Чарлс Шефилд
Летен прилив (14)

Глава 12

Единадесет дни до летния прилив

Дариа Ланг имаше ужасното подозрение, че е пропиляла половината си живот. На Сентинел Гейт тя беше повярвала на семейството си, че живее на най-доброто място във Вселената:

„Сентинел Гейт — на половин крачка от рая.“

Така гласеше поговорката. Занимавайки се с изследователска дейност и разполагайки с комуникационна мрежа, тя не беше чувствала нужда да пътува.

Но най-напред Опал, а сега и Куейк я бяха накарали да мисли другояче. Тя обичаше предизвикателствата, контакта със свят, където всичко е необичайно и вълнуващо. От момента, когато излезе от капсулата и стъпи на сухата, прашна повърхност на Куейк, Дариа почувства всичките си сетива стократно изострени.

Най-напред това стана с носа й. Въздухът на Куейк беше наситен със смес от аромати. Беше ухание на цветя, разбира се, но не сладникаво и разточително натрапчиво като на Сентинел Гейт. Трябваше да ги търси — а те бяха там, на не повече от пет крачки от нея. Под сиво-зелената покривка от жилав прещип надзъртаха мънички, камбановидни цветчета, подобни на люляк и лавандула. Склоновете на дълга, тясна цепнатина твърде малка, за да бъде наречена долина, бяха обрасли с тях. Миниатюрните цветчета издаваха ухание, далеч надхвърлящо тяхната големина. Сякаш цъфтежът, оплождането и узряването на семената не можеха да почакат и час.

„И може би наистина не могат да чакат“, помисли си Дариа. Защото над този упойващ аромат се стелеше зловещ серен мирис от далечна вулканична дейност — полъхът на Куейк, на приближаващия летен прилив. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и разбра, че вечно ще помни тази смес от миризми.

Кихна, след това още веднъж. Във въздуха се носеше фина прах, дразнещи частички, които гъделичкаха носа.

Тя вдигна глава и погледна отвъд миниатюрната долина с нейния килим от нетърпеливи цветя, отвъд равнината към тъмнеещия сив хоризонт на петнадесетина километра. Там ясно личаха слоевете прах. Докато съседната повърхност се открояваше със силно червеникаво тъмнокафяво и охра, сивата плащеница в далечината затъмняваше и омекотяваше палитрата на художника, оцветявайки всичко в убити тонове. Самият хоризонт не се виждаше, с изключение на изток, където тя видя — или си въобразяваше, че вижда — тънка линия от нащърбени вулканични върхове с канелен цвят.

Мандъл се извисяваше в небето. Докато го наблюдаваше, той се спусна зад екраниращата маса на Опал. Блестящият полумесец с всяка секунда ставаше все по-малък и по-малък. По това време на годината имаше само частично затъмнение, но то беше достатъчно да промени спектъра на светлината. По-червените тонове на Амарант оцветяваха ландшафта. Повърхността на Куейк се превърна в пейзаж, залят от огнената светлина на подземните недра.

В този момент Дариа долови първия признак на летния прилив. Задавено буботене изпълни въздуха като мъчително хъркане на спящ великан. Земята потрепери. Тя почувства трепване и приятно потръпване под краката си.

— Професор Ланг — каза Д’жмерлиа зад нея. — Атвар Х’сиал ви напомня, че ни чака доста път, а времето ни е малко. Ако може, да тръгваме…

Дариа разбра, че още не бе направила първата си крачка върху повърхността на Куейк, а Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа все още стояха на стълбата на капсулата. Дариа се отмести, сикропеанката мина покрай нея и застана неподвижна. Широката й глава се полюляваше. Д’жмерлиа отиде до нея и се сви под предната част на черупката й.

Дариа наблюдаваше как приличните на рогове уши „опипаха“ пейзажа. Какво „видя“ Атвар Х’сиал, когато преслуша Куейк? Какво „чуха“ тези изключителни органи за обоняние, на които всяка молекула от въздуха можеше да разкаже по една история?

Те описваха света такъв, какъвто го възприема и ехолокаторът, макар че данните от него най-често са неудовлетворителни. Най-добрата аналогия, която Дариа можеше да направи за такъв вид „зрение“, беше за човек, стоящ на морското дъно на място, където водата е мътна, а светлината — много слаба. Всичко е безцветно с видимост само няколко десетки метра.

Но аналогията не беше съвсем подходяща. Атвар Х’сиал беше чувствителна към широка гама звукови честоти и определено можеше да регистрира далечното буботене на вулканите. На тези сигнали липсваше финото пространствено разделение, улавяно от сонара, но те все пак бяха определени сензорни сигнали.

Имаше и други фактори, може би дори други сетива, за които Дариа само смътно се досещаше. Например в момента сикропеанката вдигаше единия си преден крайник и сочеше към близката далечина. Усещаше ли тя с обонятелните си органи всяка миризма? Разказваха ли й по една история довеяните от вятъра далечни аромати?

— Тук има животни — преведе Д’жмерлиа. — И крилати същества. Това предполага възможен метод за оцеляване по време на летния прилив, неспоменат от коменданта Пери. Ако останат в сянката на Мандъл върху Куейк и са нависоко, те могат да се спасят.

Дариа можа да види летящите същества в същия този момент. Бяха дълги половин метър, с тъмни тела и ефирни, прозирни крила, сигурно твърде нежни, за да могат да оцелеят при турбуленцията на летния прилив. Далеч по-вероятно бе те вече да бяха снесли яйцата си и през следващите няколко дни да измрат. Но Атвар Х’сиал беше права за едно нещо — имаше много факти относно Куейк, които хората не знаеха или Макс Пери беше премълчал.

Ентусиазмът отново я завладя — това беше цяла планета, свят със собствено сложно биологично равновесие, стотици милиони квадратни километри суша и малки езера, непохитени от хора или друг интелект, чакащи да бъдат проучени. Там беше възможно съществуването на безкрайно разнообразие, за изследването и изучаването, на което щеше да е нужен цял човешки живот.

„Правилно — нашепна й един вътрешен глас, — но ние нямаме на разположение цял човешки живот. Ще трябва да изследваме планетата за осемдесет часа и да се махнем.“

Дариа остави Атвар Х’сиал да извършва своето незрящо сканиране на ландшафта и отиде при основата на Умбиликал и редицата въздушни коли. Бяха осем, разположени под навес от защитен материал. Площадката, на която стояха, беше свързана с въжета от силициева нишка към самия Умбиликал и при летния прилив щеше да се вдигне с него.

Дариа се качи в една кола и огледа командния пулт. Както й беше казала Атвар Х’сиал колата беше човешко дело, подобна на използваната от тях на Опал. Беше заредена и Дариа можеше да лети с нея без проблем — при тази мисъл трепна от спомена, — стига да не попаднат на буря като последната, която ги беше помела.

Тя протегна ръка да провери силата на вятъра. В момента не беше по-силен от лек бриз, нищо тревожно. Дори при въздушни ями видимостта беше най-малко три или четири километра. Това беше повече от достатъчно за безопасно кацане и те можеха да се издигнат високо, ако забележат пясъчна буря.

По нейно настояване Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа се качиха в колата и се приготвиха за полет. Дариа веднага излетя и се насочи към височина, която щеше да ги спаси от всяка турбуленция. Д’жмерлиа се настани отпред в колата до нея. Когато летяха над Опал, Дариа му беше обяснила как се управлява и ако се наложи, той може би щеше да се справи с пилотирането. Но очевидно той никога не би си помислил да опита без разрешението на Атвар Х’сиал.

Дариа направи опит да разговаря с него, но не успя. Очакваше, че той може би ще се държи различно с нея след разговора, когато се възстановяваха от катастрофата. Грешеше. В присъствие на Атвар Х’сиал той отказваше да извършва самостоятелни действия и през първите три часа на пътуването говореше само по нейно нареждане.

Но на четвъртия час Д’жмерлиа направи спонтанен самостоятелен ход, без да му бъде внушен от неговата господарка. Той неочаквано се изправи и посочи:

— Там! Горе!

Летяха на автопилот на двадесет хиляди метра в атмосферата на Куейк, недостижими за бурите долу. Дариа не беше поглеждала нагоре. Тя разгледа повърхността, използвайки видео сензорите на колата. При максимална разделителна способност видя много доказателства за живот на Куейк. По осеяните с езера хълмове се виждаха големи стада животни с бели гърбове, напускащи планините и насочващи се към водата така упорито и неотклонно, както оттегляща се вълна. Дариа наблюдаваше как тяхната компактна маса се раздвоява и разкъсва около голите ридове и масивни скали. Няколко километра по-нататък хълмистата местност свърши и тя съзря виещи се тъмнозелени линии, следващи каменисти речни дъна. Пресъхнали потоци изведнъж свършваха в непроницаеми отгоре долинки с неизвестна дълбочина, обрасли с гъста растителност.

При думите на Д’жмерлиа, Дариа погледна нагоре, а той се наведе над рамото й и посочи с тънка, многоставна ръка синьо-черното, изпъстрено със звезди небе.

Атвар Х’сиал изсъска.

— Друга кола — преведе Д’жмерлиа. — Преследва ни нагоре по Умбиликал и се движи много по-бързо от очакваното.

Движещата се светлина беше точно над тях и следваше тяхната траектория, но на много по-голяма височина. Тя бързо ги изпреварваше. Дариа остави колата на автопилот и включи сензора с голямо увеличение, за да разгледа по-отблизо новопоявилия се обект.

— Не — каза тя след малко, — това не е въздушна кола. Тя включи малкия бордови компютър да изчисли траекторията. — Много е високо и се движи много бързо. И изглежда… става по-ярка. Това не са светлини на въздушна кола.

— Тогава какво е?

— Космически кораб. Яркото светене означава, че навлиза в атмосферата на Куейк — Дариа проследи данните от компютъра, които даваха крайната траектория на другия кораб. — По-добре да намалим за малко и да помислим какво да правим.

— Не — мислите на Атвар Х’сиал прозвучаха като протест от устата на Д’жмерлиа.

— Зная, и аз не искам — отвърна Дариа, — но сме длъжни, освен ако ти знаеш нещо, което не ми е известно. Компютърът се нуждае от данни за още няколко точки от траекторията, за да бъде съвсем сигурен, но вече изписва предварителните резултати. Корабът слиза. Аз не зная кой е в него, но той ще се приземи точно, където не трябва — на няколко километра от нашата цел.

Здрач на Куейк — ако неочакваното и зловещо настъпване на нощ, червена като драконова кръв, може да оправдае такова определение.

Мандъл щеше да изгрее след три часа. Амарант се намираше ниско на хоризонта. Неговото червендалесто лице бе закрито от прашни облаци. Единствено Гаргантюа блестеше в цялото си великолепие, опасана с мраморни ленти в оранжево и червеникаво оранжево-розово.

Въздушната кола стоеше на равна чакълеста площадка, готова бързо да отлети. Дариа Ланг беше я приземила между два малки водни басейна на площ, означена на картата като щедро осеяна с миниатюрни сладководни езерца.

Картата ги беше излъгала най-малкото в едно отношение. Атвар Х’сиал се наведе до едно от езерцата и шумно засмука вода през хобота си. Д’жмерлиа тутакси я обяви за годна за пиене. Дариа опита от същото езерце, изплю водата с отвращение и се зачуди на сикропеанския метаболизъм. Водата беше тръпчива и горчива, наситена със силни основи. Тя не можеше да я пие и трябваше да разчита на запасите в колата.

Дариа се върна при колата и се приготви да поспи. Въпреки автопилота, пътуването я беше уморило до смърт. Колкото и да изглеждаше безопасна планетата, тя не се реши нито за момент да намали вниманието си. Дори и сега, най-сетне свободна да си почине, Дариа не можеше да го направи.

Имаше твърде много за гледане и твърде много за обмисляне.

Според Пери с наближаването на летния прилив Куейк трябваше да е ад. Земната кора трябваше да се тресе и разпуква, повърхността да пламти, обгърната от огнени езици, растенията да се сбръчкват и умират в изгарящия и почти непоносим въздух. Животните трябваше отдавна да са мъртви или заспали летаргичен сън, заровени дълбоко в тинята.

Вместо това, тя можеше да диша и да ходи в сравнително нормални условия. Навсякъде около нея кипеше живот. Дариа опъна навън походното си легло, близо до едно езерце, в сянката на гъсталак от хвощ. Тя чуваше животни да припкат през гъсталака, без да обръщат внимание на нейното присъствие. Почвата до водата беше на решето от дупки с различна големина, в които малки животинки се бяха скрили под повърхността. Когато далечният тътен на вулканите замря, Дариа чу как те ровят в сухата земя.

Но беше много топло, признаваше го. Изчезването на Мандъл от небето не беше донесло голямо облекчение. Костюмът й беше мокър от пот, вадички се стичаха по врата й.

Дариа лежеше на походното си легло. Макар че Куейк изглеждаше достатъчно безопасен, тя се тревожеше за онова, което трябваше да направят след това. Космическият кораб вероятно беше от Опал и бе изпратен да ги върне обратно там. Ако продължат да изследват планетата, може би щяха да ги хванат и да ги принудят да напуснат Куейк. Но ако не го сторят, нямаше да постигнат целта си.

Докато размишляваше над проблема, Атвар Х’сиал я изненада, като дойде и й предложи храна от Опал и бутилирана вода. Дариа ги взе и й благодари с кимване. Това беше общоприет жест. Сикропеанката кимна в отговор и се оттегли във въздушната кола.

Докато ядеше, Дариа се чудеше за двамата си спътници. Не ги беше видяла да се хранят. Може би подобно на хората от други светове на Съюза, те смятаха храненето за интимна дейност. Или може би приличаха на костенурките на Опал, които, според обслужващия персонал на космодрума на Старсайд, можели да изкарат цяла година само на вода. Но тогава защо Атвар Х’сиал се сети да нахрани нея човека от групата?

Легнала на походното легло, тя издърпа непромокаемия чаршаф до брадичката си и загледа небето над нея. Звездите се движеха толкова бързо — на Сентинел Гейт, с неговия тридесет и осем часов ден, завъртането на звездния свод беше почти незабележимо. В коя посока в пространството се намираше нейният роден свят? Тя не можеше да се ориентира сред непознатите съзвездия. Натам… или нататък… Мислите й се отклониха към звездите. Дариа с усилие върна мислите си към настоящето. Предстоеше й да вземе решение.

Трябва ли да продължат към мястото, което нейните изчисления сочеха като център на активността на летния прилив? Можеха да отидат, макар да знаеха, че и други също ще бъдат там. Или трябваше да се върнат и да чакат. Или да минат само част от пътя, да спрат за малко…

Да минат част от пътя, да спрат…

Дариа Ланг заспа дълбок сън без сънища, толкова дълбок, че шумът и вибрациите наблизо не я събудиха.

Настъпи зората, после денят премина и отново настана нощ, след това отново ден с ярка светлина. Звуците от заравящите се в почвата животни бяха престанали. Опал и Куейк бяха направили две пълни завъртания един около друг, преди Дариа да се събуди.

Тя бавно се разсъни на светлината на Амарант. Денят преваляше. Мина цяла минута, преди да осъзнае къде се намира, и втора, преди да се почувства готова да седне и да се огледа.

Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа никъде не се виждаха. Въздушната кола я нямаше. Под непромокаема завивка близо до леглото имаше купчинка храна и някои неща. От хоризонт до хоризонт нищо друго не подсказваше, че е имало хора или извънземни.

Тя застана на колене и затърси съобщение. Не намери нито бележка, нито някакъв знак. Нищо, което можеше да й помогне, освен няколко контейнера с храна и вода, миниатюрен сигнал-генератор, пистолет и джобно електрическо фенерче.

Дариа погледна часовника си. Още девет добелени дни. Седемдесет и два часа до най-силния летен прилив. А тя беше захвърлена на Куейк, самичка, на шест хиляди километра от сигурността на Умбиликал…

Паниката, в която беше изпаднала при първото й напускане на Сентинел Гейт, отново стегна сърцето й.