Анита Милс
Опасен мъж (9)

— Боли ли много? — попита тя, нарушавайки сякаш безкрайната тишина.

Вместо да отвърне, той отмести шапката от лицето си и хвърли съкрушителен поглед на Верена през тесния подут процеп, който представляваше лявото му око.

Тя въздъхна и погледна през прозореца на влака. Бяха изминали двайсет минути от Ийгъл Лейк и докато броят на пътниците значително беше намалял, а повечето от останалите си отспиваха след ефекта от силния сайдер на шерифа, няколко в предната част на вагона пееха силно, заглушавайки всякакъв разговор.

Не че имаше значение. Матю Макрийди седеше с непроницаемо изражение. Верена облегна уморените си рамене назад в седалката и сведе очи към ръцете си. Фалшивият венчален пръстен сякаш й се присмиваше. Но тя не смееше да го свали, докато не стигне в Кълъмбъс.

Отново погледна скрито Макрийди и почувства вина заради нанесения му побой. Окото му беше подуто и посиняло, а на долната челюст се тъмнееше контузията от силен удар. Поради неразположение или презрение той очевидно не беше в настроение за разговори.

— Вече казах, че съжалявам — рече тя най-накрая тихо. — Но вината не беше изцяло моя. Идеята да делим леглото бе твоя, нали? Никой от двама ни не предполагаше, че то ще се срути така.

Никакъв отговор.

— Не можеш ли поне да кажеш нещо?

— Да. — Когато проговори, прониза го болка в челюстта. — Аз може и да съм опасен, но ти си същинска напаст.

— Ако не беше отвърнал на удара…

Веждата над посиненото око се повдигна и той трепна от болка.

— Ако не се беше опитал да се биеш с всички, може би щях да се опитам да обясня…

Още в мига, в който го изрече, усети, че се изчервява при спомена за своето смущение и разбра, че не съществуваше никакво приемливо обяснение.

Първо беше сбиването. После, след като то бе прекратено от шерифа, а нападателите на Макрийди се оттеглиха, за да се разхладят, нещата се влошиха още повече. Двете негърчета и наетото момиче, изпратени да заковат дъските над разбитата рамка, през цялото време въртяха очи й се кискаха. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави дръзкия начин, по който момичето, застанало с ръце на хълбоците, гълчеше нея и Макрийди:

— И двамата трябва да се засрамите — да го правите тук, където всички могат да ви чуят.

После дойде госпожа Гуди. Огледа щетите в стаята, връчи на Верена един чайник с вода и кутия с мехлем и си тръгна, но беше очевидно, че изобщо не й е до смях. В знак на добра воля Макрийди й даде четиридесет долара, за да поднови счупените мебели.

А тазсутрешната закуска бе непоносима. Дотогава всеки, който не бе видял погрома със собствените си очи, беше чул за него. Най-безобидният коментар бе прошепнатото: „Сигурно са младоженци“, но всичко останало бе или лукав поглед, или неприкрит кикот. Тогава Макрийди също не беше казал нищо, но тя бе сигурна, че е чул и лъжите.

Верена се чувстваше все още твърде унижена, за да стане и да се разходи наоколо. Дори не бе изпила сутрешното си кафе, да не би да й се наложи да използва тоалетната, преди да стигне в Кълъмбъс. Не, надяваше се, че веднъж щом слезе от този влак, никога няма да срещне отново своите спътници. Не, това не бе точно така, осъзна тя. Без Макрийди щеше да бъде съвсем, напълно сама.

— Чувстваш се ужасно, нали? — реши да опита тя отново.

— Ще се оправя.

Той се размърда на седалката, като се опитваше да изпъне схванатите си крайници.

— Ако имах капчица разум в главата си, щях да си купя кон в Галвестън и да те оставя сама да се грижиш за себе си — ето това трябваше да направя.

— Не съм те молила да идваш.

— „Какви глупци са тези простосмъртни“ — промърмори иронично той.

— „Сън в лятна нощ“ от Шекспир — каза тя и се опита да се усмихне.

— Не е сред любимите ми автори, но поне мисълта е подходяща — призна той. — Знаеш ли, когато за пръв път те видях, бях достатъчно глупав, за да предугаждам доста по-различни развлечения — присви иронично устни Матю. — Ако беше споделила моята представа, щяхме да се наслаждаваме на едно приятно пътуване, независимо, от всичко.

— Представата не е много ласкателна, поне за моята репутация.

— Когато един мъж види хубава жена, последното нещо, за което мисли, е нейната репутация, освен ако тя липсва. Не — заяви той, като се облегна назад, — още в самото начало трябваше да сляза от сцената.

— Какво ще правиш сега? — осмели се да попита тя.

— В Кълъмбъс? Ще сляза от този прокълнат влак.

— Освен това?

— Ами отначало възнамерявам да си осигуря едно ведро с топла вода и достатъчно силен сапун, който да измие потта. После ще потърся някоя игра на покер и истинска каша от Тенеси.

— Какво?

— Каша. Качествено уиски — от това, което влиза леко, а после изгаря вътрешностите.

Предпазливо опипа натъртената си страна и после кимна.

— В този момент бих могъл да изпия сам цяла бутилка.

— Но тогава ще се напиеш.

— Такава е целта.

— После ще трябва да се разплащаш.

— По един или друг начин ние всички се разплащаме, Рена. — Той облегна глава назад, затвори очи и нахлупи шапката над челото си. — Дори и ти.

— Все още ли възнамеряваш да отидеш в Остин? — попита тя, променяйки темата.

— Да — излъга той. — В столицата на един щат би трябвало да има игри с големи залози. Защо?

— Е, предполагам, че щом това е всичко, което искаш от живота, тогава трябва да го направиш.

За миг тя огледа онова, което се виждаше от лицето му, и призна:

— Снощи ме изненада.

— Как така?

— Ами като се имат предвид скъпите ти дрехи, бях решила, че си…

— Конте — вметна той рязко, побутна шапката назад и отново отвори очи. — Можеш спокойно да го кажеш. Загрижеността за моите чувства не те е спирала досега.

— Не е точно така. Когато видях как боравиш с револвера, разбрах, че не си такъв, какъвто изглеждаш. Исках само да кажа, че никога не съм те мислела за скандалджия. Имаш толкова спретнат вид, толкова си… — Тя спря, като търсеше подходящата дума. — Толкова взискателен към себе си — завърши най-накрая Верена.

— Вярно е. Мразя мръсотията и потта — заяви решително той. — Израствайки в сянката на двама по-големи братя, аз се научих да браня своето.

— Винаги съм искала да имам брат — призна тя замислено.

— Понякога беше доста трудно. Всеки път, когато се счепквахме, татко ни изхвърляше навън и ни караше да се разберем помежду си. Като най-малък, аз трябваше да хапя, да блъскам, да ритам и дращя, в противен случай никога нямаше да получа своя дял.

— Ужасно — промърмори тя.

— О, не съм сигурен. Струва ми се, че най-накрая започнахме да се разбираме. По дяволите, наистина се разбирахме! Още преди да стана на десет, вече се бяхме съюзили здраво срещу останалия свят. Винаги когато трябваше да ходим на училище, никой не ни закачаше.

— Ако това ще те утеши, мисля, че снощи повече раздаде, отколкото получи. Всъщност сигурна съм. Докато аз те мажех с мехлем, госпожа Гуди зашиваше раните на другите.

Беше му трудно да я разбере. Вчера тя гореше от нетърпение да се отърве от него, а сега, когато раздялата наближаваше, сякаш се опитваше да завърже разговор, като че ли не искаше да я изоставя. Ако бе в по-добро настроение, сигурно би се опитал да я разбере. Цялото му кратко познанство с нея му бе донесло само неприятности и той нямаше нужда от повече.

— Никога ли не ти омръзва комарджийството? — попита тя внезапно. — Никога ли не ти се е искало да вършиш нещо почтено?

— Да не би да ме молиш да остана с теб?

Тя поклати глава:

— Мога да се грижа за себе си. Откакто мама умря, съм сама.

— Ще се справиш.

Но още щом го изрече, се усъмни.

— Все пак ти си твърдо решен да отидеш в Остин.

Това бе твърдение, а не въпросът, на който беше отговорил. И примирението в него събуди онова, което бе останало от съвестта му. Опита се да се усмихне, но устата го болеше твърде много и той само кимна:

— Да.

Погледна надолу със здравото си око и я забеляза да си играе с халката.

— Защо просто не се върнеш в Галвестън и не пишеш на адвоката, като му обясниш, че си променила решението си?

Той се надигна достатъчно, за да извие спуканото си ребро и като бръкна в джоба на сакото, извади дебелата пачка банкноти.

— Ти сама каза, че фермата на баща ти не струва много — напомни й той и отброи двеста долара. — Ето, прибери се вкъщи и забрави за нея.

Срещнал недоверчивия й поглед, той добави още петдесет долара.

— Това би трябвало да ти стигне и да остане.

Трябваше й време, за да дойде на себе си.

— Да не би да предлагате да купите фермата ми, господин Макрийди? — попита тя невярващо.

До този момент подобна мисъл не му беше хрумвала. Но сега, след като идеята бе подхвърлена, той я прецени, като обмисляше възможностите. Не, не искаше да има нищо общо с никаква ферма. Но и не му се ходеше в Хелена, а и нямаше никакво намерение да отива в Остин, независимо какво й беше казал. Той би могъл да се обзаложи, че фермата на Джак Хауърд е само едно парче земя в пустошта, но имаше нещо друго. Там можеше да се скрие, там никой не би се досетил да търси Матю Морган.

Внезапно в съзнанието му изплува майка му, похабена и остаряла без време, избеляла като безформената си рокля от чувал за брашно, и баща му, застанал до нея, със загрубяла кожа, жилава като варена кожа от дългите години непосилен труд. По-добре да умре безименен в Хелена, отколкото да сее. Това беше просто една мимолетна глупава мисъл.

— Не — изрече той дрезгаво, — вземи парите и се върни там, откъдето си дошла. Има достатъчно за хубава рокля и още много други неща. Издокарай се и тръгни на лов за съпруг, който да се грижи за теб.

— Не се нуждая от никого.

— Рена, мястото ти не е тук. Животът в пустошта е много жесток към жените, особено към хубавиците като тебе. След няколко години никой на Изток дори няма да те познае.

— Не възнамерявам да оставам тук. Не зная за кой път го повтарям, но аз няма да остана.

— Възможно е, но може би няма да имаш средства да се върнеш у дома. Освен ако не греша, парите ти са на привършване. Или ще ти стигнат само до Сан Анджело. Продажбата на ферма по тези места може да отнеме година, че и повече. Само погледни наоколо — пълно е с животновъдни ферми. Тук е Тексас и всичко е по-различно — възрази той.

— Сигурна съм, че мога да се справя. Ще обявя ниска цена за фермата. Достатъчно е само да събера пари, за да се прибера.

— Да, а кой ще ти помага, докато очакваш купувач? Няма да съм аз, ако такива са плановете ти. За последен път държах ралото преди много време, наистина отдавна.

Парите в ръката му бяха ужасно изкушаващи. Двеста и петдесет долара бяха повече от годишната й заплата, и то без стаята и черната дъска. Повече от достатъчно, за да се върне във Филаделфия. Достатъчно, за да си позволи удоволствието да избира, вместо да приема първото предложение за работа. А и очевидно тези пари не означаваха много за него. Сякаш цялото й същество викаше и й казваше да ги вземе и да се върне у дома.

— Не — каза тя най-накрая. — Не е правилно, ти не ми дължиш тези пари, а аз не мога да приема такава голяма сума. Дай ми само десетте долара за роклята и ще бъдем квит.

— Вземи всичките, така няма да се тревожа за теб. Ще реша, че съм изпълнил дълга си, преди да се разделим.

— След няколко часа, а може би по-малко, и без това ще се отървеш от мен — напомни му тя, с поглед, все още вперен в парите. И като събра цялата си решителност, заяви по-уверено: — Трябва да продължа, господин Макрийди, завещанието на баща ми скоро ще се легализира и аз обещах на господин Хамър да присъствам.

Той се вгледа в решителното й изражение и се ядоса. Нямаше разумно обяснение за нейната опърничавост. Освен ако… Не, след всичко, което я беше връхлетяло, имаше само една причина тя да е толкова решена да стигне в Сан Анджело.

Ако нямаше още нещо, освен онова, което му бе разказала, тя щеше да вземе парите и да се втурне обратно. Здравото му око се присви и заприлича на удареното.

— В такъв случай ти си голяма лъжкиня, Верена.

При тази внезапна, неочаквана атака тя премигна неразбиращо. За миг просто зяпна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се поокопити.

— Нямаш нужда от парите ми, защото в Сан Анджело те чака нещо по-добро. Затова всички тези закоравели престъпници са по петите ти. Има някаква причина, поради която си толкова нетърпелива да предявиш правата си върху едно уж лишено от стойност парче земя. Не знам какво е обяснението, но то е от голямо значение за теб.

— Не разбирам накъде биеш, но твоите заключения не ми харесват — каза тя рязко. — Доколкото знам, всичко, което ми е оставил баща ми, са сто и шейсет акра земя на около осем мили от Сан Анджело. Но дори да имаше още нещо, не виждам какво те засяга.

— Когато се прикриваш зад един мъж, той има право да знае дали някой ще стреля по него вместо по теб.

— Все още никой не е стрелял по теб — възрази тя.

— Не, струва ми се, че знаеш какво търсят и ме правиш на пълен глупак — продължи той. — Докато се преструваше на госпожица Невинност, всъщност си имала нужда от някой, който да ги държи настрана. Така е, признай си.

— О-о-о, това вече е прекалено! — изсъска тя разярено. — Мога ли още един път да ти напомня, че ти тръгна по петите ми, а не обратно! Откакто те срещнах, се моля да попаднеш поне в чистилището.

— А това, скъпа моя, е безсрамна лъжа. Доколкото си спомням, тъкмо вчера ти се обърна за помощ към мен, твърдейки, че си дочула…

— Това не беше твърдение, това бе истината — процеди тя, като го прекъсна.

— Би ли говорила по-тихо?

Той се надигна леко и огледа вагона, за да се увери, че никой не я е чул.

— Очевидно това мяукане те е заглушило — отсъди той и се облегна назад. — Сигурно за да забележи някой, трябва да крещиш така, че да събудиш мъртвите.

— Никой не можа да спи снощи — напомни му тя. — И независимо дали ми вярваш или не, аз не само нямам ни най-малка представа кои бяха онези мъже, но и не разбирам защо ме следят — заяви, подхващайки започнатата тема. — Не мога да проумея какво искат от мен.

— Наистина ли ти изглеждам толкова наивен?

Кипнала, тя отвори уста и после я затвори, докато се овладее.

— В този миг изглеждаш съвсем глупав. И за твое сведение, няма и следа от нещо подозрително в подбудите ми — изрече тя, натъртвайки на всяка дума. — При смъртта си татко е имал само петнайсет долара и деветдесет и два цента. Няма никакви пари — нищо.

— Явно все още очакваш да се хвана на онази история, че искаш да разбереш защо е напуснал майка ти.

— Не ме интересува дали ще се хванеш или не. Това е истината. И може би, след като прегледам архива му, поне ще разбера какво е мислел.

— Този адвокат, с когото уж трябва да се срещнеш, би могъл да ти изпрати всичко по пощата — възрази той. — Ти сама спомена, че той е предложил да се заеме с продажбата.

— Но аз трябва да видя мястото, нима не разбираш? Трябва да го видя и тогава… може би тогава ще разбера защо е избрал да живее там, вместо да се върне у дома след войната. Преди да дезертира, той беше герой, господин Макрийди, герой.

— Не мога да не призная, че си невероятна актриса.

— А вие, господине, не заслужавате дори презрение — отвърна тя. — Само защото изпитвате болка, сте решен да излеете лошото си настроение върху мен.

Тя се хвана за празната предна седалка, изправи се и се опита да прескочи протегнатите му крака.

— Не е нужно да се сбогуваме в Кълъмбъс, господин Макрийди — заяви тя с леден тон. — Ще считам това за направено.

Ефектът от нейната реч се изгуби, тъй като вагонът рязко спря и тя се препъна в краката му. Залитна назад и падна в скута му. Той я улови и изстена.

— Внимавай — промърмори. — Сигурно имам спукано ребро.

— Повярвай ми, бих искала да съм, където и да е другаде — каза тя и пролази обратно на мястото си. — Сякаш съм слязла в пъкъла. Вече стана задушно, а и отново спряхме.

Застанал на пътеката, кондукторът се надвеси над един пътник, за да надзърне през прозореца. Изправи се и на висок глас оповести:

— Този път май са овце! Цяло стадо на линията! Двама мексиканци се опитват да ги разпръснат. Струва ми се, че сме близо до фермата на Брасфийлд.

За Верена това бе последният удар. Беше й горещо, не бе мигнала и се караше с единствения човек, когото познаваше в това забравено от Бога място. Кълъмбъс, Тексас, бе нещо недостъпно, един мираж.

Сдържайки сълзите на безсилие, тя преглътна и прошепна по-скоро на себе си, отколкото на Матю:

— Ако бях суеверна, щях да помисля, че съм прокълната.

Дрезгавите нотки в гласа й го развълнуваха така, както гневът й не бе успял. И осъзна, че той я бе подтикнал да отхвърли парите, както и всичко останало. Ако бе приела банкнотите, съвестта му щеше да е чиста. Но тя не бе го направила и сега той щеше да се пита дали изобщо е стигнала до Сан Анджело, или е попаднала в ръцете на своите преследвачи някъде по пътя след Кълъмбъс.

Опита се да убеди себе си, че това не го засяга. Той бягаше от закона и трябваше първо да се погрижи за себе си. Но тя бе една беззащитна жена и само Бог знаеше какво искат от нея. Единственото, в което беше сигурен, бе, че тя беше разтърсена от дочутото в Ийгъл Лейк. И макар че не му се искаше да го признае, той знаеше, че не може да я изостави просто така. Трябваше поне да я качи на дилижанса за Сан Анджело. После друг да се грижи за нея. Той щеше да си измие ръцете. Може би. А може би — не.

За момент му хрумна да я вземе със себе си, но после се опомни. Хелена, Тексас, не бе подходящо място за една израснала на Изток учителка. Не беше подходящо място дори за него.

Не, ако се появеше с прекрасната Верена под негова закрила, щеше само да си докара още по-големи неприятности. Някой със сигурност щеше да й хвърли око, той щеше да се опита да брани честта й и щеше да настане голяма бъркотия. Осъзна, че това, което трябва да направи, е да я преведе през Сан Антонио и да я качи на охранявания от армията пощенски вагон за форт Кончо. Но в такъв случай трябваше да вземе с нея дилижанса в Кълъмбъс. Това можеше да се окаже доста рисковано, особено ако онези двамата причакваха влака там. Достатъчно бе само някакво произшествие, което да привлече вниманието на представителите на закона, за да се запъти към бесилката. Гърмеж от ловджийска пушка разкъса мислите му и го върна обратно в реалността. Погледна към пътеката, където някакъв каубой бе пробил дупка в един от прозорците и крещеше, че няма „да чака някакви проклети вонящи овце“. Зад него някакъв мъж, очевидно събуден от звъна на счупено стъкло, се надигна, като ругаеше. Каубоят се обърна, този път изстрел от 45-калибровия колт на другия разцепи въздуха и той политна назад.

Прикладът на пушката се удари силно в земята и произведе още един изстрел, обсипвайки тавана на вагона с едри сачми, а всички наоколо залегнаха.

Седнала до Мат, Верена прошепна задъхано:

— Видя ли? Той просто застреля онзи мъж!

— Да.

В този миг Матю реши. Нямаше да остане тук, за да участва в разследването. Ако каубоят умреше, в Кълъмбъс влакът щеше да се напълни с рейнджъри и детективи от полицията. Той се възползва от настъпилото объркване и рече кратко:

— Хайде, тук е твърде опасно.

Изправи се, хвана се за полицата над главата си и се обърна към пътеката.

— Да вървим!

— Какво?

— Ще се измъкнем, преди да настъпи голямата суматоха.

Преди да бе започнала да спори с него, той я хвана за ръка и я побутна към пътеката.

— Побързай.

Още преди да изрече думите, дузина револвери бяха извадени от наскачалите да вземат участие в сбиването мъже. Пребледнял като платно въпреки жегата, кондукторът се свлече на земята и пропълзя между две празни седалки.

Верена се поколеба.

— Но…

— Аз тръгвам — каза й Мат. — Веднага.

И за да подсили ефекта от заплахата, той разби задния изход. Погледите им се срещнаха.

— Идваш ли или не?

Друг изстрел прокънтя и Верена, хвърляйки обезумял поглед през рамо, забърза до Матю към малката задна платформа. Когато вратата се затвори зад нея, изпита огромно облекчение. Тук поне бе в безопасност от заблудени куршуми. Но следващите думи на Матю Макрийди я стъписаха.

— Хайде, трябва да скочим, докато можем.

— Да скочим? — задави се тя. — Но къде?

— Тук.

— О, но тук няма нищо! — възрази тя.

Пронизителна свирка разцепи въздуха и влакът потегли, запращайки Верена към железния парапет. Мат слезе на малкото стъпало и се обърна към нея.

— Аз съм пръв, но когато ти извикам, ще скочиш! Иначе няма да успея да те хвана! — надвика той шума.

— Не мога да сляза от този влак! — запротестира тя. — Аз не…

Той или не я чу, или шумът удави гласа й. Като се придържаше за малкия железен парапет, той се извъртя и падна на земята, докато локомотивът набираше скорост. Затича заедно с влака и извика:

— Сега, Рена, скачай!

Тя погледна надолу към чакъла и видя все по-бързо движещите се траверси. Хванала с една ръка парапета, тя се наклони към протегнатите ръце на Макрийди. Той сграбчи другата й ръка, дръпна я и я прехвана през кръста, докато падаше.

Затъркаляха се надолу по склона, далеч от тежките колела. Притисната под тялото на Макрийди, тя усети чакъла и се нагълта с прах. За да я освободи, той се надигна и седна, за да укроти дишането си. Последният вагон беше вече на около половин километър и набираше скорост.

— Не си ранена, нали? — попита я той.

Тя погледна вдигнатата си рокля и фуста, които откриваха бельото й от средата на бедрата надолу, и едва изрече:

— Само достойнството ми.

Седна и придърпа полата надолу към глезените си, преди да забележи отдалечаващия се влак. Ако беше от хленчещите, щеше да се разплаче. Но не беше, поне не още. Примирено въздъхна:

— Всичко, което нося със себе си, е в пътната ми чанта.

— Когато стигнем в Кълъмбъс, ще я взема от гарата. Ако влакът стигне преди нас, носачът ще я остави там.

Погледът й обгърна стадото овце, което вървеше под прав ъгъл към вече освободената линия, и тя още повече се обезсърчи.

Освен животните и двете овчарчета сякаш нямаше нищо друго. Никакъв път. Никаква къща. Нищо, само няколко хълма, пасища и ивица дървета.

— Ако знаех, че възнамеряваш да скочим от влака, щях да легна на пода — рече Верена на Матю намусено. — Аз помислих, че само поставяш стоманена врата между нас и стрелбата.

— Трябваше да скоча, а също и ти.

— Бих искала да чуя поне една основателна причина — отвърна сурово тя. — Ето ни сега тук, без дори четка за зъби, а и все още не знаем как да стигнем до Кълъмбъс.

— Мога да ти посоча две причини.

— Например?

— Като начало, веднага щом влакът спре, ще се появят хора на закона и всеки пътник ще трябва да дава показания за стрелбата.

— Аз нямам какво да крия, господин Макрийди.

— Може би да, а може би не. Но дори и да е така, ще са нужни един-два дни на рейнджърите или детективите да установят всичко. През това време твоите приятелчета ще се появят и освен ако не са малоумни, ще се възползват от случилото се. Нима тогава искаш да си там?

— Те не са ми приятелчета. Колко пъти трябва да ти казвам, че не ги познавам?

— Докато ти повярвам.

— Е, добре, няма да повтарям повече.

Осмели се да го погледне.

— Ако някой, който те познава отпреди, те види сега, няма да те познае. Никога не съм виждала човек с по-насинено око.

— Никой не ме търси.

— Явно някой те търси — ти не скочи от движещ се влак заради мен. Скочи, защото не искаше да се срещаш очи в очи с властите. И няма смисъл да го отричаш, защото няма да ти повярвам.

— Прекалено подозрителна си, Рена.

— Аз ли съм прекалено подозрителна? Ами ти?

— Не избягах от шериф Гуди, нали?

— Не знам къде би могъл да избягаш.

— Не мене търсеха онези двама мъже — възрази той.

— Е, вината не е моя.

— Знам.

— Предполагам, твърде много е да очаквам, че знаеш къде сме — отбеляза тя уморено.

— Във фермата на Брасфийлд.

— Да, но тя не се вижда наоколо. — Обърна се към него и отново въздъхна: — Доколкото си спомням, кондукторът не беше съвсем сигурен. Струва ми се, каза, че трябва, да сме близо до фермата на Брасфийлд.

— Тези овце все трябва да идват отнякъде.

— Не виждам откъде — възрази тя.

— Мисля, че ще трябва да повървим — отстъпи той. — Сигурно не говориш испански, нали?

— Мога да чета класика на латински или френски и имам бегла представа за гръцкия, но испанският не беше включен като предмет в обикновеното училище в Банкрофт. Защо?

— Защото мога да преброя на пръстите на двете си ръце всички испански думи, които знам, а и много от тях не са от най-благоприличните.

— Моля?

— Чу ме добре. А и едно мексиканче идва насам.

Със сигурност едното овчарче ги беше забелязало и сега тичаше през тревата към тях, размахало ръка за поздрав. Когато приближи, Верена видя една дружелюбна беззъба усмивка. Мат се изправи, отупа сакото и панталона си и й подаде ръка.

— Обърни се, за да видя дали мога да пооправя вида ти — предложи той.

— Безнадежден е, напълно безнадежден — промърмори тя, докато оглеждаше щетите. — Мисля, че дори е скъсана на едно-две места.

От гърдите й се изтръгна тежка въздишка:

— А другата пола остана в чантата ми.

— Ще ти намерим нещо.

— Струва ми се, вчера вече установихме, че е невъзможно.

— Остави на мен.

Тръгна към момчето с протегната ръка.

— Donde es^[1] Брасфийлд? — опита той с надежда.

— Si… si…^[2] — отвърна момчето.

— Сигурен ли си, че попита правилно? — запита Верена зад него.

— Donde esta Кълъмбъс?

— Si… si… — отвърна момчето отново, като клатеше глава.

— Брасфийлд или Кълъмбъс?

— Si… si…

— Няма да се изненадам, ако това изобщо не е мястото — промърмори под нос тя.

— Искаш ли ти да опиташ?

— Не.

— Тогава бъди търпелива. El rancho… Donde esta rancho? Това предизвика порой от стремителен испански, който той изобщо не разбра.

— Donde? Ъ-ъ-ъ, къде е фермата на Брасфийлд? — извика той.

— Щом не можа да те разбере първия път, едва ли викането ще помогне — отбеляза тя. Заобиколи Матю и приближи към момчето. — Брасфийлдови?

— Si.

— Това ли е Брасфийлд?

— Si.

— Това и аз го изкопчих — измърмори Мат.

— Да, но аз ще разбера посоката. — Очерта около себе си голям кръг с ръка и попита: — Брасфийлд?

— Si.

— Къщата?

— Casa — помогна й Матю. — Casa е къща, поне това знам.

— Casa, къде е casa? Ей там? — попита тя и посочи наляво.

— Si.

— Не мисля, че откри нещо, ако искаш мнението ми. Без да му обръща внимание, тя посочи надясно.

— Casa?

Детето поклати глава. Застана до нея, посочи наляво от нея и кимна.

— Брасфийлд casa — изрече то кратко. Протегна ръка и очерта пълен кръг. — Rancho.

— Ние сме в самото ранчо — реши тя. — А къщата е някъде там.

— И аз това го попитах.

— Не, ти попита къде е фермата.

— Защо не го попиташ колко е далеч? — предложи той. — Да видим как ще го направиш.

— Не. Вече зная, че ни чака дълъг път.

— Gracias, mi amigo.

Мат измъкна от джоба си четвърт долар и го подхвърли на момчето. — Por…

— Едуардо.

— Por Едуардо.

Едуардо посочи другото овчарче:

— Пабло.

— Едуардо и Пабло.

Матю бръкна отново в джоба си, но не откри друга монета.

— Нямаш, нали? — попита той Верена.

— Не, но имам две монети от 10 цента и една от 5.

— Дай ми ги.

— Надявам се, разбираш, че бяха за обяда ми — промърмори тя и бръкна в чантичката си. — Ето.

— Благодаря.

Той взе монетите и ги подаде.

— Por Пабло.

Парите предизвикаха компетентно обсъждане. След съществен спор за това дали е по-добре да имаш четвърт долар в една или в три монети, въпросът най-накрая бе уреден. Миловидният Пабло, очевидно по-малък, взе монетата от четвърт долар. Направи им знак да го последват.

Мат хвана Верена за ръка и се наведе да й прошепне:

— Остави на мен да говоря, когато пристигнем.

— В такъв случай се моли да говорят английски.

— При име като Брасфийлд бих се обзаложил, че е така.

Той поспря и я огледа със здравото си око.

— Горещо е, ти си уморена, а и очевидно ни чака дълъг път. Вместо непрекъснато да се караме, нека да обявим примирие до Сан Антонио.

Сърцето й спря, а после я заля вълна на облекчение. Той бе казал Сан Антонио, а не Кълъмбъс. Потисна изблика на въодушевление и изравни крачките си с неговите.

Той идваше с нея в Сан Антонио. Не беше сама.