като добре устроен, дружелюбен свят, съвсем не като бясно вилнеещата фурия от нейното въображение. Сигурно хората могат да живеят тук дори по време на летния прилив. И ако условията на Опал бяха толкова благоприятни, възможно ли бе този на неговия близнак, Куейк, да са съвсем различни?

Ако заключенията й бяха верни, сигурно щеше да е много различен. Тя погледна към сивеещия хоризонт, на който не се виждаха нито лодки, нито друга земя и за хиляден път проследи хода на своите разсъждения, които я бяха докарали на Добел. Колко убедителни бяха онези резултати, минималните остатъци от най-малките квадрати? За нея такова точно съвпадение на данните не можеше да е случайно. Но ако резултатите бяха толкова убедителни и неоспорими, защо и други, освен нея бяха достигнали до същите заключения?

Отговорът беше само един. Тя беше облагодетелствана в своите разсъждения, защото никога не бе пътувала между звездите. Човечеството и неговите извънземни съседи бяха свикнали да мислят за пространството и разстоянията с категориите на двигателя Боуз. В междузвездното пътуване се използваше точната мрежа от възли Боуз. Старата геодезична измерителна система за разстояние между две точки вече беше без значение. От значение беше броят на преходите Боуз. Само обитателите на Арк или може би по-старите колонисти, които пълзяха през Кролспейс, можеха да видят промяна в артефакт на Строителите, генериращ сигнален вълнов фронт, разпространяващ се от точката на неговото зараждане и движещ се през галактиката със скоростта на светлината. И само някой като Ланг, очарован от всичко, свързано със Строителите би могъл да се запита има ли отделни места и времена, където всички онези сферични вълнови фронтове се пресичат.

Всеки аргумент поотделно изглеждаше слаб, но взети заедно, те бяха напълно убедителни. Отново я обзе гняв. Тя беше на точното място… или щеше да бъде, ако можеше просто да напусне Опал и да отиде на Куейк! А вместо това, беше оставена в една сънлива страна на мечтите.

Страна на мечтите. Докато мислеше над тези думи, зад нея се чу стържещо бръмчене. Една фигура, излязла сякаш от кошмарите й, прелетя във въздуха, протегна напред крака и кацна точно пред нея.

 

 

Дариа не изкрещя само защото гърлото й не можа да произведе някакъв звук.

Застаналото пред нея същество вдигна два от тъмнокафявите си крака от земята и се изправи над нея. Тя видя тъмночервена, сегментирана долна страна и къс врат с лъщящи дипли в червено и бяло. Вратът завършваше с бяла глава без очи два пъти по-голяма от нейната. Нямаше уста, но от средата на лицето излизаше тънко хоботче, извиваше се надолу и влизаше в една торбичка върху провисналата буза.

Дариа чу серия от остри треперещи писукания. Жълти отворени рога по средата на широката глава се обърнаха да сканират тялото й. Над тях чифт светлокафяви мустачки, непропорционално дълги дори за тази голяма глава, се разгънаха и образуваха двуметрови ветрила, които леко потрепериха на влажния вятър.

Тя изпищя, отстъпи назад и се препъна във високите растения, сред които стоеше. Тогава с дълъг, плъзгащ се скок се появи втора фигура и клекна пред раковинообразното туловище на първата. Беше друго членестоного, почти също толкова високо, но с тяло като тояга, не по-дебела от ръката на Дариа. На тънката глава на съществото доминираха лимоненожълти фасетъчни очи без мигли. Те се завъртяха да я огледат.

Дариа усети миризма на мускус, сложна и непозната, но не неприятна. В следващия миг устата на второто малко същество се отвори.

— Атвар Х’сиал ви поздравява — каза един тих глас с неправилна, но разбираема човешка реч.

Първото същество не каза нищо. Когато първоначалният шок премина, Дариа можеше отново да мисли рационално.

Беше го виждала на снимки. Нищо в тях не загатваше за такова голямо и застрашително присъствие, но първото пристигнало същество беше сикропеанец, индивид от доминиращите видове на Сикропеанската федерация от осемстотин свята. Второто трябва да беше неин преводач, от по-долен вид, какъвто се казваше, че всеки сикропеанец трябва да има, за да общува с хора.

— Аз съм Дариа Ланг — произнесе бавно тя.

Другите две същества бяха толкова извънземни, че изражението вероятно нямаше никакво значение за тях. Тя все пак се усмихна.

Настъпи пауза и Дариа усети отново непознатата миризма. Двата жълти рога на сикропеанеца се обърнаха към нея. Тя видя, че вътрешността им е покрита с множество фини тънки спирални тръбички.

— Атвар Х’сиал поднася извиненията си — една от многоставните ръце на мълчаливия сикропеанец махнаха надолу да посочат по-малкото животно до краката си. — Ние мислим, че може би ви стреснахме.

Това трябва да беше най-омаловажаващото изказване на годината. Беше объркващо да чуеш думи, които произхождат от ума на определено същество, а се изказват чрез устата на друго. Но Дариа знаеше, че родният свят на сикропеанския вид беше облачно кълбо, обикалящо около по-тъмна звезда червено джудже. В тази стихийска среда сикропеанците не бяха развили зрение. Вместо чрез очи те „виждаха“ чрез ехолокация, използвайки високочестотни акустични импулси, излъчвани от надиплените резонатори на бузите им. Върнатият сигнал се приемаше от жълтите отворени рога. Като страничен полезен ефект от това „зрение“ сикропеанците знаеха не само големината, формата и разстоянието до всеки обект в областта на тяхното зрение, но можеха да използват и Доплеровата сонография, за да определят скоростта, с която се движи целта.

Но това имаше и недостатък. С узурпирания за зрение слух комуникацията между сикропеанците трябваше да се извършва по някакъв друг начин. Те вършеха това химически, „говорейки“ помежду си чрез предаване на феромони — ароматни съобщения, чийто променящ се състав им осигуряваше пълен и богат език. Един сикропеанец не само знаеше какво му казват другите от неговия вид. Феромоните му позволяваха и да го чувства, директно да възприема техните емоции. Разгънатите антени можеха да детектират и идентифицират отделна молекула между хилядите различни миризми, носени от въздуха.

За сикропеанците всяко същество, което не излъчва подходящи феромони, не може да се комуникира. Те можеха добре да ги „виждат“, но не и да ги чувстват. Към тези нищожества спадаха и хората. Дариа знаеше, че контактите между сикропеанци и хора са били напълно невъзможни, докато сикропеанците не създали в тяхната федерация видове, които да могат както да говорят, така и да произвеждат и възприемат феромони.

Тя посочи към другото същество, което беше извъртяло жълтите си очи така, че едното да гледа към нея, а другото към сикропеанеца Атвар Х’сиал.

— А ти кой си?

Последва продължителна напрегната тишина. Накрая малката уста с дългите мустачки-приемни антени се отвори отново.

— Името на преводача е Д’жмерлиа. Той е с ниска интелигентност и не играе никаква роля в тази среща. Моля не обръщайте внимание на неговото присъствие. Атвар Х’сиал е този, който иска да комуникира с вас, Дариа Ланг. Искам да поговорим за планетата Куейк.

Очевидно Атвар Х’сиал използваше другия по същия начин, както на по-богатите светове на Съюза използваха сервизни роботи. Но беше необходим много сложен робот, за да изпълнява трика с превода, извършван от Д’жмерлиа… По-сложен от всеки робот, за който Дариа беше чувала, освен тези на Земята.

— Какво да говорим за Куейк?

Сикропеанецът се наведе по-ниско, сложи двата си предни крака на земята, така че сляпата глава дойде на не повече от четири стъпки от Дариа. Слава Богу, че няма кучешки или змийски зъби, или челюсти — помисли си тя, — иначе нямаше да мога да го издържа.

— Атвар Х’сиал е специалист в две области — каза Д’жмерлиа. — Във формите на живот, адаптирани да живеят при екстремално напрежение на околната среда, и по артифисърите… изчезналата раса, която хората наричат Строителите. Преди малко пристигнахме на Опал. Много време след изпращане на искане за разрешение да посетим Куейк по време на летния прилив. Това разрешение още не ни е дадено, но на космодрума на Опал говорихме с един човек, който ни каза, че вие също планирате да отидете там. Вярно ли е?

— Е, не съвсем вярно. Аз искам да отида на Куейк — Дариа се поколеба. — И искам да съм там по време на летния прилив. Но как ме намерихте?

— Съвсем просто. Следвахме сигналния локатор на вашата кола.

Не това имах предвид — помисли си Дариа. — Исках да кажа откъде знаете, че съществувам? Но сикропеанецът продължи:

— Кажете ни, Дариа Ланг. Можете ли да уредите разрешение и Атвар Х’сиал да посети Куейк?

Беше ли се изгубило значението на казаното от Дариа при превода?

— Ти не ме разбра. Аз, разбира се, искам да посетя Куейк, но нямам никакво влияние върху тези, които издават разрешителни за отиване там. Това е в ръцете на двама мъже, които в момента са на Куейк и преценяват условията.

През облаците се процеждаше слаба светлина от Мандъл. Атвар Х’сиал свободно разпери широките си черни крила и откри четири нежни, рудиментни крила с червени и бели продълговати петна. Тези петна, надипленият врат и феноменалната чувствителност към носени от въздуха миризми бяха дали основание на зоолозите, запознали се за първи път с вида, да му дадат причудливото име „сикропеа“, макар че той нямаше нищо общо със земната нощна пеперуда сикропеа, отколкото с който и да било друг земен вид. Дариа знаеше, че те дори не са насекоми, макар че подобно на насекомите имаха хитинов скелет, членестонога структура и претърпяваха метаморфоза от началния до зрелия стадий на своя живот.

Тъмните крила леко вибрираха. Атвар Х’сиал изглеждаше отпуснат от топлината в чувствено удоволствие. Последваха няколко секунди тишина, докато пролуката в облака се затвори и Д’жмерлиа каза:

— Но част от хората са мъже и ти като жена ги контролираш, нали?

— Аз не ги контролирам. Изобщо!

Дариа се зачуди отново за точността, с която тя и Атвар Х’сиал получаваха съобщенията. Процесът на конверсия звучеше така, сякаш никога не би могъл да свърши работа, преминавайки от звуци към химически преносители и обратно чрез един извънземен посредник, на който вероятно му липсваше културната база данни на всяка от двете страни. А на нея и на Атвар Х’сиал също им липсваха общите културни елементи. Ала по всичко личеше, че Атвар Х’сиал беше женска, но каква роля играеха мъжките в сикропеанската култура? На търтеи? На роби?

Д’жмерлиа издаде силен бръмчащ звук, но не произнесе никакви думи.

— Не упражнявам никакъв контрол върху мъжете, които ще вземат това решение — отвърна Дариа, като говореше колкото се може по-бавно и по-ясно. — Ако те ми откажат достъп до Куейк, нищо не мога да направя.

Бръмчащият звук стана по-силен.

— Много неудовлетворително — каза най-сетне Д’жмерлиа. — Атвар Х’сиал трябва да посети Куейк по време на летния прилив. Дойдохме отдалеч, за да бъдем тук. Немислимо е сега да се откажем. Ако вие не можете да получите разрешение за нас и за себе си, трябва да бъдат потърсени други начини.

Голямата сляпа глава се премести по-близо. Дариа можеше да види всяко косъмче и всяка пора върху нея. Хоботчето излезе, протегна се и докосна ръката й. Беше топло и малко лепкаво. Тя си наложи да запази присъствие на духа.

— Дариа Ланг — каза Д’жмерлиа, — когато различните същества имат общ интерес, те трябва да работят съвместно за осъществяване на този интерес. Независимо какви пречки могат да се опитат да поставят пред тях други, те не трябва да се спират. Ако вие можете да ни гарантирате вашето сътрудничество, няма начин Дариа Ланг и Атвар Х’сиал да не посетят Куейк. Заедно. Със или без официално разрешение.

Д’жмерлиа ли погрешно превеждаше мислите на Атвар Х’сиал или Дариа неправилно разбираше намерението на сикропеанката? В противен случай, Дариа вече бе вербувана от това невероятно извънземно за изпълнението на таен проект.

Дариа изпита недоверие, но предпазливостта й беше смесена с вълнение и очакване. Сикропеанката почти беше прочела по-раншните й мисли. Ако Ребка и Пери се съгласят да й разрешат да отиде на Куейк, чудесно. Но ако… тогава може да влезе в действие друг механизъм.

И не просто някакъв механизъм, а акция, предназначена да я отведе до нейната цел… по време на летния прилив.

Дариа чуваше свистенето на въздуха, който непрекъснато минаваше през дихателните отверстия на сикропеанката. От хоботчето на Атвар Х’сиал сълзеше тъмнокафява течност, лицето без очи приличаше на демон от лош детски сън. Черната осемкрака лепкава фигура на Д’жмерлиа беше измъкната от същия кошмар.

Но хората се бяха научили да не обръщат внимание на външността. Никои две същества, които имаха еднакви мисловни процеси и общи цели, не може да бъдат истински чужди едно на друго.

Дариа се наклони напред.

— Много добре, Атвар Х’сиал. Интересувам се да чуя какво имаш да ми кажеш. Кажи ми повече.

Тя сигурно не беше готова да се съгласи с нищо, но, разбира се, нямаше да й навреди, ако чуе.