Чарлс Шефилд
Летен прилив (21)

Глава 19

Два дни до летния прилив

Шумът означава неефективност. Същото се отнася и за механичната вибрация. Двигателите на една въздушна кола в добро състояние почти не се чуват и полетът протича гладко.

Дариа Ланг чуваше хриптящото смъртно тракане зад себе си, усещаше подът да трепери под краката й. Нямаше съмнение, че друсането става все по-силно. Лесно се усещаше въпреки напора на вятъра. Положението бързо се влошаваше.

— Още колко? — трябваше да изкрещи.

Ханс Ребка не вдигна глава от пулта, но поклати глава.

— Четиринайсет километра. Може би твърде далеч. Кацаме и продължаваме.

Те се носеха на не повече от хиляда метра над повърхността, достатъчно високо, за да избегнат нахлуването на прах през някои отверстия. Земята под тях, призрачна и неразличима, едва се виждаше под маранята от завихрен прах.

Ланг гледаше нагоре. Далеч пред тях се виждаше тънка вертикална нишка. Тя изкрещя:

— Виждам я, Ханс! Основата на Умбиликал!

В същия момент Ребка изкрещя:

— Няма полза! Губим височина.

Двигателят на въздушната кола започна да кашля и да се задъхва. Плавният иначе полет при почти максимална мощност беше последван от стържеща вибрация и секунди на болезнено спускане. Пропадаха в слоеве прах. Сребърната нишка на Умбиликал изчезна от погледа на Дариа.

— Шест километра. Четиристотин метра — Ребка хвърли последен поглед към повърхността, преди съвсем да навлязат в бурята и сега летеше по автопилот. — Не виждам и не мога да избера място за приземяване. Проверете обезопасителните си колани и притегнете маските и респираторите. Може би кацането ще бъде твърдо.

Въздушните коли бяха яки, конструирани да летят при екстремални условия, но не можеха да гарантират меко кацане с двигател, станал за вторични суровини, задръстен от корундов прах. Последното издихание настъпи, когато уредите показваха височина двайсет метра. Ребка промени наклона на задкрилките, за да избегне премятането, и се приземи с два пъти по-висока скорост. В последния момент той извика на Дариа да се хване здраво. Колата се удари силно, подскочи над една оголена скала, достатъчно голяма да откъсне рамата й, плъзна се и спря.

— Това е то! — още се движеха, когато Ребка освободи ключалката на обезопасителните колани и се пресегна да помогне на Дариа. Хвърли последен поглед към микровълновия сензор и се обърна към нея с триумфираща усмивка. — Хайде, установих азимута. Основата на Умбиликал е на по-малко от половин километър пред нас.

Условията на земята бяха много по-добри, отколкото бе очаквала Дариа. Видимостта беше няколко десетки метра, макар воят на вятъра да беше прекъсван от тътена на далечни изригвания. Но земята беше спокойна, равна и проходима, с изключение на ред големи колкото къщи скали, изскочили над повърхността като изпочупени зъби. Тя последва Ребка между две такива скали, мислейки си какъв късмет бяха имали, че машината отказа точно тук, а не няколко секунди по-късно. Щяха да налетят на скалите и да се разбият.

Дариа не беше убедена, че Куейк е толкова опасен, колкото твърдеше Пери и имаше желание да остане и да го изследва. Но след като бяха летели толкова много, за да достигнат до Умбиликал, нямаше смисъл. Тя се взря напред. Сигурно вече бяха извървели най-малко половин километър.

Без да гледа къде стъпва, Дариа се подхлъзна на дебел слой прах, несигурен като разлято масло. В този миг Ребка падна пред нея, претърколи се, ала бързо се изправи на крака. Вместо да продължи напред, той спря и посочи право нагоре.

Бяха се оказали в район, защитен от вятъра. Видимостта се беше подобрила около десет пъти. Над тях в небето, замъглено от висока запрашеност, се виждаше очертание на диск. Докато наблюдаваха, той се вдигна по-високо и видимо се смали.

Неговият вик съвпадна с осъзнаването на онова, което тя видя.

— Основата на Умбиликал. Издига се!

— Но ние пристигнахме тук по-рано, отколкото очаквахме.

— Зная. Не трябва да се издига. Много е рано!

Докато Умбиликал избледняваше във висините, неговото оформено като боздуган дъно се оттегляше сред облаци прах. Около издигащата се основа беше площадката за маневриране на въздушни коли. Дариа знаеше техните размери и се опита да прецени височината. Долният край на Умбиликал вече сигурно се беше издигнал почти на километър над повърхността.

Тя се обърна към Ребка:

— Ханс, нашата кола! Ако можем да се върнем там и да излетим…

— Няма да стане — той се премести по-близо до нея. — Дори ако можем да издигнем колата във въздуха, няма къде да кацнем в основата на Умбиликал. Съжалявам, Дариа. Вината за тази каша е моя. Аз излетях и сега сме затворени тук. Заслужих си го.

Той говореше по-високо, отколкото беше необходимо. Сякаш да обезсмисли викането, вятърът напълно стихна. Прахта във въздуха изтъня, повърхността стана спокойна и погледът на Дариа стигна чак до въздушната им кола. Над тях основата на Умбиликал летеше изкушаващо близо.

Беше най-лошото възможно време за такава мисъл, но Дариа реши, че малко тревога в гласа на Ханс Ребка го прави по-неотразим отвсякога. Самоувереността и компетентността бяха добродетели, но такава беше и взаимната зависимост.

Тя посочи нагоре.

— Той не се издига повече, Ханс. Кой го контролира?

— Може би никой — вече не крещеше. — Последователността от команди може предварително да бъде зададена, но може и да са Пери и Джулиъс Грейвс… Възможно е да са го вдигнали просто за да не е на повърхността. Може би го държат там и очакват да видят дали ще се появим. Но ние не можем да ги достигнем!

— Ще трябва да се опитаме — докато той още гледаше към Умбиликал, Дариа вече тичаше през слоя талк към въздушната кола. — Хайде. Ако можем да издигнем нашата кола до площадката в основата, може би ще успеем да скочим на нея.

Тя се удиви на собствените си думи. Беше ли това наистина нейно предложение? На Сентинел Гейт избягваше всякакви височини и разтреперана обясняваше на приятели и на роднини, че се ужасява от височините. Очевидно всичко във Вселената е относително. В момента перспективата да скочи от движеща се развалена въздушна кола върху Умбиликал на километър или повече над повърхността изобщо не я плашеше.

Ханс Ребка я последва, но само за да я хване за ръката и да я дръпне назад.

— Почакайте минутка, Дариа! Погледнете.

От северозапад, точно под облака, идваше друга въздушна кола. Тя вече се снишаваше, когато пилотът очевидно видя Умбиликал. Тогава колата зави и започна бавно да се издига по сложна спирала.

Но основата на Умбиликал беше започнала отново да се издига и то много бързо. Двамата на земята гледаха безпомощно как Умбиликал постепенно изчезва в облаците, следван от въздушната кола. И двете се изгубиха. Изглежда колата изгуби надпреварата.

Дариа се обърна към Ханс Ребка:

— Но ако Джулиъс Грейвс и Пери са на Умбиликал, кой е във въздушната кола?!

— Трябва да е Макс Пери. Сбърках като предположих, че той и Джулиъс Грейвс са на Умбиликал. Издигането представлява автоматично оттегляне по време на летния прилив, но сега става преждевременно. Предварително програмирано — той поклати глава. — Но и това няма смисъл. Пери е единственият, който знае контролните кодове на Умбиликал. — Не е ли вярно?

— Не — тя беше обърнала глава настрана и не го погледна. — Атвар Х’сиал също ги знае. Всичките. Аз ви казах, че така напуснахме Опал. Грешката е моя. Не трябваше да се съгласявам да работя с нея. Сега ние сме вързани тук, а тя е в безопасност горе на Умбиликал.

Ханс Ребка погледна към облаците.

— Обзалагам се, че е тя. Тази проклета сикропеанка! Докато летяхме насам се чудех дали е още на Куейк. И Д’жмерлиа ще е с нея. Тогава във въздушната кола горе трябва да са Пери и Джулиъс Грейвс.

— Или може би близначките Кармел.

— Не. Те нямат достъп до въздушна кола. Във всеки случай можем да спрем да правим догадки. Колата идва към нас.

Въздушната кола се спускаше по спирала от облаците, търсейки подходящо за кацане място. Дариа изтича към нея и замаха енергично с ръце. Пилотът я видя и внимателно се снижи. Въздушната кола кацна тежко на повече от петдесет метра от тях, олюля се и насочения надолу въздух предизвика малка прашна буря.

Вратата на колата се плъзна настрани. Ханс Ребка и Дариа Ланг наблюдаваха изненадани как две еднакво облечени момичета излязоха, последвани от ло’фтианец и прашен хименопт. Последни се появиха Джулиъс Грейвс и Макс Пери.

— Ние ви мислехме за загинали!

— А пък ние мислехме, че сте на Умбиликал! Къде ги намерихте?

— Как дойдохте тук?

Пери, Ребка и Грейвс говореха едновременно, струпани до вратата на въздушната кола. Двете извънземни и близначките Кармел стояха настрани и оглеждаха опустошената повърхност.

— Никакви активни радиофарове… Слушахме по целия път до тук — продължи Грейвс. Той погледна към Дариа Ланг. — Имате ли някаква представа какво е станало с Атвар Х’сиал?

— Не съм сигурна, но мисля, че тя вероятно е на Умбиликал.

— Не, не е. Никой не е. Ние не можахме да го хванем, но сме сигурни, че не са използвани капсули. А какво става с вас? Аз мислех, че Атвар Х’сиал ви е изоставила някъде.

— Остави ме, но Ребка ме спаси. Атвар Х’сиал сигурно е имала намерение да се върне за мен, защото ми даде храна и сигнален радиофар.

— Не, не е имала такова намерение. Това е дело на Д’жмерлиа — Грейвс посочи ло’фтианеца. — Той казва, че Атвар Х’сиал не му забранила да ви помогне и той го сторил. Когато ви оставили, той много се разтревожил за безопасността ви. Д’жмерлиа каза, че сте изглеждала лошо екипирана за оцеляване на Куейк. А после, когато не чухме никакъв сигнал от вашия радиофар, каза, че трябва да сте загинала. Предвиждало се е да умрете на Куейк.

— Но къде е сега Атвар Х’сиал? — попита Ребка.

— И ние имаме същия въпрос — каза Пери. — Трябва да е с Луис Ненда.

— Ненда?!

— Той е дошъл тук със собствен кораб — каза Грейвс. — И знаете ли, можел да разговаря директно със сикропеанката? Калик казал на Д’жмерлиа, че Ненда има приставка зардалу, която му позволява да упражнява феромонна комуникация. Той и Атвар Х’сиал са оставили Д’жмерлиа и Калик и са отишли някъде самички.

— Според нас са дошли тук. Атвар Х’сиал е помогнала. По някакъв начин тя се е сдобила с контролните команди и сигурно е настроила Умбиликал за по-ранно оттегляне от повърхността — Ханс Ребка предупреди с поглед Дариа Ланг да не казва нищо и продължи: — Тя иска всички ние да загинем, захвърлени на Куейк по време на летния прилив. Затова е оставила Д’жмерлиа и Калик… не е искала да има свидетели.

— Ние уловихме техния сигнал за помощ и ги взехме — Пери кимна към смълчаните извънземни. — Аз мисля, че Ненда и Атвар Х’сиал са смятали да се върнат и да ги вземат, но са закъснели. Мястото им за кацане се бе превърнало в разтопена лава. Трябваше да вземем Д’жмерлиа и Калик с нас.

— Но ако Ненда се е върнал при своя кораб — каза Грейвс, — той и Атвар Х’сиал все още могат да напуснат планетата.

— Което е повече, отколкото ние можем да направим — след първоначалната си депресия Ребка се бе възстановил и беше пълен с енергия. — Умбиликал си е отишъл и няма да се върне преди отминаването на летния прилив. Ние разполагаме само с една въздушна кола за всички… Нашата се развали, когато пристигнахме тук. Във всеки случай и те не могат да влязат в орбита, така че това не решава проблема. Комендант Пери, нуждаем се от план за оцеляване тук. Блокирани сме до завръщането на Умбиликал.

— Мога ли да повторя още веднъж? Това е невъзможно — Пери говореше тихо, но тъжният му тон въздействаше по-силно и от крясък. — От деня, в който пристигнахте на Добел, се опитвам да ви накарам да възприемете един факт — по време на летния прилив на Куейк хора не могат да оцелеят. Нито дори по време на обикновен летен прилив. А определено не и при този. Ако останем на Куейк, независимо какво мислите, не може да проработи никакъв „план за оцеляване“, който може да ни спаси. Тук все още е доста тихо и аз не мога да си обясня защо. Но това не може да трае дълго. По време на летния прилив всички на повърхността на Куейк ще умрат.

Планетата сякаш чу последните му думи. Далечен рев и стенание на изхвърлена нагоре земя и разбиващи се скали последваха казаното. Секунди по-късно серия от трусове разтърсиха земята под краката им. Всички се огледаха и инстинктивно се насочиха към колата с илюзията, че в нея ще намерят сигурност.

Дариа Ланг, последната, която влезе, огледа седемте влезли преди нея.

Не беше група, която ще се бори за оцеляване до последната капка кръв. Двете Кармел вече имаха вид на победени и смазани. Бяха прекарали доста дълго на Куейк — от този момент нататък те щяха да се надяват на другите. Грейвс и Пери бяха мръсни и окъсани, дрехите им измачкани и покрити с мръсотия, прах и пот. И двамата имаха кървави и възпалени драскотини по прасците, а Грейвс — две покрити със струпеи рани на плешивата си глава. По-лошото беше, че се държеше прекалено приповдигнато и се усмихваше, сякаш собствените му беди бяха свършили. Може би наистина бяха свършили. Ако някой можеше да ги спаси, това беше Макс Пери, не Джулиъс Грейвс. Но след своето злокобно предсказание той беше изпаднал в мрачно мълчание, загледан в нещо, невидимо за останалите.

Д’жмерлиа и Калик изглеждаха доста нормално — но само защото Дариа не знаеше как да чете по техните извънземни лица знаците на стрес и тревога. Д’жмерлиа педантично чистеше бялата прах от краката си с помощта на меките възглавнички на предните си крайници. Изглеждаше малко разтревожен за друго, освен за личната си хигиена. Калик бързо разтърси тялото си, с което вдигна облак прах и предизвика протест от страна на останалите във въздушната кола. Хименоптът се протегна в цял ръст и огледа със светлите си очи околните. Ако някой все още беше оптимист, това може би беше малкото същество. За нещастие само Д’жмерлиа можеше да общува с него.

Дариа погледна към Ханс Ребка. Той очевидно беше изтощен, но все още хранеше голяма надежда. На лицето му имаше дълбоки червени белези, причинени от маската и респиратора, а около очите — бели кръгове като на бухал от прах. Но когато я погледна, той успя да й се усмихне и да намигне.

Дариа се промъкна вътре. Остана място само колкото да се плъзне вратата и да се затвори. Никога не си бе представяла толкова много същества, хора и извънземни, в една малка въздушна кола. Официалният капацитет беше четирима души. Близначките Кармел бяха успели да се сместят на една седалка, Д’жмерлиа беше приклекнал на пода, където можеше да вижда и да чува, а Дариа Ланг и Макс Пери стояха прави.

— Колко е часът? — неочаквано попита Ребка. — Искам да кажа колко часа остават до летния прилив?

— Петнайсет — гласът на Пери беше безизразен.

— Какво ще правим сега? Не можем да седим тук и да чакаме края си. Трябва да измислим нещо. Хайде да видим какви възможности имаме. Не можем да достигнем Умбиликал дори той да не се издигне по-високо. И на Куейк няма място, където да отидем, за да се спасим. А ако излетим високо и останем в колата?

Калик издаде серия от подсвирвания и пръхтене, които прозвучаха на Дариа като подигравка.

Пери излезе от своя унес и поклати глава.

— Тази мисъл отдавна ми мина през главата — каза мрачно той. — Въздушната кола има енергия за осем часа. Ако излетим сега, което не е много сигурно с толкова товар на борда… ще трябва да се приземим преди максимума на летния прилив.

— Тогава да стоим тук и да чакаме, докато останат четири или пет часа до летния прилив — предложи Ребка. — И след това ще излетим. Ще успеем ли да се издигнем от повърхността, преди да настъпи най-лошото?

— Съжалявам, не знам дали ще стане — Пери погледна към Калик, която поклащаше нагоре-надолу глава, цъкаше и подсвиркваше. — Няма да можем да останем във въздуха. Вулканите и земетръсите превръщат цялата атмосфера в турбулентна маса — той се обърна към ло’фтианеца: — Д’жмерлиа, кажи на Калик да престане. И без това е доста трудно да си съберем мислите.

Хименоптът се заклати още по-силно и изсвири:

— Ккккораб!

— Калик ме помоли да ви напомня — рече Д’жмерлиа — с цялото му уважение, че забравяте кораба.

— Корабът на Луис Ненда ли? — попита Ребка. — Онзи, с който дойде Калик? Ние не знаем къде е той. Във всеки случай сигурно Ненда и Атвар Х’сиал са го взели.

Калик издаде още по-силна серия от изсвирвания и изви тялото си от усилие.

— Не, не. Калик казва скромно, че тя говори за „Съмър Дриймбоут“, за кораба, с който са дошли на Куейк близначките Кармел, а ние знаем къде точно се намира той.

— Но двигателят му не е зареден с енергия — каза Пери. — Спомнете си, че Калик го прегледа, когато го намерихме.

— Един момент, моля! — Д’жмерлиа се промъкна покрай Джулиъс Грейвс и близначките Кармел и отиде до хименопта. Двамата сумтяха и свиреха един към друг в продължение на половин минута. Накрая Д’жмерлиа поклати глава и се изправи: — Калик се извинява на всички за глупостта си, но тя не е била достатъчно ясна, когато е огледала кораба. Енергията на двигателя Боуз определено е изчерпана и корабът не може да се използва за междузвездно пътуване, но той има достатъчно енергия за локално пътуване… може би за издигане в орбита.

Ребка мина покрай двете извънземни и отиде на пилотското място, преди Д’жмерлиа да завърши.

— Колко далече сме от този звезден кораб и къде се намира той? — Ребка проучваше таблото за състоянието на колата.

— Седем хиляди километра по голямата парабола до котловината Пентаклайн — Пери беше излязъл от мрачното си настроение и се промушваше покрай близначките на път към Ребка. — Но в такава близост с летния прилив можем да очакваме по целия път силен и опасен вятър. Това ще увеличи пътуването най-малко с хиляда километра.

— Значи нямаме никакъв резерв — Ребка бързо правеше изчисления. — Имаме енергия за около осем хиляди километра, но ако не пътуваме с максимална скорост. А ако намалим скоростта, ще летим още по-близо до летния прилив и условията ще бъдат много лоши.

— Това е единственият ни шанс — Грейвс се обади за първи път, откакто бяха влезли във въздушната кола. — Но ще можем ли да се издигнем от земята с толкова голям товар? И при идването до тук имахме трудности, и то с двама души по-малко на борда.

— И ще можем ли да стоим във въздуха в такава близост с летния прилив? — добави Пери. — Ветровете ще бъдат невероятни.

— И дори Калик да е права — каза Грейвс, — и звездният кораб да има все още енергия, ще може ли „Съмър Дриймбоут“ да се издигне в орбита?

Ребка вече стартираше двигателя.

— Това не е най-добрият ни шанс, съветнико — каза той, докато долните сопла вдигнаха облак бял прах, който покри прозорците, — ала единственият. Вие какво искате, писмена гаранция? Седнете и си поемете дъх. Освен ако някой няма по-добра идея през следващите пет секунди аз ще пришпоря колата до краен предел. Дръжте се здраво и да се надяваме, че двигателят няма да издаде багажа.