Чарлс Шефилд
Летен прилив (20)

Глава 18

Пет дни до летния прилив

„Съмър Дриймбоут“ беше добре скрит.

Котловината Пентаклайн бе най-добре забележимата географска форма от ландшафта на повърхността на Куейк. Сто и петдесет километра широка, обрасла с яркозелена буйна растителност, тя можеше да се види от половин милион километра в Космоса като зелено петно върху прашната сива повърхност на Куейк. Пентаклайн беше и най-ниската точка на планетата. Нейните пет долини, простиращи се нагоре и навън като протегнати ръце от централната низина, трябваше да се издигнат над осемстотин метра, за да достигнат нивото на заобикалящата ги равнина.

Малкият звезден кораб беше приземен почти в средата на сочещото на север рамо на Пентаклайн в точка, където плътната растителност беше прекъсната от малък плосък остров от черен базалт. Но корабът беше долетял до оголената скала под ъгъл и се бе плъзнал до самия й край. Беше защитен отгоре от буйна растителност. Малко по-голям от въздушна кола, „Съмър Дриймбоут“ се бе пъхнал под балдахин от петметрова листна покривка. Машината беше празна, а всички животоподдържащи системи — изключени. Само остатъчната радиация от двигателя Боуз издаваше присъствието му.

Макс Пери стоеше вътре в изоставения кораб и гледаше с недоумение. Той почти докосваше тавана. Цялото жизнено пространство беше с диаметър не повече от три метра. С една крачка той премина от главния люк в миниатюрната пилотска кабина. Още една и беше на пулта за управление.

Той огледа простите дисплеи на пулта с техните яркооцветени ключове и индикатори и поклати глава.

— Скапана детска играчка. Не знаех, че с такова малко нещо може дори да се влезе в мрежата Боуз.

— Не се очаква да знаете — Грейвс определено се владееше. Не изглеждаше съвсем нормално, но по-малко кършеше пръсти и костеливото му лице вече не бе изкривено от емоции. — Построен е като малък туристически съд за пътуване вътре в системата на малки разстояния. Конструкторите не са предвиждали монтиране на двигател Боуз и сигурно никой никога не е мислил да го използва за толкова далечни преходи. Но такава е Шаста — деца управляват планетата. Близначките Кармел са придумали родителите си за него — той се обърна към Д’жмерлиа. — Ще бъдеш ли така добър да кажеш на Калик да спре с това, преди да е направила нещо лошо?

Малкият хименопт беше впечатлен от двигателя на кораба. Беше отворил капака и надзърташе вътре. При думите на Грейвс, Калик се обърна.

— Нищо лошо няма да направя — промърмори Д’жмерлиа, слушайки серията от цъкания и подсвирквания на хименопта. — С голямо уважение, Калик казва, че изобщо не е опасно. Тя знае, че невежа като нея малко разбира от нещо толкова сложно, като двигател Боуз, но е съвсем сигурна, че енергийният блок на този двигател е изпразнен и не може отново да се използва. Съмнително е дали този кораб може да излети оттук по собствена орбита. Тя е подозирала това още когато корабът на нейния господар е приел слабия сигнал при изследване на повърхността.

— Което обяснява защо близначките не са напуснали Куейк — Пери беше включил дисплея и разглеждаше компютърния дневник. — Това обяснява и техният странен маршрут. Тук е записана непрекъснатата последователност на мрежата Боуз, която ги е довела до Добел и след това с още два прехода е щяла да ги отведе право на територията на Зардалу. Но те не са могли да направят това без нов енергиен източник Боуз. Могли са да вземат от Междинната станция, но, естествено, не са знаели. Така че единственото друго място, където са могли да отидат в тази система, е бил Опал и ние веднага бихме могли да засечем тяхното пристигане.

— Което за нещастие не стана. И така, как ще ги намерим? — Грейвс отиде до вратата и погледна навън, щракайки с пръсти. — Аз заслужавам порицание, знаете. Реших, че след като намерихме кораба, с който са дошли, трудната част на задачата е свършена. Никога не ми е минавало през ума, че могат да бъдат толкова безразсъдно смели, че да напуснат кораба и да тръгнат из планетата.

— Не мога да ви помогна. Но дори и да ги намерите, как ще се оправите със самите близначки?

— Оставете това на мен. Имам опит. Ние хората сме същества, които се поддават на психологическа обработка, коменданте. Приемаме, че онова, което знаем, е лесно, а всичко, което не знаем, намираме за загадъчно — Грейвс размаха към Пентаклайн костелива, облечена в черна ръкавица. — Всичко това за мен е загадъчно. Те са се скрили някъде там. Но защо е трябвало да напуснат кораба и относителната сигурност, за да отидат някъде там?

Онова, което можеше да се види от кораба, беше зелена маса от сочни, преплетени пълзящи растения. Те непрекъснато се тресяха от подземни трусове и създаваха илюзия, че са разумни същества и реагират с нервната си система на ставащото.

— Отишли са там, защото са мислили, че е безопасно и няма да бъдат намерени. Но аз мога да ги намеря.

Пери погледна часовника си.

— Трябва да побързаме. Вече час откакто сме напуснали радиофара. Д’жмерлиа — обърна се той към неспокойния ло’фтианец, — ние обещахме, че след четири часа ще ви върнем там, откъдето ви взехме. И ще го сторим. Хайде, съветнико. Аз зная къде могат да бъдат те… Живи или мъртви.

Извън кораба атмосферата беше по-потискаща, а температурата — десет градуса по-гореща от обикновено. Черният базалт трепереше под краката им, горещ и пулсиращ като покрита с люспи кожа на огромен звяр. Пери обиколи скалата и внимателно я огледа.

Грейвс го последва, бършейки с кърпа потта от челото си.

— Ако се надявате да откриете стъпки, ще ми бъде неприятно да ви разочаровам, но…

— Не стъпки. Водни отпечатъци — Пери коленичи. — Следи от бягащи крака. На Куейк има голям брой малки езера и водни басейни. Местните животни чудесно се справят, но те пият вода, която ние с вас не бихме могли да пием. И след като близначките Кармел са напуснали кораба, те са се нуждаели от обикновена прясна вода.

— Може би са имали пречиствател.

— Може би. Би им бил необходим… Прясната вода на Куейк е относително понятие. Ние с вас не бихме могли да я пием, нито Джени и Елена Кармел — Пери прекара ръка по гладкия издаден ръб на скалата. — Ако са живи, ще са там, където има вода. И няма значение закъде са се запътили, ако са тръгнали от тази скала… а те трябва да са тръгнали от тук, защото „Съмър Дриймбоут“ е там… Сигурно са спрели някъде горе, край някой от потоците. Ето един, достатъчно е бил буен. Там има и друг, почти толкова пълноводен. Но онази каменна плоча е наклонена и ние сме в долния й край. Най-напред да опитаме натам.

Той тръгна внимателно. Грейвс го последва. Когато докосна с ръка базалта, трепна. Голата скала беше нагорещена до толкова, че можеше да му направи мехури. Пери бързо се отдалечи, плъзгайки се надолу по тридесет градусовия наклон, който се губеше в джунглата от пълзящи растения.

— Почакайте ме! — Грейвс вдигна ръка да защити очите си. Назъбените като трион краища на листата порязаха ръката му и одраскаха голото му теме. После той се мушна под свода от растения, които маркираха първото ниво на Пентаклайн.

Тук светлината на Мандъл и Амарант беше приглушена до синьо-зелена сянка. Малки същества се разхвърчаха покрай тях. Джулиъс Грейвс отначало помисли, че са насекоми или птици, но попита Стивън и той му съобщи, че са псевдокоелентерати^[1], приличащи повече на летящи медузи, отколкото на някое друго същество от Земята или от Миранда. Разтреперани от страх, съществата отлетяха далеч от Грейвс в тъмното. Той забърза подир Макс Пери. След няколко метра температурата на въздуха под свода скочи с още няколко градуса.

Пери следваше скалистия път на водата, промушвайки се покрай лепкави жълти дънери и извисяващи се два метра нагоре подобни на гъби форми. От листата над тях изхвърчаха рояци малки крилати същества и налетяха на незащитеното му лице и ръце.

— Не хапят — извика Пери през рамо. — Продължавайте да вървите.

Заобиколен от тях, Грейвс все пак се стараеше да не ги допуска до очите си. Защо Пери не беше взел маски и респиратори? В своята съсредоточеност той не гледаше къде върви и сляпо следваше другия мъж.

— Намерихте ли нещо?

Пери поклати глава и посочи надолу. Две стъпки напред коритото на потока пропадаше във вертикална дупка. Грейвс се надвеси опасно напред, но не може да види нищо на дъното.

— Да се надяваме, че не са долу — Пери вече се обръщаше назад. — Хайде.

— Ами ако и другият прекъсва също? — Грейвс отново щракна с пръсти.

— Ще бъде лошо. Ще трябва да измислим нещо друго, но всъщност нямаме време за това. Ще трябва да се погрижим за себе си.

Вместо да се изкачи назад по повърхността на скалата, проправяйки си бавно път, той тръгна към другата страна, където течеше вторият поток. Встрани от водата ниската растителност беше по-буйна. Остри бамбукови стебла стърчаха на височина на коленете, дращеха ботушите и разрязваха панталоните. Дразнещ сок от счупените листа оставяше щипещи белези по прасците им. Пери ругаеше, но не намали темпото.

След още двадесет метра той спря и посочи.

— Ето следа! Нещо е минало оттук преди няколко минути — сиво-зеленият шавар встрани от потока беше полегнал и изпочупен. Смачканите стебла бяха покрити с кафяв слой от засъхнал сок.

— Животни? — Грейвс се наведе да почеше изподраните си глезени и прасци, които бяха започнали страшно да го сърбят.

— Може би — Пери вдигна крак и натисна едно не повалено стебло, оценявайки гъвкавостта му. — Съмнявам се.

— Онова, което ги е смачкало, е било с тегло поне колкото на човек. Никога не съм чул за нещо в Пентаклайн, чиято маса да е по-голяма от човешката. Тази следа лесно може да се проследи.

Той тръгна покрай потока, следвайки линията на повалената растителност. Зеленият мрак се беше сгъстил, но пътеката беше лесна за следване, тъй като вървеше успоредно на сухия поток, след което бавно влизаше в него. Тридесет метра по-нататък дъното беше покрито с гъсталак от жилава папрат.

Грейвс сложи ръка върху рамото на Пери и мина покрай него.

— Ако сте прав — каза тихо той, — от това място нататък изпълнението е мое. Оставете ме да продължа самичък напред. Когато ми потрябвате, ще ви повикам.

Пери го погледна за момент, после пусна Грейвс да мине пред него. През последните пет минути другият се бе променил. Всякакви следи на неуравновесеност бяха изчезнали от лицето му, оставили на свое място сила, топлина и състрадание. Това беше изражение на друг човек, на съветник.

Грейвс запристъпва предпазливо по дъното на потока, докато стигна на не повече от няколко крачки от стената от папрат. Там спря, ослуша се, кимна и се обърна към Пери. Намигна му, разтвори папратта и потъна в гъсталака.

 

 

Бяха близначките Кармел, трябваше да бъдат те. Бяха ги открили, макар че когато той, Грейвс и Ребка бяха напуснали Опал, беше готов да се обзаложи, че няма да ги намерят. Но какво им говореше Грейвс, скрит в тъмнината?

С наближаването на летния прилив минутите на Пентаклайн течаха като часове. Топлината и влагата бяха ужасни. Пери непрекъснато гледаше часовника си и почти не можеше да повярва, че времето се влачи по този тягостен начин. Макар че беше ден и Мандъл все още трябваше да е над хоризонта, околността ставаше все по-малко и по-малко видима. Имаше ли прашна буря високо в атмосферата? Пери погледна нагоре, но през плътните слоеве растителност не можа да види нищо. Под краката му обаче се долавяха достатъчно доказателства за активността на Куейк. Подът от сплетени корени непрекъснато вибрираше.

Тридесет и пет часа до максимума на летния прилив.

Часовникът в главата на Пери продължаваше да цъка заедно с един въпрос. Бяха обещали да върнат Д’жмерлиа и Калик там, откъдето ги бяха взели. Това обещание беше направено добросъвестно и безрезервно. Но можеха ли да си го позволят, като знаеха, че Куейк скоро ще се превърне в смъртоносен капан за всичко, освен за своите собствени уникални селектирани организми?

Пери остана изненадан от неочаквано блесналата ярка светлина пред него. Стената от папрат се разтвори и Грейвс му направи знак да се приближи.

— Елате. Искам да чуете това и да се явите като допълнителен свидетел.

Макс Пери си проправи път през твърдите папратови листа. Осветен отвътре, тъмният гъсталак беше по-рехав, отколкото изглеждаше. Папратта оформяше само външната рамка на естествена ограда, зад която имаше палатка, опъната на пневматични ребра. Грейвс държеше отворена една панелна врата. Пери влезе и се изненада от размерите на вътрешността. Подът беше най-малко десет квадратни метра. Въпреки наклона на стените, жизнената площ вътре беше значителна. И обзавеждането беше учудващо добро — всичко необходимо за нормален живот. Модерна инсталация за контрол на температурата и влагата поддържаше условията приятни. Палатката беше учудващо добре скрита от евентуални преследвачи. Нищо чудно, че близначките са предпочели да стоят тук вместо в тясната кабина на „Съмър Дриймбоут“.

Палатката трябва да беше напълно светонепроницаема или светлините току-що да са запалени. Но Пери има време само за един поглед към светещите цилиндри около стените, преди вниманието му да бъде привлечено от обитателите на палатката.

Елена и Джени Кармел седяха до далечната страна една до друга, сложили ръце на коленете си. Бяха облечени в кафяво-червени спортни костюми с ниско спуснати над челата кестеняви коси. Първото впечатление на Пери — непреодолимо — беше за две еднакви жени, много приличащи на Ами, от което дъхът му бе секнал, когато за първи път бе видял снимката им на Опал.

Но сега, когато ги виждаше от плът и кръв, под ярката светлина на палатката, разбра, че всъщност приликата е привидна. Ако близначките приличаха на Ами, то беше поради дрехите и прическите им. Елена и Джени Кармел изглеждаха уморени и смазани в сравнение с наперената и необорима самоувереност на Ами. Загарът, който беше видял на кубовете с образите, бе изчезнал, заместен от бледност.

А и близначките бяха различни една от друга. Макар чертите на лицето им да бяха еднакви, израженията не бяха. Едната очевидно доминираше, родена няколко секунди по-напред, може би, съвсем малко по-едра и по-тежка.

Тя срещна погледа на Макс Пери. Другата държеше главата си наведена, хвърли само един свенлив, блестящ поглед към него изпод дългите си, тежки мигли. Въпреки това изглеждаше спокойна и когато Грейвс затвори платнището на входа и седна срещу тях, обърна лице към него.

Той махна с ръка на Пери да седне.

— Елена… — Грейвс кимна към по-самоуверената близначка — и Джени са прекарали много труден период — гласът му беше тих, почти разстроен. — Мили мои, зная, че споменът е болезнен, но искам да повторите пред коменданта онова, което току-що ми казахте… И този път ще го запишем.

Джени Кармел хвърли още един смутен поглед към Пери и погледна сестра си в очакване на съвет.

Елена стисна коленете си с ръце.

— От началото ли? — гласът й беше прекалено дълбок за слабото й тяло.

— Не от самото начало. Не е необходимо да казвате как сте спечелили пътуването на Шаста… Всичко това го имаме записано. Бих желал да започнете от пристигането ви на Павонис Фор — Грейвс държеше пред себе си малък записващ уред. — Когато сте готови, можем да започнем.

Елена Кармел кимна неуверено и няколко пъти прочисти гърлото си.

— Щеше да е последната планета — започна най-после. — Последната, която щяхме са посетим, преди да се върнем на Шаста. Преди да си отидем у дома — на последната дума гласът й предрезгавя. — Решихме, че ще ни хареса да останем навън, сред природата, далеч от хора. Купихме си специално оборудване — тя посочи около себе си, — така че да можем да живеем удобно далеч от всичко. И кацнахме със „Съмър Дриймбоут“ на едно сухо възвишение в средата на блатата… Павонис Фор е предимно блатист. Искахме да избягаме от цивилизацията и да си построим палатка, далеч от кораба.

Тя спря.

— Грешката беше моя — каза Джени Кармел с потиснат глас и тон, по-висок от този на сестра й. — Бяхме виждали толкова много хора на толкова много светове, а корабът беше по-малък, отколкото си представяхме, преди да тръгнем. Беше ми омръзнало да живеем, натъпкани в него.

— И двете бяхме уморени — Елена защити по-малката си сестра. — Направихме си лагер може би на тридесет метра от кораба, близо до едно възвишение. Когато се смрачи, мислехме, че идеята да живеем примитивно е чудесна, точно както са живели на Земята преди десет хиляди години, и запалихме огън. Запалихме го и ни беше хубаво, топло, а и нямаше никаква опасност от дъжд. Тогава решихме, че дори можем да спим навън. Когато съвсем се стъмни, сложихме спалните си чували един до друг, легнахме и загледахме звездите — тя се намръщи. — Не си спомням за какво говорихме…

— Аз си спомням — обади се Джени. — Говорихме, че това е последната ни спирка и колко жалко ще бъде да се върнем отново в училището в Шаста. Опитахме се да видим нашето слънце, но съзвездията изглеждаха твърде различно и ние не бяхме сигурни къде е точно нашият дом… — замлъкна и отново погледна сестра си.

— После сме заспали — сега Елена говореше малко по-напрегнато. — И докато спяхме, те дойдоха. Те… те…

— Берсиа? — подсказа й Джулиъс Грейвс.

Двете близначки кимнаха.

— Един момент, Елена — продължи той, — искам да отбележа за записа тук няколко факта за берсиа. Те са добре установени и лесно могат да се проверят. Берсиа са големи, бавни гръбначни животни. Като нощни амфибии, местни, уникални за Павонис Фор, със силна фотофобия^[2]. По начин на живот приличат на изчезналите земни бобри. Подобно на бобрите, берсиа живеят в колонии, предимно във водата, където си строят жилища. Главната причина, поради която им се приписва възможен интелект, е сложната конструкция на тези жилища. Правят ги от кал и стебла на единствените подобни на дървета растения на Павонис Фор. Те растат само в близост до сухи торфени възвишения. Затова е било почти невъзможно берсиа да не се явят през нощта на възвишението, където са построили лагера си близначките Кармел — той се обърна към Елена: — Някой споменавал ли ви е за берсиа, преди да построите лагера? Какви са, как изглеждат?

— Не.

— Или на вас? — Грейвс повтори въпроса си към Джени Кармел.

Та поклати глава.

— Не.

— Бих желал да добавя в моя протокол физическото описание на берсиа. Целият човешки опит с тези същества подсказва, че те са кротки, тревопасни животни. Но за да сдъвчат ксилема^[3] на дънерите на дърветата, берсиа има големи челюсти и остри зъби — той кимна към Елена Кармел. — Моля, продължете. Опишете останалото от прекараната нощ на Павонис Фор.

— Не съм сигурна в колко точно си легнахме, нито колко дълго сме спали — Елена Кармел погледна сестра си. — Събудих се, когато чух, че Джени изпищя. Тя ми разказа…

— Това искам да чуя от устата на Джени — Грейвс посочи другата сестра. — Зная, че е болезнено, но ми кажете какво видяхте.

Джени Кармел изглеждаше ужасена. Грейвс се наведе напред, взе ръцете й в своите и зачака.

— Павонис Фор има голяма луна — каза най-после Джени. — Аз не спя така дълбоко като Елена и силната лунна светлина ме събуди. Отначало не се огледах… Просто лежах в спалния чувал и гледах луната. Спомням си, че върху нея имаше тъмна форма, като изкривен кръст върху върха на пирамида. След това нещо голямо закри луната. Помислих, че трябва да е облак или нещо такова и не разбрах колко близо беше, докато не почувствах дъха му. Беше се надвесило над мен. Видях плоска тъмна глава и уста пълна с остри зъби. И извиках Елена.

— Преди да продължим — каза Грейвс, — бих желал да направя към записа едно уточнение. На планетата Шаста, родния свят на Елена и Джени Кармел, няма никакви опасни месоядни. Но някога е имало. Най-голямото и най-опасно от тези месоядни животни било четирикрако безгръбначно, известно под името скраял. Макар анатомично никак да не прилича на берсиа, то има същия външен вид и приблизително същата големина и тегло. Елена Кармел, какво си помислихте, когато разбрахте, че над вашата сестра се е надвесила една берсиа, а други са заобиколили плътно леглата ви?

— Помислих си… помислих си, че са скраяли. Само отначало — тя се поколеба за миг, после думите потекоха като поток от устата й: — Разбира се, когато ги видях по-добре, разбрах, че не могат да бъдат скраяли. Във всеки случай ние никога не бяхме виждали скраяли… Те са изчезнали преди нашето раждане. Но всички книжки с приказки бяха изпълнени с тях и когато се събудих, не знаех къде съм… Единственото, което видях, бяха големи животни и едно от тях, озъбено над Джени.

— И какво направихте?

— Изпищях, включих лампата и я оставих да свети.

— Знаехте ли, че берсиа са силно фотофобни и ще изпаднат в смъртоносен шок при високи нива на осветление?

— Нямах представа.

— Знаехте ли, че берсиа може би са интелигентни?

— Казах ви, че никога дори не бяхме чували за берсиа. Всичко това научихме по-късно, след като на „Съмър Дриймбоут“ направихме справка в базата-данни за планетата.

— И така, вие следователно няма откъде да сте знаели, че онези берсиа са единствените оцелели зрели членове от вида? И че невръстните инвалиди не могат да оцелеят без грижите на възрастните?

— Не знаехме. Научихме го, след като се върнахме в Капра Сити и разбрахме, че ни търсят за това и може би ще ни арестуват.

— Съветник Грейвс — прекъсна го Пери и погледна часовника си, — три часа откакто тръгнахме. Трябва да се връщаме.

— Много добре. Можем да спрем до тук — Грейвс взе записващия уред и се обърна към Елена и Джени Кармел.

— Ще трябва да се проведе разпит и съд на Шаста при подходящи условия, а също и да се изслушат свидетели от Миранда. Но мога да ви уверя, че онова, което ми казахте, е достатъчно, да се установи непреднамерено действие. Вие сте убили случайно, без да знаете, че убивате, когато сте били в състояние на ужас, извадени ненадейно от съня. За мен има още една загадка… Защо сте побягнали. Но обяснението на това може да почака — той стана. — Сега трябва да ви арестувам. От този момент вие сте под арест. Налага се да напуснем това място.

Близначките се спогледаха.

— Няма да тръгнем! — задъхано казаха те в един глас.

— Трябва. Вие сте в опасност. Всички сме в опасност.

— Ние ще останем тук. Поемаме риска — каза Елена.

Грейвс се намръщи.

— Вие не разбирате. Комендантът Пери може да ви го обясня по-подробно, но аз ще го кажа просто. Вие все още може би се чувствате достатъчно защитени, но ако останете на Куейк, няма начин да оцелеете.

— Оставете ни тогава — Елена Кармел беше готова да се разплаче. — Ние ще останем. Ако умрем, това ще бъде достатъчно наказание, което ще удовлетвори всички.

Грейвс въздъхна и отново седна.

— Комендант Пери, вие трябва да вървите. Върнете се при другите и излитайте. Аз не мога да тръгна.

Пери измъкна пистолета си от колана и го насочи към близначките.

— Това оръжие може да убива, но то може да бъде използвано и като средство за зашеметяване. Ако съветникът реши, можем да ви закараме във въздушната кола в безсъзнание.

Младите жени изгледаха стреснато оръжието, но Грейвс поклати глава.

— Не, коменданте ние. Вие знаете, че няма да можем да извлечем двете нагоре по този склон. И аз ще остана. Вие трябва да заминете и да кажете на Д’жмерлиа и Калик какво се случи — той се облегна назад и затвори очи. — И побързайте, преди да е станало твърде късно.

Тътен на гръм далеч във висините подкрепи думите му. Пери погледна нагоре, но не тръгна.

— Кажете ми защо — продължи Грейвс. Той отвори очи, бавно се изправи и закрачи из палатката. — Кажете ми защо не искате да се върнете с мен. Мислите ли, че аз съм ваш враг… или че губернаторите на Съюза са чудовища? Смятате ли, че цялата правосъдна система е създадена да измъчва и изтезава млади жени? Че Съветът ще позволи някакво лошо отношение към вас? Ако това ще помогне, аз мога лично да ви обещая, че ако дойдете с мен, няма да ви се случи нищо лошо. Но моля ви кажете ми от какво се страхувате.

Елена Кармел погледна въпросително сестра си.

— Можем ли? — след като Джени кимна, тя заговори: — Ще ни подложат на лечение. Рехабилитация. Нали?

— Е, да — Грейвс спря да крачи. — Но само, за да ви се помогне. Да се премахне болката от паметта ви… Не е необходимо през останалата част от живота си да преживявате отново онзи кошмар от Павонис Фор. Рехабилитацията не е наказание. Тя е терапия. Няма да ви нарани.

— Вие не можете да ни гарантирате това — каза Елена. — Не предполага ли рехабилитацията да лекува заедно с мнемоничните проблеми и… всякакви психични проблеми?

— Е, тя винаги е фокусирана върху някакъв конкретен инцидент или проблем, но помага във всички области.

— Дори проблем, който ние може би не смятаме за такъв — Джени Кармел за първи път поклати глава. — Рехабилитацията ще ни направи „по-нормални“ Но ние не сме нормални, не и по дефиницията, която вие и Съветът използвате.

— Джени Кармел, нямам представа за какво говорите, но никой не е напълно нормален — Грейвс въздъхна и се почеса по плешивата глава. — Най-малко от всички аз. Но аз с желание бих се подложил на рехабилитация, ако се прецени, че е необходимо.

— Но да предположим, че вие имате проблем, който не желаете да лекувате? — каза Елена. — Нещо, което е по-важно за вас от всичко друго на света.

— Не съм сигурен, че мога да си представя такова нещо.

— Виждате ли. И вие следвате начина на преценка на Съвета — каза Джени. — Преценка от човешки вид.

— Вие също сте хора.

— Но ние сме различни — каза Елена. — Чували ли сте някога за Мина и Дафне Дергори от нашия свят Шаста?

Последва напрегната пауза.

— Не съм — отговори Грейвс. — А трябва ли да съм чувал?

— Те са сестри — каза Елена. — Близначки. Познаваме ги от деца. На наша възраст са и ние имаме много общи неща. Те и цялото им семейство претърпяха инцидент с космически кораб. Почти цялата фамилия загина. В последния момент Мина и Дафне и три други деца били прехвърлени от член на екипажа в катер и оцелели. Когато се върнали у дома, били подложени на рехабилитация. Да им помогне да забравят инцидента.

— Сигурно са били подложени на рехабилитация.

Грейвс погледна Пери, който отново сочеше часовника си.

— И сигурно им е помогнала. Нали?

— Помогна им да забравят инцидента — Джени беше пребледняла, ръцете и трепереха. — Но нима не разбирате. Те са забравили и всичко друго.

— Ние добре ги познавахме — каза Елена. — И ги разбираме. Те бяха точно като нас. Притежаваха същата близост една с друга, но след рехабилитацията, когато ги видяхме отново… това вече не беше така. Близостта им бе изчезнала. Те не изпитваха една към друга по-силни чувства, отколкото към останалите хора.

— И вие ще направите същото с нас — добави Джени. — Не можете ли да разберете, че това е по-лошо, отколкото да загинем?

Грейвс остана неподвижен няколко секунди, после се отпусна с омекнали крака на стола.

— И за това вие избягахте от Павонис Фор? Защото мислехте, че ще ви отчуждим една от друга?

— А нямаше ли? — попита Елена. — Нямаше ли да искате да ни дадете „нормални“ и „независими“ животи, така че да можем да живеем поотделно? Това не е ли включено в рехабилитацията?

— Всемогъщи Боже! — върху лицето на Грейвс отново преминаха спазматични конвулсии. Той го закри с ръце. — Това ли щяхме да направим? Щяхме ли? Щяхме, да, щяхме.

— Защото близост и зависимост една от друга е „неестествено“ състояние — тъжно каза Елена. — Вие щяхте да се опитате да ни излекувате. За нас тази мисъл е непоносима. Ще трябва да ни убиете, защото няма да тръгнем с вас. Така че сега заминавайте и ни оставете заедно. Ние не искаме вашето лечение. Ако умрем, поне ще умрем заедно.

Грейвс изглежда не слушаше.

— Сляп — промърмори той, — сляп в продължение на години, изпълнени с високомерие. Убеден, че имам дарба, толкова сигурен, че мога да разбирам хората. Но може ли един индивид да се свърже напълно с друго същество? Съществува ли толкова голяма съпричастност? Съмнявам се — той стана, отиде при двете момичета и събра длани в молитвен жест. — Елена и Джени Кармел, чуйте ме. Ако дойдете с мен сега и се съгласите на рехабилитация за онова, което ви се е случило на Павонис Фор вие няма да бъдете разделени. Никога! Никога няма да се прави опит да бъде „лекувана“ вашата потребност да бъдете заедно или да се наруши вашата близост. Вие ще продължите съвместния си живот. Кълна ви се с всеки атом на тялото си, с всичката власт, която имам като член на Съвета на Съюза — той отпусна ръце и се обърна. — Аз зная, че искам от вас много, като ви карам да ми повярвате безрезервно. Но моля ви, направете го! Обсъдете го помежду си. Ние с коменданта Пери ще чакаме отвън. Моля ви, поговорете… и се съгласете да дойдете.

За първи път, откакто Пери беше влязъл в палатката, близначките Кармел се усмихнаха.

— Съветник Грейвс — тихо каза Елена, — вие сте прав, като казвате, че не разбирате близнаците. Не разбирате ли, че вие не трябва да излизате и че ние не трябва да говорим помежду си? Всяка от нас знае какво чувства и мисли другата.

Двете момичета се изправиха като една и заговориха в един глас.

— Ще дойдем с вас! Кога трябва да тръгнем?

— Сега — Пери мълчаливо наблюдаваше и местеше поглед от тримата пред себе си към часовника и обратно. За първи път той разбра, че Джулиъс Грейвс наистина притежава дарба да работи с хора, каквато той никога нямаше да има.

— Всички трябва да тръгнем още в тази минута. Вземайте каквото ви е абсолютно необходимо, но нищо друго. Останахме тук по-дълго, отколкото очаквахме. До летния прилив остават по-малко от трийсет и три часа.

Въздушната кола излетя от черната базалтова повърхност.

„Много бавно — каза си Макс Пери. — Много бавно и тромаво. Каква ли е максималната товароподемност на тази кола? Обзалагам се, че сме близо до нея.“

Той не каза нищо на другите, но докато летяха на безопасна височина обратно по пътя, по който бяха дошли, вътрешното му напрежение не отслабна.

Другите очевидно не споделяха тревогите му. Елена и Джени Кармел изглеждаха изтощени, лежаха в седалките си назад в колата и гледаха уморено нажеженото небе. Грейвс беше си възвърнал маниакалната веселост, разпитваше Д’жмерлиа и чрез него Калик за вида зардалу и родния свят на Калик. Пери реши, че това е отново Стивън зает просто със събиране на информация.

Пери нямаше много време за наблюдение на другите или за разговор. Той също беше уморен — повече от двадесет и четири часа не беше спал, — но нервното напрежение го държеше буден. През последните няколко часа атмосферата на Куейк се бе променила. Вместо да лети в прашно и залято от слънце небе, въздушната кола се носеше под слоеве от непрекъснато движещи се черни и ръждивочервени облаци. Щяха да бъдат в безопасност над тях, но Пери не смееше да рискува да попадне в обсега на неизвестни по сила ветрове. Дори при сегашната височина на колата, много над облаците, ненадейно попаднаха в силни въздушни турбуленции. Не беше безопасно колата да лети с повече от половината от максималната си скорост. Назъбени червени мълнии пронизваха носения от вятъра прах и се спускаха от небето към повърхността. С всяка минута долният край на облака слизаше все по-близко до земята.

Пери погледна надолу. Той видя дузина разпръснати езера и водни басейни, изпускащи пара, свиващи се и отдаващи съдържащата се в тях влага в атмосферата. Куейк се нуждаеше от защитата на този слой водна пара срещу директните лъчи на Мандъл и Амарант.

Онова, от което не можеше да бъде защитен, беше нарастващата сила на приливната вълна. Земята около свиващите се езера беше започнала да се пука и надига. С наближаването на мястото, където бяха намерили Д’жмерлиа и Калик, условията непрекъснато се влошаваха.

Пери се бореше с управлението на колата. Приземяването при тези условия щеше да бъде трудно. Колко време ще му отнеме да остави Д’жмерлиа и Калик при тяхната кола и да се върне обратно в относителната сигурност на въздушните слоеве? И ако нямаше никаква следа от Атвар Х’сиал и Луис Ненда трябваше ли да оставят двамата роби самички долу?

Не се налагаше да отиват много далеч. След десет минути трябваше да вземе решение.

А след трийсет часа летният прилив щеше да бъде факт. Той рискува и малко повиши скоростта на въздушната кола.

На небето пред тях изплува червена светлина. Пери се взря в нея с уморени очи.

Беше ли това Амарант, гледан през пролука в облаците? Само че не се виждаше никаква пролука. А светлата област беше много ниско на небето.

Той се вгледа отново и намали скоростта до безопасния минимум. Когато накрая се убеди, се извърна на седалката.

— Съветник Грейвс и ти, Д’жмерлиа, ще дойдете ли напред, моля, да ми кажете мнението си за това?

Беше формалност. Пери не се нуждаеше от друго мнение. През последните няколко часа в областта пред тях бе имало силна вулканична дейност. На мястото, където бяха взели Д’жмерлиа и Калик, от хоризонт до хоризонт, повърхността бе оранжево-червена. Пушещи реки от лава течаха през почернелия и безжизнен терен. Никъде не се виждаше място за приземяване на въздушна кола.

Пери потрепери от първичен благоговеен страх при тази гледка… и изпита облекчение.

В края на краищата не се налагаше да взема решение. Куейк го беше взел вместо него. Можеха веднага да се отправят към Умбиликал и към сигурността.

Умът му вече извършваше изчисленията. Седем часа полет от сегашното им местоположение. Към тях се прибавяше резерв за грешка, в случай че трябваше да летят при силна буря или с намалена скорост, и тогава необходимото време се закръгляваше на десет часа. А до отдръпването на Умбиликал от повърхността на Куейк оставаха осемнайсет часа.

Оставаше резерв от осем часа. Щяха да успеят и дори да разполагат с още време.